Колийн Хувър
Без Хоуп (15)

Вторник, 03 септември 2012 г.
07:20 ч.

Не я вадя често, но по някаква причина днес ми се приисква да я погледам. Явно съботният ми разговор с Холдър за миналото е пробудил известна носталгия. Вярно, казах му, че никога не бих потърсила баща си, но понякога все пак ме гризе известно любопитство. Не мога да не се зачудя как някой може години наред да гледа детето си, а после просто да се откаже от него. Това никога няма да го разбера, а може би и няма нужда да го разбирам. Затова и не упорствам. Не задавам въпроси на Карън. Не се опитвам да отделя спомените от сънищата и не обичам да говоря на тази тема просто защото не чувствам потребност.

Вадя гривничката от кутията и я нахлузвам. Не знам кой ми я е подарил, а и всъщност няма значение. Сигурна съм, че за двете години в дома за приемни грижи съм получила много подаръци от приятели. Различното при този подарък е, че с него е свързан единственият ми спомен от онова време. Сякаш потвърждава, че споменът е истински, че преди да стана това, което съм сега, съм била друг човек. Момиче, което не помня. Което често плаче. Което ни най-малко не прилича на тази, която съм днес.

Някой ден ще я хвърля тази гривна, понеже така е редно. Но днес ми се иска да я понося.

 

 

Вчера с Холдър решихме да си дадем глътка въздух. Казвам глътка въздух, защото след събота вечерта прекарахме доста дълго време в леглото ми, без изобщо да дишаме. Освен това Карън се прибира довечера и никак не ми се иска пак да й представям новия си… какъвто там ми се пада. Така и не стигнахме до там да дадем име на онова, което избуява помежду ни. Имам чувството, че не го познавам достатъчно дълго, та да кажа, че ми е гадже, особено като се има предвид, че още дори не сме се целували. Но пък дяволски ме вбесява мисълта устните му да целунат някой друг. Така че, независимо дали ходим, или не, обявявам, че място за трети лица в отношенията ни няма. Дали такава стъпка е възможна, преди да сме се целували? И въобще затворената връзка и ходенето не се ли изключват взаимно?

Изсмивам се на глас. LOL.

Когато се събудих вчера сутринта, намерих два есемеса. Много съм се увлякла по тая работа с есемесите. Направо ми се завива свят от удоволствие, когато получа съобщение, и не мога да си представя колко ли вманиачаващо е да имаш имейл и Фейсбук, както и всичко останало от света на технологиите. Едното съобщение бе от Сикс, многословно възхваляваща безукорните ми кулинарни способности. Следваха строги инструкции да й се обадя в събота вечерта от домашния й телефон, за да й разкажа абсолютно всичко. Така и направих. Говорихме цял час и тя е точно толкова изненадана, колкото и аз, че Холдър далеч не е такъв, какъвто очаквахме. Попитах я за Лоренцо, а тя дори не се сети за кого става въпрос, така че се разсмях и изоставих темата. Липсва ми и ми е ужасно неприятно, че е толкова далеч, но пък знам, че страхотно се забавлява, та, от друга страна, се радвам.

Второто съобщение бе от Холдър. Гласеше единствено: „Изпитвам ужас при мисълта, че ще те видя в училище в понеделник. Направо ми призлява“.

Едно време връхната точка в ежедневието ми бе тичането, а сега е поредният невъзпитан есемес от Холдър. Вече не тичаме. Или поне не заедно. След като вчера цял ден разменяхме съобщения, решихме, че вероятно ще е по-добре да не тичаме заедно всеки божи ден — току-виж ни дойде в повече, може би ни е твърде рано. Казах му, че не искам отношенията ни да се развалят. Освен това твърде много се притеснявам, че съм потна, с потекъл нос, че дишам тежко и навярно понамирисвам, та затова предпочитам да си тичам сама.

