Колийн Хувър
Без Хоуп (22)

Събота, 29 септември 2012 г.
22:15 ч.

— Скай, събуди се.

Вдигам глава от рамото на Брекин и избърсвам слюнката, стекла се по бузата ми. Той забелязва мократа си риза и се намръщва.

— Съжалявам — разсмивам се. — Ама си много удобен.

Пристигнали сме пред къщата му след цели осем часа обикаляне и разглеждане на боклуци. Холдър и Брекин най-после се предадоха и се втурнахме да се състезаваме кой ще намери най-малоумния предмет. Май все пак съм начело с онзи комплект, но Брекин ме следва плътно с рисунка върху кадифе на малко кученце, покачено на гърба на еднорог.

— Да не си забравиш картината — подсещам го, когато слиза от колата. Той се пресяга и вдига картината от пода на колата, после ме целува по бузата.

— Ще се видим в понеделник — казва ми. След това поглежда към Холдър. — Не си мисли, че ще ми отнемеш мястото в час само защото ти е гадже.

Холдър се разсмива.

— Предвид това, че не аз й нося кафето всяка сутрин, се съмнявам да ми позволи да те изместя.

Брекин хлопва вратата и Холдър го изчаква да влезе в къщата, преди да потегли.

— Какво си мислиш, че правиш там отзад? — Усмихва ми се в огледалото. — Я идвай тук.

Поклащам глава и не помръдвам.

— Харесва ми да си имам шофьор.

Холдър спира колата, разкопчава си колана и се завърта.

— Хайде. — Протяга ръце за моите. Хваща ме за китките и ме дръпва напред, докато лицето ми не спира на няколко сантиметра от неговото. После притиска силно бузите ми с длани, сякаш съм малко дете, и ме целува по сплесканите устни. — Забавно беше днес. Малко си странна.

Вдигам вежда, понеже не съм сигурна дали това е комплимент.

— Благодаря?

— Харесвам странностите. А сега си премести задника отпред, преди да съм се покатерил отзад, където дори няма да те нагушкам. — Той ме дръпва за ръката и аз пропълзявам отпред и си слагам колана.

— Къде отиваме сега? У вас? — питам.

Той клати глава.

— Не. Имаме още една спирка.

— У нас?

Той пак клати глава.

— Ще видиш.

 

 

Караме, докато не стигаме покрайнините на града. Когато Холдър отбива встрани от пътя, разпознавам местното летище. Той излиза, без да каже и дума, и заобикаля колата, за да ми отвори.

— Пристигнахме. — Прави жест към пистата, изпънала се в полето отсреща.

— Холдър, та това е най-малкото летище в радиус от триста и шейсет километра. Ако държиш да видим самолет, вероятно ще се наложи да чакаме поне два дни.

Той ме дръпва за ръката и ме повежда нагоре по един малък хълм.

— Не сме дошли да гледаме самолети. — Продължава да крачи, докато не стигаме оградата, която опасва територията на летището. Побутва я, за да провери колко е здрава, после пак ме хваща за ръката. — Свали си обувките, ще ти е по-лесно.

Поглеждам оградата, после него.

— Да не би да очакваш да я изкатеря?

— Е — отбелязва той, като оглежда оградата. — Мога да те вдигна и да те метна отгоре, но вероятно ще те заболи.

— Ама аз съм с рокля! Да ме беше предупредил, че ще се катерим по стени! Освен това е незаконно.

Той поклаща глава и ме побутва към оградата.

— Не е незаконно, когато доведеният ми баща е управител на летището. И да, не ти казах, че ще се наложи да катерим стени, понеже се опасявах, че ще си смениш рокличката.

Хващам се за оградата и тъкмо опитвам колко е здрава, когато с едно пъргаво движение ръцете му ме хващат за кръста, неочаквано политам нагоре и вече съм я прехвърлила.

— За бога, Холдър! — изквичавам и скачам от другата страна.

