Кели Маккейн
Ментова целувка (6)

Глава 6

В сряда, докато двете с Грейс се връщахме от училище, ни настигна Саф. Беше много развълнувана. В колежа имало ден на отворените врати и въпреки че се тревожеше дали ще я приемат (не беше сигурна дали е взела матурата си), изглеждаше пълна с ентусиазъм. Разказа ни надълго и нашироко за колежа.

— Сприятелих се с едно момиче, Емили, която също кандидатства, и утре ще се видим в града. А Сали, която преподава на първи курс, е много готина. Знам, че отначало не бях много запалена, но сега мисля, че този колеж е перфектен за мен. Ако се запиша в специалността „Грим“, от втори курс ще учим телевизионен и киногрим, както и специални ефекти. А ако избера „Масаж“, в трети курс ще се занимаваме с терапии като индийски масаж на главата.

— Оооо! Ужасно! — потръпна Грейс. — Да разтриваш нечия мръсна глава! Това е почти толкова гадно, колкото да си зъболекар!

— Не, не е! — сопна се Саф.

— Да бе — каза Грейс иронично. — Както и да е. Стъпи на земята, Саф. Ти говориш за трети курс, но ако случайно си забравила, изобщо не е ясно дори дали утре ще сме тук. Нямаме пари, сещаш ли се? Помощите ги няма и още тази вечер ще ни изритат на улицата, господ знае къде ще се озовем.

Саф се ококори, като че ли наистина беше забравила. Удивителна беше способността й да включва и изключва разни неща от главата си. Прехапах устни. Бях обещала на мама да не казвам нищо за разговора ни снощи, а Саф изглеждаше толкова изплашена…

Сестрите ми бяха напълно разбити и докато се изкачвахме по стълбите, реших да накарам мама да им каже за пръстена веднага. Но нямаше нужда, защото още като влязохме в кухнята…

— Леле! — ахнаха те.

 

 

Мама седеше на масата пред голяма купчина пари и странно — чиния с акуратно подредени шоколадови бисквити.

— Божичко, банка ли обра? — възкликна Саф. — Тук има поне един милион паунда.

Грейс я изгледа унищожително и понечи да каже нещо, но мама я изпревари:

— Всъщност са девет хиляди и петстотин. Бих могла да взема и повече, но не можех да се пазаря, защото парите ми бяха нужни веднага.

— Но как… — започна Грейс.

— Продадох годежния си пръстен — отвърна мама.

— Мамо! — викна Грейс. — Това трябваше да е семейното ни наследство! И освен това как посмя да се разхождаш из града с толкова пари у себе си? Можеха да те оберат.

— Грейс, успокой се! Лиъм беше тук, за да поправи дупката и ме закара до бижутера. Радвам се, че беше с мен, защото отначало ми предложиха само осем хиляди, но той успя да вдигне цената.

Междувременно колелцата в главата на Саф явно бяха започнали да се въртят.

— Да! Успяхме! — възторжено извика тя. — Сега сме пълни с пари и аз мога да ходя до Лондон на уроци по пеене, да си купя нови дрешки и…

— Не сме пълни с пари! — спря я мама. — Това е за наема — после се усмихна и ми намигна — и за новия ни бизнес.

Тогава аз викнах с пълен глас:

— Наистина ли? Ще ни стигнат ли парите за това?

— Едва-едва — отвърна мама.

— Това е удивително! О, фантастично е! — хвърлих се на врата на мама.

Грейс и Саф ни зяпаха онемели.

— Сериозно ли? — проговори най-накрая Грейс.

— Наистина ли ще го направим? — не вярваше и Саф.

— Тъй вярно! Но ще се наложи да сме много, много стриктни с бюджета. — Мама плесна Саф по ръката, когато тя посегна към чинията с бисквитите. — Не ги пипай, те са за господин Вулмер!

— Какво? — премигна ядосано Грейс. — Не бива да пускаме този човек тук. Не и след като ни заплашваше миналата седмица! Трябваше да повикаме полицията!

Мама се намръщи.

— Престани, Грейс, преувеличаваш. Той не ни заплашваше, а истината е, че не съм му платила и едно пени досега, така че не е за чудене, че е сърдит. Но в случай че си забравила, трябва да наемем и магазина на партера от него, за да започнем бизнеса. Ще е нужна сериозна офанзива, за да го очароваме и да се съгласи да ни го даде с нашия малък бюджет. Така че се подгответе.

Мама погледна часовника си и скочи.

— Божичко, имаме само десет минути! Бързо, помогнете ми да пооправим.

Казах, че е безсмислено да се опитваме да оправяме апартамента, тъй като разпръснатите ни неща само прикриваха грозотата му. Но мама ми отправи толкова гневен поглед, че аз грабнах чантите и увеличаващата се купчина от неща за рециклиране на кухненския плот и пъхнах всичко в банята.

