Колийн Хувър
Без Хоуп (12)

Събота, 01 септември 2012 г.
17:05 ч.

Днес научих важен урок за похотта. Изисква двойно повече усилия. Изкъпах се два пъти вместо веднъж. Смених си дрехите четири пъти вместо два пъти. Изчистих къщата веднъж (тоест един път повече от обичайно) и погледнах колко е часът не по-малко от хиляда пъти. И нищо чудно да съм си проверила телефона за съобщение още поне толкова пъти.

За съжаление, в снощното си съобщение Холдър така и не ме осведоми в колко възнамерява да пристигне, така че от пет часа нататък, общо взето, седя и го чакам. Няма какво друго да правя, понеже вече съм опекла сладкиши, достатъчни за цяла година, и съм изтичала не по-малко от шест километра. Мислех да сготвя нещо за вечеря, но пък нямам представа кога ще дойде, така че не знам за колко часа да съм готова. Затова седя на канапето и почуквам нетърпеливо с нокти, когато пристига съобщението.

„Кога да дойда? Не че се разкъсвам от нетърпение или нещо такова. Убийствено си скучна.“

Ха, изпрати ми съобщение! А аз защо не се сетих за този вариант? Можех още преди часове да му пиша и да го питам кога възнамерява да дойде. Щях да си спестя огромно количество излишно, унизително суетене.

„В седем да си тук. И да ми донесеш нещо за ядене. Нямам намерение да ти готвя.“

Оставям телефона и го зяпвам. Час и четирийсет и пет минути. А сега какво? Оглеждам празния хол и за първи път в живота ми скуката започва да ми лази по нервите. До този момент се чувствах съвсем доволна от лишения си от всякакъв блясък живот. Може би краткият ми досег с модерните технологии е разпалил апетита ми за новости, или пък неспокойствието ми се дължи на изкусителната сила на Холдър. Вероятно и двете.

Изпъвам крака върху ниската масичка. Облечена съм в джинси и тениска, тъй като най-после реших да пусна анцуга в заслужена почивка. Освен това не съм си вързала косата, но само защото Холдър никога не ме е виждал без опашка. Не че се опитвам да го впечатля или нещо такова.

Всъщност определено се опитвам да го впечатля.

Взимам някакво списание и го разлиствам, обаче кракът ми трепери и не мога да си намеря място, така че ми е невъзможно да се съсредоточа. Усещам се, че чета една и съща страница три пъти подред, та накрая хвърлям списанието обратно на масичката и накланям глава на облегалката на канапето. Вторачвам се в тавана. После в ноктите на краката — дали да не се лакирам наново?

Господи, полудявам.

Накрая не издържам и с дълбок стон посягам към телефона и му пиша ново съобщение.

„Веднага. Ела веднага. Умирам от скука и ако не пристигнеш веднага, ще дочета книгата без теб.“

Стисвам телефона и се втренчвам в екрана, който подскача нагоре-надолу и се удря в коляното ми. Отговорът пристига незабавно.

„LOL! Тъкмо ти купувам нещо за ядене, шефе. Идвам след двайсет минути.“

LOL? Какво, по дяволите, означава това? Луд съм от любов по теб? О, боже, дано да не е това. Ще изхвърчи през вратата по-скорострелно и от бедния Мати. Ама все пак, какво, по дяволите, означава?

Накрая спирам да се чудя и се съсредоточавам върху последните две думи. Двайсет минути. О, по дяволите, внезапно ми се струва, че няма достатъчно време. Хуквам към банята, за да си погледна за последен път косата, дрехите, да си проверя дъха. После бегом обикалям къщата и позачиствам за втори път днес. И когато звънецът звънва, този път знам какво да направя. Отварям.

Стои на прага с две пазарски торби и с неочаквано питомен вид. Оглеждам подозрително чантите. Той ги вдига и свива рамене.

— Хубаво е поне един от нас да се държи гостоприемно. — Заобикаля ме и влиза право в кухнята, където слага торбите на плота. — Надявам се да обичаш спагети с кюфтенца, защото това ще вечеряш. — Започва да вади разни неща и да приготвя съдове от шкафовете.

Затварям вратата и се приближавам до бара.

— Ще ми готвиш вечеря?