— Знам. Май поизбързах. Дори не се сетих да те опипам. — Той се издърпва нагоре и премята крак през оградата. — Хайде! — Хваща ме за ръката и ме задърпва напред.

Вървим, докато не стигаме пистата. Спирам и се втренчвам — ужасно е дълга. Никога не съм се качвала на самолет и самата мисъл ме ужасява. Особено като виждам, че в дъното на пистата блещука езеро.

— Случвало ли се е някой самолет да се приземи в езерото?

— Само веднъж. — Продължава да ме тегли след себе си. — Ама беше една малка „Чесна“ и пилотът беше фиркан. На него нищо не му стана, но самолетът все още е на дъното. — Той сяда на пистата и ме побутва да последвам примера му.

— Какво правим? — питам, докато си оправям роклята и си събувам обувките.

— Шшт — прошепва той. — Легни и погледни нагоре.

Отпускам глава назад, поглеждам нагоре и рязко си поемам въздух. Над мен, във всички посоки, се е изпънало одеяло от звезди, по-ярки, отколкото съм виждала някога.

— Еха! — промълвявам. — От задния двор съвсем не се виждат така.

— Нали? Затова те доведох. — Той отпуска ръка между телата ни и увива кутре около моето.

Дълго време стоим така, без да промълвим, но тишината е безкрайно уютна. От време на време вдига кутре и погалва ръба на дланта ми, но само толкова. Лежим един до друг, облечена съм в рокля, която позволява доста лесен достъп, но той дори не понечва да ме целуне. Явно не ме е довел тук, в нищото, за да се натискаме. Довел ме е, за да сподели това преживяване. Още нещо, което събужда страстта му.

У Холдър има толкова много неща, които продължават да ме учудват, особено през последните двайсет и четири часа. Все още не знам какво толкова го разстрои в столовата, но пък той май е наясно какво е станало, а също и че няма да се повтори повече. И в момента мога само да му вярвам. Единственото, което мога да направя, е да му се доверя, да се оставя в ръцете му. И се надявам да знае, че му отдавам пълното си доверие. Сигурна съм, че ако ме нарани отново както по-рано, ще е за последно.

Извръщам се към него и се вглеждам в профила му, докато се взира в небето. Веждите му са смръщени и очевидно се е замислил за нещо. Въобще май постоянно разсъждава за нещо и се питам дали някога ще успея да проникна в мислите му. Има толкова много неща, които искам да науча за миналото и за семейството му. Но ако повдигна темата точно когато така се е замислил, ще го изтръгна от унеса му. А не ми се иска да му преча. Понеже прекрасно знам къде се е зареял умът му и какво прави, когато се взира така в празното пространство. Знам, защото точно това правя и аз, когато се взирам в звездите на тавана ми.

Наблюдавам го дълго време, после вдигам очи към небето и вече съм на път да избягам от собствените си мисли, когато Холдър нарушава мълчанието със съвсем неочакван въпрос.

— Можеш ли да кажеш, че животът ти е щастлив? — пита тихо.

Замислям се, но не толкова върху въпроса, колкото върху причината да ме попита. За моя живот ли пита всъщност, или за своя?

— Да — отвръщам най-искрено. — Мисля, че да.

Той въздъхва тежко, после ме хваща за ръката.

— Това е добре.

В продължение на половин час не си казваме нищо друго, докато не заявява, че е готов да си тръгваме.

 

 

Спираме пред къщи няколко минути преди полунощ. И двамата излизаме от колата, той взима торбите с накупени боклуци и се качва до входната врата. Там спира и ги оставя на земята.

— Няма да влизам — казва.

— Защо? Да не би да си вампир? И ти трябва специална покана?

Усмихва се.

— Не мисля, че е редно да оставам.

Пристъпвам към него и го прегръщам, после го целувам по брадичката.

— Защо? Уморен ли си? Можем да си легнем, знам, че снощи почти не си спал. — Никак не искам да си тръгва. В прегръдките му спя по-сладко, откогато и да било.

Той на свой ред увива ръце около раменете ми и ме придърпва към гърдите си.

