Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (31)

30.

Дафни никога не се беше страхувала от тъмното, но точно тази нощ тя посрещна с радост бледата светлина на пълната луна. Вървеше по брега, преметнала полата на дългата си рокля на ръката си и нагазила в нежните води на Йонийско море. Опалената светлина на луната хвърляше перлени отблясъци по леките вълни.

Какво толкова. С едно плавно движение тя издърпа роклята през главата си и я захвърли на пясъка. Нагази до кръста във водата. С вдигнати ръце тя се изстреля и се гмурна под водата, както беше правила безброй пъти на същото това място. Но в това къпане на лунна светлина имаше нещо особено. Тя беше будувала цяла нощ, беше бродила по същите пътеки на острова, по които се беше лутала години наред, след като за първи път беше стъпила на тях с несигурните крачета на наскоро проходило дете. Дафни знаеше, че сънят вече не беше възможен от момента, когато я-я й бе казала, че не може да се омъжи за Стивън и че шепотът на кипарисите беше настоял да отменят сватбата.

Тя отвори очи под водата, както правеше винаги, но този път не видя нищо. Знаеше, че рибите и другите морски създания бяха тук както винаги, но този път те се криеха в мрака. Те са пред мен, но аз не мога да ги видя. Като толкова много други неща тук, като толкова много неща в живота ми.

Тя подаде глава на повърхността и си пое дъх. Нощният въздух беше прохладен и неподвижен. Дафни се оттласна с ръце и крака, за да се обърне с лице към откритото море, което се поклащаше в ритъма на прибоя и на нейното дишане. Дафни едва различаваше скалите от двете страни на залива, но знаеше, че те бяха някъде там в мрака. Сега, повече от всякога, тя имаше нужда от тях, да я пазят и да бдят над нея.

Дафни се обърна по гръб и се остави на течението, отпускайки се на притеглянето на прилива. Тя погледна към черното небе и й се прииска течението да я отнесе някъде много далеч. Прииска й се да можеше да се носи така завинаги, като морска нимфа от древните митове, безгрижна и уверена във водата, далеч от неизбежността, която я очакваше на сушата.

Как се случи това? Защо не го беше предвидила? Какво щеше да прави, по дяволите?

Дафни не обичаше нищо повече от това да се потапя и наслаждава на света, който я-я беше създала и сътворила за нея. Тя не можеше да си представи по-красив и ефективен начин да предадеш на едно дете ценните житейски уроци за хюбриса, алчността, ревността и отмъщението. Но сега Дафни се беше озовала изправена пред една съвсем реална дилема. За я-я и Дафни границата между мит и реалност открай време беше неясна и размазана. Но, изглежда, че сега, този път, границата не беше просто прекрачена, тя беше изтрита — заличена. Беше прекрасно да се наслаждава на света на възможностите, но сега, като зряла жена, която трябваше да покрива сметки, да изплаща заплати, да отглежда сама детето си и да мисли за бъдещето, Дафни не можеше да си позволи да се изгуби във въображението си.

Неизбежността на това решение тегнеше над нея като буреносен облак както в деня, когато бяха убити майка й и баща й. Сега Дафни беше зряла жена, с отговорности, американида. И въпреки упоритостта на я-я да не иска да напусне своя дом или острова, Дафни знаеше, че скоро щеше да настъпи денят, когато нямаше да бъде безопасно и разумно старицата да живее тук сама. Дафни се ужасяваше от мисълта за този ден, така както се беше страхувала от поредицата от погребения, които беше принудена да организира. Снощи Дафни беше осъзнала, че този ден беше настъпил. Фантазиите бяха погълнали реалността, а здравият разум беше отстъпил на блуждаещите видения. Дафни отново трябваше да уреди всичко сама.

Сълзите бликнаха, когато тя разбра какво трябваше да направи. Течението я отнасяше все по-навътре в морето, но Дафни нехаеше. Искаше й се да можеше да изчезне, като сълзите, които се плъзгаха по лицето й и изчезваха във водата. И сега, знаейки какво беше принудена да направи, тя си даваше сметка, че това място повече никога нямаше да е същото. Техният любим остров повече никога нямаше да бъде убежище. От този ден нататък това място щеше да се превърне в поредния спомен за толкова много безвъзвратно разбити сърца, за толкова много обречени имигрантски мечти.

