Колийн Хувър
Без Хоуп (17)

Петък, 28 септември 2012 г.
12:05 ч.

Минаха вече почти четири седмици. От онзи момент насетне не е идвал да тича с мен и така и не ми се извини. Не сяда до мен в часовете, нито в столовата. Не ми изпраща заядливи съобщения и не ми идва на гости през уикенда в съвсем различно настроение. Единственото, което прави, поне мисля, че той го прави, е да маха бележките от шкафчето ми. Вечно ги намирам смачкани на топка на пода.

Продължавам да съществувам, той също продължава да съществува, само дето вече не съществуваме заедно. Но дните продължават да отминават, независимо с кого ги прекарвам. И колкото повече дни се нареждат между настоящето и онзи уикенд, толкова повече се увеличават въпросите, които съм твърде вироглава да задам.

Искам да разбера защо така избухна. И защо така и не успя да го преглътне, а вместо това си тръгна толкова ядосан. А също и защо не ми се извини, защото съм почти сигурна, че щях да му дам поне още един шанс. Вярно е, че държанието му бе налудничаво и странно и прекалено собственическо, но ако ми бе дал възможност да го претегля спрямо всички други прекрасни неща у него, знам, че нямаше да натежи чак толкова.

Брекин вече не се опитва да анализира ситуацията, така че и аз се преструвам, че съм се отказала. Но не е така и това, от което най-много ме боли, е, че всичко, разиграло се помежду ни, започва да ми се струва нереално, сякаш е било сън. Улавям се да се чудя дали онзи уикенд изобщо се е случил, или е просто неподкрепен с доказателства спомен, който няма нищо общо с истината.

През целия този месец непрекъснато ме гложди (и съм наясно колко съм жалка), че така и не се целунахме. Толкова копнеех да го целуна и сега мисълта, че никога няма да изживея този миг, оставя огромна, зейнала празнина в гърдите ми. Лекотата, с която общувахме, начинът, по който ме докосваше — сякаш е създаден именно за това, целувките в косата ми — това бяха все частици от нещо по-голямо. Нещо достатъчно голямо, та да заслужава поне някак да го зачете, нищо че не стигнахме до целувката. Заслужава поне някакво уважение. А той се държи така, сякаш всичко, което бе на път да се зароди помежду ни, е било съвсем неуместно, и от това ужасно ме боли. Защото знам, че е почувствал. Сигурна съм. А ако е почувствал същото, което и аз, то тогава съм сигурна, че още го чувства.

Не мога да кажа, че сърцето ми е разбито, все още не съм проронила и една сълза. Няма как сърцето ми да е разбито, понеже, за мой късмет, тази част от себе си все още не му бях дала. Но не съм чак толкова горда, че да не мога да призная, че тъгувам и че ще ми е нужно време, защото истински, ама истински го харесвах. Така че съм добре. Малко тъжна и много объркана, но съм добре.

 

 

— Какво е това? — питам Брекин. Току-що е сложил на масата пред мен една кутия. Красиво опакована кутия.

— Нещо дребно за подсещане.

Поглеждам го въпросително.

— Какво трябва се подсетя?

Той се разсмива и побутва кутийка по-близо.

— Че утре имаш рожден ден. Отвори я.

Въздъхвам, правя лека гримаса и избутвам кутийката настрани.

— Надявах се да забравиш.

Той придърпва подаръка и отново го тиква под носа ми.

— Отвори си проклетия подарък, Скай. Знам, че мразиш подаръци, но аз пък обичам да подарявам, така че престани да се правиш на пълна депресарка и го отвори, подскочи от радост, прегърни ме и ми благодари.

Отпускам унило рамене и избутвам празния поднос, после дръпвам кутийката.

— Много си сръчен — отбелязвам. Развързвам панделката и разкъсвам едното ъгълче на кутията, после разтварям хартията. Поглеждам изображението на опаковката отдолу и вдигам изненадано вежда. — Купил си ми телевизор?

Брекин прихва и поклаща глава, после взима кутията от ръцете ми.

— Не е телевизор, глупачке. Електронен четец за книги.

— О! — възкликвам. Нямам никаква представа какво е електронен четец за книги, но съм почти сигурна, че не ми е разрешено да го притежавам. Вярно, бих могла да го приема така, както приех и телефона от Сикс, но е твърде обемист, за да си го крия в джоба.

— Преструваш се, нали? — Брекин се навежда към мен. — Наистина ли не знаеш какво е електронен четец?

Свивам рамене.

— На мен ми прилича на миниатюрен телевизор.

Брекин се разсмива още по-високо, отваря кутията и вади четеца. Включва го и ми го подава.

— Това е електронно устройство, което съдържа повече книги, отколкото би могла да прочетеш. — Натиска някакво копче и екранът светва, после прокарва пръст по предната част, натиска тук и там, така че целият екран се изпълва с миниатюрни изображения на книги. Докосвам една от тях и екранът се променя, показва корицата на книгата. Брекин плъзва пръст по него, страницата се обръща и пред смаяното ми лице се отваря първа глава.

Втурвам се да плъзгам пръст по екрана, гледам как страниците гладко се обръщат една след друга. Това категорично е най-невероятното нещо, което съм виждала. Натискам и други бутони, кликвам върху други книги и прехвърлям нови и нови глави и… честна дума, никога не съм виждала по-великолепно и практично изобретение.

— Еха! — прошепвам. Не мога да откъсна очи от четеца и мога само да са надявам, че не ми играе някаква безсърдечна шега, защото, ако се опита да измъкне тази скъпоценност от ръцете ми, мигом ще побягна.

— Харесва ли ти? — пита ме видимо доволен. — Заредил съм ти около двеста безплатни книги, така че за известно време си уредена.

Поглеждам го и виждам, че се е ухилил до уши. Оставям четеца на масата, навеждам се през нея и стисвам врата му. Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавала, и напълно забравям, че всъщност не обичам подаръци. Брекин на свой ред ме прегръща и ме целува по бузата. Когато го пускам и отварям очи, неволно поглеждам към онази маса, към която се старая да не поглеждам вече близо четири седмици.

Холдър се е обърнал към нас и ни гледа. Усмихва се. Но не с налудничава или съблазнителна, или пък зловеща усмивка. Напротив, усмивката му е съвсем приветлива и при вида й стомахът ми се свива от болка, така че бързам да отклоня поглед.

Сядам си обратно на мястото и вдигам отново четеца.

— Знаеш ли, Брекин? Наистина си невероятен.

Той се ухилва и ми намига.

— Това е от мормонската жилка. Изключителни хора сме.