Кели Маккейн
Ментова целувка (11)

Глава 11

През цялата седмица се занимавахме с приготвянето на продукти, с довършването на последните детайли в салона и с раздаването на рекламните листовки, които направихме със Самър. Саф завърши курса си по маникюр в колежа и се върна с диплома, така че беше готова да помага на мама в салона. В сряда вечерта вече имахме и работещ телефон в салона, боядисването беше окончателно завършено, касовият апарат — сложен, а електрическата инсталация — проверена и работеща. Електротехникът монтира новите лампи и противопожарната система в замяна на безплатни процедури за жена му. Веднага щом пералнята беше инсталирана (безплатно, благодарение на един колега на Лиъм, водопроводчик и вече горд притежател на серия продукти „Под дъгата“ за новата му приятелка), мама изпра всички нови хавлии и ги подреди в шкафовете.

Рафтовете бяха поставени, но още не бяхме подредили продуктите по тях. Здравната инспекция даде одобрението си без проблем (уф, олекна ни!). Остана мама да изпрати удостоверението за безопасност на електрическата мрежа и можехме да отваряме. В петък трябваше да заредим хладилника, а на гранитния плот на бара вече блестяха сокоизстисквачката и блендерът. Над бара бяхме сложили черна дъска с информация за клиентите за предлаганите сокове и нектари.

Нещата вървяха добре и за Саф и Грейс. Грейс ни разказа как когато господин Хейс съобщил на целия клас, че организира група за напреднали по математика през обедната почивка, защото Грейс Грийн помолила за допълнителни занятия, й се приискало земята да се отвори и да я погълне. Но накрая се оказало, че има още двама желаещи — Арън и Мейси. След часа Грейс отишла да обядва с тях, а после и на следващия ден и май започваше да вярва, че могат да станат приятели.

А Саф получи обаждане от колежа. С нея се свърза Сали, една от преподавателките, за да й каже, че е приета. Значи се е справила добре на практическите изпити, както и на интервюто. Саф все още се боеше, че балът от матурите й може да е нисък, но Сали казала да изчака и че ако оценките не са съвсем лоши, биха могли да обсъдят различни възможности — например Саф да се яви още веднъж на матура по време на първата година в колежа. И сега сестра ми е много по-спокойна.

Всяка сутрин се събуждах с мисълта „Остават пет дни до откриването… четири дни… три дни…“. Почти не забелязах, че това беше и последната седмица от срока, въпреки раздаването на награди в големия салон и масовото надписване на ризите. Подготовката за откриването на „Под дъгата“ отнемаше почти цялото ми време. Двете със Самър всяко междучасие правехме етикети и разпечатвахме информация за продуктите. Писането на етикетите отнемаше векове, тъй като трябваше да намерим официалните названия на съставките. Но библиотекарката, госпожа Уорнър, ни показа как да сканираме готовите етикети от всеки вид и след това да ги разпечатваме, вместо да се мъчим с копирната машина.

Всеки ден след училище всички се събирахме около масата в кухнята, за да определим времето и цените на процедурите или да приготвим още продукти, или пък слизахме долу, за да довършим нещо или да поставим картини и саксии. Така че нямах много време да мисля за Марко. Все още работехме заедно в час понякога и обядвахме заедно със Самър и Бен, но това беше. Май не беше чак толкова лошо да сме само приятели.

Поне аз си мислех така, докато в сряда вървяхме заедно към кабинета по география. По чиста случайност се оказахме сами и внезапно той ме попита:

— Искаш ли да излезем на кафе утре вечерта? Просто да хапнем нещо. Не кой знае какво…

За малко да падна. Не бях подготвена за това.

— Какво, сами ли? — не повярвах на ушите си.

— Ами представях си го повече като заедно — отговори той.

— Така ли! Извинявай, исках да кажа не като със Самър и Бен…

— Знам, шегувах се.

— О! За кое точно се шегуваше — за това със Самър и Бен или за поканата за кафе?

Знам! Голяма идиотка съм! Но трябваше да проверя.

— За Самър и Бен — каза той и се засмя притеснено. — Май не се получи много добре, а?

— Няма проблем, но работата е, че аз… — и тъкмо се канех да кажа не, след онова, което се случи на концерта, но нещо стана в главата ми и една друга Аби ми се захили: „А защо не? Това е само едно кафе. Може би дори няма да се докарвам“. — Само трябва първо да се върна у нас, така че не мога веднага след училище — чух се да казвам. — Трябва да свърша някои неща за откриването.

