Кели Маккейн
Ягодово лято (1)

Глава 1

— Аби, миличка, приготви ли нещата за госпожа Смит? — попита ме мама. — Тя има масаж на тяло и на лице.

— Тъкмо ги подреждам.

Забързах към една от кабините за процедури с купичка току-що приготвена маска за лице „Боровинкова експлозия“ и флаконче освежаващо масло от роза и здравец. Сгънах внимателно няколко дебели хавлиени кърпи на кушетката и подредих продуктите отгоре. След това запалих аромалампата, за да изпълни въздуха с аромат на иланг-иланг, и пуснах тиха музика. Всичко е готово за клиентката, която трябва да дойде всеки миг.

Огледах се. Все още не можех да повярвам, че мечтата ни се сбъдна. Нашият салон за красота „Под дъгата“ беше невероятно уютен. Харесвах меките виолетови плюшени дивани и златистия плот на рецепцията, вазата с красиви рози и страхотния мраморен бар с ретро столчетата пред него. Хладилната витрина с кутиите свежи маски за лице, подредени сред пресни боровинки, манго, маракуя, круши, лимони и ягоди, приличаше на цветна палитра. А натуралните, ръчно изработени продукти, подредени по стъклените рафтчета, бяха като магически еликсири…

Имахме доста записани часове. Явно през юли мнозина искаха да се погрижат за външния си вид, преди да идат на почивка. Камбанката над вратата дрънна и госпожа Смит влезе. Мама приглади розовата си униформа и я поздрави с мила усмивка.

Сестрите ми също бяха на линия — Грейс взе жакета й, а Саф я попита дали иска фреш или нектар. Тя си избра зелен имуностимулиращ нектар (от спанак и коприва е, но е много вкусен — честно!). Аз го приготвих, а мама поведе госпожа Смит към стаята за процедури.

Един час по-късно тя излезе от кабината, сякаш летеше, и не спираше да повтаря какво удоволствие е този масаж. После реши да си направи маникюр при Саф, а накрая си купи бомбички лавандулова пяна за вана и балсам за ръце от лавандула и невен. Сложих ги в една от нашите симпатични рециклирани торбички, които украсихме с лепенки с дъга, а усмивката не слизаше от лицето ми. Грейс й приготви сметката и госпожа Смит плати с чек (все още не сме сложили терминал за плащане с карти). После Саф й помогна да си облече жакета. Сбогувахме се любезно и в мига, в който камбанката прозвъня зад гърба й…

— Аааааааххххх! — разпищяхме се толкова силно, че не знам как стъклените рафтчета не се счупиха.

— Много й хареса, нали? — извика Грейс.

— О, и се съгласи с цвета на лака, който й предложих, дори каза, че изглежда много добре — радваше се Саф.

— Купи и последния ми балсам за ръце — похвалих се аз. — Майката на Самър беше права, че този балсам ще се продава като топъл хляб. Ще трябва да направя още.

После се прегърнахме и заподскачахме.

Мама ни гледаше отстрани с усмивка.

— Мина цяла седмица, откакто отворихме. Така ли ще се държите след всеки клиент?

Но тя също се радваше и се остави да я увлечем в нашия весел танц.

Все още подскачахме, когато камбанката иззвъня отново. Този път беше Самър, приятелката ми от училище, в жълта плажна рокля и с джапанки. Не бяхме се виждали няколко дни. Запознах се със Самър само преди два месеца, когато се записах в тукашното училище, но имах чувството, че се знаем от години. С нея, Марко и Бен бяхме постоянно заедно.

— Здравейте! — каза тя лъчезарно.

Мама я попита как е минала екскурзията.

— Ами нали знаете, сред природата — палатки и пороен дъжд, както обикновено — отвърна Самър весело. — Вие обаче изглеждате много щастливи. Значи салонът процъфтява?

— Не е зле като за събота — отвърна мама. — Още в деня на откриването имахме много записани часове, но трябва да запълним графика и през работните дни.