На вратата се позвъни, а след това се чу пъхането на ключ в ключалката. Мама пое дълбоко дъх и приглади блузката и полата си.

— Помнете, момичета — офанзива очароване! — каза тя и се стрелна в антрето.

— Заповядайте, моля! — чухме я да казва с най-любезния си глас.

— Ще вляза, разбира се, все пак това е мой апартамент! — отговори сърдито господин Вулмер и се затътри към кухнята.

Ние го чакахме строени до масата и се усмихвахме, без да показваме колко сме стреснати от безумно ярките палми на ризата му. Весело казахме „здравейте“ в един глас, но господин Вулмер изобщо не ни обърна внимание. Забеляза обаче купчинката банкноти на масата. Бяхме прибрали повечето (за салона, стискайте палци), но остатъкът примамливо стоеше пред него.

— Седнете, моля! — покани го мама. — Чайникът е на котлона.

Господин Вулмер подигравателно се изсмя:

— Няма да сядам. Дошъл съм за парите си — и той посегна към парите, но мама ги премести встрани и плъзна чинията към него.

— Бисквита? — попита тя със замръзнала усмивка. — Приличате ми на човек, който харесва шоколадови бисквити. Искам да кажа, че сте човек от класа.

Господин Вулмер я погледна подозрително.

— Всъщност предпочитам овесени.

— Най-добре е да стоите далеч от всякакви бисквити или ще си докарате инфаркт — посъветва го Саф.

Божичко! Мама каза офанзива очароване, но Саф, изглежда, е запомнила само офанзива.

Слава богу, мама я изпрати до магазина да купи овесени бисквити и през това време започна да разказва на господин Вулмер колко ни харесва апартаментът, след като вече свикнахме с него, и колко добре се чувстваме ние с Грейс в тукашното училище. Продължи колко чудесен е градът, като че ли господин Вулмер лично има заслуга за великолепните стари сгради, чудатите малки магазинчета и просторните площади в Тотнес, след това сподели и нашата идея за салон.

Обикновено мама омайва всекиго — полицаи, келнери, продавачи… но с нашия хазаин не се получи. А когато му предложи да плаща по сто на седмица за апартамента и петдесет за магазина, той не повярва на ушите си.

— Това е първокласно място за магазин! Мога да му взема по двеста и петдесет на седмица! — изсумтя той. — А за апартамента казахме сто и петдесет. И никакви пазарлъци.

Аз истински се разтревожих, а мама направо се паникьоса. Ако тя не може да го уговори, какъв шанс имаме ние?

Но се оказа, че има още една сила, която не бяхме взели предвид — Грейс. Тя мълчеше през цялото време и аз си помислих, че се цупи заради предложението да повикаме полицията. Но не. Тя не беше пропуснала нито една дума, беше мислила и сега нанесе удара.

— Знам, че сте прозорлив мъж, господин Вулмер — започна тя, — човек на бизнеса. Собственик на имоти. Човек, на когото не му е до бисквити. Дори и да са овесени.

— О, така ли? — извика Саф. — Значи се разкарвах напразно?

Грейс я стрелна с поглед „млъквай“ и отново се обърна към господин Вулмер.

— Това, че досега не се заинтересувахте от нашето предложение… показва, че ние не сме го представили достатъчно добре, което е наша грешка, и молим за извинение. Ако го бяхме обяснили добре, един мъж, умен като вас, би се замислил повече над него. — Грейс се наведе над масата и го изгледа втренчено. — Вие казахте, че можете да дадете магазина под наем за двеста и петдесет лири на месец, въпреки че той очевидно стои празен от доста време.

Вулмер сви рамене:

— Ами времената са трудни, нали?

— Ако приемете нашето предложение, вие ще си гарантирате сигурност срещу вандализъм и скитници, които, ако се настанят там, ще минат месеци и ще изхарчите хиляди за адвокати, за да ги изгоните.

— Вие самите сте такива скитници — изсумтя той. — Искам си наема или ще се озовете на улицата! Днес!

Мама и Саф се сепнаха, а аз усетих как коремът ми се свива на топка, но Грейс продължи без каквото и да е притеснение.

— Да не споменаваме, че ще отопляваме помещението, така че тапетите няма да се отлепят и боята няма да пада от влагата или да се пълни с прахоляк през лятото. Ремонтът на магазина ще увеличи стойността на собствеността ви, а ние не искаме и пени от вас. При тази ситуация няма риск. По този начин вие сте осигурили магазина и апартамента без всякакви усилия и имате почти две хиляди в джоба като предплата за следващите три месеца. В брой! — Тя взе пачката от масата и я размаха пред лицето му.

Господин Вулмер гледаше парите като хипнотизиран.

Грейс повдигна вежди и се усмихна:

— Между нас казано, господин Вулмер, вие би трябвало да ни плащате.