Аз мога да го направя. Така е най-добре. Дафни се обърна по корем и заплува към брега в далечината. Дълги силни движения. С дълги силни движения ръцете й цепеха водата с всяка ритване с краката. Тя само трябваше да бъде силна, достатъчно силна за всички.

Тя трябва да дойде с мен. Тя трябва да напусне това място. Няма друг начин. Решението на Дафни беше взето. Време беше. Тя щеше да настоява я-я да напусне Ерикуса и да заживее с нея, Еви и Стивън в Ню Йорк.

Те двете бяха разменили местата си. Едно време я-я беше бранила Дафни от чудовищата, които населяваха въображението й и я преследваха насън. Сега беше ред на Дафни да спаси я-я от чудовищата и отмъстителните богове, които бяха изпълзели от древните митове и легенди и се бяха вмъкнали в живота им.

Когато накрая Дафни стигна до брега и се облече, роклята полепна по тялото й като мокра хартиена салфетка. Но въпреки неприятното усещане и студения утринен въздух тя не съжаляваше нито за миг за импровизираното си нощно къпане. Докато се носеше по гръб върху мастиленосините морски вълни, Дафни най-сетне беше приела неизбежното. Беше съкрушително и болезнено, но сега поне Дафни имаше план. Може би беше прихванала от прагматизма на Стивън, но напоследък Дафни се чувстваше по-добре, когато имаше план.

С фенерчето в дясната ръка и въртейки с палец пръстена с диаманта на лявата, тя тръгна по познатия черен път към площада. Докато се спускаше към пристанището, Дафни се запита колко ли беше часът. Боже, сигурно е посред нощ, дори рибарите още не са станали. Тя състави плана си за сутринта. Ще погледам изгрева на пристанището, после ще отида в хотела да събудя Стивън.

Тя вървеше по дока, гледаше поклащащите се каикита във водата, белите им мачти отразяваха лунната светлина и пронизваха черното небе като ред тънки пръсти, сочещи към небесата. Средни пръсти, помисли си Дафни и й се прииска и тя да покаже среден пръст на небето за съдбата, което бе отредило на нейното семейство. Ако не броим полюшването на мачтите, пристанището беше съвършено тихо и спокойно, освен неспирния глух тътен на вълните. Дафни застана насред дока и попи гледката, напълно погълната от мъртвешкото спокойствие на часа преди изгрева.

— Или си подранила, или изобщо не си лягала. Кое от двете?

Гласът долетя от нищото и въпреки че я стресна, Дафни не се изненада от това кой беше нарушил магията на покоя преди зазоряване.

— Яни — тя напрегна очи, за да го различи в непрогледната тъмнина. — Стана ли време да хвърляш мрежите?

— Това явно беше отговорът на моя въпрос. Изобщо не си лягала, нали?

— Да.

— Е, явно купонът е продължил до късно — засмя се той, преди да изчезне под палубата.

В малката каюта светнаха светлинки.

— А къде е младоженецът? Не ми казвай, че не е издържал на твоето темпо и си е легнал?

— Той се върна в хотела и вече спи.

— Това е лоша поличба за първата брачна нощ — той се засмя, после вдигна две ръце пред устата си в престорен ужас. — Знаеш, че се шегувам, нали?

Дафни поклати глава и му се усмихна. Да, този път знаеше, че Яни се шегуваше.

— Може ли да те попитам нещо? — тя се доближи до каикито.

— Разбира се, всичко.

— Как ти се струва напоследък я-я? Говоря сериозно, как я намираш? Забелязваш ли някаква промяна?

— Промяна? Да, разбира, никога не съм я виждал по-щастлива от сега, когато ти и Еви сте тук. Баба ти се подмлади с години.

Нова вълна от чувство на вина заля Дафни. Това беше добра новина за момента, докато бяха заедно, но какво щеше да стане, когато тя и Еви си тръгнеха?