В момента се взирам невиждащо в шкафчето си и умишлено се бавя, защото всъщност не искам да влизам в час. Предстои ми първият час, единственият, в който се засичам с Холдър, и силно се тревожа как ще премине. Вадя книгата на Брекин от раницата заедно с други две, които му нося, и натиквам останалите неща в шкафчето. Влизам в класната стая и си сядам на мястото. Брекин още не е дошъл, Холдър също го няма. Седя и се взирам в пода и се опитвам да разбера защо чак толкова се тревожа. Просто тук е различно, не е като да се виждам с него на моя собствена територия. В училище е някак твърде… публично.

Вратата се отваря и влиза Холдър, следван от Брекин. И двамата тръгват към дъното на стаята. Холдър минава по едната пътека, усмихва ми се. Брекин тръгва по другата и също ми се усмихва, стиснал две чаши с кафе. Холдър стига един чин до моя и понечва да си сложи раницата отгоре, и то в същия миг, в който и Брекин пристига и се опитва да сложи чашите с кафето. Споглеждат се, после и двамата вперват очи в мен. Ужас.

Правя единственото, което ми хрумва в подобни неловки ситуации: изливам голяма доза сарказъм.

— Май се намираме в затруднено положение, момчета. — Усмихвам се и на двамата, сетне поглеждам чашите с кафе. — Виждам, че мормонът е донесъл на кралицата дар под формата на кафе. Силно впечатляващо. — Хвърлям поглед на Холдър и повдигам вежда. — Желаете ли да разкриете своя дар, вий, безнадеждний, за да мога да взема решение кой да ме придружи до училищния ми трон днес?

Брекин ме зяпва така, сякаш съм си изгубила ума. Холдър се разсмива и вдига раницата си от чина.

— Май някой отчаяно се нуждае от подронващ егото есемес — заявява той и си премества раницата на празния чин пред Брекин.

Брекин продължава да стърчи прав, стиснал двете чаши с изумено изражение. Протягам ръка и измъквам едната.

— Поздравления, оръженосецо! Днес ти си избраникът на кралицата. Седни. Имам да ти разказвам за уикенда.

Брекин бавно присяда и оставя чашата си на чина, после смъква раницата от рамо, като през цялото време ме гледа подозрително. Холдър, седнал странично на стола си, също ме зяпа. Посочвам го.

— Брекин, това е Холдър. Холдър не ми е гадже, но ако го хвана да се опитва да счупи рекорда за най-добра първа целувка с друго момиче, съвсем скоро ще се превърне в трупа на моето не-гадже.

Холдър извива вежда и в ъгълчето на устните му заиграва усмивчица.

— И за мен важи същото. — Трапчинките му сякаш ми се присмиват и се насилвам да го гледам право в очите, иначе нищо чудно да направя нещо, заради което временно ще ме отстранят от учебни занятия.

Махам с ръка към Брекин.

— Холдър, това е Брекин. Брекин е новият ми най-най-добър приятел на целия свят.

Брекин поглежда Холдър, който от своя страна му се усмихва, а после протяга ръка за здрависване. Брекин предпазливо стисва ръката на Холдър, после я дръпва и присвива очи насреща ми.

— Твоето не-гадже наясно ли е, че съм мормон?

Кимвам.

— Оказва се, че Холдър съвсем няма проблеми с мормоните. Има проблеми единствено със задниците.

Брекин се изсмива и се обръща пак към Холдър.

— Е, в такъв случай добре дошъл в коалицията ни.

Холдър му се усмихва, но виждам, че зяпа чашата с кафето на чина му.

— Мислех, че на мормоните им е забранено да приемат кофеин.

Брекин вдига рамене.

— Реших да зачеркна това правило в онази сутрин, в която осъзнах, че съм гей.

Холдър се разсмива, Брекин се усмихва и на света настъпва мир и покой. Или поне за този първи час. Облягам се назад и се ухилвам. Тая работа май не е чак толкова трудна. Всъщност май току-що заобичах училището.