Саф объркано сбърчи чело:

— Ами тогава защо не ни плаща?

Грейс отново я стрелна с погледа „млъквай“ и започна да си вее с банкнотите, опитвайки се да изглежда незаинтересувана. Всички чакахме и не смеехме да дишаме.

— Екстра, става! — каза Вулмер сърдито.

Грейс изкрещя:

— Йес! — после се овладя и добави: — Толкова се радвам, че се споразумяхме!

Господин Вулмер се пресегна за парите, но тя ги дръпна.

— Първо да подпишем договор — каза Грейс царствено. — Ще взема стандартния договор за краткосрочен наем за апартамента от интернет и ще видя какво ни е нужно за магазина.

За секунда изглеждаше, като че ли Вулмер няма да се съгласи, но се оказа безпомощен пред силата на Грейс Грийн.

— И ако ни дадете и ключовете за магазина по-късно, ще е чудесно — взе думата мама. — Трябва да влезем и да видим в какво състояние е, за да направим план за ремонта.

— Ами те са у мен. — Вулмер затършува из джоба си и пусна ключовете в ръката на мама.

Тя ги гледаше не вярвайки, също както гледаше пръстена си снощи — като че ли магически беше превърнала едното в другото.

— Отлично! — намеси се отново Грейс. — Мама и Лиъм ще ви донесат договорите утре, за да ги подпишете. Беше удоволствие да се разговаря с вас.

— За мен също, дами — промърмори той и посегна към бисквитите, но Саф прибра пакета, а Грейс изтика хазаина към вратата.

Мама и аз стояхме една срещу друга и се усмихвахме.

Веднага щом сестрите ми се върнаха, ние заподскачахме до тавана от радост, скачахме и крещяхме, не можехме да спрем!

Грейс направо светна от удоволствие, когато всички започнахме да се възхищаваме от нея. Почти изпаднахме в истерия, когато Саф взе очилата й, сложи ги на носа си и започна да я имитира как се наведе над масата и каза „Между нас казано, господин Вулмер, вие би трябвало да ни плащате!“.

— Не мога да повярвам! — дивеше се мама, когато най-после се усмирихме.

— Наистина ще го направим! — извиках аз. — Това беше само една идея, но сега ще се превърне в действителност. Ще отворим свой собствен салон!

Представях си великолепните стаи за процедури, дебели меки хавлии, вази със свежи цветя, чувах релаксиращата музика, усещах аромата на разкошните маски за лице и тоалетни млека, по небцето ми сякаш премина вкусът на свежите сокове и нектари…

 

 

Пет минути по-късно стояхме под голата мигаща крушка в занемарения и мръсен магазин. Май бяхме направили най-голямата грешка в живота си.

Мама заобиколи няколко изпочупени прашни бюра и въртящи се столове, за да махне един избелял (и както Грейс отбеляза, изключително сексистки календар от стената). Пожълтелите плакати с хора, пиещи коктейли на екзотични балкони, подсказваха, че някога тук е имало туристическа агенция. Двете ни великолепни стаи за процедури всъщност бяха два мръсни офиса с разхвърляни по лекьосания килим брошури и лющещи се тапети на райета. Малката кухня беше отвратителна, а тоалетната… не е за разказване…

Знаехме, че ще е нужна работа, за да превърнем магазина в салона, за който мечтаехме, но… сега започвах да се чудя дали господин Вулмер не направи по-добрата сделка. Не можех да си представя как бихме могли да превърнем това противно място в пристан на спокойствието и красотата.

Сигурна бях, че и другите изпитват същите съмнения.

— Е, мисля, че видяхме достатъчно — въздъхна мама и никой не възрази.

Мълчаливо тръгнахме по стълбите към апартамента. Настанихме се около масата в кухнята и шокът постепенно поотмина. Дори се появиха някакви наченки на въодушевление, когато започнахме да говорим какво ще ни е нужно. Останаха ни седем хиляди и петстотин паунда, след като платихме наема. В началото това ми се струваше огромна сума, но като започнахме да изброяваме какво трябва да купим, парите се стопиха като сняг на пролетно слънце.

За приемната ни трябваха бюро, стол, касов апарат, хубави канапета, барплот за нектарите и соковете и столчета за клиентите, работна маса за маникюр, рафтове за продуктите, които щяхме да продаваме и хубави торбички, в които да ги опаковаме. А също и дневник, в който да записваме часовете, докато успеем да си купим компютър.

— За стаите за процедури ще ни трябват масажни маси — започна да изрежда мама, — вани за педикюр, шкафове, хавлии, нагреватели, ленти за коса, часовници, халати, музикална система…

— Това звучи скъпо — намръщи се Грейс.

— Имам предвид употребявани сиди плейъри… — уточни мама. — О, ще ни трябва и оборудване за кола маска.

