Колийн Хувър
Без Хоуп (29)

Събота, 27 октомври 2012 г.
23:20 ч.

Споменът е толкова ярък. Нямам представа защо чак сега се е събудил. Как е възможно ден след ден да гледам татуировката му, да чуя името Хоуп от устата му, да го слушам да говори за Лес и да не се сетя? Пресягам се, хващам го за ръката и дръпвам ръкава му. Знам, че е там. Знам какво гласи. Но за първи път я гледам и знам какво означава.

— Защо си я направил? — Вече ми е казвал, но сега искам истинската причина. Той откъсва очи от предното стъкло и ме поглежда.

— Нали ти казах. Да ми напомня за хората, които съм предал.

Затварям очи и се облягам назад, клатя глава. Нали уж не си падаше по двусмислиците, а не мога да си представя по-неразбираемо обяснение. Как така ме е предал? Нелепо е да смята, че някак ме е предал на онази крехка възраст. А фактът, че чак толкова се разкайва, че да си направи тая загадъчна татуировка, надхвърля всякакви догадки. Не знам какво друго да кажа, нито как да го убедя да ме откара у дома. Не отговаря на въпросите ми, а сега явно е решил да ми играе някакви игрички и да подхвърля озадачаващи половинчати отговори. Искам да си ходя.

Холдър спира колата и в първия момент решавам, че е решил да обърне. Вместо това гаси двигателя и отваря вратата. Поглеждам през прозореца и откривам, че отново сме при летището. Поизнервям се. Не желая да идвам тук и да го гледам как се взира в небето, докато размишлява. Искам или да получа отговори, или да си ходя вкъщи.

Отварям вратата и неохотно го следвам към оградата, надявайки се, че ако го послушам и този път, може би по-скоро ще ми отговори. Помага ми да прескоча оградата, запътваме се към същото място на пистата и лягаме на асфалта.

Поглеждам нагоре. Може пък да видя падаща звезда. В момента никак няма да е зле да ми се сбъднат едно-две желания. Ще си пожелая времето да се върне два месеца назад, а аз така и да не стъпя в онзи магазин.

— Готова ли си за отговори? — пита неочаквано.

Обръщам се към него.

— Готова съм, ако действително смяташ този път да си откровен.

Поглежда ме, после се изправя на едната си ръка и се превърта настрани. И отново мълчаливо ме зяпва. Този път е по-тъмно, отколкото предния, така че ми е трудно да различа изражението му. Но си личи, че е тъжен. Очите му не умеят да прикриват тъгата. Навежда се напред и посяга към лицето ми.

— Трябва да те целуна.

За малко да прихна, но ме е страх, че смехът ще прозвучи налудничаво, истерично, и това ме спира, защото и без това се опасявам, че полудявам. Поклащам глава, втрещена, че изобщо му хрумва, че бих му позволила да ме целуне. Не и след като съм разбрала, че ме лъже от два месеца насам.

— Не — възразявам.

Той не вдига глава, не отмества ръка от лицето ми. Безкрайно ми е неприятно, че макар и мозъкът ми да гори от гняв, събуден от лъжите му, тялото ми продължава да реагира на докосването му. Налага ми се да водя странна вътрешна борба, при която не мога да реша дали да ударя с юмрук устните, надвесили се над моите, или да ги вкуся.

— Трябва да те целуна — повтаря, но този път с отчаяна молба в гласа. — Моля те, Скай. Страх ме е, че след като ти кажа това, което се каня да ти кажа… никога вече няма да мога да те целуна. — Притиска се към мен и погалва скулата ми с палец, без да откъсва очи от моите. — Моля те.

Кимвам леко, макар да не мога да разбера защо позволявам на слабостта да ме победи. Целува ме. Затварям очи и не се възпротивявам, защото и аз се опасявам, че това ще е последният път, в който ще усетя устните му. Всъщност страх ме е, че това е последният път, в който ще усетя каквото и да било, защото той е единственият, с когото съм искала да чувствам.