— Не мога — отвръща. — По ред причини. От една страна, защото майка ми ще ме засипе с въпроси къде се губя от снощи. От друга — защото чух, че обеща на твоята майка да си тръгна до полунощ. И най-вече защото през целия ден те гледах как обикаляш из пазара и не можех да спра да мисля какво се крие под тая рокличка.

Обхваща лицето ми с шепи и се втренчва в устата ми. Клепачите му сякаш натежават и гласът му преминава в шепот.

— Да не говорим за тези устни. Нямаш представа колко трудно ми беше да се опитвам да те слушам, след като през цялото време мислех единствено колко са меки устните ти. Какъв невероятен вкус имат. Колко съвършено пасват на моите. — Навежда се и ме целува нежно, но се отдръпва точно когато съм на път да се разтопя в обятията му. — А и тази рокличка… — Прокарва ръка по гърба ми, поглажда плата върху хълбока ми, после по горната част на бедрото ми. Потръпвам под пръстите му. — Тази рокля е основната причина да не искам да вляза в къщата.

Предвид реакцията на тялото му, бързо-бързо се съгласявам, че наистина е по-добре да си върви. Колкото и да ми е приятно да съм с него, да го целувам, усещам, че в момента самообладанието ми е равно на нула, а не съм сигурна, че съм готова да прекрача тази първа стъпка.

Въздъхвам, макар всъщност да ми идва да изохкам от разочарование. Въпреки че е прав, тялото ми никак не е доволно, че не настоявам да остане. Странно е как самият факт, че прекарах деня с него, някак е задълбочил потребността ми непрекъснато да съм с него.

— Това нормално ли е? — питам, взирайки се в очите, които пламтят с такава жажда, каквато досега не съм долавяла. Знам защо иска да си тръгне — очевидно е, че и той копнее за тази първа стъпка.

— Кое дали е нормално?

Притискам глава в гърдите му, за да не се налага да го гледам, докато говоря. Понякога изричам неудобни неща, но въпреки това изпитвам потребност да ги кажа.

— Нормално ли е да изпитваме такива чувства един към друг? Та нали се познаваме от съвсем отскоро. А и през повечето се отбягвахме. Но с теб някак е толкова различно. Мислех, че когато двама души започнат да излизат, през първите няколко месеца се опитват да изградят някаква връзка. — Отлепям глава от гърдите му и го поглеждам. — А аз имам чувството, че още щом се запознахме, между нас вече имаше връзка. И всичко ми се струва така естествено. Сякаш някога вече сме стигали до тук и сега се опитваме да се върнем на същото място. Сякаш се опитваме повторно да се опознаем и затова умишлено забавяме крачка. Странно ли ти звучи?

Той маха кичур коса от лицето ми и сега изражението му е съвсем различно. Желанието и жаждата са изместени от силна болка и сърцето ми натежава, когато виждам очите му.

— Каквото и да е, не искам да го анализирам. Не искам и ти да анализираш излишно, става ли? Нека просто бъдем благодарни, че най-после те открих.

Разсмивам се на последното му изречение.

— Казваш го така, сякаш съзнателно си ме търсил.

Холдър смръщва вежди и, обгърнал главата ми с длани, накланя лицето ми към своето.

— През целия си проклет живот те търся. — Изражението му е твърдо и решително и той прилепва устни до моите точно в момента, в който изрича последната дума. Целува ме страстно, жарко, както не ме е целувал днес. Тъкмо решавам да го дръпна през прага, но още щом пръстите ми се свиват на юмрук в косата му, той ме пуска и отстъпва назад.

— Осезавам те — казва и неохотно слиза по стълбите. — Ще се видим в понеделник.

— И аз.

Не го питам защо няма да се видим утре, понеже и аз смятам, че няма да е зле да си дадем малко време, поне да осмислим последните двайсет и четири часа. Карън също ще е доволна, защото определено трябва да я посветя в любовния си живот. Или по-скоро да й обясня какво осезавам.