Кели Маккейн
Ментова целувка (2)

Глава 2

Както се сещате, не спахме много. Двойното легло скърцаше всеки път, когато мама се обърне (което беше на всеки пет минути през цялата нощ), а на мен ми отне векове да намеря поза, в която ужасните пружини не се забиват в гърба ми.

Събудих се от тропането на Саф из кухнята — беше едва седем и половина, прекалено рано, за да е станала, но тя каза, че завесите били твърде тънки и светлината я събудила. Не че навън грееше ярко слънце, напротив — небето изглеждаше мрачно, като че ли се надигаше буря…

Грейс влезе, обута с гумени ботуши под нощницата си (беше ходила да ги вземе от багажника на колата) и въоръжена с метла, в случай че плъхът се появи отново. Мама сложи чайника и скоро четирите седяхме около масата и в тягостно мълчание пиехме чай „Прайс Кътър“. За пръв път никой не се втурна да заеме банята.

Набързо си взех душ, опитвайки се да не се допирам до противната завеса. Слава богу, че си бях донесла всички прекрасни, домашно приготвени тоалетни принадлежности. Разбира се, тъй като аз съм си аз, това бяха първите неща, които грабнах, когато мама каза, че заминаваме, особено след като разбрах, че ще има и уроци по правене на сапун в лятното училище. Всъщност след като опаковах всичките направени от мен продукти, плюс розовите листенца и розовите пъпчици, основите за сапун и пяна за вана, есенциите и маслата, формичките, панделките, бутилчиците, бурканчетата, старовремските пудриери и бляскавите писалки, които използвах за надписите, не ми остана много място в куфара, освен за два чифта дънки и няколко блузки и поли.

Исках да нося обикновени дрехи в новото училище, но мама разрови в един от куфарите и извади униформата ми, включително задължителните плътни чорапогащници, подходящи за монахини, и ниските мокасини. Тъкмо се приготвих да надам вой, но видях, че тя изглежда безкрайно изморена, и намъкнах всичко, дори и чорапогащника (съжалявам, но няма начин да покажа краката си бели като сирене, дори и през юни — белотата им би могла да заслепи някой шофьор и да предизвика пътнотранспортно произшествие). Поне миришех на хубаво, благодарение на моя свеж лимонов душгел и овлажняващия крем с дъх на рози.

За късмет, се бях сетила да взема несесера с гримовете. Прекарах часове пред пукнатото огледало в банята, за да направя очите си да изглеждат по-големи с няколко пласта сенки в сребристо и сиво, тъмносин молив и около седем пласта черна спирала. Аз съм от онези момичета, които имат нужда от грим, за да оживят лицето си — иначе, с моята светлоруса коса и почти никакви вежди изглежда, сякаш нямам лице.

Завърших с безцветен блясък за устни и тупирах малко косата, преди да я събера в странична опашка, но не пропуснах да оставя няколко кичура да се подават небрежно, така че да изглежда поразрошена.

Излязохме заедно и разбира се, автоматично се насочихме към рейндж роувъра. Саф каза, че е чудо, че той все още е тук, в такъв квартал, а мама отговори натъртено, че това няма да е за дълго, не и след като съдия-изпълнителят открие новия ни адрес. Тя искаше да запази малкото бензин за спешни случаи, затова се наложи да вървим пеша. На половината път Саф се отдели и отиде на спирката на автобуса за Пейнтън. Мама искаше да иде с нея, но Саф заяви, че е по-важно да си потърси работа. Двете с Грейс се хванахме за ръце, даже подскочихме малко, за да си изравним крачката, тропайки с противните обувки по тротоара, които изглеждаха още по-грозни в сравнение с мамините великолепни италиански обувки на ток.

Стигнахме до оградата на гимназията „Кавендиш“ и видяхме, че дворът е празен и тих. За един щастлив миг си помислих, че училището е затворено и ще си спестим днешния ден, но когато една кола спря и някакво момиче изскочи от нея и забързано мина край нас, разбрах, че просто сме закъснели.

— Боже мой, сигурно съм объркала часа — промърмори мама. — Съжалявам, момичета, толкова много ми се насъбра…

Насилих се да се усмихна и казах, че няма значение, но ми стана още по-нервно. Понечих да прекрача в двора на училището, но Грейс отскочи назад, като че ли имаше някакво невидимо силово поле на вратата. Хванах я здраво, защото си помислих, че ще ме помете в опита си да избяга.

