Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (9)

Тетрадките

Финеган Шорт надрасна името си^[1] на шестгодишна възраст, мускулите и костите му препускаха в спринт към ръста от два метра. Когато навърши осем, той вече се бе извисил в света на възрастните. Опитваше се да играе с връстниците си, сгъваше колене като оригами на жерав, извиваше гръб, навеждаше глава. Но никога не беше напълно достатъчно. Нямаше значение колко се вълнува, дали използва същия речник като всичките си приятели, или блъска количките си с равен на техния ентусиазъм — нещо се случваше, когато дългите му пръсти се пресягаха да наместят писта за състезателни коли на пода на дневната на приятел, когато протягаше сякаш безкрайна ръка да хване кола, преди да се скрие под диван. Каквито и да бяха действията му, тялото, с което ги извършваше, крещеше „възрастен, натрапник“. Единствената му възможност беше да отиде там, където диктува ръстът му.

Родителите на Финеган бяха алпинисти, вечер разказваха на сина си истории за планини в чужди земи, за намаляването на кислорода при изкачването, как това се отразява на сърцето ти и на бистротата на мисълта. Това му звучеше смислено, имаше откровеност в живота, живян долу, сред децата, която изчезваше на височината на възрастните. В горните селения на зрелостта, откри Финеган, проблемите са същите като онези там, откъдето идва — желание да не споделяш, изблик на любов или омраза, смазващо чувство на страх, гняв или отчаяние, но възрастните сякаш говорят през кислородна маска, трябва да се съсредоточиш с все сила, за да разбереш какво всъщност казват.

Вероятно това беше причината да започне да слуша толкова внимателно разговорите на възрастните. Ако беше достатъчно тих, можеше да наблюдава незабелязан, иронията беше в това, че докато ръстът му го превръщаше в натрапник за децата, възрастта му го правеше невидим за възрастните. От гледната си точка научи правилата на техните взаимоотношения, видя как езикът, който тече под думите им, съдържа смисъла. Свеждането на поглед, отдръпването на крак, накланянето на брадичка. Прегръдките, които не са прегръдки, само срещащи се рамене, ръце, потупващи гърбове в безмълвно взаимно одобрение. Понякога Финеган се чудеше защо възрастните изобщо ползват думи. В някои дни думите приличаха повече на дрехи, създадени да отвличат вниманието от нещата, които не искаш другите да забелязват.

Родителите на Финеган обаче бяха изключение. Може би беше заради всички изкачвания, които бяха предприемали и благодарение на които бяха привикнали към въздействието на по-разредения въздух, а мускулите на сърцата им бяха заякнали; може би, мислеше си Финеган години по-късно, се дължеше на простия факт, че по-често от другите хора са се изправяли лице в лице със смъртта, и това ги е накарало да подхождат към живота с такава жизнерадостна честност. Единственото, което Финеган знаеше и искаше да знае, бе, че е обичан безусловно.

 

 

Като дете имаше само няколко места, на които не се чувстваше висок, и едно от тях беше домът му. Родителите му имаха фирма за оборудване за катерене в Боулдър, Колорадо, и къщата им беше продължение на предприятието, таванът в дневната достигаше седем метра, едната стена беше цялата в прозорци, а срещуположната беше превърната в стена за катерене. Почти веднага щом се научи да ходи, Финеган се озова в ремъци и се отправи нагоре. Сърце не му даде да признае на родителите си, че се страхува от високото, че дори собствената му височина е повече, отколкото може да понесе, че най-хубавата част от катеренето, единствената, която го караше да продължава, беше усещането как го поемат ръцете им, когато се озоваваше отново на пода, и заради него би отишъл колкото високо поискат.

После седяха на одеяло върху дюшемето в дневната, ядяха сандвичи с фъстъчено масло и пиеха мляко или кафе от сини метални чаши за къмпинг, а майка му говореше за предизвикателството към ума да се изкачваш по трудна стена или обясняваше колко невероятно се чувстваш, когато изнасяш тежестта на тялото си върху върховете на пръстите на ръцете и краката си. В съботните вечери опъваха палатка по средата на дневната и баща му разказваше истории за безстрашни алпинисти и вечери в базови лагери, за това как лампа огрява вътрешността на палатка и как се чувстваш у дома насред вятъра и студа навън или може би именно за това.

За разлика от родителите си Финеган не беше безстрашен и мисълта да ги загуби му се струваше като дупка там, където са били белите му дробове. Когато майка му или баща му заминеха да изкачват връх, той превърташе историите им в главата си, но те никога не стигаха да компенсират отсъствието им. На следващия пикник в дневната той крещеше за още, като опипваше торбичката с талк на колана си, преструваше се, че прибира историите там, където те винаги ще са на безопасно място и близо до него.

