Колийн Хувър
Без Хоуп (11)

Петък, 31 август 2012 г.
16:50 ч.

— Джак с теб ли ще дойде? — Придържам отворена вратата на колата, та да може Карън да метне и последната чанта на задната седалка.

— Аха. Ще се върнем… Ще се върна — поправя се тя — в неделя. — Май хич не й е толкова неприятно да приобщава Джак към някаква обща единица. А на мен ми е неприятно, че така се дърпа, понеже го харесвам много и знам, че я обича, и изобщо не разбирам какъв й е проблемът. През последните дванайсет години е имала две-три гаджета, но щом някой започне да проявява сериозни намерения, тя мигом побягва.

Карън затваря задната врата и се обръща към мен.

— Знаеш, че ти имам доверие, но моля те…

— Не забременявай — прекъсвам я. — Знам, знам. От две години насам ми го повтаряш всеки път, когато заминаваш. Няма да забременявам. Само ще се надрусам с трева и крек.

Тя се разсмива и ме прегръща.

— Добро момиче. И да се напиеш. Не забравяй здравата да се натряскаш.

— Няма да забравя, обещавам. Освен това възнамерявам да си взема един телевизор под наем за уикенда, за да мога по цял ден да ям сладолед и да гледам всякаква помия по кабелната.

Тя ме пуска и ме поглежда сърдито.

— Това вече не е смешно.

Разсмивам се и я прегръщам пак.

— Забавлявай се. Пожелавам ти да продадеш огромно количество билкови отвари, сапунчета и тинктури и успешно да свършиш каквото там друго вършиш по тия събития.

— Обичам те. Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да ми се обадиш от телефона у Сикс.

Правя шеговита кисела гримаса, тъй като всеки път, когато заминава, ми дава едни и същи инструкции.

— До скоро — казвам.

Карън се качва, потегля и ето — оставам без родителски надзор за цял уикенд. Точно в този момент всеки нормален тийнейджър ще извади телефона и ще разпрати покани за най-дивашкия купон на годината. Но не и аз. Съвсем не. Вместо това решавам да си изпека курабии, понеже това е най-бунтарското нещо, което ми хрумва.

 

 

Обожавам да пека разни вкусотии, но не претендирам, че ме бива особено. Обикновено на финала имам повече брашно и шоколад по лицето и косата, отколкото в крайния продукт. И тази вечер не е изключение. Направила съм една тава курабии с шоколадови парченца, една тава с брауни и трета тава с нещо, за което не съм съвсем сигурна какво трябва да представлява. И тъкмо прибавям брашното към сместа за домашен немски шоколадов сладкиш, когато на вратата се позвънява.

Редно е да знам какво се прави в такива ситуации. Та звънците на хората постоянно звънят, нали така? Но не и нашият. Зяпвам втренчено вратата, сякаш очаквам да направи нещо. Когато звънецът иззвънява втори път, оставям мерителната чашка, отмятам коса от очите си и отивам до вратата. Отварям и дори не се изненадвам при вида на Холдър. Добре де, изненадана съм. Ама не много.

— Хей — казвам, защото не се сещам какво друго да кажа. А и дори да се сещах, вероятно нямаше да успея да го изрека, понеже не мога да дишам! Ето го, стои на горното стъпало, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Косата му все така стърчи въздълга, но когато вдига ръка да я отметне от очите си, идеята някой да му я подреже започва внезапно да ми се струва най-ужасната на света.

— Здрасти. — Усмихва се смутено и изглежда притеснен, което ужасно му отива. И е в добро настроение. Поне засега. Кой знае кога ще побеснее отново и ще реши да се скараме за нещо.

— Ъм — смънквам неловко. Знам, че следващата стъпка е да го поканя да влезе, но пък е редно да го направя само ако действително искам да влезе у дома, а ако трябва да съм искрена, още не съм сигурна.

— Заета ли си?

Поглеждам назад към невъобразимата бъркотия в кухнята.

— Може и така да се каже. — Не е лъжа. Може да се каже, че съм ужасно заета.

Той извръща поглед и кимва, после посочва колата си.

— Аха. Ами аз май ще си… вървя. — И слиза на долното стъпало.