— Мамо, това беше последната ни клиентка за днес, може ли сега ние със Самър да се подложим на разкрасителни процедури?

— Напълно си ги заслужихте — засмя се мама.

— Не че ти трябва разкрасителна процедура — смигнах на Самър и я дръпнах към хладилната витрина да си изберем по една маска.

Самър има перфектна прасковена кожа, красиви дълги мигли и гъсти, лъскави, тъмни къдрици. Тя никога не се гримира. Слага си само малко от моя блясък за устни.

— Да бе, сякаш ти не си най-готиното русо момиче в девети клас — сръга ме тя. — Е, добре де, в десети клас от есента. Момичето, което превърна Марко от сваляч във вярно гадже!

Не можах да не се разсмея, най-вече на думите й за Марко. Още в мига, в който го видях първия ден в училище и когато ме спаси от бурята, усетих, че между нас припламна искра. А миналата събота, след тържественото откриване на салона „Под дъгата“, най-после се целунахме. Но за другото Самър не беше права. Вярно е, че не изглеждам съвсем зле, но само ако се гримирам здраво. Иначе с моята бледа кожа и почти бяло-руса коса сякаш изобщо нямам лице. Казах това на Самър, а тя завъртя очи.

— О, Аби, не започвай пак с това „без лице“!

— Казвам само, че имам нужда от малко повече помощ, отколкото ти, в областта на красотата. А и Марко се връща утре и не искам да си помисли, че изглеждам по-зле, отколкото когато замина. Такаааа… — и заразглеждах маските за лице. — Ето тази е точно за мен — ревитализираща маска от водорасли и мед.

Самър избра овлажняваща маска с овесени ядки и банани. Взехме си нещата и се отправихме към една от кабинките. Освен маските за лице решихме да си направим и процедура за тяло. Щяхме да се намажем целите с хидратиращ гел и смес от масла от роза, здравец и ший. От тази процедура кожата на тялото става като бебешко дупе.

Двете със Самър се разсъблякохме и останахме само по сутиен и гащи. Саф ни помогна да се намажем и да се увием с фолиото, което помага за попиването на маслата в кожата. Накрая си сложихме и маските за лице и се проснахме на кушетката. Саф ни сложи кръгчета от краставица на очите и ни каза с новопридобития си професионален глас:

— Отпуснете се за около двайсет и пет минути — и вратата тихо хлопна зад гърба й.

Естествено, не се отпуснахме и за миг. Първите няколко минути сядахме и лягахме и се кикотехме колко глупаво изглеждаме, а след това поне още пет минути спорихме кой заема повече място на кушетката, като се опитвахме да се избутаме една друга. А след това, както сигурно се досещате, си заговорихме за Марко.

— Значи Марко се връща утре, а? — Самър се подпря на лакът и махна колелцата от краставици, за да размърда веждите си нагоре-надолу.

Аз също махнах колелцата от краставици, за да мога да я гледам как го прави.

— Мда… Висок, мургав и красив… и вероятно с тен и още по-великолепен от всякога.

Само мисълта за това, че Марко се връща, ме изпълни с радост и коремът ми се преобърна няколко пъти. Мислехме да прекараме заедно миналата неделя, денят след целувката, но майка му го изненада с почивка в Италия, така че не съм го виждала от тогава.

— Щом казваш — Самър завъртя очи.

Тя май беше единственото момиче в училището, което не си падаше по Марко. Сигурно защото бяха приятели от толкова дълго време, че си бяха станали нещо като брат и сестра. Когато се видяхме миналата неделя и аз й разказах за целувката, тя реагира странно. Не я виня. Досието на Марко с момичетата беше ужасно (седем разбити сърца за осемнайсет месеца). Освен това последното нещо, което тя знаеше след злополучната среща в кафенето беше, че му бях казала, че между нас никога не може да има каквото и да било. Никога!