— Хайде, Грейси, можеш да го направиш! — окуражи я мама.

Грейс я погледна неуверено, но в този момент едри капки дъжд закапаха по нас и това й помогна да вземе решение.

— Но само за един ден. Това е всичко, което обещахме…

Влязохме през главния вход и мама оправи костюма и полата си, преди да ни въведе в училищната канцелария. Секретарката се усмихна и ни поздрави, после седнаха с мама пред една купчина формуляри.

— Пропуснахте проверката, а се боя, че закъсняхте и за първия час — обърна се жената към мен и Грейс. — Ще те заведа в 9 Д, Грейс, те са в блока по естествени науки, който е доста далече от тук. Аби, ако побързаш, можеш да влезеш в 8 Л, те са ей там отсреща, в блока по хуманитарни науки, господин Карвър те очаква. Блокът е отляво на двойните врати, надолу по коридора. Пресечи двора и първата врата вдясно. Разбра ли, мила?

— Да дойда ли с теб? — попита мама загрижено.

Аз пуснах една фалшива усмивка.

— Ще се оправя! — въпреки че не запомних и дума от това, което секретарката ми обясни.

Мама е прекрасна и много готина, но би било голям гаф да вляза в клас с нея за ръка. Прегърнах я, после и Грейс, поех си дълбоко въздух и забързах по коридора.

Дъждът се засили тъкмо когато се насочих към двойната врата. Не приличаше много на двор, не виждах и другата врата, но секретарката май каза да тръгна надясно. Забързах покрай някакви кофи (все още нямаше врата) и в този момент се чу гръм и се разрази буря.

Дъждът ливна отгоре ми. Изтичах назад към вратата, от която дойдох, но изглежда се обърках и се озовах в съвършено различно помещение, нещо като гимнастически салон. Сакото ми прогизна, ръкавите ми виснаха и аз го метнах върху главата си, докато тичах.

Дъждът се лееше върху лицето ми, така че не виждах нито къде вървя, нито къде отивам. Бях напълно объркана и изгубена, въобще не знаех в коя посока да поема.

Небето отново се озари от светкавица, изтрещя силен гръм, а аз изпищях и се заковах на място, напълно объркана.

— Ей, ела тук!

Огледах се да видя откъде идва гласът. Някакво момче ми махаше от един тесен вход. Изтичах към него, шляпайки на всяка крачка. Като се приближих, той изскочи и ме дръпна навътре, а аз се притиснах към него за момент, без да мисля — така, както правиш с някого, който току-що те е спасил от удавяне. След това осъзнах, че прегръщам един напълно непознат, и се отдръпнах.

И тогава го погледнах.

Леле! Не можех да откъсна поглед от пронизващите му сини очи, от мократа му лъскава черна коса, от матовата му кожа и широката му усмивка.

Блесна нова светкавица.

Той съблече сакото си и ме загърна, а аз потръпнах. И не защото ми беше студено. Благодарих и придърпах сакото по-плътно върху раменете си, като вдишах чудната миризма на канела и мускус. Мълчанието се проточи твърде дълго и аз панически се помъчих да измисля какво да кажа. Отворих уста, но видях, че думите няма да излязат, докато го зяпам, и обърнах очи към бурята навън.

— Гадост, вали като из ведро…

Божичко! Аби Грийн говори за очевидното. Щях да потъна в земята от срам.

Като се осмелих да го погледна отново, видях, че той ми се усмихва:

— Ако няма дъжд, няма да има дъга.

Думите му ме свариха неподготвена и за малко да се задавя от смях.

— Вярно! Нищо че е изтъркано. Аз съм Аби — и протегнах ръка. Не знам защо го направих. Сякаш бях на бизнес среща. Получи се доста тъпо, особено след прегръдката.

Той повдигна вежда и ми стисна ръката.

— Марко.

Усетих електрическа искра помежду ни и се насилих да пусна ръката му. Честно! Наложи се да използвам и другата си ръка, за да измъкна пръстите си от неговите.

— Закъсня, а?

Кимнах.

— И аз — каза той. — Къде отиваш? Трябва да си нова, не съм те виждал преди, а можеш да си сигурна, че щях да те забележа.

Стомахът ми се сви. Опитах се да помисля за нещо искрящо и закачливо, но всичко, което успях да измисля, беше:

— Трябва да съм в 8 Л.