— Не! — виквам твърде припряно и твърде високо. Гласът ми прозвучава почти отчаяно, та буквално се свивам от неудобство. И макар да нямам представа защо е дошъл, нито пък защо продължава да се занимава с мен, любопитството ми взима връх. Отстъпвам назад и отварям вратата по-широко. — Можеш да влезеш, но не е изключено да те впрегна да поработиш.

Поколебава се за миг, после отново изкачва стъпалото. Влиза и аз затварям вратата. Бързам да се върна в кухнята и да грабна мерителната чашка, преди ситуацията да стане още по-неловка, и да се захвана за работа така, сякаш в дома ми няма никакво полунепознато, очарователно, темпераментно момче.

— Да не си решила да отваряш пекарна? — Той заобикаля бара, ококорил очи при изобилието от сладкиши, отрупали плота.

— Мама замина за уикенда. И понеже е против сладките неща, когато я няма, губя всякакъв контрол.

Той се разсмива и си взима една курабия, като първо ме поглежда за разрешение.

— Заповядай — подканвам го. — Но предупреждавам, че наличието на ентусиазъм невинаги е свързано с талант. — Пресявам последната порция брашно и я изсипвам в купата.

— Значи, оставаш сама вкъщи и решаваш да прекараш петък вечерта пред печката? Типична тийнейджърка — отбелязва той подигравателно.

— Такава съм си. — Вдигам рамене. — Бунтар до мозъка на костите си.

Холдър отваря един шкаф, оглежда съдържанието му, затваря го. После прави крачка вляво и отваря следващия, взима си чаша.

— Имаш ли мляко? — пита и тръгва към хладилника.

Спирам да бъркам и го наблюдавам как вади млякото и си налива, сякаш си е у дома. Отпива една глътка, вижда, че съм го зяпнала, и ми се ухилва.

— Не е учтиво да предлагаш курабии без мляко, нима не знаеш? Хич не те бива за домакиня. — Взима си още една, занася чашата си до бара и присяда.

— Гледам да си пазя гостоприемството за поканените си гости — сопвам му се и се навеждам над купата.

— Ох, как ме жегна.

Пускам миксера на максимална мощност, та да имам извинение да си мълча през следващите три минути. Опитвам се да си припомня как изглеждам, но без да се озъртам прекалено очебийно за някаква отражателна повърхност. Помня, че съм си омотала косата с един молив, а също и че съм с едно и също долнище на анцуг за четвърта поредна вечер. И не съм се къпала. Опитвам се, уж небрежно, да позабърша брашното от лицето си, но съм наясно, че тая кауза е изгубена. От друга страна, едва ли изглеждам по-зле от онзи път, когато лежах просната на дивана с полепнали камъчета по бузата.

Изключвам миксера и натискам копчето, за да освободя перките. Вдигам едната и я облизвам. Другата отнасям при него.

— Искаш ли? Немски шоколад.

Той я поема и се усмихва.

— Колко гостоприемно от твоя страна!

— Млъквай и облизвай, иначе остава за мен. — Отивам до шкафа, взимам чаша и за себе си, но я пълня с вода. — Искаш ли вода, или ще продължаваш да се преструваш, че тая веганска гадост ти харесва?

Той се разсмива и сбръчква нос, после подава чашата си през бара.

— Опитвах се да съм любезен, но не мога и грам повече. Дай вода. Моля.

Прихвам и изплаквам чашата му, после пълня друга с вода и му я подавам. Настанявам се срещу него и захапвам едно брауни, без да свалям очи от него. Чакам да обясни защо е дошъл, но той не казва нищо. Седи си най-спокойно насреща ми и ме гледа как ям. В крайна сметка не го питам нищо, понеже мълчанието ми се струва някак уютно. Май е по-добре да си мълчим, при положение, че всичките ни разговори приключват със скандал.

Холдър се изправя и влиза в хола без никакво обяснение. Оглежда се любопитно, а после вниманието му е привлечено от снимките по стените. Приближава се и бавно разучава всяка една. Облягам се назад и наблюдавам как си пъха носа, където не му е работата.

Никога не съм го виждала да бърза, а и винаги изглежда безкрайно уверен във всяко едно действие. Сякаш всяка негова мисъл и действие са педантично планирани няколко дни по-рано. Представям си го как крачи в спалнята и си записва думите, които възнамерява да използва на следващия ден… вечно така внимателно ги подбира.