— Това „да“ ли значи?

— Ами сигурно… както и да е — казах аз, като успях най-накрая да събера малко самообладание, въпреки че беше късничко за това.

— Страхотно! На репетиция съм с бандата до шест, но след това съм свободен и ако това те устройва…

— Става — казах аз точно пред вратата на стаята и разбрах, че доста съм се бавила, защото всички вече бяха насядали по чиновете си.

Седнах на мястото си и си казах, че давам на Марко последен шанс. Ако пак се провали — край. Знам, че Самър щеше да ми се скара, че отстъпвам, и затова реших да не й казвам. Ако той й каже, няма проблем (въпреки че не мисля, че ще го направи). Тази среща беше напълно различна от концерта. Щяхме да сме само двамата и щяхме да можем да си поговорим. Всъщност това дори не беше среща, а просто нещо като излизане… ние двамата.

Разбира се, като се върнах вкъщи, казах на мама и на сестрите си. Но те не смятаха, че това е само излизане, а голяма работа. Трябваше да им кажа, че случилото се на концерта беше едно голямо недоразумение (добре де, не е съвсем вярно, но пък така беше по-лесно да ги убедя да дадем още един шанс на Марко, най-вече Саф). Накрая всички се съгласиха (почти).

След цялото това бурно обсъждане решихме, че трябва да направим пробно изпитание на услугите в „Под дъгата“, и тъй като аз имах среща, която си беше просто излизане, но щеше да е добре да се приготвя, щях да съм първият клиент.

Когато на другия ден се върнах от училище (където се държах напълно и абсолютно равнодушно с Марко през целия ден — направо чудо!), мама и сестрите ми ме накараха да оставя чантата си и да облека дрехите, които Саф ми беше приготвила — лилавата ми рокля и черен клин с една нейна тънка рипсена жилетка и гуменките на Грейс. Хм, изглеждах доста добре. След това Саф ми подаде чантичката (мама беше мушнала една десетачка в нея) и ме изпрати долу. Мама не се шегуваше, като каза, че ще направи истинска проба от начало до край, така че ме оставиха да чакам навън няколко минути и след това да вляза като истински клиент.

Художникът се беше покатерил на една стълба и довършваше над вратата надписа „Под дъгата“ с прекрасни лилави букви върху златен фон. Този надпис сякаш превръщаше салона ни в реалност и аз не можех да не се усмихна. Нашата мечта се сбъдваше и аз бях на път да стана първият клиент.

Влязох и… ето ги всички, усмихнати пред мен. Грейс седеше на рецепцията и ме поздрави с добре дошла, провери часа ми и ме покани да седна на едно от лилавите кадифени канапета (бях първата, на която беше позволено да седне на тях). После дойде Саф, взе жилетката ми, попита ме дали искам чай или кафе и ме информира, че имат и богат асортимент от билкови чайове.

Толкова беше забавно да се правим, че не се познаваме, и да ми викат госпожо. Саф лакира ноктите ми на масата за маникюр и не можахме да спрем да се кикотим, когато ме попита дали имам братя и сестри, а аз отговорих, че имам две лоши по-големи сестри и че съм нещо като Пепеляшка. След това тя ме гримира, а мама приготви няколко вълшебни нектара от манго с ябълков сок, лайм и мед. Грейс включи новия сиди плейър и сложи диска със „Сестрите го правят за себе си“. Скоро танцувахме из салона с нектарите в ръка и пеехме с пълно гърло.

В този момент иззвъня телефонът.

С танцова стъпка аз отидох до рецепцията и вдигнах слушалката.

— Добър ден, „Под дъгата“ — казах с изискан телефонен глас, а всички около мен подвикваха и се смееха.

— Аби, ти ли си, мила?

Сърцето ми спря.

— Ъъъ, здрасти, татко…

Мама, Саф и Грейс замръзнаха. Грейс клекна зад плота, изключи музиката и изхвърча навън. Мама я последва.

— Добре ли си, миличка? Много се радвам да те чуя — казваше татко. — Толкова ми липсвахте и толкова се тревожех за вас, но нямах номера ви. Как сте? Къде сте? Това е кодът за Девън, нали? Какво правите там?

— Ами, аз, ъъъ… — заекнах аз. Да чуя гласа на татко беше такъв шок за мен, а и имаше толкова много за казване, че не знаех откъде да започна.