 

 

След часа Холдър тръгва след мен към шкафчетата. Мълчим. Сменям учебници, докато той къса листчетата с обидни послания от вратичката. Този път има само две бележки, което донякъде ме натъжава. Твърде лесно се отказват — още не е свършила втората седмица.

Холдър смачква листчетата на топче и го изстрелва на пода. Затварям вратичката и извръщам лице към него. Облегнали сме се на шкафчета, обърнати един към друг.

— Подстригал си се — възкликвам, защото едва сега забелязвам.

Той прокарва пръсти през кичурите си и се ухилва.

— Аха. Една моя позната не спря да мрънка, че косата ми била дълга. Направо ме побърка.

— Харесва ми.

— Чудесно — усмихва се той.

Стисвам устни и смутено се залюлявам на пети. Холдър не спира да се усмихва. Умопомрачително чаровен е. Ако не бяхме насред претъпкания коридор, щях да го сграбча за тениската и да го дръпна по-близо, та да му покажа точно колко чаровен изглежда. Вместо това се налага да изтикам тази представа от главата си и да му се усмихвам любезно.

— Май е време да вървим.

Кимва бавно.

— Аха. — Не помръдва.

Стоим така още трийсетина секунди, докато накрая не се разсмивам, отблъсквам се с крак от шкафчетата и понечвам да тръгна. Но той така пъргаво ме сграбчва за ръката и ме дръпва назад, че неволно изохквам. И преди да се осъзная, гърбът ми е притиснат към редицата шкафчета, а Холдър стои пред мен, препречил пътя ми с ръце. Стрелва ме с дяволита усмивка, после дръпва брадичката ми нагоре. С дясната си длан обхваща лицето ми. Нежно погалва устните ми с палец, та се налага да си напомня, че сме сред хора и трябва да се владея. Облягам се на шкафчетата в опит да си осигуря някаква опора, понеже коленете ми поддават.

— Безкрайно съжалявам, че не те целунах в събота. — Холдър свежда поглед към устните ми, а палецът му продължава да ме гали. — Не мога да спра да мисля какъв ли вкус имат. — Той притиска силно палец в средата на устните ми и за безкрайно кратък миг допира устата си до моята, без да маха палеца. После устните му изчезват, изчезва и палецът и в първия момент не осъзнавам, че и той самият е изчезнал, но накрая коридорът спира да се върти и успявам да се изправя.

Не знам колко още ще мога да издържа. Сещам се за безумната реч, която издекламирах в събота, когато заявих, че е най-добре да действа направо и да ме целуне още начаса тук, в кухнята. Тогава нямах и най-малка представа в какво ще се забъркам.

 

 

— От къде на къде?

Въпросът му съдържа само тези думи, но още преди да съм оставила таблата си на масата, ми става ясно какво точно пита. Ухилвам се и решавам, че е най-добре да разясня подробностите, преди Холдър да се е появил. Ако изобщо се появи. Не само че не сме обсъдили какво точно представлява връзката ни, но и не сме коментирали кой къде ще седи на обяд.

— Изтърси се у нас в петък и след голямо количество недоразумения най-после се разбрахме, че всъщност сме останали с погрешно впечатление един за друг. После пекохме курабии, четох му някакви лиготии и си се прибра у дома. В събота вечерта отново се домъкна и ми сготви вечеря. А после отидохме в моята стая и…

Млъквам, защото Холдър пристига и се настанява на стола до мен.

— Продължавай де — насърчава ме. — Много ми е интересно да чуя какво сте правили след това.

Завъртам очи към Брекин.

— А после разбихме рекорда за най-добра първа целувка в историята на първите целувки, и то без дори да се целунем.

Брекин поклаща глава предпазливо, но продължава да ме гледа скептично. Или може би любопитно.

— Впечатляващо.

— Въобще уикендът се оказа болезнено скучен — осведомява го Холдър.

Засмивам се, но Брекин отново ме поглежда така, сякаш съм полудяла.

— Холдър обича да му е скучно — успокоявам го. — Казва го в най-положителния смисъл.