При последните думи на мама Грейс и Саф се разкикотиха.

— Какво ви става, момичета? Повечето салони предлагат тази услуга, а и аз мога да я правя — погледна ги учудено мама.

— Ами тогава ще я правиш ти, а не аз! — заяви Саф.

— Няма начин да изтръгвам космите от нечий крак — потръпна Грейс.

Когато най-после спряхме да се смеем, се върнахме към списъка.

Единственото нещо, което беше наред в тоалетната, бяха тръбите, което според мама щеше да ни спести купища пари. Но трябваше да я направим много, много по-хубава, преди да пуснем клиенти в нея. Освен това ни беше нужно малко помещение за персонала, където да мием инструментите и съдовете. Кухничката можеше да свърши работа, но и за нея се отнасяше същото като за тоалетната.

Накрая добавихме към списъка: да се боядиса навсякъде! Плюс лак за нокти, пили за нокти и кола маска, които аз не можех да приготвя, както и пари за двудневен курс по маникюр за Саф, за да може да помага на мама, преди да е започнала курсовете си в колежа. Другото, което ни беше нужно, бяха съставки за продуктите, които щяхме да приготвяме сами, плюс бурканчета, етикети, тенджери, мерителни канички, лъжици, формички… Имах достатъчно количество основа за глицеринов сапун, както и бадемово, и маслиново масло и масло от гроздови семена, за да приготвя някои неща, които смятах да снимаме със Самър (след като я питам, разбира се), но за салона ни трябваха много повече неща.

— Не забравяйте красиви растения и снимки — добави Саф.

— Телефонна линия и телефон са много по-важни — намеси се Грейс.

— Довършителните работи са важни! — контрира Саф. — Те са онова, което ще придаде дух на салона.

— Но без телефон няма резервации, без тях няма клиенти, без клиенти няма пари — изреди Грейс.

Докато сестрите ми спореха, мама тревожно гледаше списъка, който вече отиваше на трета страница.

— О, боже, ама ние наистина не разполагаме с абсолютно нищо! — промълви тя. — А ще ни трябва и разрешение от козметичен специалист, който да изпробва продуктите, които ще ползваме. След това ще ни е нужна противопожарна сигнализация, пожарогасители, проверка на електрическата мрежа и удостоверение за безопасност и всички документи и проверки, за които трябва да платим на здравната инспекция…

— Не забравяй и пръскане срещу насекоми и мишки — добави Саф. — Не мисля, че здравната инспекция ще приеме метода на Лиъм със сиренцето, лопатата, търчането и викането.

Мама с тревога погледна Грейс, която набързо пресмяташе разходите и определяше бюджет за всяко нещо.

— Мислиш ли, че ще успеем да се справим?

Грейс изгледа цифрите намръщено:

— Трябва да започнем със сравнително малък асортимент от продукти, с по-евтини и прости съставки, да се оглеждаме за намаления и да си намерим добри доставчици. Но по принцип… да, мисля, че можем.

— В бизнеса сме! — извика Саф.

С мама се усмихнахме. Нямаше да е лесно, но се случваше.

— А как ще кръстим салона? — попита мама.

И трите ме погледнаха в очакване, сякаш можех веднага да им отговоря. Главата ми беше празна, но изведнъж се сетих за дъгата, за песента „Някъде под дъгата“ и за мечтите ни, които се превръщаха в реалност, и…

— Какво ще кажете за салон за красота „Под дъгата“?

— Перфектно! — заяви мама, а Грейс и Саф за пръв път се съгласиха, без да спорят, че точно това е името.

Искаше ми се да ви кажа, че вдигнахме тост за начинанието си с шампанско, или поне с разкошния плодов нектар, който обичахме да си правим от плодове, събрали топлината на тропическото слънце, но всъщност се задоволихме с портокалов сок, купен от магазина.

— Чудесно е, че Лиъм те харесва, мамо — рече Грейс намусено след тоста. — Иначе никога не бихме могли да си позволим да му платим за ремонта.

Думите й предизвикаха взрив от смях.

— Какво? — изгледа ни неразбиращо сестра ми.

— О, миличка! — Мама едва си поемаше дъх от смях. — Ти си толкова умна, но понякога не виждаш по-далеч от носа си!

— Лиъм е гей! Не разбра ли? — присмя й се Саф.

И когато Грейс започна да кръстосва кухнята по нейния си начин и да пита кога точно Лиъм е казал, че е гей, а Саф седна да лакира ноктите на мама, за да се упражни за интервюто си в колежа, усетих как по лицето ми се разлива една доволна усмивка. За пръв път, откакто дойдохме тук, бяхме самите себе си.

Почти можех да си представя, че все още сме в прекрасната ни къща в Илинг и че татко всеки момент ще влезе през вратата.