— Аби, мила? Слушай, това е един временен телефон и нямам много пари в картата. Запиши си номера, в случай че ни прекъснат, може ли?

— О, добре. — Грабнах едно листче и той ми продиктува номера.

— Може ли да чуя Грейс и Саф, мила? — попита той след това.

Махнах на Саф да дойде на телефона, но тя поклати глава и излезе, също като мама и Грейс.

— Ами, те не са тук… — измънках.

— О, не! Бяха там преди минутка, чух ви всички. Къде отидоха? Не разбраха ли, че аз съм на телефона?

Пауза.

— О! — въздъхна татко. — Но вие сте мои дъщери…

Ами да беше се държал малко повече като баща тогава, помислих си, но прехапах устни и измънках:

— Ще повикам мама.

— Не, недей! — бързо каза татко. — Не съм готов да разговарям с нея.

— Ами мисля, че точно така се чувстват и Саф и Грейс — отрязах го аз. Не можах да се сдържа, думите сами излязоха от устата ми.

Трепнах, като чух какъв звук издаде татко — като че ли го бях ударила в корема.

— Е, разкажи как сте? — попита той след малко, като се опитваше да звучи бодро. — Какво е това „Под дъгата“?

— Това е нашият нов козметичен салон, в който ще продаваме и… — Думите не излизаха от устата ми, главата ми бръмчеше, а устата не ми се подчиняваше. — Официалното откриване е в събота, така че ние сме…

— Толкова скоро? Чудесно ще е за вас! Няма да пропусна големия ден. Какво ще кажеш да взема колата на един приятел и да дойда?

Замълчах, а мозъкът ми щеше да експлодира от мислене — как да му кажа да не идва? Бях толкова объркана. Бих се радвала да дойде за откриването, но от друга страна, му бях бясна — наистина ли си мисли, че може да се появи просто ей така и да очаква да го посрещнем с отворени обятия? Е, не се наложи да му казвам нищо. Мълчанието ми го направи вместо мен.

— Приемам това за отговор „не“ — промълви той.

Имах чувството, че всеки момент ще се разплаче. Така се чувствах и аз.

— Татко, това не значи, че не искам… Само дето…

Той се покашля.

— Сигурно имате много работа сега, така че ви оставям да я свършите. Успех в събота! Надявам се всичко да тръгне добре и поздрави всички от мен… Обичам ви!

Опитах се и аз да му го кажа, но думите просто не искаха да излязат, после линията прекъсна и настъпи тишина.

— Обичам те! — казах пресипнало и затворих.

Внезапно се почувствах толкова изтощена, че ми се прииска да легна и да спя поне една седмица.

Мама и сестрите ми се струпаха около мен.

— Не пожела да говори с мен, нали? — викна мама. — Какъв страхливец!

— Как въобще се е добрал до номера ни — чудеше се Саф.

— Трябваше да позвъня на Роджър и Лора за нашите неща и ги помолих да му го дадат — обясни мама.

— Какво? — викна Саф. — Ти си му го дала!?

Мама въздъхна.

— Да, както и адреса. Той ви е баща и има право да знае къде сте.

— Е, но няма право да говори с мен, вече не! — озъби се Саф. — След това, което стори, не искам да го видя никога!

— Аз също не говоря с него — заяви Грейс. — Можеш да му го кажеш, ако се обади пак, Аби. Не ме интересува какво има да ни каже. — След това стисна зъби и потъна в мрачно мълчание.

Изведнъж ми стана мъчно за татко.

— Не говорете така, той все пак ни е баща — прошепнах аз и всички веднага ми се нахвърлиха.

— Защо го защитаваш, след като той се отнесе с мама така? — викна Грейс.

— Аз не го… аз само… — започнах аз, но Саф ме сряза:

— Как можеш да говориш спокойно за това, Аби? Изглежда, пет пари не даваш за това, което направи той!

Тогава направо ми причерня. През цялото време повтаряха, че съм била силната.

Е, сбъркали са.

— Как смеете! — креснах. — Разбира се, че ме е грижа! През цялото време мисля само за това. Много бих искала да се ядосам истински като теб, Саф, или да се нарева едно хубаво като мама или да съм над нещата като Грейс. Всъщност бих искала да направя всички тези неща. Но някой трябва да държи това семейство!

Всички ме зяпнаха втрещени.

— Аби, миличка, аз… — започна мама, но аз не бях свършила. Още не.