— Мисля, че искам да те попитам…

Яни й протегна ръка. Дафни я пое без колебание. Той обви мазолестите си пръсти около китката й и я изтегли на борда на лодката.

С вирната брадичка, лице в лице с него на палубата на каикито Дафни довърши въпроса си.

— Предполагам, че въпросът ми е дали забелязваш нещо смущаващо около я-я. Тревожа се за нея, притеснявам се, че губи разсъдъка си, поне донякъде.

— Какво губи?

Дафни си пое дъх.

— Губи здравия си разум, Яни. Страхувам се, че губи разсъдъка си.

Двамата потънаха в мълчание, докато Яни осмисляше казаното от Дафни. Накрая той понечи да заговори, но не изрече думите, които Дафни очакваше да чуе.

— Бързо, ела с мен долу, в каютата. Бързо — той я сграбчи над лакътя и я дръпна към себе си. Дафни залитна, изгубила равновесие. Озова се на гърдите му, буквално връхлетя върху мъжа, на когото толкова безразсъдно се беше доверила. Той обви ръка около кръста й и я притегли към себе си. — Ела с мен долу, веднага — тя се изплаши от настойчивия му глас.

Какво ми става? Какво си помислих? Задавиха я сълзи на ярост, задето беше толкова наивна и за момент бе помислила, че можеше да му има доверие.

— Какво правиш? Пусни ме.

— Казах ти… — Яни пристъпи по-близо, топлият му дъх облъхна лицето й — За последен път, Дафни, ела с мен в каютата.

— Не. Не — изсъска тя. — Никъде няма да дойда — тя отскубна ръката си и отново тръгна към кея. Този път Яни не й попречи.

— Добре, върви тогава. Но когато другите рибари те видят да слизаш от лодката ми посред нощ, как мислиш, какво ще си кажат? Какво според теб ще си кажат жените им, когато мъжете им донесат заедно с улова сочната клюка от тази сутрин? Нищо друго не разведрява лятото като един пикантен скандал и ти, Дафни, с твоя инат, ще им сервираш най-пикантната клюка от години.

Дафни замръзна, все още пазейки равновесие, стъпила с единия крак на каикито и с другия на дока. Чуваше далечните гласове, които долитаха от другия край на пристанището и знаеше, че той казваше истината. Скучаещите и праведни жените на рибарите не обичаха нищо повече от това да разчепкат добродетелността на някоя жена. А каква по-любима тема от репутацията на една гостуваща американида. Сега, когато залозите бяха толкова високи, последното нещо, което й трябваше, бе да влезе в устите на клюкарките на Ерикуса. Гледайки право напред в мрака, Дафни опипа с ръце пространството зад гърба си. Усети как познатите мазолести пръсти я хванаха и с едно ловко движение я свалиха на борда, а оттам под палубата.

— Извинявай, просто си помислих, че…

— Да — той й кимна да седне на малката пейка с груба възглавница. — Да, моля те, Дафни. Кажи ми какво точно си помисли? — беше по-скоро заповед, отколкото въпрос.

Умът й препусна към Ница и нейната история как беше заварила Яни и София да се прегръщат в онази пиянска нощ в хотела. Откакто Ница й беше разказала това, образът на Яни и София, сплетени в страстна прегръдка, беше жигосан в ума на Дафни.

— Аз, аз просто си помислих… — заекна тя, без да знае как и дали да признае истината. — Добре, помислих си, че ме сваляш. Че се опитваш да се възползваш от мен.

— Да се възползвам от теб? От годеницата на друг мъж?

— Да — думата имаше кисел вкус.

— Това е гениално, Дафни, просто гениално — той кипеше от яд, ръката му се сви в юмрук.

— Ами, няма да ти е за първи път — в опит да се измъкне от огромната и дълбока яма, която беше изкопала сама и после беше паднала в нея, Дафни затъна още повече.

— Какво говориш? — очите на Яни се разшириха. Тя не беше съвсем сигурна дали виждаше в тях объркване или гняв, или може би и двете.

