Кели Маккейн
Ягодово лято (7)

Глава 7

В петък следобед стоях пред магазина на Н & М на „Кенсингтън Хай стрийт“ и се оглеждах за Ем и Зо. Автобусът от Тотнес се мъкна шест часа до Лондон и цялата се схванах от седене. Около пет и половина часа прекарах в зяпане през прозореца и припомняне на разговора ни с Марко. Мама ми даде телефона си (обадих й се, че съм пристигнала благополучно, разбира се), а Саф взе стария телефон на Емили, така че да имаме постоянна връзка. Саф тръгна за прослушването много развълнувана и изглеждаше съвсем като истинска звезда.

Въпреки всичките си тревоги, с нетърпение чаках да видя приятелките си и трябваше да потисна желанието си да подскачам от радост. Не бяхме се чували, откакто напуснах Лондон, а имах толкова много за разказване. Исках да им кажа какво се случи между мен и Марко и да чуя какво мислят. Винаги сме си говорили за момчета и сме се опитвали да разберем как мислят (ако въобще мислят!).

Не бях напълно сигурна какво се случи между мен и Марко и се надявах те да ми помогнат да разбера. Видях ги да се приближават, хванати за ръце и с ботуши на високи токчета. Ема беше подстригала косата си късо и я беше изсветлила отпред. Лъскавата черна коса на Зо беше права, както обикновено, но сега с лилави кичури. Хващам се на бас, че госпожица Банкс в училище не е много щастлива.

Хвърлих се към тях и почти ги съборих с мечешката си прегръдка. Заподскачахме, запищяхме и се запрегръщахме по средата на улицата. Накрая трябваше да се дръпнем настрани, защото една жена в инвалидна количка не можеше да мине. След като се успокоихме малко (съвсем малко обаче), Зо извика:

— Аби, отидохме на училище, както обикновено, а теб те нямаше. После Данута Блакстоун каза, че видяла голям камион пред вас и някакви хора премествали нещата ви…

— И всички питаха къде си, а ние не знаехме какво да им кажем — продължи Ем. — Как можа да не ни кажеш какво става?

— Много се безпокояхме за теб! — прегърна ме отново Зо.

— Трябваше да ни се обадиш — стрелна ме Ем.

— Звъняхме на мобилния ти около един милион пъти, но нямаше връзка.

И двете изглеждаха малко огорчени, че не им бях казала нищо. Всъщност, все още не бях.

Отначало мислех да се извинявам, но после реших, че няма смисъл. Единственият начин да разберат защо не им се обадих, бе да им разкажа цялата истина. Въздъхнах.

— Не че нямах обхват, просто телефонът ми беше изключен.

И двете зяпнаха ужасени.

— Но това е невъзможно! — писна Ем.

— Как оцеля? — извика Зо.

— Не беше кой знае колко трудно — казах аз.

Приятелките ми ме изгледаха невярващо. Не можеха да разберат как е възможно липсата на телефон да не е кой знае какво.

— Става въпрос за телефона ми, не за крака ми — добавих аз и се ухилих.

Те все още ме гледаха с изумление. Исках да ги накарам да се засмеят, но не стана.

— Но можеше да ни пишеш във фейсбук — продължи Ем — или да ни изпратиш съобщения или имейл. Можехме да си говорим и в скайп.

— Всичко това също струва пари — усмихнах се притеснено аз.

Двете ме гледаха, все едно съм от друга планета. Май досега не им беше идвало наум, че интернетът не се носи свободно из въздуха.

— О, сигурно е било ужасно! — затюхка се Зо.

— Как може да го приемаш така спокойно? — възкликна Ем. — Аз на твое място направо щях да умра.

Свих рамене.

— Мисля, че се притеснявах повече, че нямахме дом и пари.

Веждите на Зо изхвърчаха нагоре, а Ем сложи ръка на устата си.

— Но баща ти сигурно… — започна Зо.

Мислех да не говоря за татко, но след като започнах с истината, трябваше да стигна до края. Истината, цялата истина и нищо друго!

— Той фалира и сега живее в гарсониера — казах аз. — Вече няма нищо.

— Боже, Аби! Трябваше да дойдеш да живееш у нас. Така нямаше да изпуснеш купона на Фин.

— Благодаря, но… най-добре беше да сме заедно, аз, мама и сестрите ми — отвърнах. — Но вече се съвземаме и… — Тъкмо мислех да им разкажа за „Под дъгата“ и че няма да се връщаме, но Ем ни прегърна и ни повлече към магазина.

— Приятелки, нужна ви е сериозна шопинг терапия след цялата тази травма! — каза тя.

След няколко минути бяхме сред водовъртеж от дрехи — избирахме, мерехме, комбинирахме, разменяхме, за да направим перфектния тоалет. Все едно никога не си бях тръгвала.