— Ужасна си с татко, знаеш ли! — креснах аз на Саф. — Същият този татко, който ти купи устройството за караоке, когато беше на осем, и след това седеше да слуша концертите ти в продължение на следващите четири години, въпреки че изобщо не можеш да пееш!

— Как смееш, разбира се, че мога да пея! — възмути се Саф, но аз не й обърнах внимание и се обърнах към Грейс.

— И той е същият татко, който закачи фенера пред прозореца ти, за да можеш да виждаш, че няма никакви чудовища, които дебнат в градината през нощта. Същият татко, който написа онова малко писъмце от чудовищата, които казваха, че отиват да живеят на друго място. — Изгледах зверски двете си сестри. — Разбира се, че ще му дадем номера си, и разбира се, че вие двете ще говорите с него. Той толкова се разстрои, когато отказахте, а когато разбра, че не е добре дошъл в събота… — Гласът ми секна и сълзите потекоха по бузите ми. — Искам да кажа, че аз също не смятам, че той трябва да дойде, всичко е толкова сложно, нещата са прекалено… объркани. Но въпреки това той е татко… Той е нашият татко… — Сълзите ми вече течаха като река и аз трябваше да млъкна.

Саф наистина се разстрои.

— Аз не бях ужасна с него или поне не исках да съм.

— А аз исках! — отсече студено Грейс.

Мама ме прегърна.

— Аби, миличка, никой не е лош с него нарочно. Просто това, което се случи, беше такъв шок и…

— Знам, че беше — хълцах аз. — Аз съм тази, която е тук за всички, да събирам парчетата, да бърша сълзите, да решавам проблеми. — Погледнах Саф и добавих: — Да раздавам успокоителните. И основно да повтарям, че всичко ще се оправи, дори и когато сама не вярвам в това. Защо винаги аз трябва да съм силната? Кога ще може и аз да се размекна?

Мама изглеждаше ужасена.

— Но, Аби, ти знаеш, че винаги можем да си поговорим…

— Не! — изкрещях аз. — Не искам да говоря за това. Каква е ползата? Каквото е станало, е станало. Само искам да разберете, че аз не съм по-силна от вас! Аз съм толкова наранена, изплашена и гневна, колкото и вие!

— О, Аби! — възкликна Саф и се опита да ме прегърне, но аз се измъкнах.

— Трябва да тръгвам. Имам среща, забравихте ли? — Не можех дъх да си поема от хълцане, грабнах чантата си и се втурнах навън.

Двайсет минути по-късно седях в тоалетната на кафенето. Единственото нещо, което всъщност ми се искаше, беше да се върна тичешком в апартамента, да се заключа в стаята си (де да имах такава!), да си изплача очите, а след това да заспя и да не се събуждам, докато всичко не се оправи. Но както винаги, бях решена да продължа напред. И така, ето ме тук. Опитвам се да оправя грима си и да си лепна усмивка, която дълго да остане на лицето ми. Не се получаваше и трябваше да стискам устни, за да не се разплача.

Все още треперех, когато излязох от тоалетната. Марко беше дошъл и като ме погледна и се усмихна, стомахът ми направи обичайното си превъртане, а аз се заклех да не позволя нищо да развали това.

Прегърнахме се за здрасти (още няколко превъртания на стомаха) и Марко отиде до бара да вземе нещо за пиене. Тогава се опитах да се взема в ръце, но не успях — чувствах се толкова нещастна. Той се върна с ягодови млечни шейкове и ми подаде менюто. Вдигнах го пред лицето си и се направих на силно заинтересувана от бургерите, които предлагат, защото усещах, че ако заговоря, ще се разплача.

— Земята вика Аби! Избра ли си нещо? — Марко ми се усмихваше над менюто. — Питам те за трети път.

Разбрах, че зяпам менюто с празен поглед от часове, а през главата ми минаваше всичко, което се беше случило в „Под дъгата“.

— О, извинявай, ъъм… не знам. — Толкова ми беше лошо, че нямаше начин да хапна каквото и да било. — Не съм гладна — добавих вяло.

— Ами хубаво — каза той и ме изгледа изпитателно.

Аз гледах масата, тъй като не исках да забележи, че съм плакала.

— Ако не харесваш храната тук, можем да отидем другаде — предложи Марко.

— Не, не е това — измънках. — Просто не съм гладна, но ти си вземи нещо.

Той сви рамене.