— Всъщност ще готвя за себе си, но нямам нищо против и ти да хапнеш. — Поглежда ме през рамо и се ухилва.

— Винаги ли си толкова саркастичен? — питам.

Той вдига рамене.

— А ти?

— Винаги ли отговаряш на въпросите с въпрос?

— А ти?

Взимам една кърпа за ръце от бара и я мятам по него. Той се навежда, за да не го уцели, и отива до хладилника.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита ме.

Облягам лакти на бара и подпирам брадичка върху дланите си.

— Предлагаш да ми забъркаш нещо за пиене в собствената ми къща?

Той претърсва рафтовете в хладилника.

— Какво предпочиташ — развалено мляко или безалкохолно?

— Че ние имаме ли безалкохолно? — Почти съм сигурна, че изпих всичко, което купих вчера.

Холдър вдига глава от хладилника и повдига вежда.

— Задължително ли трябва да общуваме с въпроси?

Разсмивам се.

— Не знам, задължително ли е?

— Според теб колко време ще издържим? — Той намира бутилка безалкохолно и вади две чаши. — Искаш ли лед?

— Ти ще си слагаш ли лед? — Нямам намерение да спра с въпросите, докато сам не се откаже. Имам изключително изострен състезателен дух. Холдър пристъпва към мен и поставя чашите на плота.

— Според теб да си сложа ли лед? — пита с предизвикателна усмивка.

— Обичаш ли лед? — отвръщам на предизвикателството.

Холдър кимва, впечатлен, че успявам да поддържам скоростта.

— А леда ти бива ли го?

— А ти какъв предпочиташ — натрошен или на кубчета?

Присвива очи, вече наясно, че съм го хванала в капан. Сега няма как да отговори с въпрос. Отваря кутийката и налива безалкохолното в чашата ми.

— За теб няма лед.

— Ха! — виквам. — Спечелих!

Той прихва и се връща при печката.

— Оставих те да спечелиш от чисто съжаление. Човек, който хърка като теб, заслужава малко милост от време на време.

Ухилвам му се.

— Ако искаш да знаеш, обидите ти са забавни само когато са в писмен вид.

Отпивам. Определено ми трябва малко лед. Изваждам няколко кубчета от фризера и ги пускам вътре.

Когато се обръщам, Холдър стои точно зад мен и ме гледа втренчено. Погледът му е хем насмешлив, хем достатъчно сериозен, та сърцето ми да пропусне няколко удара. Прави крачка напред, така че гърбът ми опира в хладилника. И съвсем небрежно вдига ръка и се обляга на хладилника, дланта му е точно до главата ми.

Не знам как успявам да се задържа права. Коленете ми се огъват.

— Нали знаеш, че се шегувам? — прошепва. Очите му бавно обхождат лицето ми, а на устните му играе лека усмивка, колкото да се очертаят трапчинките му.

Кимам, надявайки се да отстъпи назад, понеже съм на път да получа астматичен пристъп, нищо, че нямам астма.

— Добре. — Той скъсява разстоянието помежду ни с още няколко сантиметра. — Защото не хъркаш. Всъщност изглеждаш очарователно, докато спиш.

Категорично не бива да ми говори такива неща. Особено когато се е навел така над мен. Ръката му се сгъва в лакътя и внезапно се озовава съвсем близко. Навежда се към ухото ми и аз рязко си поемам въздух.

— Скай — прошепва той прелъстително в ухото ми. — Ужасно желая… да се преместиш. Трябва ми хладилникът. — Той бавно се отдръпва, без да откъсва очи от мен, следи всяка моя реакция. Ъгълчетата на устните му потрепват в неволна усмивка и колкото и да се опитва да я овладее, накрая избухва в смях.

Избутвам го и се шмугвам под ръката му.

— Ама че си задник!

Все така развеселен, той отваря хладилника.

— Съжалявам, но, дявол го взел, така явно точиш лиги по мен, че не мога да не те избъзикам.

Знам, че се шегува, но въпреки това умирам от неудобство. Сядам обратно на бара и отпускам глава в шепи. Започвам да ненавиждам момичето, в което се превръщам в негово присъствие. Хич нямаше да е толкова трудно, ако не се бях изпуснала, че го харесвам. И нямаше да ми е толкова трудно, ако не беше толкова забавен. И мил, когато си науми да се държи както трябва. И секси. Горчиво-сладък. Усещането е прекрасно, но усилието, което ми струва да го отричам, е смазващо.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — пита ме. Вдигам глава и виждам, че е свел поглед към тигана и бърка нещо.

