Колийн Хувър
Без Хоуп (1)

Неделя, 28 октомври 2012 г.
19:29 ч.

Скачам, втренчена ужасено в леглото, стаявам дъх, за да възпра стоновете, надигнали се в гърлото ми.

Няма да плача.

Отказвам да плача.

Отпускам се бавно на колене, облягам ръце на ръба на леглото и прокарвам пръсти по жълтите звезди, разпилени по тъмносиния фон на юргана. Гледам ги, докато не започват да се размиват от сълзите, премрежили погледа ми.

Стисвам очи и заравям глава в чаршафите, мачкам завивката в шепи. Раменете ми се разтреперват от напора на дълго сдържаните ридания, които сега яростно се откъсват от гърдите ми. Изправям се рязко, изкрещявам и смъквам завивката от леглото, запокитвам я към отсрещния край на стаята.

Стисвам юмруци и обезумяла се оглеждам какво друго да хвърля. Грабвам възглавниците и ги запращам по отражението на непознатата в огледалото. Гледам я, тя ме гледа на свой ред, хлипайки сърцераздирателно. Безсилието й ме вбесява. Втурваме се една срещу друга, докато юмруците ни не се срещат през стъклото, и огледалото се разбива. Наблюдавам я как рухва на милион лъскави парчета върху килима.

Хващам ръба на тоалетката и я избутвам настрани, а от устата ми се откъсва нов писък, твърде дълго преглъщан. Тоалетката се преобръща, аз измъквам чекмеджетата и започвам да мятам съдържанието им из стаята, въртя се, хвърлям и ритам всичко по пътя си. Сграбчвам прозрачните сини пердета и започвам да ги дърпам с все сила, докато накрая корнизът поддава и пердетата падат в краката ми. После преминавам към кутиите, наредени една върху друга в ъгъла, и без дори да зная какво има в тях, докопвам горната и я хвърлям срещу стената с цялата сила, на която е способно високото ми едва метър и шейсет тяло.

— Мразя те! — изкрещявам. — Мразя те, мразя те, мразя те!

Мятам каквото ми попадне. И всеки път, когато отворя уста да изкрещя, усещам соления вкус на сълзите, набраздяващи бузите ми.

Внезапно ръцете на Холдър ме обгръщат откъм гърба и ме стисват с такава сила, че не мога да помръдна. Дърпам се, извивам се и крещя, докато накрая въобще не съм в състояние да мисля. Блъскам се слепешката, инстинктивно.

— Престани — нарежда той спокойно в ухото ми, без да ме пуска.

Чувам го, но се правя на глуха. Или просто не ми пука. Продължавам да се мъча да се измъкна, но ръцете му затягат обръча около тялото ми.

— Не ме докосвай! — изкрещявам с пълно гърло и впивам нокти в ръцете му. Това обаче явно ни най-малко не го стряска.

Не ме докосвай. Моля те, моля те, моля…

Тихият глас отеква в съзнанието ми и мигом се отпускам в ръцете му. Напълно отмалявам, а сълзите ми набират сили, поглъщат ме. И вече съм единствено извор за сълзи, които не спират да се леят.

Безсилна съм и се оставям да бъда победена.

Холдър отпуска хватката си и слага ръце на раменете ми, извърта ме с лице към себе си. Дори не мога да го погледна. Облягам се изтощена, победена на гърдите му, стиснала ризата му с юмруци, и не спирам да хлипам, притиснала буза до сърцето му. Той обхваща тила ми в шепа и навежда устни към ухото ми.

— Скай. — Гласът му е равен, невъзмутим. — Трябва да се махнеш от тук. Още сега.