— Ще се чувствам тъпо да ям сам. Ще си взема нещо по-късно.

— Ами добре. Как мина репетицията? — успях да попитам.

Добре че той се разприказва и не спря, а аз само кимах от време на време. Постепенно разбрах, че излизането ми беше абсолютна грешка. Исках той да ме види енергична, остроумна и спокойна, а вместо това се чувствах дребна, безлична и уязвима, като че ли всеки момент ще се разпадна на милион парчета. Подрънкването на прибори и бъбренето наоколо ми се струваха прекалено силни, светлината — прекалено ярка, и изведнъж…

Просто трябваше да се махна от тук!

Скочих на крака и без да искам, бутнах масата. Чашата падна с трясък на пода, а шейкът се разплиска навсякъде. И шумът престана да бъде проблем, тъй като всички млъкнаха и ме загледаха.

Марко изглеждаше стъписан и объркан.

— О, Аби, няма нищо! — спокойно каза той, като видя ужаса, изписан на лицето ми.

Аз се обърнах и изтичах на улицата.

— Хей, къде тръгна? — чух го да вика след мен.

Отначало не знаех къде отивам, но знаех, че не мога да се върна в апартамента. Не още. Реших да ида у Самър, но в този момент забелязах познато лице сред група момчета, които вървяха срещу мен от другата страна на улицата.

Бен!

— Аби! — извика той, когато наближиха, и веднага забеляза, че не съм добре. Каза нещо на приятелите си и бързо пресече улицата. И въпреки че бяхме насред улицата, не можах да се сдържа — ревнах и започнах да му разказвам какво стана в „Под дъгата“.

Той мълчеше и ме слушаше. Накрая ме прегърна и ме накара да седна на перваза на една витрина. И точно така ни видя Марко: аз — седнала на перваза и бършеща сълзите си, а Бен — сложил ръка на рамото ми.

Марко дойде при нас, изглеждаше бесен.

— Аби, какво става? Защо си тръгна така? Накара ме да се почувствам като пълен идиот!

Не можех да повярвам. Той дори не забеляза, че току-що си бях изплакала очите!

— Е, сега поне знаеш какво е да се чувстваш така! — срязах го аз.

— О, това ли било? Искаш да се реваншираш за концерта? Въпреки че не разбирам защо се сърдиш на мен, когато ти излезе с него за половин час… Но както и да е, поздравления, ти печелиш!

Марко не беше прав, разбира се, но нямах желание да споря.

— А сега двамата се срещнахте, за да ми се надсмивате, така ли? — изръмжа той.

— Приятел… — започна Бен.

— Приятелите не си отмъкват момичетата един от друг! — отряза го Марко.

— Извинете, аз не съм предмет! — възмутих се аз. — И освен това…

— Няма лошо, ако харесваш Бен — каза Марко студено. — Страхотно е дори! Както и да е. Искаше ми се да ми го беше казала направо.

Не беше прав, но на мен ми беше все едно — ако наистина мисли, че съм излъгала, че искам да сме приятели, а след това нарочно съм го оставила да се чувства глупак и излизам с най-добрия му приятел, спокойно може да върви по дяволите!

— Почакай малко, ти не… — започна Бен, но Марко вече беше отпрашил.

— Той дори не забеляза, че съм разстроена! — викнах аз. — Тогава щеше да разбере защо беше сложил ръка на рамото ми. Значи той може да флиртува с половината училище, но аз не може да седя тук с теб, когато е ясно, че сме само приятели, така ли? Кретен!

Скочих с намерение да ида при Самър, но след това се сетих за щастливия й дом и си помислих, че това е последното място, където бих искала да съм в момента.

— Ще повървя с теб — предложи Бен.

— Благодаря, но не искам да се прибирам — поклатих глава аз. — Искам малко въздух.

— Добре — каза Бен. — Ще се оправиш ли?

Успях да се поусмихна.

— Ще се видим по-късно!

— До скоро. И умната, нали?

Тръгнах към Вайа Айлънд, без да обръщам внимание на подсвиркванията на скейтърите, като минавах по билото. Пресякох мостчето и ми стана малко по-спокойно. Купих си кафе и шоколад от лавката и седнах на една от пейките до реката. Тъй като си нямах мое собствено пространство в апартамента, тази пейка щеше да е моето място.