Самър поомекна малко, когато й разказах колко ни помогна за салона, как ме е молил и колко удивителна беше целувката. Но знаех, че няма да я убедя лесно, че Марко няма да ме разочарова отново. Надявах се сега, когато ми е гадже (официално!), тя да промени мнението си. Легнах отново на кушетката и сложих краставиците на очите си.

— Е, добре де, дано поне сега те покани да излезете, това е, което мога да кажа — промърмори приятелката ми.

Изправих се толкова бързо, че колелцата краставица се търкулнаха на пода.

— О, но аз си мислех, че ние излизаме! Нали разбираш… след целувката… тя означава, че сме гаджета, нали?

А може би не. Изведнъж се почувствах наивна и глупава.

— Ей, я по-спокойно! — сряза ме Самър. — Може и да означава това, а може и да не означава. Но съм сигурна, че утре ще те покани да излезете — после ми се усмихна дяволито. — А може и ти да го поканиш.

— Може. Но понеже по всяка вероятност вече ходим, може би не е нужно да го правя? О! Ами ако аз мисля, че ние ходим и няма нужда да го правя, но всъщност не ходим, тогава би трябвало да го поканя? Какво, ако…

— Аби! — прихна Самър. — Ти просто трябваше да му позвъниш, ако сте гаджета!

— Не бих могла да му се обадя! Мама никога нямаше да ми разреши да позвъня в Италия от нейния телефон. Парите все още не ни стигат, а и тя не ни дава да заемаме линията, в случай че клиенти искат да си запишат час… А пък и какво да му кажа? О, здрасти, Марко, обаждам ти се да проверя ние с теб всъщност гаджета ли сме, или не?

Самър се изхили.

— Права си, не е готино. Остави това сега. Ще ми лакираш ли и ноктите на краката?

— Ако ти лакираш моите.

Въпреки че бяхме опаковани като мумии във фолиото, все пак успяхме да поставим дунапреновите разделители за пръсти на краката си. После си избрахме лакове от масичката на Саф и започнахме да си лакираме ноктите.

— Представяш ли си колко по-лесно щеше да е, ако момчетата попълваха формуляр „Какво мисля“.

— И какво? — ухили се Самър. — Той се навежда да те целуне, а ти вадиш формуляра и започваш да задаваш въпроси?

— Ами да! Въпрос първи: Ние гаджета ли сме, или не? Въпрос втори: Ако мислиш така, и аз съм съгласна, че е така, интересът ти дали ще се задържи поне две седмици, или веднага ще започнеш да мънкаш и да се размотаваш, докато ми писне и те разкарам, което пък на теб ще ти спести неудобството ти да ме разкараш?

Самър се разсмя и се включи в играта.

— Въпрос трети: Когато се появят приятелите ти, ще започнеш ли да се правиш, че не съществувам, докато аз не се ядосам толкова, че да те разкарам, което също ще ти спести труда да ме разкараш ти?

— Всички тези сценарии завършват с това, че ни писва и ги разкарваме!

— Всъщност не знам дали става така, защото никога не съм имала гадже. Не е ли тъжно?

— Не е тъжно, много си придирчива! — заявих аз. — И аз нямах преди Марко. Ако той все пак ми е гадже… Но трябва да те уредим с някого!

Шегувах се, но дори дебелият слой маска за лице не можа да скрие руменината по страните на Самър.

— Ъъъ… не знам… ще е много неудобно… и какво, ако той не ме харесва по този начин… — притесни се приятелката ми.

Втренчих се в нея, а радарът ми за клюки се включи.

— Кой е този, който мислиш, че може би?

— Никой! — каза тя бързо и се зае внимателно да нагласи фолиото. — Говорех по принцип.

Продължих да я гледам, но тя не смееше да вдигне очи.

— Хм, думите ти прозвучаха така, като че ли има някой конкретен…

— Не, няма! — заяви Самър. — От тази маска кожата ми може и да се овлажнява, но отвътре аз пресъхвам. Дали да не докуцукаме до бара в този вид и да си вземем нещо за пиене?