— Какво ще кажете за този цвят? Не е ли прекалено ярък за мен? — попитах аз и вдигнах пред себе си великолепната синя блестяща блузка, която Зо ми предложи.

— Не, изглеждаш невероятно — каза Ем. — Бих искала да имам косата и светлата ти кожа.

— Да бе! — свих устни. — И сигурно искаш…

— Да си слагаш много грим и спирала — прекъсна ме Зо.

— За да не изглежда, че нямам лице — довърши през смях Ем.

Разсмях се и ги пернах с блузката.

— Колко пъти сме чували това! — извика Ем. — Все си си същата. Искате ли да пробваме някои от дрехите?

— Нали разбирате, че аз няма да купя нищо — смотолевих, докато вървяхме към пробните.

— Нито пък аз — заяви Зо. — Накупих си сума ти неща миналата седмица на „Кингс роуд“.

— И аз няма — присъдени се към нас Ем. — Във вторник мама ме води в „Селфриджис“ и си купих едни дънки „Риплей“ и една блузка на Джуси Котюр за партито на Една другата седмица.

В пробните продавачката ни се усмихна широко и беше много приветлива. Когато преброи дрехите, се оказа, че Зо е взела повече от позволеното и затова я помоли да остави някоя.

— Но аз искам да ги комбинирам — сви капризно устни Зо. — Не може ли да ми позволите да взема всичките? Аз пазарувам тук постоянно.

Поразена бях колко нагло прозвучаха думите й. Опитах се да уловя погледа на Ем, но тя също се беше втренчила в продавачката.

— Много съжалявам, но правилата позволяват да вземете максимум 12 артикула и не правим никакви изключения.

— О, я стига, това е глупаво! — сопна се Зо.

— Дай ги тук. Моите са само десет. Ще ги внеса заради теб — и грабнах една блузка от нея.

— Благодаря, Аби — измърмори Зо.

Взехме си номерата и аз любезно благодарих на момичето, за да компенсирам поведението на Ем и Зо.

Докато вървяхме по коридора между пробните, Зо измърмори под нос „Глупава крава!“.

— Престани! — скастрих я аз и я завлякох в края на коридора.

— О, Аби, много те моля! — каза Зо. — На кого му пука какво мисли някаква си продавачка?

— И така, майка ти трябваше ли да започне работа? — попита Ем.

— Разбира се, че не! — прекъсна я Зо. — Баща ми каза, че самотните майки получават много компенсации. Освен това им дават безплатна квартира, нали така?

— Така ли? Жестоко! — възкликна Ем.

— Не, не дават — прекъснах ги аз. — Мама започна работа — всъщност всички работим. Отворихме свой собствен салон „Под дъгата“.

И тогава им разказах подробно за салона.

— Леле, Аби, това е невероятно! — викна Зо.

— Трябва да дойдем да ви посетим — каза Ем. — Можем да се помотаем и да се подложим на много разкрасителни процедури безплатно!

— Става — казах аз, — но може би няма да са безплатни и само ако не съм на работа.

— Какво? Ти работиш? — погледна ме Зо.

— Аха, през цялото време през ваканцията, през уикендите и след училище по време на срока. И невинаги е забавно. Трябва да чистя тоалетните и да приготвям плодовете и зеленчуците за соковете, а когато мама свърши процедурата, трябва да изхвърля кола лентите и да подготвя кабината за следващия клиент.

— Ъъъх! — и двете свиха устни отвратено.

Аз се усмихнах. Не знам защо, но ми се искаше да ги шокирам.

Ем облече една жълта блузка и се намръщи на отражението си в огледалото.

— Противно! — заяви тя. — О, Аби, а кога ти остава време за пазар?

Не им казах, че нямам с какво да пазарувам, дори и да имах време. Не им казах, че „Под дъгата“ виси на косъм и че след няколко седмици може да се превърне в спомен. Не им казах, че скоро може да сме на улицата или в някой отвратителен мотел, или наблъскани в апартамента на Лиъм, или в юртата на Самър. Знам, че бях решила да им кажа цялата истина. Но това беше преди те да се държат така нагло с продавачката. Почувствах ги някак чужди и вече не ми се искаше да им разказвам за проблемите ни. Не мисля, че щяха да разберат. Вместо това казах:

— Най-близките големи магазини са в Торкий и автобусите дотам са нарядко, така че аз практически още не съм ходила на пазар.

Зо дръпна ципа на една зелена рокля и изви глава да види как й стои отзад.

— Хубава е — казах аз.

— Ъъх, не! — изпъшка тя. — Ако Деймън ме види с нея, моментално ще му прилошее!

Ем ме погледна загрижено и попита:

— Аби, а има ли поне Н & М при вас?