Седях си, отпивах от кафето и си мислех за татко и за Марко, за мама и за сестрите ми. После гледах лодките, които минаваха край мен, и се опитвах да не мисля за нищо. Това помогна малко, защото след половин час се почувствах по-добре. След още половин час задникът ми се схвана и огладнях. И макар апартаментът да беше последното място, където исках да съм, тръгнах натам.

Щом влязох, изпаднах в шок — в добрия смисъл. Саф ме чакаше на вратата и сложи ръце на очите ми. Замириса ми на боя, но още не можех да разбера какво бяха намислили — помислих, че може да идва от салона.

— Саф, какво правиш? — извиках аз, когато тя ме преведе през хола. Когато спря, усетих, че мама и Грейс стоят от двете ми страни.

— Знам, че не е лесно да живееш в една стая с майка си — чух гласа на мама, — особено ако винаги си обичала да си имаш своя собствена. Съжалявам, че няма възможност да си имаш истинска стаичка, но се надяваме това да ти хареса.

— Тадааа! — пропя Грейс, когато Саф махна ръце от очите ми.

Ахнах и после започнах да се смея от изненада. Леле! Не беше за вярване. Мама беше изтъркала високия прозорец в килера и сега той изглеждаше много по-светъл от преди. Стените трептяха от топлото отражение на светлините върху оранжевата боя, която не бяхме успели да използваме в салона. Две избродирани възглавници бяха сложени на пода. Плейърът от една от кабините беше сложен в ъгъла и до него имаше куп дискове.

— Харесва ли ти? — повтаряше постоянно Саф и танцуваше наоколо.

— Жестоко е! — Протегнах ръка да докосна стената, но Саф извика:

— Внимавай, още е мокра!

Отдръпнах ръка и им се усмихнах.

— Невероятно е! Много ви благодаря!

Мама беше права. Винаги съм използвала стаята си, за да си мечтая и да правя планове, да чета, да измислям козметични продукти, да рисувам и да пиша. Тя ми липсваше много, но не исках да се оплаквам — в края на краищата тук никой нямаше собствено пространство.

— А тези откъде ги взехте? — попитах и посочих възглавниците на пода.

— От Лиъм — отвърна мама. — Надникнах, за да го питам дали ще дойде да постави ламината в стаята, и той ми ги предложи, защото вече не ги искал.

Толкова мило ми стана. Сигурна бях, че не е мислел да се разделя с тях.

— Искахме само да знаеш, че сме ти много, много благодарни! — каза мама и силно ме прегърна.

— Знам — казах. — Съжалявам, че се развилнях така.

— Не се извинявай, беше права. Всички така бяхме потънали в проблемите си, че не видяхме, че и ти имаш грижи.

— Искаме да те подкрепяме, както ти подкрепяше нас — гушна ме Грейс.

— Но трябва да ни оставиш да го правим, Аби — добави Саф.

— Става — усмихнах се аз. — Но Саф, това за пеенето ти, не исках да го кажа.

Не беше съвсем вярно. Тя непрекъснато пее из къщи, но, ако сме честни, не е Леони Луис. Никога обаче не бих й го казала, ако не бях толкова разстроена. Мисля, че мама и Грейс мислеха същото, но и те не казаха нищо. Всички знаем колко е важно за Саф, а освен това кои сме ние, че да кажем, че не може да стане по-добра? Така че и трите много се изненадахме, когато тя само се засмя и каза:

— Винаги съм знаела, че не съм добра. Но пък има други неща, освен пеенето… актьорство… шоу програми… Все някак ще стана известна.

Никой от нас не знаеше какво да каже.

— О, миличка… — започна мама.

— Всичко е наред. Наистина — прекъсна я Саф. — Между другото, как мина срещата? — смени темата сестра ми.

— О, ами не можа да се състои — измънках аз. — Чувствах се просто… нали знаете… Може би друг път.

— Толкова съжалявам, миличка! — въздъхна мама. — Ние я провалихме, нали?

— Искаш да кажеш татко! — отсече Грейс.

Свих рамене.

— Просто не улучих момента, това е.

Не се впуснах в подробности за случилото се. Не можех да преживея цялата драма отново с тях, не и като знам как реагираха след концерта. Вече си бях научила урока за Марко, това беше главното.

— Грешиш за едно нещо — погледна ме внимателно мама. — Струва си да се говори за нещата, дори и ако не можем да ги променим. Това ще ти помогне. Всъщност ще помогне на всички ни. И понеже знам, че ти е трудно, аз имам идея как да ти помогна.