След раждането на Финеган родителите му се бяха разбрали, че повече няма да изкачват върхове заедно, единият винаги ще остава вкъщи. Но когато беше на четиринайсет, изникна възможност да покорят Еверест. Те се вгледаха в сина си, по това време по-висок и от двамата, вече с наболи мустаци, и приеха. Беше минало толкова време и ето го Фин, достатъчно пораснал. Бурята, която помете базовия лагер на родителите му и ги откъсна от спасителната експедиция, беше оповестена като огромна трагедия за планинарската общност.

Финеган отказа да говори, когато от медиите, гладни за емоционалната история на останалия сирак неестествено висок младеж — звъняха на входната врата и снимаха през грамадните прозорци на дневната. Как ще се впише в живота без напътствията на родителите си? Какво мисли за това, че са го оставили? Ще успее ли някога да им прости? Чакаха пред къщата в продължение на дни, без да зърнат момчето-мъж, което търсеха.

Съседите, които бяха обещали на родителите на Финеган да го наглеждат, докато са на Еверест, нямаха сили да полагат грижи в такъв мащаб. Тогава в свои ръце нещата пое сестрата на бащата на Финеган, тя пристигна и прогони репортерите с речник, достоен за корабен екипаж.

— Само ние двамата останахме от нашето племе — каза леля му, след като затвори вратата след последния репортер, който си тръгна от моравата пред къщата. — Всички останали заминаха и измряха. Извинявай, — добави тя. Не съм свикнала да съм сред хора. Баща ти все казваше, че ми липсва филтър на мозъка.

Тя беше по-ниска от Финеган и трябваше да изпъне глава назад, за да го погледне в очите. И направи точно това.

— Искаш ли бъркани яйца за вечеря? Не мога да готвя, но с това се справям.

 

 

Леля Ейлиш пишеше софтуер за компютърна компания в Портланд, Орегон. Тя беше толкова широка, колкото бащата на Финеган беше слаб, беше толкова шумна, колкото той съзерцателен. И определено й липсваше филтър. Казваше каквото мисли — понякога, както се струваше на Финеган, преди да го помисли, коментарите й летяха толкова бързо и отвъд обществените условности, че той се улавяше, че гледа за дирите от двигателите им във въздуха.

— За бога — каза тя на погребалния агент, дошъл да предложи услугите си, — за какво ни е ковчег? Родителите му са ледени висулки. И когато телата им бъдат намерени, ще бъдат изгорени.

Финеган виждаше реакциите по лицата на хората, шока, който бързо се опитваха да прикрият, когато леля Ейлиш изстреляше някой от коментарите си. Възприемаха я като човек, лишен от чувствителност, той го разбираше от начина, по който ръцете им пърхаха в неговата посока, сякаш се опитваха да прогонят думите й от него. Сменяха темата, говореха за подредба на цветя, за терапевти, за утехата да знаеш, че хора, които си обичал, са умрели, правейки нещо, което им е носело радост. Говореха със своите любезни успокояващи гласове, които толкова приличаха на ванилов пудинг, че Финеган се чудеше дали вечер не трябва да се прибират в хладилника.

Те смятаха, че Финеган трябва да й бъде отнет, той виждаше това, но не и да поемат отговорността да направят нещо по въпроса. Той беше доволен от това. По странен начин беше облекчение да е с леля Ейлиш. Тя казваше каквото мисли, тялото й отразяваше като огледало думите й. Не очакваше от него да се съгласява с нея, ако става въпрос, дори не го искаше. Беше очевидно, че се е отказала от тази идея още преди години. Така Финеган чувстваше ума си отворен и свободен да се шляе, да намира пътя към мисли, които му се струваха истински или хубави за него.

— Родителите ти бяха идиоти — заяви леля Ейлиш в онази първа вечер в дома на Финеган. — Какво си въобразяваха? — Тя го погледна над чинията с бъркани яйца. — Но те обичаха. Как можеш да вместиш тези две неща в един ум? Ще ми се да имаше начин да поглеждаме в мозъците на хората и да виждаме как го правят.