— Това е Девън, а не Монголия — засмях се аз. — Разбира се, че има. Трябва да идеш до Екситър, но той е само на един час с автобус.

— О, слава богу! — извика Ем, като схвана шегата. — Не бих могла да понеса мисълта, че си някъде в дълбоката провинция без достъп до магазини с последна мода!

— Значи животът ти вече е там и няма да се връщаш — каза Зо и внезапно стана сериозна.

— Не се излагай, разбира се, че ще се върне! — стрелна я с очи Ем.

Поех си дъх и казах:

— Не, няма да се връщам.

Ем изглеждаше стресната, а Зо направо беше потресена.

Усмихнах се насила.

— Но вие може да ми идвате на гости. Има чудесен плаж до нас, а и градът е много красив…

Смятах, че ще е сърцераздирателно и вредно за спиралата ми, като им кажа, че няма да се връщам. Дълго време бяхме толкова близки, но всъщност се оказа лесно. Разказах им колко се забавляваме и как скоро ще се опитам пак да дойда с автобуса да ги видя, а след малко пак започнахме да пробваме дрехи и да си бъбрим, като че ли нищо не се беше случило.

Аз облякох една блузка на звезди и те се побъркаха по нея, като казаха, че изглеждам чудесно и че непременно трябва да я купя.

— Няма да купувам нищо, нали помните! — отсякох аз.

— Какво, съвсем нищо ли? — не повярва Ем.

Бях забравила, че когато преди казвахме нищо, всъщност си тръгвахме с по две-три неща. Зо и Ем го направиха и този път (Зо каза, че може да вземе и зелената рокля, защото щяла да изглежда добре с жилетка отгоре).

Блузката на звезди изглеждаше страхотно и те толкова се възхищаваха от нея, че накрая я купих. Но когато подадох петнайсетте лири на касата, стомахът ми подскочи и за малко да повърна. Нуждаехме се от всяко пени, а аз си купувах блузка, без която можех да мина. Ужасното чувство не премина и като излязохме на улицата, реших, че ще я върна веднага, щом Зо и Ем си тръгнат. И тогава ми стана по-добре.

На път за любимото ни кафене Ем каза:

— Хей, Аби, дай да надникнем тук. Ново е. Ще ти хареса.

Беше малко и лъскаво магазинче за козметика. Ем беше права, много ми хареса. Продаваха бутикови марки — за някои бях чувала, а други ми бяха непознати. Опитах много от тестерите — бяха божествени, но трябваше да внимавам веждите ми да не отидат на темето от учудване, като видях цените. Можех да направя повечето от нещата за една частица от цената, при това с напълно естествени съставки. Взех от всяка брошурка и листовка, които намерих, за евентуални идеи за „Под дъгата“. Не бях забравила, че се опитваме да измислим нов план, който да спаси салона ни.

Междувременно Ем и Зо награбиха възхитителни млека и кремове, като вземаха от всичко по две, защото имаше промоция. Зо дори взе един комплект за педикюр от шест продукта само защото беше в безплатна подаръчна торбичка.

— Ама вие двете наистина пазарувате здраво!

— Е, да, сега трябва да си купуваме всичко, защото те няма теб да ни приготвяш козметиката — заяви ми Ем.

— А твоите продукти бяха толкова хубави — каза Зо.

Отново исках да й кажа да млъкне, защото продавачката беше наблизо, но в същото време ми беше много приятно.

— Аз почти свърших бомбичките за вана от роза и здравец, които ми подари за рождения ден — погледна ме Ем. — Не знам какво ще правя, когато съвсем свършат. Намек, намек! — и тя ми се усмихна, премигвайки.

— Разбрах, когато имам време, ще опаковам няколко и ще ти ги изпратя по пощата.

— Наистина ли? — извика тя. — Това е фантастично! Благодаря, Аби!

Зо също ме накара да обещая, че ще й изпратя малко от любимия й скраб за крака с лимонова кора, след това платиха за купищата неща и ние се отправихме към кафенето.

Както си вървяхме по улицата, хванати за ръце и размахвахме торбите с покупките, бъбрейки и смеейки се, аз отново си припомних как беше преди. За миг се почувствах като старата аз. И отново ги усетих близки. Обещах си скоро да дойда пак и да ги видя, както и да ги поканя на гости. Дали щяха да си допаднат със Самър, Бен и Марко? Сигурно. Просто трябваше да им дам възможност да опитат.

В кафенето седнахме на любимото си място — голямото удобно канапе най-отзад, и залепнахме за нашите прекалено големи (прекалено скъпи, едва сега разбрах) ананасови нектари.