— О, не, какво си намислила сега? — измърморих, когато тя ме поведе към кухнята.

На масата имаше няколко листа хартия, писалки, голяма тенджера и четири чаши вода.

— Писалките и листовете са, за да напишем какво искахме да кажем на татко днес по телефона, но не го направихме, защото не ни стигнаха силите — обясни Грейс.

— Или нямах възможността, в моя случай — промърмори мама.

— А тенджерата е, за да ги изгорим в нея, така че всичко да си отиде от нас, нали, мамо? — попита Саф.

Мама кимна.

— А чашите с вода бяха моя идея, в случай че огънят излезе от контрол — добави Грейс.

— Добра идея, особено след като аз съм наоколо — казах аз.

Всички се ухилиха, като си спомниха как подпалих банята.

— Е, готова ли си? — попита Саф.

Всички взехме по един лист и писалка и всеки се сви някъде в апартамента, за да пише. Боята беше мокра в моята стая, затова аз седнах на пода в банята и се облегнах на ваната, за да напиша посланието си до татко.

Когато се събрахме, смехът и шегите бяха спрели и всички бяхме тихи и сериозни.

Мама запали остатъците от моята миришеща на жасмин и бергамот свещ и каза:

— И така, кой започва?

Естествено, първа беше Саф.

Очаквах яростна тирада, мисля, че всички я очаквахме, но вместо това тя четеше с тих, треперещ глас:

— Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам, че ти ни причини всичко това. Продължавам да мисля, че ще се събудя и ще се окаже, че всичко е било сън и че всички ще сме си отново вкъщи заедно. Аз просто не мога да повярвам, че ти така ни нарани…

Трябваше да го разбера отдавна. Под цялата си опърничавост и напереност, тя беше истински наранена. Доверието й в татко беше сринато. Тя приближи листа си до пламъка и когато той запламтя, го пусна в тенджерата. Ние с мама я прегърнахме, а Грейс застана до тенджерата с чаша вода във всяка ръка за всеки случай.

— Отлично се справи, ангелчето ми! — каза мама, така както правеше, когато Саф беше малка.

— Благодаря! — прошепна Саф.

Грейс внезапно грабна своя лист и започна да чете:

— Ти наистина ни подведе, татко. — Гласът й тежеше от тъга. — Вярвах, че ще се грижиш за нас, но ти не го направи и сега аз не се чувствам в безопасност. Страхувам се за всичко — за настоящето, за бъдещето, дали в училище всичко ще е наред, дали „Под дъгата“ ще потръгне, дали ние ще сме добре… — Замълча, а сълзите й потекоха и тя за пръв път ни остави да я прегърнем, макар и само за миг, запали своя лист и го пусна в тенджерата.

— Твой ред е, мамо — каза Саф.

Мама се засмя малко истерично и извади листчетата от джоба на роклята си. Те бяха изпълнени с едрия й завъртян почерк.

— Мамо, това е цяло есе! — подразни я Саф.

— Имате късмет, ако разполагах с повече време, щеше да стане роман! — промълви мрачно тя. Пое си дълбоко въздух и като стискаше листчетата с трепереща ръка, започна: — Как можа да не ми кажеш какво се случва? — Пауза. Дълбоко дишане. — Винаги сме решавали нещата заедно. Да, наистина ми е болно за връзката ти с друга жена и за бизнеса, но заедно можехме да решим проблемите и да спасим семейството си. А дори и да не успеехме, можехме да се разделим по начин, който щеше да даде повече време на момичетата да свикнат. Онова, което наистина ме убива, е, че не ми даде шанс да се опитаме да оправим нещата, ти просто изчезна и ме остави да събирам парчетата. — Пауза. Две дълбоки вдишвания. — Когато се омъжих за теб, мислех, че е завинаги. Знаех, че ще има трудни моменти, но когато нещата се влошиха, ти просто не можа да се справиш. Какъв страхливец си! И най-лошото е, че винаги си казвал, че страшно ще се разправиш с всеки, който се опита да нарани дъщерите ни, но сега ти ги нарани повече, от който и да е друг. За щастие, те са силни и разумни и ние ще се справим, но не трябваше да става така, наистина не трябваше… — Мама отново пое дъх, смачка листовете и ги запали с доволен вид.

Беше мой ред.