Брекин хвърля погледи ту към единия, ту към другия, после поклаща глава и вдига вилица.

— Мен рядко може да ме изненада нещо. Но вие двамата — той ни посочва с вилицата — сте изключение.

Кимвам в съгласие.

Захващаме се с обяда и дори провеждаме съвсем приличен и нормален разговор. Двамата разискват книгата, която Брекин ми беше дал назаем, и фактът, че Холдър обсъжда любовен роман, сам по себе си е твърде забавен, но когато започва да спори за сюжета с Брекин, тогава вече съвсем се впечатлявам. От време на време слага ръка върху бедрото ми или ме погалва по гърба, или ме целува по слепоочието. Прави го някак съвсем естествено, сякаш без да се усети, но аз мислено отбелязвам всеки един жест.

Опитвам се да смеля промяната от миналата седмица насам, но не мога да се освободя от чувството, че нещата вървят прекалено добре. Отношенията ни, както и да ги наречем, ми се струват прекалено ясни и прекалено нормални… и прекалено съвършени, и неволно се сещам за всички книги, в които нещата уж тръгват съвсем ясно, нормално и съвършено, а изведнъж се стига до някакъв грозен обрат, който вгорчава всичко хубаво и внезапно.

— Скай — подвиква Холдър и щраква с пръсти под носа ми. Поглеждам го и виждам, че ме гледа подозрително. — Къде се отнесе?

Тръсвам глава и се усмихвам. Нямам представа откъде дойде тази паника. Холдър плъзва ръка по шията ми и прокарва пръст по ключицата ми.

— Трябва да престанеш да изключваш така. Изкарваш ми акъла.

— Съжалявам. — Свивам рамене. — Лесно се разсейвам. — Дръпвам ръката му от шията си и стисвам пръстите му успокоително. — Нищо ми няма, честно.

Погледът му пада върху ръката ми. Хваща ме за китката и я обръща, дръпва ръкава ми нагоре, завърта ръката ми напред и назад.

— Откъде я имаш? — пита, впил поглед в китката ми.

Поглеждам за какво става дума и забелязвам, че сутринта така и не съм свалила гривничката. Хич не съм в настроение да обяснявам. Твърде е сложно, а той ще задава въпроси, пък обедната почивка почти свършва.

— Откъде я имаш? — повтаря Холдър, но този път по-настойчиво. Стисва китката ми, а изражението му е студено и очаква обяснение. Дръпвам ръка, понеже тонът му никак не ми харесва.

— Мислиш, че ми я е подарило някое момче ли? — питам, озадачена от реакцията му. Не ми беше хрумнало, че може да е ревнив, но пък и това не ми прилича на ревност. Прилича ми на лудост.

Холдър не отговаря. Продължава да ме гледа гневно, сякаш трябва да призная някаква тайна, която упорито крия. Не знам какво точно очаква, но поведението му в момента никак не ме предразполага към признания, а по-скоро ме предизвиква да го зашлевя.

Брекин се размърдва неловко и прочиства гърло.

— Холдър, я се успокой, човече.

Но изражението на Холдър не се променя. Напротив, става още по-студено и затворено. Той се привежда още няколко сантиметра към мен и снишава глас:

— Кой ти даде проклетата гривна, Скай?

Думите му лягат като непоносима тежест в гърдите ми и всички предупредителни сигнали, които просветнаха в главата ми при първата ни среща, отново започват да примигват, само че този път са гигантски, неонови. Усещам, че ченето ми е виснало, че съм опулила очи, и се радвам единствено, че надеждата не е нещо материално, та всички наоколо да видят как рухва.

Холдър затваря очи, обръща се напред с лакти върху масата. Притиска длани в челото си и си поема дълбоко въздух. Не съм сигурна дали го прави, за да се успокои, или за да не се разкрещи. Прокарва ръка през косата си и се хваща отзад за врата.