— Майка ти изглежда много млада — отбелязва той.

— Млада е.

— Не приличаш на нея. На баща си ли си се метнала? — обръща се към мен.

Вдигам рамене.

— Нямам представа. Не помня как изглежда.

Холдър се насочва обратно към снимките и прокарва пръст по една от тях.

— Починал ли е? — пита най-безцеремонно, та съм почти сигурна, че знае, че не е мъртъв, иначе нямаше да го изтърси така. Толкова небрежно.

— Не знам. Не съм го виждала от тригодишна.

Той се връща в кухнята и отново сяда срещу мен.

— Само това ли ще ми кажеш? Няма ли някаква история?

— А, история има. Просто не желая да я разказвам.

Той ми се усмихва пак, но този път усмивката е някак напрегната, изражението му е въпросително.

— Курабиите ти си ги бива — ловко променя темата. — Излишно скромничиш.

Нещо иззвънява и аз скачам от стола и хуквам към фурната. Отварям я, но сладкишът далеч не е опечен. Когато се обръщам, виждам, че Холдър държи телефона ми.

— Получи есемес — прихва той. — Нищо ти няма на сладкиша.

Хвърлям кухненската ръкавица на плота и се отправям към мястото си. Холдър чете есемесите на телефона ми без грам уважение към личните ми тайни.

— Мислех, че не ти дават да имаш телефон — подмята той. — Или е било само глупаво извинение да не ми дадеш номера си?

— Не ми дават. Най-добрата ми приятелка ми го подари оня ден. Ползвам го само за есемеси.

Той обръща екрана към мен.

— Що за послания са това? — Пак завърта телефона към себе си и прочита на глас: — „Скай, ти си прекрасна. Вероятно си най-изящното същество в цялата вселена и ако някой ти каже друго, ще го разкъсам“. — Холдър вдига вежда и поглежда първо мен, после пак телефона. — О, боже. Всичките са такива. Моля те, кажи ми, че не си ги пишеш сама, нещо като ежедневна мотивация.

Прихвам, пресягам се и дръпвам телефона от ръката му.

— Престани. Разваляш целия ефект.

Той отмята глава назад и се разсмива.

— Господи, така ли е? Всичките са от теб?

— Не са! — виквам. — От Сикс са! Най-добрата ми приятелка, която в момента е на другата страна на земното кълбо и й липсвам. И понеже не иска да тъгувам, всеки ден ми праща по някое приятно съобщение. Според мен е много мило от нейна страна.

— Хайде, хайде, изобщо не смяташ така. Напротив, дразнят те и вероятно дори не ги четеш.

Откъде, по дяволите, знае?

Оставям телефона и скръствам ръце на гърдите си.

— Прави го за добро — отвръщам, като упорито отказвам да призная, че есемесите ме изкарват извън кожа.

— Ще те съсипят. Така ще ти раздуят егото, че ще се пръснеш. — Той грабва телефона и изважда своя собствен от джоба. Разглежда нещо в екраните на двата и набира някакви цифри от своя. — Трябва да коригираме ситуацията, преди да започнеш да развиваш мания за величие. — Подава ми моя телефон и написва нещо в другия, после го прибира в джоба си. Апаратът ми сигнализира — ново съобщение. Поглеждам екрана и прихвам.

„Курабиите ти са отвратителни. И всъщност не си чак толкова хубава.“

— Така по-добре ли е? — пита ме шеговито. — Егото ти спихна ли се достатъчно?

Смеейки се, оставям телефона на плота и се изправям.

— Знаеш точно какво да кажеш на едно момиче. — Влизам в хола и се обръщам към него. — Искаш ли да те разведа из къщата?

Холдър става и тръгва след мен, а аз подхващам дълго, скучно описание, посочвам украшения, стаи и картини, а той, естествено, бавно, без да бърза, попива всичко. Спира и разглежда всяка дребна вещ, като през цялото време не отронва и дума.

Когато накрая стигаме до моята стая, отварям с широк жест вратата.

— А това е моята стая — обявявам с чупка в кръста като водеща от „Колелото на късмета“. — Чувствай се свободен да огледаш, но тъй като в къщата не присъстват лица на и над осемнайсет, стой далече от леглото. Този уикенд ми е забранено да забременявам.