Отначало не мислех, че мога да прочета какво съм написала, но пълните с очакване очи на мама и сестрите ми ме накараха да се почувствам по-силна, и зачетох:

— Обичам те, татко — почти прошепнах аз. — Съжалявам, че не можах да ти го кажа днес, но съм толкова объркана и ядосана, а и сметнах, че не го заслужаваш. Изпитвам и жал към теб, но не много. Имаш много за наваксване. Опитвам се да гледам оптимистично на всичко, но ми трябва време…

Вдигнах поглед и казах:

— Ами, това е.

— Добре се справи, Аби — усмихна се мама.

Нямаше сълзи. Мисля, че бях изплака всичките днес, но се радвам, че можах да кажа на глас нещата, които дни наред седяха в главата ми. Нищо че татко нямаше как да ги чуе. Поне вече имаше телефонния ни номер, както и аз неговия. Обещах си, че когато нещата се поуспокоят, ще му се обадя и ще му кажа някои от тези неща — и гневните, и обидните, но и това, че го обичам. Изгорих листа си и всички се прегърнахме, като дръпнахме и Грейс, без да се интересуваме дали й харесва, или не.

Когато най-после се пуснахме, мама каза:

— Е, добре, а сега е време за празнуване, защото продължаваме напред, както и защото… — Тя отвори хладилника и ние видяхме чинии, пълни с прекрасните мамини хапки.

— О, мамо, чудесно е! — ахнах аз.

— Нищо особено, това са хапките, които мисля да приготвя за откриването — каза мама, докато отрупваше масата с ароматни, апетитни деликатеси. — Хубаво ще е да ги пробвате първо вие — не искам да прогоня клиентите.

Разбира се, нямаше никакви изгледи за това. Мама прави сандвичи от години и е невероятно добра в това. Тя просто знаеше, че се нуждаем от малко празнично настроение.

Имаше миникишчета с аспержи и грюер, кростини с козе сирене, с червени боровинки и лентички пушена сьомга, завити около сиренце крема. Беше напълнила и воловани с мус от скариди, с по една чушчица, моцарела, маслинка или скарида отгоре. Беше направила и сладкиши — плодова салата в цветовете на дъгата от парченца ягоди, папая и ананас и малка купичка с ванилов сос, за да ги топваме в него.

— Можем ли да си позволим да ги ядем сега? — попита Грейс, като се намръщи. — Може би е по-добре да ги оставим за събота, вместо да правим нови. Всяко пени трябва да отива в салона, нали се сещате?

Мама се засмя.

— Това не е от бюджета ни. Може да са ни взели къщата, колата, вещите, дори и ризите от гърба ни, но не могат да ни вземат точките „Нектар“! Оказа се, че съм спестила много повече, отколкото мислех, така че взех автобуса до „Сейнсбъри“ в Пейнтън.

Седнахме за нашето прекрасно пиршество, като се смеехме и шегувахме и си правехме планове за тържественото откриване.

— О, а какво казаха Роджър и Лора за нещата ни? — попита Грейс с пълна уста.

Мама се понамръщи.

— Новините не са добри, за съжаление. Съдебните изпълнители успели да приберат всички електрически уреди, обувките ми и порцелана, но като си заминали, Роджър и Лора прибрали останалите ни вещи в гаража си. Важното е, че не сме загубили нищо, което е важно за нас. Все още имаме албума с рисунките ви от началното училище, всички кутии с картичките за рождени дни и Коледа. Не са пипнали и медалите на дядо от войната и документите, слава богу, както и семейните албуми.

— А розовото зайче? — попитах аз. То беше доста раздърпано, но аз си го обичах.

— Здраво и читаво е. И синьото мече — добави тя, намигайки на Грейс.

Грейс не можа да скрие усмивката си, въпреки че преди три години беше заявила, че е прекалено голяма за синьото мече, и го беше пъхнала на дъното на гардероба си.

— А машата ми? — попита нетърпеливо Саф. — Моля те, кажи, че са ми я оставили.

Всички избухнахме в смях.

— Ама какво ви става? Аз наистина си я харесвам, не разбирате ли?

Сякаш огромен товар се смъкна от гърбовете ни, като изговорихме всички неща, които искахме да кажем на татко, независимо от това, че той нямаше как да ги чуе. Стана ни леко и светът внезапно стана по-ведър. А видът на масата, покрита с красивите свежи вкуснотии на мама, ни караше да се чувстваме още по-добре. Вече не бягахме от стария си живот, а се бяхме устремили към новия.