— Знам за София, знам какво става, след като се напиете двамата с нея в хотела. Затова си помислих, че искаш да направиш същото с мен — Дафни се опита да приглади все още мокрия плат на роклята си, но усилието, както и обяснението й бяха безполезни.

Яни я изгледа втрещено.

— Мислех те за по-умна, американида. Нима вярваш в тези истории?

— Всъщност вече не знам в какво да вярвам. Но, да, хората говорят и аз повярвах на техните истории.

— София е самотна и понякога самотата я кара да пие повече, отколкото може да носи. Помагал съм й и съм я изпращал до дома много пъти, дори съм я отнасял в леглото, когато не може да се държи на краката си. И тя неведнъж ме е възнаграждавала за усилията ми — в очите му играеха пламъчета. — Да, Дафни. София ми се е отблагодарявала много пъти задето съм я водил до дома й и съм я слагал да спи.

Дафни се отдръпна от него. Я-я грешеше по отношение на Яни, също както грешеше по отношение на Стивън, както грешеше за женските гласове, които се носеха във вятъра. Сега тя искаше само да се измъкне от каютата, да се изтръгне от неговата паяжина от лъжи — да се откопчи от Яни възможно най-бързо.

Той видя как Дафни пристъпваше към стълбите и накрая се отдръпна, за да й направи място да мине, но преди това довърши, каквото имаше да каже.

— Тя ми се отблагодарява с някоя и друга гозба, Дафни. Вярно, нищо не може да се сравнява с ястията, които приготвяте ти или твоята я-я, но не ми е предлагала друго и аз не съм искал нещо повече от нея. Храна. Не секс. Знам, че твоята версия беше много по-интересна, но истината е тази.

Дафни усещаше интуитивно, че беше така. Тя скри лице в ръцете си.

— Съжалявам — каза сконфузена, засрамена и някак пламнала въпреки студената мокра рокля. Тя го погледна, познатото смущение отново пропълзя в гърлото и стомаха й. — Много съжалявам.

— Знам — дяволитото изражение напусна лицето му. На негово място се появи крива усмивка. — Но ти не ги слушай тези харпии. Не ти подхожда.

Гласовете на дока ставаха все по-ясни. Яни се изправи в малката каюта и дръпна завесата. Той напълни брикито с вода и го сложи на котлона.

— Кажи сега какво те тревожи за теа Евангелия? — навън най-после започваше да се развиделява.

Дафни се отпусна на пейката, благодарна, че той явно й беше простил.

— Ами, питах се дали си забелязал нещо особено в нея. Дали я намираш променена по някакъв начин?

— Всъщност според мен тя изглежда сега по-силна, сякаш е пестила енергията си за теб и Еви. Изглежда като възродена в твое присъствие.

— Но как ти се струва с главата? Яни, струва ми се, че баба губи връзка с реалността — колкото и да искаше да се отвори и да се довери на Яни, Дафни не можеше да изрече онова, което бе казала я-я за Стивън и сватбата. Не се съмняваше, че той обича баба й и й мисли само доброто. Но все още не можеше да определи какво беше отношението на Яни към самата нея.

— Вземи, трепериш от студ — той й подхвърли едно одеяло, преди да налее кафето в две чашки и да седне до нея на масата. — Какво те кара да мислиш, че баба ти не е добре?

— Тя приказва много странни неща, Яни. Знам, че баба винаги е вярвала, че островът й говори, че тя може да чуе някакъв шепот във вятъра. Но сега е различно. Едно е да гледаш на кафе и да кажеш на някого, че ще има късмет или че рибата ще кълве, но е друго да приемаш легендите като факти. Тя наистина вярва, че островът й говори. Че й казва какво да прави — тя се вгледа в чашата. Казва ми какво да правя.

Той остави чашата си на масата и се наклони към Дафни.

— А ти откъде знаеш, че не е така?

Дафни се задави и горещата течност опари гърлото й.

— Отново си правиш шеги с мен, нали? Разбира се.