Холдър спира на прага и накланя въпросително глава.

— Само този уикенд ли? Решила си да го отложиш за другия уикенд, така ли?

Влизам и аз след него.

— Е, не. Вероятно ще изчакам още няколко седмици.

Оглежда стаята, после бавно се завърта към мен.

— Аз съм на осемнайсет.

Накланям глава озадачено, понеже не разбирам защо е решил да сподели този факт.

— Браво на теб!

Той поглежда многозначително леглото, после мен.

— Каза да стоя далече от леглото ти, защото нямам осемнайсет. И в тази връзка те уведомявам, че всъщност имам.

Не ми харесва как дробовете ми се свиват под многозначителния му поглед.

— А, ъъъ, аз всъщност имах предвид деветнайсет.

Холдър се врътва и тръгва с бавна крачка към отворения прозорец. Навежда се и подава глава навън, после се прибира назад.

— Значи, това е прословутият прозорец, а?

Не ме поглежда, но така вероятно е по-добре, тъй като, ако можех да убивам с поглед, веднага щеше да рухне на земята. Защо, по дяволите, му хрумна да изтърси такова нещо? Тъкмо бях започнала да се радвам на присъствието му… за разлика от всеки друг път. Обръща се към мен и виждам, че игривото изражение е изчезнало, заменено от онова, предизвикателното, което съм виждала вече толкова пъти.

Въздъхвам.

— Какво искаш, Холдър? — Крайно време е да обясни защо се е домъкнал, иначе настоявам да си тръгне.

Той скръства ръце на гърдите си и присвива очи насреща ми.

— Да не би да казах нещо лошо, Скай? Или невярно? Или може би безпочвено? — Няма начин при тоя саркастичен тон да не разбера какво намеква. Обаче не съм в настроение да играя игричките му. Имам да пека сладкиши. И да ги ям.

Тръгвам към вратата и я задържам отворена.

— Прекрасно знаеш какво каза и постигна точно онази реакция, която желаеше. Доволен ли си сега? Вече можеш да си вървиш.

Но той не помръдва. Отпуска ръце и се завърта, отива при нощното ми шкафче. Взима книгата от Брекин и я прелиства, сякаш последните трийсет секунди изобщо не са се случили.

— Холдър, старая се да съм максимално любезна. Моля те, върви си.

Той връща внимателно книгата на мястото й и се изляга на леглото. Съвсем буквално ляга върху леглото ми. Лежи върху проклетото ми легло!

Правя сърдита гримаса, отивам до него и издърпвам краката му от леглото. Щом се налага физически да го извлека от къщи, ще го направя. Но когато го хващам за китките и започвам да го тегля нагоре, той ме дръпва към себе си, при това толкова бързо, че изобщо не осъзнавам какво се случва. Завърта ме, така че се оказвам по гръб, и притиска ръцете ми към матрака. Всичко става толкова неочаквано, че изобщо не успявам да се възпротивя. А и сега, зяпнала го безмълвно, май всъщност не искам да се съпротивлявам. Не знам дали да крещя за помощ, или да се нахвърля да му разкъсам дрехите.

Освобождава ръцете ми от хватката си и посяга към лицето ми. Бръсва с палец носа ми и се разсмива.

— Брашно — казва и се изтрива. — Цяла вечер се чудех. — Обляга се на таблата и качва краката си обратно на леглото. Аз продължавам да лежа по гръб, взряна в звездите на тавана, и за първи път в живота си изпитвам нещо, докато ги гледам.

Не мога да помръдна, понеже малко ме е страх, че е луд. В буквалния смисъл, клинично луд. Това е единственото логично обяснение за шантавото му поведение. А фактът, че въпреки това го намирам за неустоимо привлекателен, може да означава само едно. И аз съм луда.

— Не знаех, че е обратен.

Ясно, луд е.

Обръщам се да го погледна, но не казвам нищо. Какво, дявол да го вземе, да кажеш на смахнат човек, който категорично отказва да напусне къщата ти, а после започва да дрънка безсмислици?

— Пребих го, защото беше задник. Нямах представа, че е обратен.

Облегнал е лакти на коленете си и гледа право в мен, чака реакция. Или отговор. Но известно време не получава нищо, защото ми е нужно време да смеля тази информация.