— Това е моят клас. Сигурно е съдба! Дъждът малко намаля, давай да тичаме!

Стомахът ми се сви отново, когато ме хвана за ръка и ме дръпна. Изтичахме зад ъгъла и влязохме във входа — значи все пак не съм била толкова далече.

Изтрих си краката на изтривалката и като видях отражението си в стъклената врата, умрях от срам. Приличах на кръстоска между удавена мишка и рокер, косата ми беше залепнала за главата, а гримът ми течеше по бузите на черни струйки. Свалих сакото на Марко.

— Благодаря ти! — казах и му го подадох. В този момент погледът ми се плъзна надолу и видях, че чорапогащникът ми се беше разтегнал от дъжда и се беше усукал около глезените ми.

— Задръж го днес — промърмори Марко.

— Не, вземи го, вече съм добре — настоях аз, все още загледана в трагичния си чорапогащник.

— Не, моля те, задръж го! — повтори той.

Най-после погледнах към него.

— Честно, добре съм, просто го вземи… — млъкнах, като видях очите му да се плъзгат бързо от лицето към гърдите ми и обратно, като не спираше да пристъпва от крак на крак и да покашля.

Едва ли можеше да е станало още по-лошо, но… погледнах надолу и щях да умра от неудобство.

Блузата ми беше станала прозрачна от дъжда и (О, не!) сутиенът ми се виждаше. Притиснах сакото към себе си, след това го облякох, като се заизвивах като змия, за да съм покрита, докато пъхах ръцете си в ръкавите. Като истински джентълмен, Марко гледаше настрани, дълбоко заинтересуван от един плакат на стената, който показваше как се прави биогориво от мазнина, в която са пържени картофи. Слава богу, в този момент се появи един учител и на бърза ръка ни изпрати да влизаме в час, защото иначе още щяхме да стоим там, прекалено притеснени да мръднем или да кажем нещо. Беше невъзможно да съм по засрамена, отколкото бях. Трябваше да направя дебюта си в новото училище с прогизнала коса и клоунски грим, с моята глупаво превзета и шикарна граховозелена униформа и монахинския чорапогащник, залепнал по краката ми.

Стомахът ми се беше свил от нерви, докато влизах след Марко в класната стая. Огледах се и ми стана още по-зле. Щях да съм много по на място с моите си дрехи, тъй като всички носеха едва забележим намек за униформа.

Сърфистите носеха суичъри с цип и качулка, рокерите бяха с черни впити ластични дънки, а таунитата бяха със златни верижки, блузки над кръста и велурени анцузи (ясно е, че става дума за момичетата). По лицата си имаха толкова много фондьотен, че се уплаших да не се напука и да започне да се лющи, когато две от тях се подсмихнаха на вида ми.

Независимо към коя група принадлежаха, всичките ми нови съученици ме гледаха, като че ли току-що бях паднала от космоса. Обърнах се към учителя с надежда, че ще ме представи или ще ми каже да ида да се изсуша в тоалетната, но вместо това той ме погледна отегчено и каза:

— Абигейл Грийн, предполагам. Сядай където решиш, но бързо. Вече и без това прекъсна часа ми.

Слава богу, Марко ме поведе към своя чин. Аз прешляпах през стаята, а учителят започна да говори отново (идея си нямам за какво). Едно момче с кестенява коса и с разкопчана риза, под която се показваше тениска със Скуби-Ду, ми се усмихна приветливо и аз също му се усмихнах. Знаете как е с някои хора. Просто ги усещаш като близки още преди да сте се заговорили.

Погледнах момичето до мен и то също ми се усмихна.

— Аз съм Самър. Това е Бен. И разбирам, че си се запознала с господин Суетния. — Тя намигна на Марко и затананика тихичко: — Йе-йе, искам да съм рокзвезда!

Марко се ухили и вдигна два пръста.

Самър беше успяла да скрие униформата си почти перфектно с хипарски гривни и гердани, с раиран чорапогащник, кубинки с нарисувани цветчета и огромна провиснала жълта панделка в дългата си черна коса. Изглеждаше страхотно!

Завита в сакото на Марко и наслаждавайки се на аромата на спрея му (имаше лека кедрова нишка), започнах да си мисля, че в новото училище май не е чак толкова лошо.

