Колийн Хувър
Без Хоуп (18)

Петък, 28 септември 2012 г.
23:50 ч.

Днес е последният ми ден като седемнайсетгодишна. Карън отново ще пътува за уикенда, тъй като има работа на битпазара. Опита се да анулира пътуването, за да не ме оставя сама навръх рождения ми ден, но аз не й позволих. Вместо това отпразнувахме празника вчера. Получих чудесни подаръци, но нищо не може да се сравнява с електронната книга. Никога не съм се радвала повече, че ще съм сама през уикенда.

Този път не се втурнах да пека сладкиши. Не защото нямам апетит, а защото страстта ми към книгите току-що достигна нови върхове. Почти полунощ е и очите ми се затварят, но вече съм към края на втората книга за вечерта и непременно трябва да стигна до финала. Ту се унасям, ту се стряскам и събуждам и се мъча да прочета поне още един абзац. Брекин има отличен вкус, та направо ме е яд, че е чакал цял месец, преди да ми каже за тази. Не държа на щастливия край, но ако тези двамата не се съберат на финала, ще се наложи да вляза в четеца и да ги заключа и двамата в тоя проклет гараж.

Клепачите ми бавно се притварят и колкото и да се мъча да ги задържа отворени, думите започват да плуват върху екрана и да губят смисъл. Най-накрая се предавам и изключвам четеца, щраквам лампата и се замислям, че беше редно последният ден от седемнайсетата ми година да е много по-хубав.

 

 

Очите ми рязко се отварят, но не помръдвам. Още е тъмно и все още съм в същата поза, в която бях и по-рано, така че явно току-що съм заспала. Затаявам дъх и се заслушвам за звука, който ме събуди — звука от отварящ се прозорец.

Чувам, че завесите се раздвижват с шумолене и някой се изкатерва през прозореца. Знам, че би трябвало да се разпищя или да се хвърля към вратата, или поне да се огледам за нещо, което бих могла да използвам за оръжие. Но вместо това лежа като вкаменена, понеже пристигналият ни най-малко не се старае да прикрие факта, че нахълтва в стаята ми, от което мога да съдя, че е Холдър. Въпреки това сърцето ми препуска и всеки мускул в тялото ми се вцепенява, когато леглото ми се разклаща и дошлият бавно се отпуска отгоре. Колкото повече се скъсява разстоянието помежду ни, толкова по-убедена съм, че е той, защото никой друг не може да предизвика такава реакция в тялото ми. И когато завивките се надигат откъм гърба ми, стисвам очи и скривам лице в длани. Умирам от ужас. Умирам от ужас, понеже не знам кой Холдър се е промъкнал в леглото ми.

Едната му ръка се плъзва под възглавницата ми, а другата се увива плътно около тялото ми. Открива ръцете ми, притегля ме към гърдите си и сплита пръсти с моите, после заравя глава в шията ми. Давам си сметка, че съм само по потниче и бикини, но пък съм сигурна, че съвсем не е дошъл за това. Все още нямам представа защо е дошъл, тъй като не продумва и дума, а знае, че съм будна. Знае го, защото в мига, в който ръцете му ме обгърнаха, неволно ахнах. Притиска ме с всички сили и от време на време ме целува по косата.

Възмутена съм, че е дошъл, но още по-възмутена съм от себе си, задето се радвам. И колкото и да ми се иска да му се разкрещя и да го прогоня, усещам, че копнея да ме прегърне още по-плътно. Имам желание да заключи ръце около тялото ми и да хвърли ключа, понеже точно тук му е мястото, а ме е страх, че отново ще ме изостави.

Колко жалко, че личността му има толкова много страни, които никак не разбирам и не съм сигурна дали изобщо искам да разбера. Има черти, които обичам, но и такива, които мразя, аспекти, които ме плашат, и други, които ме омагьосват. Но има и една страна, която всеки път ме разочарова… и нея ми е най-трудно да приема.

Лежим в пълно мълчание може би половин час, макар да няма как да съм сигурна. Знам само, че така и не разхлабва прегръдката си, нито пък прави някакъв опит да оправдае поведението си. Но нима съм изненадана? Явно, ако сама не задавам въпросите, няма как да изтръгна каквото и да било. А в момента не ми е до въпроси.

Пуска пръстите ми и вдига ръка към главата ми. Притиска устни в косата ми и сгъва другата си ръка, онази, дето е под възглавницата ми, така че ме е гушнал плътно, заровил лице в косата ми. Ръцете му започват да треперят и той ме притиска толкова страстно и отчаяно, че сърцето ми е на път да се скъса. Гърдите ми се надигат развълнувано, страните ми пламват и само здраво стиснатите ми клепачи възпират сълзите.

Повече не мога да издържам мълчанието и ако не си кажа, каквото искам да кажа, нищо чудно да се разпищя. Знам, че няма да успея да прикрия болката и тъгата, а и едва съм в състояние да говоря, понеже с мъка преглъщам сълзите, но все пак си поемам дълбоко въздух и започвам направо.

