Колийн Хувър
Без Хоуп (16)

Сряда, 04 септември 2012 г.
06:15 ч.

Отварям очи и не ставам от леглото, докато не преброявам и седемдесет и шестата звезда на тавана. После отмятам завивките и навличам дрехите за бягане. Когато прескачам перваза, спирам за миг.

Холдър стои на тротоара с гръб към мен. Сплел е пръсти на темето си и виждам как мускулите на гърба му се свиват, понеже все още едва си поема дъх. Явно е тичал до тук и не съм сигурна дали чака мен, или по една случайност е спрял да си почине, затова застивам под прозореца и чакам, надявам се да отмине. Но той не помръдва.

След две-три минути все пак събирам смелост да отида отпред. Холдър чува стъпките ми и се обръща. Спирам, когато очите ни се срещат, и се втренчвам в него. Не го гледам ядосано, нито му се мръщя, но определено не се усмихвам. Просто го гледам.

Изражението му е непознато и единствената дума, с която мога да го опиша, е искрено разкаяние. Но не изрича и буква, тоест не се извинява, което пък означава, че отказвам да гадая и да се опитвам да го анализирам. Искам да тичам.

Подминавам го, стъпвам на тротоара и хуквам. След няколко стъпки чувам, че тича зад мен, но не поглеждам назад. Така и не се изравнява с мен, а аз се старая да не забавям крачка, защото искам да си остане отзад. В някакъв момент започвам да тичам по-бързо, в пълен спринт, но той успява да поддържа темпото, движейки се неизменно на няколко крачки зад гърба ми. Когато стигаме точката, при която винаги обръщам обратно, съзнателно не го поглеждам. Завивам назад, подминавам го и се насочвам към къщи и втората половина от тичането протича досущ като първата. В мълчание.

Вече сме на по-малко от две пресечки от дома ми, а аз съм все така бясна, че се е домъкнал да ме чака, и още по-бясна, задето така и не ми се извинява. Ускорявам крачка все по-бързо и по-бързо, навярно никога досега не съм тичала толкова бързо, но той продължава да ме следва. Това още повече ме вбесява, така че, когато завиваме по нашата улица, вече почти летя към къщи, и въпреки това не съм достатъчно бърза, понеже Холдър все така тича по петите ми. Коленете ми се огъват, впрегнала съм и последните си сили и дъх не ми стига, но ми остават още само двайсет крачки до прозореца.

Успявам да измина само десет.

В момента, в който маратонките ми стъпват на тревата, рухвам на ръце и колене и започвам да се давя. Никога, дори когато се е случвало да тичам по повече от шест километра, не съм се усещала така смазана. Претъркулвам се по гръб на тревата, която, още влажна от росата, приятно хладнее под кожата ми. Стискам очи и дишам толкова шумно, че почти не чувам пуфтенето на Холдър. Но накрая го долавям да приближава и усещам, че сяда на тревата до мен. И двамата лежим и дишаме тежко и се сещам за онази нощ, преди няколко дни, когато лежахме в същата поза на леглото и дишахме тежко по съвсем друга причина. Вероятно и той си мисли за същото, защото усещам как се пресяга и увива кутре около моето. Само че този път не се усмихвам. Напротив, трепвам от болка.

Дръпвам ръката си, превъртам се и се изправям. Извървявам десетте метра до къщата, покатервам се през прозореца и го затварям.