През междучасието Самър ми показа къде са тоалетните и аз успях да поизсуша косата и блузата си под сешоара за ръце. Чорапогащникът ми обаче все още беше прогизнал и провиснал. Така се беше разтегнал, че можеше да стане на някоя жена, висока поне два и петдесет, така че го свалих и го хвърлих в кофата за боклук. Гримът ми се беше разтекъл и нямах друг избор, освен да го измия напълно. Това означава, че щях да съм без лице през целия ден. Ужас!

Как можах да не сложа гримове в чантата си? И как е възможно Самър също да няма? Но бързо разбрах защо. Някои момичета просто нямат нужда от грим. Самър изглеждаше невероятно само с един гланц на устните, миглите й бяха естествено гъсти и тъмни, кожата й — прасковена, а бузите й бяха леко розови по един невероятен начин, който не се постига с четка и руж. Страхотно изглеждаше! Не че исках да е грозна, но като застанех до нея, изглеждах още по-безлична.

— Ще ти донеса униформата, дето ми умаля — предложи ми Самър, а аз благодарих автоматично и обявих, че ще си купя нова.

— О, добре — отвърна бързо тя, но изглеждаше леко стресната. — Само че е по-добре да използваме нещата повторно. Нали знаеш, намалявай, използвай повторно, рециклирай и така нататък…

Хм… Вярно е, че и ние разделяхме стъклени бутилки от консервни кутии, както всички го правеха, но никога не бях мислила, че униформи втора ръка също са част от грижата за природата. Новото винаги е по-хубаво… нали?

Много неща бяха различни тук.

Например в старото ми училище си връзвахме връзките по определен начин — само тънкият край да виси надолу. Мислехме си, че така изглеждаме различно, но сега разбрах, че всъщност сме ставали еднакви. Тукашните ми съученици носеха вратовръзките си по най-различни начини — къси, с широк възел, тесни, хлабави и дори така, както се носят обикновено. Всеки, който се появеше така в старото ми училище, щеше да бъде жестоко подиграван… но тук никого не го беше грижа.

Накрая приех предложението на Самър, като се престорих, че го правя само защото ме е грижа за природата, а не защото не можехме да си позволим да си купим нови неща.

След като се пооправих в тоалетната, отидохме в столовата. Лавката за закуски беше отворена, но аз изведнъж се сетих, че 1) бях много гладна, и 2) забравих да взема каквито и да е пари. После се сетих, че всъщност нямаше какви пари да взема, и това беше много неприятно чувство. Татко винаги ни даваше по десетачка, плащаше ни телефоните и аз имах месечна сума за моите сапуни, плюс за дрехи и други работи, от които имах нужда. Изведнъж се стреснах — това вече беше минало.

Самър извади ябълка от чантата си и я захапа. Седнахме на една маса.

— Не искаш ли нещо? — попита тя и посочи щанда, пред който се редяха момчетата.

— О, не, благодаря — казах привидно безгрижно, като се надявах червата да не ме издадат. — Ядох много на закуска.

Всъщност бях прекалено нервна, за да закуся, а забравих да взема сандвичите, които мама приготви (нарязан бял хляб, маргарин и евтино топено сирене — не ми се сториха много апетитни, но сега с удоволствие бих ги изяла). Слава богу, в чантата ми беше останала една бутилка с вода, та поне нея можах да глътна.

Марко и Бен дойдоха при нас с по една кифла в ръка. Стомахът ми се сви от завист, но в този момент Бен сложи една чиния с кифличка пред мен и се ухили:

— Виж какво ти донесох.

Изчервих се.

— Благодаря, но… ще имам да ти връщам. Аз… — В паниката си се чудех какво да измисля. — Не си нося портмонето.

Той се усмихна с пълна уста и каза:

— Аз черпя! За добре дошла!

Благодарих и захапах кифлата. Видяхте ли? Нали ви казах за добрата вибрация.

Започнахме да си бъбрим (не разказах много за себе си — още не се чувствах готова). По-скоро те ми разказаха за училището. Според тях съм извадила лош късмет сутринта с господин Карвър. Бил най-строгият учител в цялото училище.

Разказаха ми и за новата специалност „Медии“, където се учи главно дизайн, режисура и фотография. Въвели я от тази година, продължавала до 11-и клас и се зачитала като изпит от матурата. Аз обаче наистина се интересувам от тези неща и реших да го обсъдя през обедната почивка с класната госпожа Лърман.

— Ще я попитам дали може да се запиша и в отбора по лакрос^[1], както и по плуване. Колко е дълъг басейнът тук?