Лелеее! Самър смени темата толкова бързо, че направо се олюлях! Много подозрително! Но знаех, че няма да науча нищо, ако я притисна. Тя пазеше ревниво личните си тайни, затова просто трябва да изчакам подходящия момент и да се опитам да разбера повече за това момче.

— Можем, давай! — казах. — Няма други клиенти днес, така че никой няма да ни види.

Смъкнахме се от кушетката и заподскачахме с дунапреновите разделители за пръсти на краката и с протегнати напред ръце. Като се видяхме в голямото огледало, си умряхме от смях. Приличахме на зомбита — особено аз с моята лепкава зелена маска на лицето. Чух Саф да тропа в кухничката, а мама и Грейс, изглежда, се бяха качили горе.

Минахме край рецепцията и застанахме пред хладилната витрина, за да си изберем нещо. Много харесвам ярките цветове на пресните плодове. Всички изглеждат толкова апетитно.

— Ще си направя червен сок от круша и ягоди — казах на Самър. — Това ще освежи кожата ми и отвътре. Искам да съм най-красивата, когато Марко ме види утре.

Никакъв отговор.

— Самър, а какво да направя за теб?

Все още никакъв отговор.

Вдигнах очи и видях приятелката ми да гледа ужасено към прозореца.

Бен и Марко се насочваха към вратата! Ужас!

— Какво?! Мислех, че се връща утре! — викнах аз.

— Клекни! — изписка Самър.

Опитахме се да се скрием зад хладилника, но нямаше как да се съберем и двете. Камбанката на вратата звънна и момчетата влязоха. Вече беше късно да бягаме.

— Самър, моля те, нека аз се скрия! — примолих се шепнешком. — Марко не бива да ме види в този вид!

— Не искам да видят и мен! — изписка тя и се опита да се мушне при мен.

— Но на теб не ти пука как изглеждаш пред тези двамата, нали? Те са ти като братя.

— И аз имам гордост! — рече гневно Самър.

Много късно… Две глави надникнаха зад витрината. Само като погледнах Марко, стомахът ми се преобърна. Неговият също, предполагам. Видът ми определено предизвикваше гадене.

— Хммм… какво правите тук? — попита Бен.

— О, ами тъкмо спорехме кой да вземе ябълката, която се търкулна отзад — неуверено отвърна Самър.

Марко ми се усмихна ослепително.

— Изглеждаш добре — каза той, а аз се изчервих под зелената маска.

Какво излагателство! Добре че поне фолиото не беше прозрачно, каквото използваме обикновено. Опитах се да съм благодарна за това, но не ми помогна много.

— Добре ли прекара? — попитах уж нехайно аз. Но всъщност ми се искаше да добавя: Запозна ли се с готини италианки? Такива, стилни, които не се разхождат наоколо с вид, като че ли рекламират „Откачени мумии“ ЕООД.

— Мислехме, че се връщаш едва утре — изпелтечи Самър.

И тя беше зачервена като мен.

Марко сви рамене.

— Трябваше да останем у едни приятели на мама, които живеят близо до Хийтроу, но те са болни и затова се прибрахме.

Фолиото на Самър изскърца, като се обърна към Бен.

— А ти нали щеше цял ден да си в Дартингтън да манкираш птици.

— Да маркирам — поправи я Бен, едва сдържайки смеха си. — Защо имаш каша по лицето?

Самър се опита да го перне, но той се дръпна навреме от мумифицираните й ръце.

— Отбихме са само да ви кажем „здрасти“ на път към центъра — смени темата Бен. — Марко има репетиция, а аз ще ритам с момчетата.

— Трябва да махнем това нещо от себе си — стрелна ме Самър.

— Аха — отговорих, но никак не ми се тръгваше. Исках да остана с Марко и да повторим целувката. Но нямаше как да стане сега.

— Можем да се видим довечера — каза ми той.