Започнах да им разказвам за Самър и им споменах страхотната нощувка, която си направихме в юртата. Опитах се да им предам удивителното и магично усещане за небето над главите ни, но те просто не схванаха. Непрекъснато говореха, че е студено и кално, и се хилеха, че съм ходила да пишкам зад един храст. Дори им казах за плажното парти другия петък, като мислех, че това ще им хареса, но те все още изглеждаха обзети от въпроси за студа и къде се ходи до тоалетната. Накрая се предадох и смених темата. Попитах какво става с Хари и Раян — момчетата от Ройъл скул, които им харесваха.

Докато слушах подробен отчет за случилото се на партито на Фин, усетих, че ми се ще да съм със Самър, която пие от любимия си чай от ягоди и ванилия и ми разказва за Бен.

После телефонът на Ем бипна за съобщение. Тя го показа на Зо и двете избухнаха в смях. Това ме извади от мечтите ми.

— Какво става? — попитах.

— О, нищо особено! — каза Ем. Явно нямаше намерение да обяснява, но като видя, че я гледам, добави: — Ходихме на едно практическо занятие по химия с момчетата от Ройъл скул и заедно с Раян и Хари правихме това нещо с летящия плод…

— Ъъъх… отвратително беше — потръпна Зо.

— А после Хари изпрати на Зо една противна снимка, а ние му върнахме друга и цялата тази история продължи в киното миналата седмица, където той почти я целуна и…

— Чакай малко, ти си падаше по Хари, не беше ли така? — учудих се аз.

— О, това беше преди! Сега харесвам Раян.

— Иначе защо ще ти разказва как цяла вечер е танцувала с Раян, ако все още харесва Хари? — погледна ме Зо. — Събуди се, Аби!

Като видя празния ми поглед, Ем сви рамене и смени темата.

— Запозна ли се с някакви готини момчета там, където живееш сега?

— Не, не съм — поклатих глава.

Като идвах към Лондон, си представях как трите ще седнем в някое удобно ъгълче и ще говорим за Марко, но вече нямах желание да споделям с тях.

— Надявам се да не се пазиш за Джейк — продължи Ем.

Джейк беше едно от момчетата, с които се мотаехме из парка през уикендите. Вярно, че флиртувахме по малко, но не съм се сещала за него, откакто отидохме в Тотнес.

— Нали знаеш Амилиа Фентън Кларк от 9А? — започна Зо. — Тя винаги го е харесвала и когато ти замина, заби нокти в него.

— Но сега се прехвърли на Джак, брата на Кейдън, сещаш ли се? — добави Ем.

— Знаеш ли, той покани Джена на кино, а после не се появи — обърна се Зо към Ем.

— Не може да бъде! — ахна Ем. — Защо не си ми казала!

И двете отлетяха в техния си свят. Знаех, разбира се, за кого говорят, но всичко това вече не ме интересуваше.

— Аби, добре ли си? — попита по едно време Зо.

Бях се отнесла в моите си мисли и гледах през прозореца. Изглежда, беше минало доста време, защото те бяха изпили нектарите си, а аз почти не бях докоснала моя.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Ем.

Какво можех да кажа? Вината не е във вас, в мен е. Но не, всъщност е във вас!

Не бях права, разбира се. Не е тяхна вината, че аз се бях променила. Но бях изненадана колко много съм се променила. Усетих огромна тъга, като разбрах, че между нас всичко е приключило. В приятелството има някаква специална магия и си мислех, че за нас трите тя ще продължи вечно, където и да ни отнесе животът. Но два месеца раздяла и — пуф! — магията си беше отишла.

След още един нектар за двете и много кимане и усмивки от мен, докато те бъбреха, дойде време да си ходим и аз почувствах облекчение. Когато се прегърнахме на сбогуване, ги задържах в прегръдките си дълго-дълго, защото знаех, че това е последният път, когато ги виждам. С това казах довиждане и на миналото.

После се спуснах към „Кенсингтън Чърч стрийт“, за да се кача на автобуса, който щеше да ме отведе при татко. Мама се беше обадила да провери кой автобус трябва да взема и ми беше записала номера, къде да се кача и къде да сляза, а също и как да стигна до апартамента на татко, в случай че той не ме посрещне. По пътя към спирката исках да мина през Н & М, за да върна блузката.

Като зърнах прекрасното малко магазинче за козметика, се спрях и застанах пред него. Изведнъж всичко се завъртя в главата ми — това, че тук продават бутикови марки, че казах на приятелките си, че ще опаковам някои от моите неща и ще им ги пратя, колко много хора в Лондон са готови да платят за висококачествени продукти…

И както си стоях на тротоара, ми просветна.

Голямата Идея!

Не знаех дали щеше да проработи. Първо трябваше да говоря с мама и сестрите ми, разбира се. Но мисля, че току-що намерих начин да спася салона ни.

Продължих бодро към Н & M.