— Ами тук не играем лакрос — каза Самър. — И нямаме плувен басейн.

— О! — изплъзна се от устата ми и така се изчервих, че можех да захраня с електричество цял Тотнес.

— Може да изкараш момичето от тузарско училище, но не можеш да изкараш тузарското училище от момичето! — пошегува се Марко, а аз се изчервих още повече, може би щеше да стигне за тока на цял Девън.

Самър му хвърли убийствен поглед, а после се обърна към мен.

— В града обаче има басейн, в развлекателния център.

— Групата по плуване от училище се събира там всяка седмица — добави Бен. — Приятелят ми Зак ходи и казва, че е забавно.

— Има хокей през зимата и нетбол в момента — сети се Самър.

Докато си говорехме, се опитвах да се държа естествено в присъствието на Марко. Но един-два пъти усетих, че го зяпам като откачена маниачка. Трябваше да се насиля да откъсна очи от него и да насоча погледа си към Самър и Бен или към масата или столовата, както правят хората, когато не са силно поразени от любов.

— Искаш ли да дойдеш на следващия концерт на Марко? — попита внезапно Самър.

— О, в банда ли свириш? — чух се да задавам възможно най-тъпия въпрос.

— Да, в „Шемет“ — отвърна той, докато се опитвах да го гледам нормално, а не впечатлено-втренчено, все едно казвам „ти-си-най-жестокото-момче-което-съм-виждала“.

— В бандата сме аз и няколко момчета от 9-и клас — продължи Марко. — Аз свиря солокитара. Ние сме нещо като „Клаш“, с малко от „Експлойтед“^[2], накуп.

— Мечтай си! — присмя му се Самър, после се обърна към мен: — Концертът е след две седмици, нещо като реклама за съботния музикален клуб. Баща ми ще закара мен и Бен, може да вземем и теб. Нали живеете в града?

— Да… По-скоро в края — промърморих аз, като си мислех, че ще се наложи да ида на края на улицата, за да чакам бащата на Самър, защото в никакъв случай няма да позволя да видят мизерния ни апартамент. Това обаче — в случай че сме още тук след две седмици. Беше жестоко, че ме поканиха, и то още първия ден. А когато Марко е на сцената, това ми дава право да го зяпам, нали? — Далече ли е?

— В Дартингтън — обясни Бен. — Това е една голяма стара зала, където пускат филми, правят театрални представления и провеждат куп екологични акции. Ще ти хареса.

— Ще трябва да се примирим с Марковата врява, за съжаление — намигна Самър, — но някои от другите банди са много добри, а и винаги можеш да си слушаш айпода, докато той свири, аз така правя.

— Очарователно! — викна престорено възмутено Марко и я сръга в ребрата.

— Нахалник! — изписка Самър. — Сега трябва да ме черпиш нещо за пиене заради нанесени телесни повреди! — и тя го плесна, двамата се посборичкаха, а аз се почувствах малко странно. Да не би да не бях разбрала нещо? Да не би да са нещо повече от приятели?

Не че се прегръщаха или целуваха, но… всички тези закачки, а и на лавката, като си вземаха напитките, изглеждаха толкова близки…

Ако Марко е гадже на Самър, това го прави недостижим.

Трябва да разбера!

Бен ми разправяше нещо за някакъв резерват, струва ми се, когато се усмихнах и казах уж съвсем незаинтересувано:

— И тези двамата… те излизат ли?

Той се засмя:

— Ами! Приятели са от години, по-скоро са като брат и сестра.

Почувствах такова облекчение, че трябваше да си затисна устата с ръка, за да не викна „Супер!“.

— Марко е велик, но ако излиза с някоя, ще му се наложи да се откаже от фенклуба си от седмокласнички и да престане да флиртува с всичко, което носи пола. Не мисля, че това може да стане в обозримо бъдеще.

Направо ми се зави свят. Значи той просто е флиртувал с мен. А аз си мислех, че е означавало нещо…

Отчаяно ми се искаше да кажа на Бен: „Казваш, че той флиртува с всичко, което носи пола, но какво ще кажеш, ако полата е била противно зелена, комбинирана със свличащ се дебел чорапогащник и жвакащи кафяви обувки? Сигурно ако някое момиче изглежда така и той въпреки това флиртува с нея, това все пак означава нещо? Не е ли така?“.