— Не, говоря сериозно — изражението му беше каменно. — Дафни, когато дойдох за първи път тук, на този остров, аз идвах просто за да изпълня последното желание на моята баба. Тя ми беше разказвала толкова много истории за Евангелия. Винаги беше искала да види старата си приятелка за последен път, да седне с нея и да чуе една последна история край огъня. Тя ме помоли да я доведа в Ерикуса и аз все й обещавах, уверявах я, че някой ден, един ден ще я доведа тук, при Евангелия. Но аз бях прекалено зает. Живеех, заровил глава в книгите, бях толкова погълнат от миналото, че изобщо не се замислях за настоящето или за бъдещето.

Сега картината ставаше по-ясна. Дафни най-накрая разбираше. Нищо чудно, че той ми беше толкова ядосан, задето бях отсъствала толкова дълго. Той знае. Знае, защото е разбил сърцето на Дора. Допуснал е същата грешка. И той като мен е отсъствал твърде дълго.

— Когато научих, че не й остава много живот, най-сетне оставих проучванията си, но вече беше късно. Тя умря преди кацането на самолета ми, преди да мога да й кажа колко много я обичам. Умря, преди да мога да й благодаря за всичко онова, което беше направила, и да я заведа за последен път в нейния дом при Евангелия. Бях предал единствения човек, който никога не ме беше молил за нищо — който ме беше обичал от цялото си сърце. Тя се беше борила толкова смело за оцеляването на семейството си. Дора беше страдала толкова много, а в моя егоизъм аз не направих единственото нещо, за което тя ме беше молила някога — Яни извърна лицето си, но беше безполезно. Следите от сълзи по лицето му проблясваха под първите лъчи на зората.

Онази сутрин, докато плаваха с каикито до Сидари, Дафни беше почувствала, че този мъж познаваше болката. Но сега, като слушаше как той говореше за Дора, осъзна, че той също се измъчваше от чувство на вина.

— И въпреки че Дора не можеше да седне край огъня с Евангелия, аз можех и щях да го направя. Щях да направя това за Дора. В деня, когато пристигнах, намерих Евангелия и седнах с нея. След като пихме кафе, тя обърна чашата ми и погледна в нея. „Твоето търсене свършва тук“, каза тя. Отначало си помислих, че просто една мила старица си правеше шеги с млад посетител. След това се върнах в университета в Атина, за да довърша дипломната си работа. Вече бях напуснал Колумбийския университет и се бях върнал в Гърция. Бях като умопобъркан, обсебен от моите проучвания, на нож с декана на факултета и на ръба да ме изхвърлят заради моя лекомислен опит да пренапиша историята, както се изразяваха другите колеги в катедрата. Но аз нехаех, бях убеден, че мога да докажа моята теория.

— Каква теория? — Дафни отново изгуби нишката, питайки се какво общо имаше въпросната дипломна работа с баба й.

— Бях поредният амбициозен студент… — Яни прокара пръсти през гъстата си коса — въодушевен от красотата и историята на древния свят. Образът на Делфийския оракул Пития ме очароваше и увличаше, как тази жена можеше да поведе всеки мъж към война или саможертва. Но в хода на проучването постепенно повярвах, че историците не казваха цялата истина за оракула, който оставаше обвит в недомлъвки и загадки.

— Какво общо има това с я-я! — Дафни беше объркана, търпението й се изчерпваше с разсейването на тъмнината.

— Сред класицистите от години се носеха слухове, че древната традиция на оракула продължава да живее. Че някъде има оракул, също толкова чист и прекрасен и че неговото съществуване се пазеше в тайна, за да не бъде покварен като Пития. Съществуването на този мистериозен оракул беше обсъждано и коментирано надълго и нашироко, но никога не беше доказано.

Толкова много години, толкова много изследвания, но най-великите умове на класическия свят не можеха да установят нищо повече от приказки и слухове, каквито можеш да чуеш на острова. Колко неудобно — за университетите, за учените и за повечето закостенели професори, които твърдят, че знаят всичко за цивилизацията на Древна Елада, но отдават по-голямо внимание на собствения си хюбрис, отколкото на някой класически текст. Но аз не можех да забравя. Открай време имах романтичната представа, че това легендарно място и тези обвеяни в тайна жени съществуват. Навремето имаше един историк, който твърдеше, че отговорът се криел някъде в Омировата „Одисея“, но това никога не се доказа, Одисей беше спирал на толкова много места, докато пътувал към Пенелопа.