— Бясна съм ти.

Той ме притиска още по-силно. Приближава устни до ухото ми и го целува.

— Знам, Скай — прошепва. Ръцете му се плъзват под потника ми и той притиска разперена длан о корема ми, придърпва ме още плътно до себе си. — Знам.

Невероятно какъв ефект може да има върху сърцето гласът, който си копнял да чуеш. Промълвил е само три думи, но за това време сърцето ми се разби на хиляди късчета, а после се съживи в гърдите ми с надеждата, че някак ще съумее отново да тупти.

Пъхам пръсти между пръстите на ръката, която така плътно ме притиска, и ги стисвам лекичко, без да влагам някакъв особен смисъл, просто всяка частица от мен жадува да го докосне, да го задържи, да се увери, че действително е тук, при мен. Искам да съм сигурна, че е истински, че не е поредният ярък сън.

Устата му се опира в рамото ми, устните му се разтварят леко, целува ме. Допирът на езика му мигом запраща гореща вълна през цялото ми тяло и усещам как топлината се надига от стомаха ми чак до лицето.

— Знам, Скай — прошепва отново, докато бавно изследва ключицата и шията ми с устни. Продължавам упорито да стискам очи, понеже ми се вие свят от болката в гласа му и нежните му ласки. Пресягам се назад и прокарвам пръсти през косата му, придърпвам го още по-силно към шията си. Топлият дъх, който облъхва кожата ми, се учестява заедно с целувките. Дишането и на двама ни се ускорява, докато покрива с милувки всеки сантиметър от шията ми, от горе до долу и обратно.

Холдър се вдига на ръце и ме принуждава да се изпъна по гръб, после посяга към лицето ми и отмахва косите от очите ми. Тази близост събужда всички чувства, които някога съм изпитвала към това момче… и добрите, и лошите. Не мога да разбера защо ми причини всичко това, при положение, че очите му са помътнели от болка. И не знам дали защото никак не го разбирам, или защото го разбирам твърде добре, но докато се взирам в лицето му сега, съм сигурна, че изпитва същото, което и аз, от което се усещам още по-объркана.

— Знам, че си ми бясна — казва. И очите, и думите му са пълни с разкаяние, но въпреки всичко извинение не следва. — И е важно да си ми бясна, Скай. Но още по-важно е да искаш да съм тук, с теб, въпреки всичко.

Гърдите ми натежават при тези думи и са ми нужни огромни усилия, за да продължавам да поемам въздух. Кимвам леко, защото съм напълно съгласна с думите му. Бясна съм му, но далеч повече от това копнея да е при мен. Той опира чело в моето, обрамчва лицето ми с длани, аз неговото също, взираме се отчаяно в очите си. Не съм сигурна дали се кани да ме целуне. Дори не съм сигурна дали няма да стане и да си тръгне. Единственото, в което съм сигурна в момента, е, че след този миг няма да съм същата. И се досещам заради силата, с която привлича сърцето ми, че ако ме нарани отново, никога няма да се съвзема. Ще бъда съсипана.

Гърдите ни се надигат и отпускат в еднакъв ритъм, а тишината и напрежението в стаята се сгъстяват. Усещам с цялото си тяло жарките пръсти, обгърнали лицето ми, сякаш докосват оголени нерви. Усещането е толкова наситено, че в очите ми запарват сълзи и силата на обзелите ми чувства направо ме плаши.

— Истински съм ти бясна, Холдър — обаждам се с пресекващ, но уверен глас. — Но колкото и да ти се сърдех, никога, дори за миг, не спрях да копнея да съм с теб.

Холдър някак се усмихва и смръщва едновременно.

— Господи, Скай. — Лицето му се разкривява от облекчение. — Толкова ми липсваше. — И мигом впива устни в моите, езикът му трескаво се сплита с моя. Устата ми се изпълва със сладостния вкус на ментови листа и тоник и тази целувка се оказва всичко, за което съм мечтала, че дори и много, много повече. Устните ни най-после се сливат… за първи път, или за двайсети, или за милионен. Няма никакво значение, защото целувката е съвършена. Невероятна и безупречна и почти си струва всичко, което преживяхме, докато стигнем дотук.

Устните ни страстно се притискат, телата ни се борят за още по-плътно съприкосновение, стремят се да открият онази съвършена спойка, която току-що сме установили с устни. Устата му нежно и същевременно пламенно се слепва с моята, а аз отвръщам на всяко движение. От гърлото ми се изтръгват стенания и въздишки и той поглъща всяко едно от тях.

Целуваме се във всички възможни пози, като всячески се опитваме да проявяваме сдържаност. Целуваме се дотогава, докато вече не си усещам устните, и съм толкова изтощена и омаломощена, че не съм сигурна дори дали продължаваме да се целуваме. Холдър отново притиска чело в моето.

И точно в тази поза заспиваме — чело до чело, мълчаливо прегърнати. Защото никакви други думи не се откъсват от устните ни. Нито дори така желаното извинение.