Не го казах, разбира се. Все пак имам малко себеуважение. Е, съвсем малко след случая с прозрачната блуза сутринта, но все пак…

— Остави го Марко. А ти? — чух да казва Бен, след като се върнах в реалността. — Ходиш ли с някого? Разбира се, че ходиш. Някой нахалник от Лондон. О, я чакай, сигурно се казва Криспин или Таркин?

— С никого — отвърнах разсеяно. — А и след случилото се сутринта, когато се появих като комбинация от мокра мишка и клоун, може да стана монахиня. Вече имам подходящ чорапогащник. А през остатъка от живота си може просто да нося чувал на главата си.

Бях готова да чуя как Бен продължава самоироничната ми тирада. Нали така правят момчетата? Унижават те и ти се подиграват. Така поне правеха Джейк и тайфата му, когато с Ем и Зо се мотаехме с тях в Уолпол парк. Но Бен само се усмихна и каза:

— Ела, ще ти покажа къде е кабинетът по физика. Който отиде пръв, ще вземе най-малко противните престилки.

Часът мина добре. Учителят беше по-симпатичен от господин Карвър и аз, като изключим това, че изглеждах без лице, успях да не направя нищо, с което да се изложа. После Самър ме почерпи с обяд, слава богу, защото си мислеха, че съм си забравила портмонето. Обещах да й върна парите, въпреки че тя не искаше.

Остатъкът от деня мина добре.

Госпожа Лърман каза, че има места в групата по „Медии“, и ми даде адреса на интернет страницата с цялата информация за специалността. Можела съм да я прегледам, ако мама се съгласи (нужно ми е разрешението й, за да го направя). Не й казах, че нямаме компютър у дома (и че може дори да останем без апартамент след тази вечер). Разпечатах всичко през последното междучасие в библиотеката. Класната каза, че трябва да си взема тъмносиня униформа колкото е възможно по-скоро. Обещах, че ще си купя при първа възможност, защото и на мен ми е омръзнало да ходя със старата.

И двете се засмяхме на думите ми, но аз не й казах, че почти нямаме пари за храна, камо ли за нова униформа. Добре че Самър ми предложи своята.

Бен и Самър си тръгнаха веднага след последния звънец, за да хванат автобуса, и аз останах сама с Марко. Опитвах се да се сетя за нещо хем смешно, хем дълбокомислено, когато той ме попита:

— Искаш ли да пием по едно кафе в центъра?

Разбира се, че искам! А в главата ми зажужаха разни въпроси и притеснения: това означава ли, че и той ме харесва? Или той просто излиза с когото му е подръка и днес това съм аз. Или пък просто му се пие кафе и не му се сяда сам. Тъкмо щях да кажа „да“, когато се сетих за мама, Саф и Грейс и изведнъж ми се прииска да разбера как са.

— С удоволствие, ако всичко беше както обикновено, но обещах на мама веднага да се прибера. Нали ми е първи ден…

Засуетих се малко с ключа на шкафчето си, но най-после успях да го отворя. Сакото ми още беше мокро. Марко проследи погледа ми и каза:

— Няма проблем. Мога да те изпратя до вас.

Тъкмо да кажа „Това ще е чудесно, благодаря“, но се сетих, че ще трябва да го поканя на чаша чай или нещо за пиене и тогава той ще види ужасния апартамент, а може би и кавги и ревове, а може би и плъха. Тогава вече определено ще си помисли, че съм пълна загубенячка, а аз се опитвах да променя това впечатление. Така че се чух да казвам:

— О, не, благодаря! Сестра ми ще ме чака и…

— Добре — промърмори той.

После се опитах да му върна сакото, но той отстъпи назад и каза да го задържа до утре или докогато… Обърна се и закрачи по коридора, като метна набързо едно „до скоро“ през рамо.

Значи ме отсвири с „до скоро“. Почти да му извикам, че ще отида да пием кафе, но се спрях. Исках да кажа: извинявай, но може ли да не ми се обиждаш, защото всъщност аз агонизиращо, безпаметно си паднах по теб и отчаяно ми се иска да седнем на кафе, дори и ако за теб това не значи нищо, но семейството ми премина през толкова перипетии напоследък, че аз наистина трябва да се върна при тях…

Въздъхнах и си взех прогизналото сако.

Грейс беше на вратата, чакаше ме. И Саф беше дошла, за да се приберем заедно.