Тръпка премина по целия ми завит с фолио гръб.

— Страхотно!

Но в този момент Саф надникна от кухнята.

— О, привет, момчета! Аби, довечера ще правим нова партида маски за лице, не си забравила, нали? Трябва да си тук, за да ни наглеждаш.

Въздъхнах и усетих как стомахът ми пада в обувките. Бях забравила. Маските във витрината изживяваха последните си дни.

— Трябва да съм тук, защото може всичко да объркат без мен — погледнах тъжно Марко.

— Но пък Аби е свободна утре — заяви Саф.

— Не, не съм. Ти имаш клиенти и…

— Неделя е, салонът е затворен — отсече Саф и ми направи физиономия „колко си тъпа!“.

— Да, затворен е — хванах се като удавник за сламка за думите й и цялата пламнах, защото 1) аз съм най-задръстената в цялата вселена, и 2) Марко дори не ме е поканил за утре.

Но за късмет той само се засмя.

— Става! Значи имаме среща — каза той.

Аз го зяпнах. Мозъкът ми бръмчеше. Дали това беше само фраза, или наистина иска да каже, че имаме среща? И ако е среща, значи ли това, че не ходим — ако вече сме гаджета, не би трябвало да си определяме среща, нали? Или означава, че вече ходим, защото ако не ходехме, той трябваше да ме покани официално на среща, вместо просто да каже, че това е среща?

Самър ме бутна с лакът и аз разбрах, че всички ме гледат.

— О, да, до утре тогава… — изломотих. — Ъъъ, да нося ли нещо?

Боже! Какво например? Спасителна жилетка? Кексчета? Още един тъп въпрос от кралицата на тъпите въпроси.

— Остави това на мен — засмя се Марко. — Имам план.

Усмихнах му се с голяма зелена усмивка.

— Да тръгваме — смушка го Бен.

Марко понечи да ме гушне, но се отдръпна и каза:

— Отказвам се от прегръдката засега, с тази зелена слуз и това… това фолио ли е?

— Е, мерси, че наминахте — пропя Самър и ги избута през вратата.

Едва изчакахме момчетата да си тръгнат и се разпищяхме.

— Той наистина те харесва! — заподскача Саф. — Покани те да излезете, дори след като те видя в този вид — добави тя. — Изглеждаш ужасно!

— Хм, благодаря. Много си мила — изгледах я с присвити очи.

Саф хвърли око към часовника на стената.

— О, трябва да тръгвам. Емили ме чака.

Емили и Саф се сприятелиха в колежа в деня на отворените врати. Сега са неразделни и дори си приличат толкова много, че биха могли да минат за сестри.

— Почистете тук и заключете — викна тя, грабна чантата си и изчезна.

Двете със Самър трябваше да доподскачаме обратно в кабината за масаж и да махнем фолиото без чужда помощ.

— О, така ми се иска да видя Марко още тази вечер — казах аз, усещайки как разочарованието залива цялото ми тяло. — Просто искам да съм с него, разбираш ли?

Самър ме изгледа продължително.

— Разбирам — каза тя накрая и добави бързо: — Искам да кажа, мога да си представя.

— Самър? Какво става?

— Нищо, честно! — заяви тя, но избягваше погледа ми.

И тогава загрях. Определено имаше НЕЩО, с главно Н. Самър си пада по някого и аз ще разбера кой е. Във всеки случай тайната й нямаше да остане тайна за дълго.

 

 

На следващия ден се събудих в чудесно настроение, скочих от леглото и тогава се сетих защо. Днес беше денят на срещата!

Изкъпах се с моя портокалов душгел и скраба за тяло с лайм, джинджифил и морска сол. Кожата ми стана копринено гладка, а от маската за лице от предишния ден (пламтящото ми неудобство сигурно беше помогнало маслата да попият по-добре!) лицето ми грееше, така че ми беше нужно съвсем мъничко авокадово масло и можех да си избера тоалет. О, и да не забравя задължителните сенки за очи в сребристосиво, както и малко балсам за устни „Ментова целувка“. Хм, и още веднъж: Хм!