— Май не.

Той ме поглежда, после отново надвесва глава над тигана.

— Може да се почувстваш по-добре.

— Съмнявам се.

Той пак ме поглежда, но сега игривата усмивка е изчезнала. Пресяга се към шкафа и изважда една тенджера, напълва я с вода. Връща се при печката и продължава да бърка.

— Мисля, че и аз те харесвам малко.

Съвсем незабележимо си поемам въздух, после бавно и предпазливо издишвам, за да не покажа колко съм стъписана от думите му.

— Само малко ли? — питам, тъй като не знам как другояче да преглътна неудобството, освен с доза сарказъм.

Той се усмихва пак, но очите му не се отделят от тигана. Настъпва кратко мълчание. Съсредоточено наблюдава тигана, а аз съсредоточено наблюдавам него. Гледам с каква лекота се върти из кухнята и колко спокойно се чувства. Това уж е моята къща, а се усещам по-напрегната от него. Не мога да спра да се въртя и да копнея да каже нещо. Тишината явно ни най-малко не го тревожи, но аз я долавям като надвиснала тежест и искам да я прогоня.

— Какво означава LOL?

Изкикотва се.

— Сериозно ли ме питаш?

— Най-сериозно. Беше го написал в есемеса.

— Означава да се смееш на глас. Използва се, когато нещо е смешно.

Безкрайно съм доволна, че не става дума за любов и други подобни декларации.

— Пфу — възкликвам. — Тъпо е.

— Права си, тъпо е. Но е въпрос на навик, а и съкращенията доста ускоряват писането, когато научиш кое какво е. Например OMG, WTF, IDK и…

— О, за бога, спри — прекъсвам го, преди да ме е залял с нова порция трибуквия. — Не ми харесва да говориш със съкращения.

Той ми намига и се връща при печката.

— Тогава никога повече няма да го правя.

И после отново настъпва мълчание. Вчера мълчанието не ме притесняваше, но по някаква причина тази вечер ужасно тежи. Поне на мен. Започвам да си мисля, че чисто и просто се тревожа какво ще се случи по-нататък. Очевидно е, че при тази наелектризирана атмосфера помежду ни няма как да не се стигне до целувка. И по тази причина ми е изключително трудно да се съсредоточа върху настоящия миг и да участвам в някакъв разговор, при положение, че мисля само за тази евентуална целувка. Дали ще изчака след вечерята, когато дъхът ми ще мирише на чесън и лук? Или докато не стане време да си върви? Или ще ми се нахвърли, когато най-малко очаквам? Почти ми се приисква да приключим с тая работа още начаса. Да отметнем целувката, та да можем да продължим нататък.

— Добре ли си? — пита ме Холдър. Примигвам няколко пъти и виждам, че стои точно отсреща. — Къде се отнесе? Май се отвея нанякъде.

Поклащам глава и се съсредоточавам.

— Нищо ми няма.

Холдър се захваща да кълца на ситно един домат. Даже и това му се удава с лекота. Изобщо има ли нещо, в което да не го бива? Ножът му замира върху дъската. Вдигам глава. Гледа ме със сериозно изражение.

— Какво си се замислила, Скай? — Не откъсва очи от мен, чака да отговоря. Но когато не отвръщам, отново ги свежда към дъската.

— Обещаваш ли, че няма да се смееш?

Холдър присвива очи, обмисля въпроса ми, после тръсва глава.

— Казах ти, че винаги ще съм откровен с теб, така че не мога нищо да обещая. Не мога да обещая, че няма да се разсмея, понеже си доста забавна и вероятно ще те излъжа.

— Винаги ли си такъв инат?

Той ми се ухилва, но не казва нищо. Продължава да ме гледа, предизвиква ме да си кажа какво ме тревожи. За съжаление, нямам навика да отстъпвам пред предизвикателства.