При споменаването на Одисей Дафни си припомни многобройните си пътувания до Понтикониси, представяше си как Одисей беше обикалял същите тези пътеки, които тя изследваше всяко лято.

— Но когато седнах край огъня с твоята я-я, тя започна да ми разказва как тя и моето семейство се бяха спасили, как чула един глас, който й наредил да спаси майка ми и баба ми и да ги приюти. Разказа ми как винаги знаела кога трябва да ги изпрати високо в планината, за да се скрият, когато войници идвали да претърсват домовете за укрити евреи. А после, когато погледна в чашата ми… Но едва след няколко седмици, когато отново се ровех в старите ръкописи и препрочетох всички творби на Омир, ми просветна. Твоето търсене свършва тук, беше казала тя. И тогава разбрах, че тя имаше право.

— О, стига, Яни — Дафни се изправи, без да си дава сметка или без да я е грижа колко малка и ниска беше каютата. Глухото кънтене на главата й, когато я удари в дървената греда, отекна в малкото помещение. — По дяволите — възкликна тя. — По дяволите, по дяволите — Дафни разтърка удареното място. Нямаше кръв, само остра болка, последвана от туптяща болка, която следваше ритъма на морските вълните около лодката.

— Седни — заповяда той. Този път тя се подчини. — Знам, че звучи налудничаво.

— Налудничаво е.

— Защо, Дафни? Защо ти се вижда толкова налудничаво? Защо не отвориш ума си за възможността, че може да съществува нещо по-голямо?

— Ти си слънчасал — тя се изправи да си върви, но Яни също стана и препречи с тялото си тесния проход между пейката и стената. — Трябва да си вървя.

— Нека те попитам нещо — той вдигна ръка, с дланта напред. — Отговори ми на този въпрос. Ти вярваш в Бог, нали?

— Да.

— Ти си християнка, ти вярваш в Исус Христос, нали?

— Ами, да… аз…

— И вярваш в агиос, нали?

— Да, разбира се.

— Знам. Видях те да се молиш край него онази вечер в Керкира, докато твоят приятел се оглеждаше и се чудеше какво става.

Да, видях те.

— Значи имаш вяра. Не ти трябва да видиш нещо, за да повярваш в него. Чувстваш го — той вдигна ръката й и я постави върху сърцето си. — Тук. Ти чувстваш нещата тук — Дафни долавяше ударите на сърцето му под ризата.

— Повярвай й, Дафни. Моля те да й повярваш — тя почувства как собственото й сърце тупаше яростно в гърдите й и се запита дали той също го чуваше. — Повярвай в нас двамата.

Сякаш в каютата не остана никакъв кислород. Дафни трябваше да излезе навън, тя трябваше да се качи на палубата, трябваше да се измъкне оттук и да диша… сега. Това е лудост. Трябва да се махна оттук. Тя мина покрай него, обърната настрани, бедрата й се отриха в неговите. Сигурно е заради мократа рокля, трябва да се преоблека в сухи дрехи, опита се да се убеди Дафни, когато по тялото й премина електрическа искра и я побиха тръпки.

Той извика след нея, докато тя се изкачваше към палубата.

— Не ти ли е минавало през ума, Дафни, че не теа Евангелия губи разсъдъка си, а ти отказваш да отвориш ума си?

Тя не спря и не отговори. Едва когато се върна на палубата, се обърна и погледна надолу по тясната стълба към него. Очите му бяха потъмнели, диви.

— Допускаш грешка, Дафни.

Няма да е толкова голяма, колкото онази, която ще направя, ако остана тук. Тя огледа пристанището, за да се убеди, че наоколо нямаше никого. Когато се увери, че всички рибари бяха излезли в открито море, Дафни скочи на дока и тича през целия път до хотела.