Слънцето напичаше доста силно в десет и след като прекарах часове да оглеждам дрехите си, облякох жълтата рокля (с клинче отдолу, защото никога не показвам ослепително белите си крака, дори през юли!) и сребърните балетни пантофки. Харесах си тоалета, но когато влязох в кухнята, Саф заяви, че приличам на гигантска пчела. В друг случай бих й казала да се разкара, но сега бях нервна и несигурна (и как да не съм, като това е първата ми среща с Марко, след като се целунахме), така че думите й направо ме побъркаха. Исках да запомня този ден за цял живот и затова всичко трябваше да е перфектно. Върнах се и се преоблякох поне още десет пъти, докато най-сетне се спрях на червена тениска и три четвърти дънки. Този път всички казаха, че е много добре.

Саф ми направи прическа като компенсация за коментара за пчелата. Половината ми коса беше вдигната, а половината — пусната, с шнолки навсякъде. Тръгнах към вратата, след като поне три пъти проверих, че нямам нищо по лицето или дрехите (като че ли имаше някакво значение след вчера!), но точно преди да изляза, мама ме спря и ми подаде 10 лири.

Аз, разбира се, веднага ги върнах с думите:

— Не можем да си го позволим!

— Можем… едва-едва. Ти ги заслужаваш, Аби. Искам да прекараш добре. Всички искаме това, нали?

Помислих, че Саф и Грейс ще кажат, че не е честно, но за мое учудване и те се съгласиха.

— Не може да минеш покрай прекрасните малки магазинчета в центъра и да не си купиш нещо — каза Саф.

А Грейс добави намръщено:

— Мисля, че Аби не бива да оставя момчето да плаща нейната сметка, това е толкова нефеминистко.

— Не е! Това е джентълменско — изригна Саф.

После двете сериозно заобсъждаха въпроса за феминизма — всъщност започнаха да си крещят и да се гонят около кухненската маса.

— Просто ги вземи и тръгвай — надвика ги мама. — Приятно прекарване!

Аз й се усмихнах и сложих парите в чантичката си.

Докато вървях към мястото на срещата, трябваше често-често да спирам и да се хващам за уличните стълбове, тъй като краката не ме държаха. Сърцето ми заби като лудо, като видях Марко да ме чака, облечен в прилепналите си черни дънки и сива тениска. Очевидно е, без да има нужда да го казвам, че изглеждаше невероятно! Стомахът ми направи около дванайсет задни салта и накрая завърши с тройно салто. Разкъсвах се между желанието да изтичам и да го прегърна или да замръзна на място и да го зяпам до края на живота си. Насилих се да продължа, като се опитвах да не обръщам внимание на разтупканото ми сърце и треперещите крака и да се държа нормално.

— Изглеждаш страхотно! — казахме в един глас.

Пауза.

— Ти също — пак го казахме едновременно.

По-голяма пауза.

Марко ме хвана за ръка и тръгнахме по улица „Сауд“ към „Гроув“. Толкова ми беше приятно да вървя до него и, знам, че е тъпо, но и да ме видят с него, че изобщо не ме интересуваше къде отиваме. А най-хубавото беше, че когато се отдръпнахме, за да направим път на една количка, той не пусна ръката ми.

Оказа се, че отиваме към центъра за изкуства, за който Марко ми беше споменавал, но в който не бях ходила. Бандата, която щеше да свири, вече настройваше инструментите си, а мястото постепенно се пълнеше с хора. Атмосферата наоколо ни връщаше в петдесетте години с дългия, покрит с плочки барплот, с хромираните маси и столове в бонбонен цвят. Опитах се да не се блещя много, а да се държа така, сякаш съм свикнала да ходя на подобни приятни места, за да обядвам с гаджето си. Седнахме на бара и когато един от келнерите мина покрай нас с два огромни бургера, разбрах колко съм гладна.