Изправя се на колене, подхваща главата ми с една ръка, а с другата, облегната на асфалта до главата ми, подпира тежестта си. Вдигам ръка и я прокарвам през косата му, дърпам го настойчиво надолу. За миг вкусът му, дъхът му, който се смесва с моя, заличава всичко случило се тази вечер, заключва го някъде далеч. И в тази секунда мисля само за него и сърцето ми едновременно се изпълва и раздира. Но мисълта, че всичко, което чувствам към него, се гради на лъжи, ме съсипва. Болката плъзва навсякъде — в корема, в гръдния кош, в сърцето, в душата. Преди имах усещането, че целувката му може да ме излекува. А сега имам чувството, че напротив, слага началото на неизлечима сърдечна болка.

Холдър усеща, че съм напълно сломена, понеже от гърлото ми се надигат ридания. Премества устни към бузата ми, после към ухото.

— Безкрайно съжалявам — прошепва, без да ме изпуска от обятията си. — Безкрайно съжалявам, Скай. Не исках да разбереш.

Затварям очи и го избутвам от себе си, после се поизправям и си поемам дълбоко въздух. Избърсвам сълзи с опакото на ръката си, сгъвам крака и ги обвивам с ръце. Заравям лице в коленете си, за да не се налага да го гледам.

— Искам обяснение, Холдър. Всичките въпроси ги зададох по пътя насам. А сега искам отговори, за да мога да си ида у дома. — Гласът ми звучи напълно съкрушено.

Ръката му се придвижва към тила ми и пръстите му пробягват през косата ми, отново и отново, докато реши как да започне.

— Първия път, когато те видях, не бях сигурен, че си Хоуп. Толкова пъти съм се припознавал във всяко непознато момиче на нашата възраст, че се бях отказал да я търся още преди години. А там, в магазина, когато се взрях в очите ти, почувствах, че наистина е тя. Но когато ми показа личната си карта и ми стана ясно, че греша, се усетих адски тъпо. Възприех го като знак от съдбата, че е крайно време да се откажа от спомена за нея.

Спира да говори и плъзва ръка надолу по косата ми, гали гърба ми, чертае кръгове с пръст. Искам да го избутам, но същевременно и не искам да престава.

— В продължение на една година живеехме до вас с баща ти. Ти, аз и Лес. Бяхме най-добри приятели. Но ми беше трудно да си спомня чертите ти, минало бе много време. Мислех, че може би си Хоуп, но смятах също, че ако действително си, то нямаше как да изпитвам съмнения. Вярвах, че ако някога я срещна, веднага ще разбера.

Когато си тръгнах от магазина онзи ден, веднага потърсих името ти в нета. Не намерих нищо за теб, даже и във Фейсбук. Рових цял час и така се ядосах, че излязох да потичам. И когато завих зад завоя, те видях да стоиш пред къщата ни и дъхът ми направо секна. Стоеше си, изморена от тичането и… господи, Скай. Беше толкова красива. Все още не бях сигурен дали си Хоуп, или не, но в този момент вече нямаше значение. Вече не ми пукаше коя си, исках единствено да те опозная.

През онази седмица прекарахме доста време заедно и в петък вечерта не се стърпях и се изтърсих у вас. Но не дойдох с намерението да ровя и слухтя, нито дори с надеждата нещо да се случи между нас. Дойдох, защото исках да ме видиш какъвто съм, а не такъв, какъвто ме описват другите. Но след онази вечер мислех единствено как да прекарам повече и повече време с теб. Дотогава не бях срещал човек, който да ме разбира като теб. И продължавах да се чудя дали е възможно… дали не си Хоуп. Особено след като ми каза, че си осиновена, но пък реших, че може да е съвпадение. Ала после видях гривната… — Той млъква и отмества ръка от гърба ми. Пръстите му се спират на брадичката ми и той повдига главата ми, за да го погледна в очите. — Сърцето ми се разби, Скай. Не исках да си Хоуп. Копнеех да ми кажеш, че някоя приятелка ти я е подарила или че си я намерила, или че си я купила отнякъде. След всичките години, в които я търсех в лицето на всеки непознат, най-после я бях намерил. И бях съсипан. Не исках да си Хоуп. Исках да си ти.

Поклащам глава все така объркана.

— Но защо не ми каза? Какво толкова страшно има да признаеш, че някога сме се познавали? Не разбирам защо ти е да лъжеш.

