Колийн Хувър
Без Хоуп (24)

Петък, 26 октомври 2012 г.
15:40 ч.

— В колко мислиш, че ще се прибереш? — питам. Холдър ме е прегърнал и сме се облегнали на колата ми. От онзи път в колата му в понеделник така и не сме успели да прекараме кой знае колко време заедно. За щастие, онзи тип, дето се опита да го провокира, засега кротува. Така че седмицата протече доста мирно, предвид драматичното начало.

— Вероятно доста късно. Служебните им партита по случай Вси Светии обикновено траят поне няколко часа. Но ще се видим утре. Мога да те взема за обяд, ако искаш, и ще останем заедно целия ден, докато не дойде време за изложбата.

Поклащам глава.

— Не мога. Джак има рожден ден и ще го водим на обяд, понеже вечерта е на работа. Ела да ме вземеш към шест.

— Слушам, госпожо. — Той ме целува и ми отваря вратата, за да вляза в колата. Махам му за довиждане, после вадя телефона от раницата. За моя радост, имам съобщение от Сикс. От известно време насам не получавам обещаните ежедневни послания. Не очаквах, че ще ми липсват, но сега ми е леко неприятно, че получавам само по едно на три дни.

„Предай на гаджето си, че му благодаря, задето най-после е купил допълнителни минути. Правихте ли вече секс? Липсваш ми.“

Разсмивам се на откровеността й и бързам да й отговоря.

„Не, още не сме правили секс. Но пък сме правили почти всичко друго, така че съм сигурна, че търпението му скоро ще се изчерпи. Питай ме пак след утре вечер. Възможно е отговорът да е друг. И ти ми липсваш.“

Натискам бутона за изпращане и се втренчвам в телефона. Не съм се замисляла дали съм готова за тази крачка, но май току-що признах пред себе си, че всъщност съм готова. Интересно дали ме е поканил у тях, за да разбере същото?

Включвам на задна, но телефонът ми иззвънява. Вдигам го — имам съобщение от Холдър.

„Не тръгвай. Връщам се за малко…“

Решавам да почакам и смъквам прозореца, виждам, че приближава.

— Хей. — Навежда се през прозореца.

Очите му така и не срещат моите, а вместо това напрегнато се озъртат. Мразя това неловко изражение — винаги се оказва, че се кани да ми каже нещо, което всъщност не искам да чуя.

— Ъъъ… — все пак ме поглежда. Слънцето осветява лицето му, подчертавайки всяка една прекрасна черта от него. Очите му блестят и се взират в моите, сякаш не биха искали никога да откъснат от мен. — Ти, ъъъ… току-що ми изпрати есемес, но съм почти сигурен, че всъщност е бил за Сикс.

О, господи, не. Грабвам телефона да проверя дали е истина. За съжаление, точно така е. Хвърлям апарата на съседната седалка, кръстосвам ръце върху волана и заравям лице под лакът.

— О, боже! — простенвам.

— Погледни ме, Скай — нарежда ми.

Не му обръщам внимание, понеже чакам да се появи някой вълшебен процеп в пространството и времето, който да ме всмуче и отведе надалеч от всички мъчителни ситуации, в които вечно се забърквам.

Усещам ръката му върху бузата си, обръща лицето ми към себе си. Погледът му е невероятно искрен.

— Независимо дали ще се случи утре вечер, или догодина, можеш да си сигурна, че ще е най-божествената нощ в живота ми. Но искам решението ти да се диктува единствено от теб и никой друг, става ли? Винаги ще те желая, но не искам да те имам, докато не бъдеш сто процента сигурна, че ме желаеш точно толкова. И недей да казваш нищо. Ето, тръгвам си, качвам се на колата и ще се преструваме, че този разговор никога не се е състоял. Иначе нищо чудно да си останеш червена като домат до края на живота. — Навежда се през прозореца и ме целува леко. — Ужасно си сладка, знаеш ли? Но трябва да се научиш да си ползваш телефона. — Намига ми и си тръгва.

А аз облягам глава назад и мълчаливо се проклинам. Мразя модерните технологии.

 

 

През останалата част от вечерта се старая да изтикам мисълта за тъпия есемес от главата си. Помагам на Карън да опакова разни неща за следващия битпазар, накрая се завличам в леглото с електронната книга. Но още щом я включвам, мобилният на нощното ми шкафче присветва.