Поглеждам пак към звездите и се опитвам да анализирам ситуацията. Ако не е луд, значи, определено иска да ми каже нещо. Но какво? Пристига неканен, за да защити доброто си име и да окаля моето? Какъв е смисълът от подобни усилия? Та аз съм само една от многото, какво значение има моето мнение?

Освен ако не ме харесва. При тази мисъл неволно се ухилвам и едновременно с това се чувствам омърсена и покварена, задето се надявам един луд да ме харесва. Обаче сама съм си виновна. Изобщо не биваше да го пускам у дома, и то при положение, че съм сама. А сега знае, че цял уикенд ще съм сама. Ако трябва да претегля решенията си от тази вечер, вероятно така ще натежат откъм страната на глупостта, че проклетата везна ще се счупи надве. Предвиждам два варианта на финала. Или някак ще успеем да се разберем, или ще ме убие, ще ме накълца на парчета и ще ме изпече на курабийки. И в двата случая ме е яд за всички вкусотии, на които никой не обръща внимание в момента.

— Сладкишът! — надавам вик и скачам от леглото. Втурвам се в кухнята точно навреме, за да надуша поредното бедствие. Грабвам ръкавицата и издърпвам тавата, после я тупвам разочаровано на плота. Не е чак толкова изгорял. Може би ще успея да го спася, ако го залея обилно с глазура.

Затварям фурната и решавам, че е време да сменя хобито. Може да започна да правя бижута. Едва ли е особено сложно. Взимам още две курабии и се връщам в спалнята, където подавам едната на Холдър и се излягам до него.

— И какво, излиза, че забележката за агресивния хомофобски задник е била твърде критична, а? И всъщност не си тъпоумен хомофоб, който е прекарал цяла година в поправително училище?

Той се ухилва и се смъква в леглото, ляга до мен и се втренчва в звездите.

— Не. Съвсем не. Цялата минала година прекарах при баща ми в Остин. Дори не знам откъде е тръгнала тая история с поправителното.

— А защо не опровергаеш слуховете, след като не са верни?

Той се обръща към мен.

— А ти?

Стисвам устни и кимам.

— Туш.

Седим мълчаливо и ядем курабиите. Разни откъслечни неща, които ми е казвал през последните няколко дни, постепенно се навързват и започвам да си мисля, че съм се държала точно като хората, които най̀ ненавиждам. Казал ми беше, че ще отговори на всеки въпрос, стига само да попитам, а аз въпреки това реших да вярвам на слуховете. Нищо чудно, че така ми се дразни. Държа се с него досущ както всички останали се отнасят с мен.

— Онова, дето го каза за прозореца по-рано? — подхващам. — Искаше само да отбележиш колко са несправедливи слуховете, нали? Не си искал да ме нараниш?

— Не съм някой гадняр, Скай.

— Но си сложен. За това поне съм права.

— Може и да съм сложен, но не съм гаден.

— Е, аз пък не съм уличница.

— И аз не съм агресивен хомофобски задник.

— Значи, всичко е ясно?

Разсмива се.

— Май да.

Поемам си дълбоко въздух, после издишвам напрегнато, тъй като се готвя да направя нещо, което не ми се случва често. Да се извиня. Ако не бях такъв инат, може би дори щях да си призная, че критичното ми отношение през цялата тази седмица е възмутително и че има пълното право да ми се сърди, задето съм толкова тъпа. Но вместо това решавам да мина по съкратената процедура.

— Съжалявам, Холдър — прошепвам.

Той въздъхва тежко.

— Знам, Скай. Знам.

И така продължаваме да седим в пълно мълчание, уж цяла вечност, а пак не ми стига. Става късно и започвам да се опасявам да не каже, че трябва да се прибира, понеже вече не е останало какво друго да си кажем, а така не ми се иска да си ходи. Чувствам се съвсем на мястото си, тук, сега, с него. Не знам защо, но така го чувствам.

— Трябва да те питам нещо — нарушава той мълчанието накрая. Не отговарям, защото май не очаква отговор. Явно просто се подготвя да каже онова, което е решил да ме пита. Поема си дълбоко въздух и се превърта настрани към мен. Подпъхва лакът под главата си и усещам, че ме гледа, но не отклонявам очи от звездите. Твърде е близо, за да го погледна точно сега, а сърцето ми така думка, че не е изключено да получа инфаркт, ако още повече съкратя разстоянието помежду ни. Нямах представа, че похотта така натоварва сърцето. Доста повече отколкото тичането.