Ние също поръчахме бургери (Марко настоя да плати — какво ли би казала Грейс?). Донесоха ни ги върху дървени плата с по една малка купичка картофки за гарнитура. Много скоро бандата засвири. Бяха доста добри, редуваха модерни парчета с парчета от много преди да се родя. Марко не можа да се въздържи и си припяваше заедно с тях. По едно време дори започна да си свири на въображаема китара и когато най-после погледна към мен, аз направих жест, като че ли го снимам.

— Сега ще видиш! — закани ми се той.

После ме хвана за ръцете и се сборичкахме, което беше придружено с пискане (от моя страна) и зловещ смях (от негова страна) и почти падане от столовете (и двамата). За съжаление, песента свърши тъкмо когато пуснах един пронизителен писък и всички се обърнаха към нас. Аз почервенях като рак и трябваше да се усмирим за малко.

Но след няколко песни Марко пак взе да пее и аз не можах да се въздържа да не му метна едно картофче. Изписках, когато и той ми хвърли едно.

— Ей, по това имаше кетчуп! — възмутих се аз. — Имаш късмет, че тениската ми е червена!

Ударих го леко в корема, но за моя изненада той падна от стола и отново всички ни зяпнаха. Включително и управителят на залата.

Обикновено съм разумна, но начинът, по който Марко скочи от пода и започна да се оглежда, като че ли няма представа какво се е случило, ме докара до вулканично изригване от смях. В този момент той се наведе много, ама много близо над мен и аз си помислих, че ще ми каже нещо на ухото, но той внезапно дръпна стола ми и аз за малко да падна. Сграбчих плота, но все още се смеех така силно, че ръцете не ме държаха. Повечето хора в заведението бяха втренчили очи в нас. А и управителят идваше…

— Май е време да си ходим — намигна ми Марко и ме дръпна към вратата.

Опитах се да се усмихна на управителя за извинение, но той беше прекалено зает да оправя бъркотията, която оставихме.

Навън яркото слънце ни заслепи. Спуснахме се по улицата, превивайки се от смях и обвинявайки се взаимно, задето почти ни изхвърлиха от заведението. После спряхме.

И той ме притегли към себе си.

И се целунахме.

Толкова бях благодарна, че не съм… а) с яркожълтите домакински ръкавици или б) покрита със зелената маска, че забравих да мисля на коя страна да наклоня глава и си чукнахме носовете. Но целувката беше неземно хубава, така че напълно забравих да се чувствам неудобно. Поне за няколко минути.

— Значи ние с теб вече ходим?

Знам! Добре де, наистина знам! Но думите сами излязоха от устата ми и на всичкото отгоре не можех да спра.

— Ами аз не бях сигурна, тъй като ние всъщност не си го казахме миналата събота. Искам да кажа… не е като да има формуляр за попълване, преди да се целунем, нали? Сещаш се: отбележи тук, ако мислиш, че това означава, че сме гаджета…

Марко изглеждаше озадачен. Но по някаква глупава причина аз не спирах да дрънкам.

— Защото щеше да е шантаво да има формуляр. Само някой луд може да си помисли това…

Постепенно гласът ми изтъня и прекъсна и ми се искаше да можех да се превърна в локвичка и да изтека в най-близката канавка и никой да не ме види повече.

— Да не би да казваш, че искаш да си моята приятелка? — с усмивка попита Марко.

Дръж се спокойно, Аби, казах си. Трябва да свия рамене и да кажа „Да, ако искаш“. Но щом отворих уста, извиках:

— Да, моля! (със сила около 8 милиона децибела).

Дори и след това, и въпреки че разкрих много ясно моята пълна откаченост, Марко каза:

— Е, аз искам да съм твоят приятел, така че смятам, че ходим.

И запечатахме тези думи с още една целувка.

Не мога да повярвам! За пръв път имам истинско гадже! И то не кое да е, а моето момче мечта Марко!