Финеган кимна. Замисли се, ако някой сканира неговия мозък, как ли би изглеждал сега. Дали скръбта щеше да е зелена, гневът — червен, страхът — яркооранжев? Или може би цветовете нямаше да стоят разделени, може би така всички емоции се поместват в един мозък и само хората имат нужда да ги разделят на групи? Може би няма нищо лошо да е едновременно тъжен и уплашен, и ядосан, и самотен — ако можеше да е всички тези неща, без да се налага да избира, навярно и родителите му щяха да могат да го оставят и да го обичат, без да избират.

Леля Ейлиш взе Финеган със себе си, когато се прибра в Портланд. Попита го дали иска да задържи къщата на родителите си. Той погледна стените, хватките, въжетата и каза „не“. Продадоха я на пенсиониран цирков артист, който щастливо им обясни, че възнамерява да пресъздаде шапитото между високите стени на дневната. Финеган си помисли, че на родителите му би им допаднала идеята къщата им да бъде превърната в огромна шатра на червени и бели райета, пълна с фантазии за трапеци и слонове и по някой клоун, всички заедно, прислонени от студа и вятъра.

 

 

Боулдър създаваше усещането за широка чаена чаша, държана в доброжелателните ръце на планините, които го заобикаляха. Портланд беше по-скоро като игра на криеница, град, сгушен на пресечната точка на реки и пътища, покрити с мостове и дъждовни облаци. На Финеган му липсваше голямото широко небе на Боулдър, където по-разреденият въздух сякаш изискваше повече пространство, простираше се син и чист. В къщата на леля Ейлиш, която се издигаше едва на осемдесет и три стъпки над морското равнище, въздухът беше гъст, наситен и зелен, от него дробовете му натежаваха.

Финеган каза на леля си, че обича да тича, но това тогава не беше вярно. Тичането му се струваше единственият начин, по който може да върне леко задъханото усещане от детството си. Прерови кутиите си и намери чифт стари маратонки. Излизаше рано сутрин, дългите му крака го отвеждаха далеч от къщата на леля Ейлиш, но тя никога не коментираше, просто заместваше един чифт маратонки с друг, когато ги износеше. Тича цялото първо лято, крачката му се разширяваше с всеки изминал ден, тичаше покрай реки и в криволичещи паркове с дървета, които се извисяваха над главата му и сред тях най-сетне се чувстваше малък. През есента тичаше след училище и дори когато треньорът по крос му предложи да се включи в отбора, той предпочете да е сам, макар и само защото отборът никога не тичаше достатъчно надалеч, за да стигне Финеган отвъд тежестта на собствените си дробове.

Тичаше покрай езера и нагоре по хълмовете, през каньоните на сградите в центъра, до края на основното училище и в гимназията. Леля Ейлиш казваше, че на някои хора просто им отнема повече време да се аклиматизират.

 

 

На две преки от къщата на леля Ейлиш имаше стара разнебитена къща. Някога бялата й боя се лющеше от дървенията, прозорците бяха закрити от червени пердета, избелели до розови от слънцето, което трябва да бе отнело десетилетия, мислеше си Финеган, имайки предвид колко малко слънце си пробива път до тихоокеанския северозапад. Градината беше дива, запусната, оказионна разпродажба на рододендрони и глухарчета. Финеган беше видял доказателства, че някой живее там — наскоро доставен телефонен указател изчезна от предната веранда, макар и не веднага; светлина вечер зад тежките завеси на горния етаж. Сред съседите се ширеха предположения, но през последните десет години никой нямаше никакъв досег с обитателя.

Обаче един есенен ден около четири години след като се премести в Портланд, когато Финеган минаваше покрай къщата на път към училище, видя отпред линейка, двама мъже носеха крехка жена на носилка. Не беше покрита, той видя лицето й, очите й се оглеждаха наоколо със своеобразна почуда. Служителите на Бърза помощ вкараха жената в линейката и затвориха вратите, а Финеган продължи към училище, потънал в мисли.

Седмици след това нямаше никакви признаци, че къщата е обитавана. Из квартала се носеха слухове; изглежда, след като вратата на къщата бе отворена, новините рукнаха. Жената, както се оказа, след болницата била преместена в дом за медицинска помощ. Казваше се Меридел Хаус, подходяща фамилия за човек, който е известен единствено с мястото, където живее^[2].

Всеки ден Финеган минаваше покрай дома на Хаус и всеки ден стъпките му го отвеждаха малко по-близо — до ръба на тротоара, на моравата пред къщата, където от високата трева обувките му подгизваха и чорапите му бяха влажни през остатъка от деня. На втората седмица вече беше дръзнал да стигне до верандата; на третата пробваше прозорците, задните врати и вратите на мазето, по една на ден — игра на рулетка.