— Е, как беше? — попитах.

— Гадно! — потръпна Грейс.

— Ужасно! — изстена Саф.

По пътя разбрах, че Грейс е разочарована от училището, а Саф каза, че часовете по козметика и фризьорство в колежа били изостанали с десетилетия. Като ме попитаха как е било при мен, се почувствах гузна, защото всъщност изкарах добре, така че само измърморих „мисля, че мина добре“.

Заварихме вратата на апартамента отключена. Саф и Грейс хукнаха към кухнята да се оплачат от гадния ден, който са имали, и да заявят на мама, че никога, никога повече няма да се върнат там. Но щом видяха мама, веднага млъкнаха. Тя седеше пред чаша изстинал чай, втренчена в нищото, а очите й бяха червени от плач. Изтичах и я прегърнах, но тя не ми отвърна.

— Мамо, какво се е случило? — попита Саф.

— Съжалявам, че ви тревожа, нищо ужасно не се е случило. Просто съм много потисната… Имах ужасен ден. Никой не се нуждае от инструктор по йога — явно тук всеки е такъв. Опитах на шест места и срещнах много симпатични хора, но… никъде не се нуждаят от мен. Историята се повтори и в козметичните салони и в спа центровете, които открих. После се опитах да намеря каквато и да е работа, буквално каквато и да е… разпитвах из целия град, също и на площада. Жената от магазина за риба и картофки каза, че преди месец са наели персонал за лятото, но вече всички свободни места са заети. Предполагам, че навсякъде е същото…

— И много добре! — заяви Саф. — Не би искала да работиш в такъв магазин, нали? С цялата тази мазнина и миризма!

— Защо не си потърсиш работа в някой офис? — попита Грейс, намести очилата си и загледа мама, като че ли я интервюираше. — Ти имаш умения, разбира се.

— Всъщност нямам — поклати глава мама. — И… Саф, не бъди такъв сноб. Ще се радвам да работя в магазин за риба и картофки или в какъвто и да е магазин, хотел или ресторант. С надници от временна работа ще трябва да работя двойни смени, за да издържам трите си дъщери. Оставих адреса си, в случай че някой напусне, така че се надявам да ми се обадят. Времената са лоши и дори много квалифицирани хора се редят на опашка за работа.

— Не мога да повярвам! Майка ми се надява да си намери работа като камериерка! — Грейс високомерно сбърчи нос.

В този момент ми писна от тях.

— Мама поне се опитва! А вие двете само се оплаквате! Събудете се! Стария ни живот вече го няма. Никакъв „Американ експрес“, никакви уроци по пеене, никакви разходки до центъра, скъпи училища, нови дрехи… Всичко това го няма. Схванахте ли?

И двете ме зяпнаха стреснато, дори мама. Самата аз се изненадах от себе си. Едно е да си мислиш нещо, друго е да го кажеш на глас. Май за пръв път ситуацията започна да се подрежда и в моята глава.

— Извинявай, мамо — промълви Грейс. — Не исках да прозвучи…

— Нито аз — гушна я Саф. — Всичко това е огромен шок и… Курсовете, които предлагат, не са нищо особено, затова какво ще кажеш да започна работа, а? Има фабрика за сладкиши в края на града и си търсят работници на смени — видях обява на дъската в колежа. Не е нужно да имаш някаква специална квалификация. И ако избера същите часове, може да вземаме автобуса заедно.

Усмихнах се. Саф може да бъде кошмарна, но щом опря до пържените картофи (или магазина за риба и картофки), беше готова да направи всичко за нашето семейство.

Помислих, че мама също ще се зарадва, но тя се ядоса.

— Само през трупа ми! Няма да се лишите от образование заради това, което се случи. Няма да го допусна! Скоро ще си намеря работа. А и помощите ще дойдат след две седмици, така че ще издържим, дори ако се наложи по-дълго време да търся нещо подходящо. Ще се справим, момичета!

— Аз ще съставя бюджета — предложи Грейс. — Има много неща, които може да направим, за да икономисваме. Например по-евтино ще е да ходим пеша до големия супер на главната улица, вместо да ходим до „Прайс Кътър“ за всичко. И не ни трябва топла вода през цялото време.

Мама се усмихна, този път истински.

— Толкова се гордея с вас, момичета, не мога да ви кажа колко… Права си. Трябва да мислим позитивно и ако изкараме този месец, после ще ни е по-лесно.