„Точно минавам покрай вас. Знам, че е късно и че майка ти си е вкъщи, но не мога да чакам до утре вечер, за да те целуна. Не заключвай прозореца.“

Скачам като опарена да заключа вратата на стаята. За щастие, Карън си легна преди близо два часа. Втурвам се в банята и си измивам зъбите, сресвам си косата, после гася лампата и се вмъквам обратно в кревата. Минава полунощ и никога досега не се е промъквал в стаята ми, докато Карън си е вкъщи. Смутена съм, но по един безкрайно приятен начин. А фактът, че ни най-малко не ми е гузно, задето се е запътил насам, доказва, че ще горя в Ада. Отвратителна дъщеря съм.

След няколко минути прозорецът ми се плъзва нагоре и чувам как Холдър се изкатерва в стаята. Толкова се радвам да го видя, че изтичвам да го посрещна и увивам ръце около врата му, после подскачам, за да ме хване и да мога да го целуна. Ръцете му здраво обхващат дупето ми и той ме отнася до леглото, където внимателно ме пуска.

— Здравей и на теб. — Ухилва се широко. Като че ли залита леко, после пада върху мен и отново прилепя устни в моите. Пробва се да изрита обувките си, но нещо се затруднява и прихва да се смее.

— Пиян ли си? — питам.

Той притиска устните ми с пръсти и се опитва да спре да се смее, но не успява.

— Не. Да.

— Колко си пиян?

Холдър навежда глава към шията ми и прокарва устни по ключицата ми, от което внезапно ми става много горещо.

— Достатъчно пиян, за да ми се иска да направя цял куп неприлични неща с теб, но не толкова пиян, че да ги направя в пияно състояние — отвръща. — И не толкова пиян, че да не ги помня утре сутринта, ако все пак ги направя.

Разсмивам се, напълно объркана от отговора му и същевременно възбудена.

— Затова ли дойде? Защото си пил?

Той клати глава.

— Дойдох, защото искам целувка за лека нощ и, за щастие, не можах да си намеря ключовете. Направо жадувах за целувка. Ужасно ми липсваше тази вечер. — Той отново ме целува и устата му има вкус на лимонада.

— Защо имаш вкус на лимонада?

Изсмива се.

— Защото имаше само разни шантави дамски плодови питиета. Жалък съм, знам.

— Но пък си много вкусен — възразявам и придърпвам устата му към моята. Той простенва и се притиска в мен, езикът му прониква още по-дълбоко в устата ми. Но в момента, в който телата ни се допират, Холдър рязко се отдръпва и се изправя, а аз оставам задъхана сама на матрака.

— Трябва да си вървя — казва. — Нещата отиват в посока, за която съм твърде пиян. Ще се видим утре вечер.

Скачам и хуквам да му препреча пътя към прозореца, преди да успее да се измъкне. Той спира и кръстосва ръце на гърдите си.

— Остани — примолвам му се. — Моля те. Просто полежи на леглото при мен. Ако искаш, ще сложим възглавници помежду ни и обещавам да не те прелъстявам, щом си пиян. Остани още само един час, не искам сега да си тръгваш.

Той мигом се връща на леглото.

— Добре — казва простичко. Хвърля се отгоре и издърпва завивките изпод себе си.

Виж ти, колко лесно стана.

Лягам до него. Нито той, нито аз си правим труд да се обградим с възглавници. Вместо това го прегръщам през гърдите и преплитам крака между неговите.

— Лека нощ — казва, докато приглажда косата ми назад. Целува ме по челото и затваря очи. Сгушвам глава в гърдите му и се заслушвам в сърцето му. След няколко минути дишането и пулсът му се забавят, заспива. Не си усещам ръката, затова внимателно я вдигам и тихомълком се претъркулвам. Но щом се настанявам на възглавницата си, той ме прегръща с ръка през кръста, премятайки крак върху моя.

— Обичам те, Хоуп — прошепва.

Господи…

Дишай, Скай.

Просто дишай.

Не е толкова трудно.

Поеми си въздух.

Стисвам очи и се опитвам да си внуша, че не съм чула онова, което ми се стори, че чувам. Но пък той го каза съвсем ясно. И не знам от кое страдам повече — от факта, че ме нарече с чуждо име, или от факта, че този път каза „обичам те“.

Опитвам се да се разубедя да не го цапардосам в проклетата физиономия. Пил е, а и беше полузаспал, когато изтърси непознатото име. Не мога да съм сигурна, че действително означава нещо, след като е възможно просто да е сънувал. Но… коя, по дяволите, е Хоуп? И защо я обича?