— Защо позволяваш на Грейсън такива неща като това по-рано на паркинга?

Приисква ми се да пропълзя под завивките и да се скрия. Така се надявах да не повдигне точно този въпрос.

— Нали ти казах вече. Не ми е гадже и не той ми насини окото.

— Не те питам заради това. Питам те, защото те видях как реагираш. Дразниш му се. Скучно ти беше. Та искам да знам защо му позволяваш такива волности, след като очевидно не желаеш да те докосва.

Изпадам в паника и внезапно ме обзема клаустрофобия, облива ме пот. Не искам да говоря на тази тема. Смущава ме фактът, че така лесно разчита емоциите ми, а на мен самата ми е толкова трудно да го разгадая.

— Толкова ли е очевидна липсата ми на интерес? — питам.

— Аха. При това от петдесетина метра. Учудвам се, че не се е усетил.

Този път се обръщам към него, преди да се замисля, и вдигам глава, подпряна на лакът.

— Чудна работа, нали? Нямаш представа колко пъти съм му казвала направо, но той просто отказва да миряса. Жалка история. Крайно е дразнещо.

— Тогава защо му позволяваш? — Холдър ме поглежда строго. А и в момента сме в крайно уязвима позиция, един срещу друг в едно и също легло. А той така се взира в мен и очите му така се плъзгат към устните ми, че неволно се обръщам обратно по гръб. Не знам дали и на него му действа така, но и той се превърта по гръб.

— Не е толкова просто.

— Не е нужно да ми обясняваш. Просто ми е любопитно. Но всъщност изобщо не ми влиза в работата.

Сплитам пръсти под тила си и отново поглеждам към звездите, които съм броила безброй пъти. Но ето че с Холдър прекарах повече време в леглото, отколкото с което и да е друго момче, и внезапно ми хрумва, че не изпитвам никаква потребност да ги броя.

— Някога имал ли си сериозно гадже?

— Да — отвръща той. — Но се надявам да не ме разпитваш, понеже отказвам да разказвам.

Поклащам глава.

— Нямам намерение да разпитвам. — Млъквам за миг, защото се опитвам да формулирам правилно въпроса си. — Какво чувстваше, когато се целувахте?

Той не отговаря, вероятно си мисли, че въпросът е подвеждащ.

— Честно ли? — пита ме.

— Че бих ли искала друго?

С ъгълчето на очите си виждам, че се усмихва.

— Добре тогава. Ами… предполагам, че се чувствах… възбуден.

Опитвам се да симулирам безразличие при тази дума, обаче… Кръстосвам крака с надеждата да спра горещите вълни, които ме заливат.

— Значи, спазми в стомаха, потни длани и ускорен пулс… и всичко останало?

Той свива рамене.

— Ами да. Не с всяко момиче, с което съм бил, но с повечето — да.

Извъртам глава към него, като се старая да не анализирам прекалено усърдно последното изречение. Той също се обръща към мен и се ухилва.

— Не са били чак толкова много. — Усмихва се и от такова разстояние трапчинката му изглежда още по-очарователна. За миг изгубвам ума и дума. — Какво точно се опитваш да кажеш?

Поглеждам го за миг, после впервам очи в тавана.

— Опитвам се да кажа, че аз пък не. Не изпитвам нищо такова. Когато се натискам с някого, не чувствам абсолютно нищо. Като вцепенена съм. Така че понякога позволявам на Грейсън подобни волности не защото ми е приятно, а защото ми е приятно да не чувствам нищо. — Той не отговаря и мълчанието му съвсем ме обърква. Интересно дали в момента не му хрумва, че аз съм луда. — Знам, че звучи налудничаво, и не, не съм лесбийка. Просто преди теб не съм се чувствала привлечена от никого и нямам представа защо.

Още щом изтърсвам тези думи, той рязко се обръща към мен, а аз стисвам очи и скривам лице с ръка. Не мога да повярвам, че току-що признах, при това на глас, че го намирам за привлекателен. Готова съм да пукна на място, ама даже и това няма да е достатъчно да заличи срама ми.