— По дяволите! — изсъсква. Гласът му е толкова груб, че трепвам. Най-неочаквано става и си тръгва, оставил подноса си на масата. Проследявам с поглед как изминава цялата дължина на столовата, без нито веднъж да се обърне назад. После блъсва вратата и изчезва. Не мигам и не дишам, докато вратите най-сетне не спират да се люлеят и не застиват неподвижно.

Обръщам се към Брекин. Представям си колко ужасено е изражението ми. Примигвам и тръсвам глава, опитвам се да превъртя последните две минути от сцената. Брекин се пресяга през масата и ме хваща за ръката, но не казва нищо. Защото просто няма какво да се каже. Загубили сме ума и дума в мига, в който Холдър изчезна зад вратата.

Звънецът бие и в столовата настава суматоха, но аз не мога да помръдна. Всички се щурат нагоре-надолу, изпразват подноси и разчистват маси, но на нашата маса нищо не се раздвижва. Накрая Брекин все пак пуска ръката ми и грабва нашите два подноса, след малко се връща за този на Холдър и разчиства масата. Взима раницата ми, хваща ме за ръката и ме дръпва да стана. Мята раницата ми на рамо и ме повежда навън. Но не ме води нито към шкафчетата, нито към класната стая. Държи ме здраво за ръка и ме тегли след себе си навън, през входната врата и през целия паркинг, където отваря някаква врата и ме натиква в непозната кола. Сяда на шофьорското място, пали и едва тогава се обръща към мен.

— Няма да гадая какво се случи току-що. Знам само, че беше ужасно, и не мога да разбера как се сдържаш да не плачеш, но съм наясно, че сърцето ти е разбито, вероятно и чувството ти за достойнство. Така че — майната му на училището. Отиваме за сладолед. — Той дава на заден и изкарва колата от паркинга. Не знам как го направи, понеже тъкмо се канех да избухна в сълзи и да оплескам цялата седалка със сълзи и сополи, но при тези думи дори успявам да се усмихна.

— Много ми се яде сладолед.

 

 

Сладоледът определено ми помогна малко, но явно не достатъчно, защото Брекин току-що ме остави при моята кола и в момента седя на шофьорското място, ала не съм в състояние да помръдна. Потисната съм, уплашена и бясна и чувствам всичко, което е нормално да чувствам след случилото се, но не плача.

И няма да заплача.

Когато се прибирам у дома, правя единственото, което знам, че ще ми помогне. Отивам да тичам. Само дето, когато се прибирам и влизам под душа, осъзнавам, че и тичането, както и сладоледът, не ми е помогнало особено.

Върша всичко, което обикновено върша, в която и да е друга вечер от седмицата. Помагам на Карън с вечерята, сядам да се храня с нея и Джак, пиша си домашните, чета книга. Опитвам се да се преструвам, че всъщност изобщо не съм наранена, понеже истински ми се иска да е така, но още щом лягам в леглото и изгасвам лампата, умът ми започва да блуждае. Само че този път не стига далече, тъй като зациклям на един и същи въпрос. Защо, по дяволите, не дойде да ми се извини?

Когато се върнах с Брекин от краткото ни бягство, бях почти сигурна, че ще го заваря да ме чака при колата. А после, когато пристигнах пред нашата къща, очаквах да го намеря отпред, готов да ми се подмилква и да моли за прошка и поне нещичко да каже в свое оправдание, но него го нямаше. Крия телефона в джоба (понеже Карън още не знае за него) и го проверявам при всяка възможност, но единственият есемес е от Сикс, а него още не съм го прочела.

И ето ме сега в леглото, прегръщам възглавницата и се чувствам невероятно гузна, задето нямам ни най-малко желание да ида да замерям къщата му с яйца, да му нарежа гумите на колата или да го сритам в топките. Защото е нормално да ми се иска нещо такова. Ще ми се да съм бясна, сърдита, непреклонна, защото щеше да ми е далеч по-леко, отколкото сега с горчивото разочарование при мисълта, че онзи Холдър, когото прегръщах цял уикенд, изобщо не е бил истинският.