Той ме гледа в продължение на няколко секунди, докато се опитва да формулира отговор, после отмята косата от очите ми.

— Какво помниш от осиновяването?

Клатя глава.

— Почти нищо. Знам, че съм била в дом за приемни грижи, след като баща ми се е отказал от мен. Знам, че Карън ме е осиновила и сме се преместили тук, когато съм била на пет. И като изключим това и един-два несвързани спомена, не знам нищо друго.

Той се изправя срещу мен и слага двете си ръце на раменете ми, сякаш започва да губи търпение.

— Но това са все неща, които Карън ти е казала. Искам да разбера какво помниш ти. Какво помниш, Скай?

Този път бавно поклащам глава.

— Нищо. Най-ранните ми спомени са свързани с Карън. Единственото, което помня отпреди Карън, е гривната, но само защото я пазя и споменът се е съхранил. Дори не бях сигурна кой точно ми я даде.

Холдър обвива лицето ми с шепи и долепя устни в челото му. Не ги отмества, притиска ме към устата си, сякаш се страхува да се отдели, понеже не иска да продължава. Не иска да ми каже онова, което знае.

— Просто го кажи — прошепвам. — Онова, което не искаш да ми кажеш.

Той отдръпва устни и притиска челото си на същото място. Очите му са затворени, държи ме здраво. Изглежда толкова тъжен, че искам да го прегърна въпреки гнева си. Плъзвам ръце около тялото му и го прегръщам. Той ми отвръща със същото и ме притегля в скута си. Увивам крака около кръста му, без да отделям чело от неговото. Държи ме здраво, но този път така, сякаш земята се е отместила от оста си и само аз й преча да се сгромоляса.

— Просто ми кажи, Холдър.

Ръката на Холдър пробягва към талията ми и той отваря очи, отдръпва чело, за да може да ме гледа, докато говори.

— В деня, в който Лес ти подари гривната, те заварихме да плачеш. Помня всяка подробност, сякаш е било вчера. Седеше в двора на вашата къща. Двамата с Лес постояхме при теб, но ти така и не спря да плачеш. Тя ти подари гривната и се прибра вкъщи, но аз не можех да те оставя. Не исках да те оставям, понеже мислех, че пак си сърдита на баща си. Вечно плачеше заради него и затова го ненавиждах. Нищо не помня за него, само че го мразех с цялата си душа, задето страдаш заради него. Бях само на шест, така че все не ми хрумваше какво да ти кажа, за да те успокоя, когато плачеш. Май онзи път ти казах нещо от сорта на: „Не се тревожи“.

— „Той няма да живее вечно“ — довършвам изречението му. — Това го помня. Помня как Лес ми подари гривната, а ти каза, че баща ми няма да живее вечно. Тези две неща съм запомнила за цял живот. Само че не знаех, че си ти.

— Да, точно така ти казах. — Погалва ме по страните и продължава: — А после направих нещо, за което се разкайвам всеки божи ден.

Поклащам глава.

— Нищо не си направил, Холдър. Просто си тръгна.

— Именно — отвръща той. — Тръгнах си, макар да знаех, че трябва да остана при теб на тревата. Спрях насред двора ни и те гледах как плачеш със скрито в шепи лице, вместо да плачеш в моите. Стоях и наблюдавах как онази кола спира до бордюра. Как прозорецът се отваря и някой те вика по име. Гледах как вдигаш очи към колата и бършеш сълзи. И как после се изправяш, изтупваш си панталонките и отиваш при колата. Гледах как се качваш вътре и осъзнавах, че макар да не разбирам какво се случва, не бива просто да стоя и да гледам. Но така и не направих друго, а трябваше да съм до теб. Никога нямаше да се случи, ако бях останал до теб.

Страхът и разкаянието в гласа му карат сърцето ми да бие диво в гърдите ми. Някак успявам да намеря смелост да проговоря въпреки страха, който заплашва да ме погълне.

— Какво нямаше да се случи?

Той ме целува пак по челото и палците му нежно пробягват по скулите ми. Поглежда ме така, сякаш се страхува, че ще ми разбие сърцето.

— Отвлякоха те. Човекът, който бе в онази кола, те отвлече от баща ти, от мен, от Лес. Изчезна преди тринайсет години, Хоуп.