— Добре де. — Поизправям гръб и си поемам дълбоко въздух, а после изливам всичките си мисли в един безкраен поток. — Хич не ме бива в срещите с момчета и дори не знам дали това се брои за среща, но знам, че е нещо повече от приятна вечер между двама приятели, а като го знам, започвам да се чудя какво ще се случи по-късно, когато дойде време да си вървиш, и дали смяташ да ме целунеш, а никак не обичам изненадите, затова още отсега ми е неловко, понеже искам да ме целунеш, и може да ти прозвучи самонадеяно, но си мисля, че и ти искаш да ме целунеш, така че си мислех колко по-лесно би било, ако просто вземем и се целунем още сега, така че ти да можеш да си готвиш спокойно, а аз да престана да се опитвам да планирам остатъка от вечерта. — Поемам огромна глътка въздух, тъй като дробовете ми са абсолютно празни.

Спрял е да кълца домата някъде по средата на словоизлиянието ми, но не знам кога точно. Гледа ме с леко отворена уста. Отново си поемам въздух и леко издишвам, стресната, че май току-що съм го тласнала към вратата. Тъжното е, че не бих го упрекнала, ако реши да побегне.

Холдър бавно отпуска ножа върху дъската и обляга длани на плота, без да откъсва очи от моите. Сплитам ръце в скута си и чакам какво ще каже. Нищо друго не ми остава.

— Това — отбелязва той — беше най-дългото и несвързано изречение, което съм чувал в живота си.

Завъртам очи и отпускам рамене, после скръствам ръце на гърдите. Току-що буквално му се примолих да ме целуне, а той критикува познанията ми по граматика?

— Я се успокой — ухилва ми се. Изсипва доматите в тигана и го слага върху котлона. Нагласява температурата и излива спагетите във врящата вода. И когато всичко е готово, избърсва ръце в кърпата и заобикаля бара.

— Стани — нарежда ми.

Стрелвам го подозрително, но изпълнявам. Бавно. Той слага ръце на раменете ми и се оглежда.

— Хм. — Обхожда с поглед кухнята, после плъзва длани надолу по ръцете ми и ме хваща за китките. — Май хладилникът най̀ ми хареса като фон. — Дръпва ме нататък и ме настанява като марионетка с гръб към хладилника. После притиска длани върху вратата му, от двете страни на главата ми, и се привежда над мен.

Това малко се разминава с романтичните ми представи как точно ще ме целуне, но и така съм съгласна. Искам по-скоро да приключваме. Особено сега, когато разиграва такъв театър. Приближава лице към моето, а аз си поемам дълбоко въздух и затварям очи.

И започвам да чакам.

И чакам.

Нищо не се случва.

Отварям очи и той се оказва толкова близо, че буквално подскачам, от което той прихва. Но не отстъпва и дъхът му гали устните ми като с пръсти. Ухае на ментови листа и безалкохолно… и съчетанието се оказва неописуемо.

— Скай? — прошепва Холдър. — Нямам за цел да те измъчвам, но още преди да дойда, вече бях решил, че няма да те целуна тази вечер.

Стомахът ми се преобръща от разочарование. Самочувствието ми напълно рухва и в момента дълбоко бих се зарадвала на един ободряващ егото есемес от Сикс.

— Защо?

Той бавно доближава едната си ръка до лицето ми, проследява извивката на скулите ми с пръсти. Опитвам се да не потръпна от допира, но се налага да впрегна цялата си воля, за да прикрия вълнението си. Ръката му бавно се плъзва надолу по челюстта ми, по шията и спира на рамото, а очите му я следват. После впива поглед в очите ми и съзирам неприкрито желание. Разочарованието ми леко отслабва.

— Искам да те целуна. Повярвай ми, много искам. — Той свежда очи към устните ми и обхваща бузата ми с шепа. Този път облягам лице в дланта му. Мисля, че се отказах от всякакъв самоконтрол още щом прекрачи прага. Сега съм като глина в ръцете му.

— Щом искаш защо не го направиш? — Изпадам в паника, че ще изтърси някое извинение, което съдържа думата гадже.

Той прокарва палец по скулите ми и усещам как гърдите му бързо-бързо се надигат и отпускат до моите.

— Защото — прошепва — се опасявам, че нищо няма да усетиш.