Някой почука на вратата. И четирите подскочихме стреснато.

Нямахме месец. Нямахме дори седмица.

Мама постави пръст на устните си и ние млъкнахме, бояхме се да дишаме дори.

— Знам, че сте вътре! — чу се хрипливият глас на господин Вулмер. — Приказките за преместване в някой префърцунен хотел бяха дрънканици, нали? Вие, принцеси, си мислите, че сте голяма работа? Е, предупреждавам ви, не ме е грижа кои сте, никой не може да ме разиграва!

Грейс се вкопчи в мама, а Саф направи гримаса към вратата, но знаех, че и тя се страхува.

Странно, но не се уплаших и разбрах защо. Част от мен все още очакваше татко да влезе и да плати на господин Вулмер или да го изпъди, после да затвори вратата, весело да го нарече „идиот“ и да попита кой иска да си поръчаме храна от индийския ресторант…

Но това, разбира се, не стана. И когато разбрах, че няма да се случи, аз също се изплаших.

Татко няма да дойде да спаси своите принцеси. Трябва да се спасяваме сами.

— Имате късмет, че утре заминавам за Малага — крещеше хазаинът. — Другата седмица по това време ще дойда с ключове и ако не получа парите си, всички ще бъдете на улицата и няма да ви нося куфарите!

После го чухме да се тътри надолу по стълбите, като не спираше да мърмори.

Не смеехме да мръднем или да кажем и дума, докато стъпките му не заглъхнаха. Имах чувството, че мина цяла вечност.

След сутрешното прогизване единственото ми желание беше да си взема гореща вана. Влязох в банята и преди да завъртя напуканите кранчета, мисля, че изтърках ваната поне около един милион път. Не че се забелязваше някаква разлика. Накрая шурна гореща вода — поне това беше наред. Зарових из куфарите за специалната кутия с домашно приготвените лосиони за тяло и еликсири, с надеждата да повдигнат малко духа ми.

Това е нещо, което винаги съм правила — сама приготвях козметиката си. Мама ни научи още като бяхме малки. Купи ни еднакви розови престилки, дори за себе си, и заедно мерехме и смесвахме, изцеждахме сокове, белехме и топяхме, бъркахме и изстудявахме по цели следобеди. Използвахме най-различни чудесни съставки — цитрусови кори и канелени пръчици за масла за вана, черупки от бадеми и костилки от маслини за скрабове за тяло, боровинки и мед за свежи маски за лице, авокадо и алое вера за кремове за тяло. Правехме компреси от морски водорасли и ванилови свещи и ягодови бомбички за вана, пълни с розови листенца. Цялата къща се изпълваше с аромат на загрети подправки, цитрусови кори и сочни горски плодове.

Когато се преместихме в къщата в Илинг, Саф и Грейс като че ли позагубиха интерес към всичко това и си намериха нови хобита и приятели. Дори мама започна по-рядко да приготвя каквото и да било, след като вече можеше да си го купи готово. Но аз продължих да приготвям козметика за себе си, а мама, Саф и Грейс често идваха да ми искат нещо, което съм направила, или да молят да им направя. Приятелките ми, Ем и Зо, винаги искаха да им приготвя пяна за вана и твърди парфюми за подаръци за рожден ден и Коледа, а на мен ми доставяше удоволствие да измисля най-добрата комбинация за тях.

Извадих любимите си неща за баня и ги подредих до ваната. Само видът им повдигна настроението ми, а като излях голяма порция мандаринова пяна под течащата вода, цялата баня се изпълни с такава зашеметяваща експлозия от цитрусов аромат, че ми се зави свят.

Влязох във ваната и се измих с моя домашно направен сапун, като вдишвах възхитителния му аромат на жасмин и иланг-иланг (понякога използвам рецепти от книги или от интернет, но това е една от рецептите, измислена изцяло от мен). После се отпуснах във ваната с остатъка от боровинковата маска за лице, която все още беше годна, въпреки че беше стояла в хладилника цял ден. Затворих очи и оставих прекрасните аромати да ме обгърнат.

Когато след половин час седнах и се протегнах за скраба за крака от маслинени костилки (горкото ми ляво стъпало се нуждаеше от него, след като прекара цял ден в подгизналите кафяви мокасини), се почувствах много по-добре.

Една седмица. Имахме цяла една седмица.

Не беше много, но може би достатъчно, за да измислим нещо.