Усещам, че леглото се разклаща, после Холдър ме хваща за китката и дръпва ръката ми от лицето. Неохотно отварям очи и виждам, че се е облегнал на едната си ръка и ми се усмихва.

— Привличам те, така ли?

— О, боже — простенвам. — Само това ти трябваше на егото.

— Вероятно си права — разсмива се той. — Я побързай да ме обидиш с нещо, преди егото ми да се разрасне като твоето.

— Трябва да се подстрижеш — издрънквам, без да мисля. — Спешно. Косата ти влиза в очите, вечно мижиш и си я отмяташ все едно си Джъстин Бийбър, ужасно дразнещо е.

Холдър прокарва пръсти през косата си и се смръщва, после се отпуска назад.

— Леле! Страшно ме заболя. Май отдавна разсъждаваш по този въпрос.

— Само от понеделник насам — признавам.

— Че ние се запознахме в понеделник. С други думи, откакто ме видя за първи път, непрекъснато мислиш колко ми е ужасна косата, така ли?

— Не непрекъснато.

Той млъква за малко, после пак се ухилва.

— Не мога да повярвам, че ме намираш за готин.

— О, я млъквай.

— Сигурно онзи ден си се престорила, че припадаш, за да мога да те вдигна в мускулестите си, потни, мъжествени обятия.

— Млъкни ти казах.

— Обзалагам се, че всяка нощ си фантазираш за мен, докато си лежиш в леглото.

— Млъквай, Холдър.

— Направо съм сигурен.

Пресягам се и затискам устата му с длан.

— Когато мълчиш, си далеч по-секси.

В мига, в който най-после затваря уста, дръпвам ръка и я пъхам отново зад тила си. Известно време мълчим. Сигурно мълчаливо злорадства, задето си признах, че го харесвам, а аз мълчаливо страдам, задето е наясно с истината.

— Скучно ми е — обявява внезапно.

— Върви си вкъщи тогава.

— Не искам. Какво правиш, като ти доскучае? Нямаш нито интернет, нито телевизор. Нима по цял ден обикаляш из къщи и си мислиш колко съм готин?

Завъртам очи.

— Чета — казвам. — Доста. Понякога пека сладкиши. Понякога ходя да тичам.

— Четеш, печеш, тичаш. И си фантазираш за мен. Ежедневието ти е невероятно вълнуващо.

— На мен си ми харесва.

— И на мен май ми харесва — отбелязва. Дръпва книгата от нощното шкафче. — Я ми почети малко.

Поемам книгата и я отварям там, където е разделителят. На втора страница. Само дотам съм стигнала.

— Искаш да ти чета на глас? Толкова ли ти е скучно?

— Дяволски ми е скучно.

— Историята е романтична — предупреждавам.

— Както казах, дяволски ми е скучно. Чети.

Придърпвам възглавницата към таблата, настанявам се удобно и започвам да чета. Ако сутринта някой ми беше казал, че тази вечер ще чета романтична история на Дийн Холдър, щях да му отвърна, че е луд. Но пък очевидно не съм особено сведуща по въпросите на лудостта.

 

 

Когато отварям очи, мигом плъзвам ръка към другата половина на леглото, но то е празно. Изправям се и се оглеждам. Лампата е изгасена и съм завита със завивката. Книгата лежи затворена на нощното шкафче. Дръпвам я. Разделителят е пъхнат доста след средата на книгата.

Нима съм чела, докато съм заспала? О, боже, заспала съм! Отмятам завивките и тръгвам към кухнята, където щракам лампата и се оглеждам смаяно. Кухнята блести от чистота, а всички курабии и браунита са увити в найлоново фолио. Зървам телефона си на плота и виждам, че имам ново съобщение.

„Заспа точно когато героинята бе на път да разкрие тайната на майка си. Как можа! Утре вечер ще дойда пак, за да ми я дочетеш до края. Между другото, имаш ужасен дъх и хъркаш като трол.“

Прихвам. Ухилила съм се като идиот, но, за щастие, няма кой да ме види. Поглеждам часовника на печката и виждам, че е едва два часът сутринта, така че се връщам в спалнята и се пъхам обратно в кревата, надявайки се действително да се появи на следващата вечер. Нямам представа как този безнадежден случай така успя да се намърда в живота ми, но знам, че не съм готова да се лиша от него.