Поемам си рязко въздух и го задържам. Снощният ни разговор в леглото отеква в главата ми и мигом осъзнавам, че не биваше да му казвам такива неща. Не биваше да споделям, че не изпитвам нищо, когато се целувам с някого, защото той е единственото изключение от правилото. Вдигам ръка към неговата и я обгръщам с длан.

Напротив, Холдър, чувствам. Иска ми се да го кажа гласно, но не мога. Вместо това само кимам.

Той притваря очи и вдишва дълбоко, после ме дръпва от вратата на хладилника към гърдите си. Увива едната си ръка през гърба ми, а с другата прихваща главата ми. Ръцете ми продължават неловко да висят, така че предпазливо ги вдигам и го прегръщам през кръста. Неволно ахвам, понеже при тази нежна прегръдка ме обзема невероятно чувство за покой. И двамата едновременно се притискаме един в друг и той ме целува по темето. Не такава целувка очаквах, но тази е не по-малко прекрасна.

Звънецът на фурната ни заварва в същата поза. Не ме пуска веднага, което извиква усмивката ми. Когато все пак отпуска ръце, свеждам поглед към пода, защото не събирам сили да го погледна. Някак си, въпреки всичките ми усилия да разсея неловката атмосфера покрай евентуалната целувка, ситуацията, поне за мен, става още по-сложна.

Явно доловил смущението ми, той хваща ръцете ми и сплита пръсти с моите.

— Я ме погледни. — Вдигам очи към неговите, мъчейки се да прикрия разочарованието си от факта, че май го харесвам много повече, отколкото той мен. — Скай, действително няма да те целуна тази вечер, но искам да ми повярваш, когато ти казвам, че никога не съм копнял да целуна някого толкова. Така че престани да мислиш, че не те харесвам, понеже нямаш представа колко много те харесвам. Но колкото и да стискаш ръката ми и да прокарваш пръсти през косата ми, и дори да сядаш в мен, докато те храня със спагети, тази вечер няма да получиш целувка. Вероятно и утре няма. Това ми е важно. Важно ми е да знам със сигурност, че изпитваш точно онова, което изпитвам и аз, когато устните ми докоснат твоите. Защото искам първата ти целувка да е най-прекрасната в цялата история на първите целувки. — Той повдига ръката ми към устните си и я целува. — Така че престани да се цупиш и ми помогни с кюфтетата.

Ухилвам се широко, тъй като това е възможно най-доброто извинение да не бъдеш целунат. Нямам нищо против да ми отказва всеки божи ден до края на живота ми, стига всеки път да ми дава същото извинение.

Той отпуска сплетените ни ръце.

— Така става ли? Ще можеш ли да издържиш още няколко срещи?

Кимвам.

— Аха. Но за едно нещо грешиш.

— За какво?

— Каза, че искаш първата ми целувка да е най-прекрасната, но това няма да ми е първата целувка. Нали си наясно?

Холдър примижава насреща ми и издърпва ръце от моите, после отново обхваща лицето ми с длани. Притиска ме обратно към хладилника и приближава устни на опасна близост до моите. Усмивката е изчезнала, заменена от напълно сериозно изражение. Толкова напрегнато, че спирам да дишам.

Навежда се мъчително бавно, така че устните му почти докосват моите, и копнежът се оказва достатъчен, за да ме парализира. Не затваря очи, така че и аз продължавам да го гледам. Известно време ме държи в тази поза, а дъхът ни бавно се смесва. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна и неспособна да се владея и ако не направи нещо в следващите три секунди, най-вероятно ще му се нахвърля.

Холдър свежда поглед към устните ми и аз неволно захапвам долната. В противен случай нищо чудно да впия зъби в него.

— Нека те уведомя нещо — започва той тихо. — В мига, в който устните ми докоснат твоите, целувката определено ще ти бъде първата. Щом никога не си усещала нищо, значи, никой не те е целувал истински. Поне не по начина, по който аз възнамерявам да те целуна.

После отпуска ръце и без да откъсва очи от мен, отстъпва назад към печката. И най-небрежно се обръща да си довърши спагетите, нищо, че току-що е разбил всичките ми шансове за щастие с друг мъж… до края на живота ми.

Не си усещам краката, така че правя единственото, което е по силите ми. Плъзвам гръб надолу по вратата на хладилника, докато дупето ми не опира пода, и дишам дълбоко.