Не беше заради самото проникване, знаеше поне това — искаше просто да бъде вътре, което е съвсем различно. Също така естествено знаеше, че не бива — и оттам бавното ухажване, всекидневно отправяната молба. Ако къщата го искаше, тя щеше да го приеме, да му позволи достъп. В края на третата седмица, когато пробва последния прозорец на мазето и той се отвори, изобщо не го усети като взлом.

Първо пъхна краката си, спусна ги до невидимия под отдолу, след това си проправи път през затъмненото помещение, накрая намери стълбите и кухнята горе, която беше учудващо чиста и спретната, сякаш собственичката се бе подготвяла за гости, а не за идването на Бърза помощ. Влезе в дневната. Не знаеше какво очаква да намери — спуснатите пердета и отшелническият нрав на обитателката би следвало да го наведат на предположения за трупане на вещи, въпреки това не бе допускал подобно нещо. Къщата винаги му се бе струвала пълна, но не физически.

Дръпна леко едното перде, за да влезе малко светлина, и се разходи из помещението. Спря пред полицата над камината, върху която имаше шест снимки в рамки. Червеникаво-кафява снимка на мъж с театрален грим и облекло; майка и три малки деца, снимката беше също толкова стара като първата. И после останалите, напред във времето: две момичета, две жени и накрая две старици.

Той се пресегна, без да се замисля, взе снимката на двете възрастни жени и я пъхна в якето си. Отвън чу клаксона на кола и внезапно си спомни, че закъснява за училище. Запъти се към входната врата, най-бързия изход. Когато я отвори, прекалено късно чу стъпки по предната веранда и в следващия момент видя стреснатото лице на местния брокер на недвижими имоти.

 

 

— Е, това беше глупаво — смъмри го леля Ейлиш, клатейки глава.

Финеган кимна в съгласие, изчервяването от унижението пълзеше по протежение на дългото му тяло.

— Няма да те обвинят в нищо, но това не означава, че сме приключили. Ако искаш да вземаш нещо, трябва да се научиш да вземаш нещо, което хората имат нужда да дадат.

Тя извади кутия от претъпкания си гардероб в коридора. Вътре имаше купчини сини тетрадки.

— Водех курс в общинския колеж…

По начина, по който ръцете й се колебаеха, докато вземаше една от сините тетрадки, Финеган можеше да прецени, че преподаването в колежа не е било толкова продължително, колкото й се е искало.

— Вземи — връчи му тя тетрадката. — Можеш да я ползваш. Иначе само трупат прах.

— За какво да я ползвам?

— Ще разбереш.

И така следващата събота следобед Финеган се озова в малката стая на Меридел Хаус в дома за медицинска помощ със синя тетрадка в скута и химикалка в ръка.

 

 

— Значи, харесваш къщата ми? — Меридел го погледна, очите й бяха зелени като речна вода. — Можеше да почукаш, когато живеех там, щях да ти отворя вратата — добави тя.

Финеган кимна. Искаше да не се съгласи, да й каже, че всичко в къщата — от обраслата градина до изкривения асфалт на пътеката и пощенската кутия, наклонена отпред, изглеждаше като че ли е там с единствената цел да прогонва хората. Дори дървенията сякаш се отдръпваше от боята, нанесена по повърхността й. Но осъзна, че няма да прозвучи особено любезно и със сигурност ще предизвика още подозрения защо изобщо е искал да влезе. И тъй като всъщност не знаеше причината, беше по-лесно да избегне темата.

— Цял живот съм живяла там — продължи Меридел. — За пръв път съм другаде. Сестрата казва да го приемам като ваканция.

Тя огледа еднообразните бели стени на стаята си.

— Чудя се тя къде ходи на почивка. Винаги съм си мислела, че ако отида някъде, ще е в Гърция. Или в Рим. Или може би да видя кенгурата в Африка.

Тя се загледа приветливо във Финеган, после по-остро и каза:

— Може да ме поправяш. Няма да се счупя.

Той вдигна поглед и видя очите й, които го наблюдаваха.

— Може да ми дадеш и чаша вода — добави тя.

 

 

— Аз съм носителят на историите на семейството си — подхвана Меридел. Ръцете й, изкривени от артрита, бяха хванали в два полукръга чашата с вода на малката масичка пред нея. — Само аз останах.

Финеган наблюдаваше възрастната жена пред себе си. Крехкостта й го удивляваше, косата й почти блещукаше, лишена от цвят, кожата й беше толкова тънка, че той се чудеше как задържа кръвта и костите вътре. Освен това се питаше какво ще стане с нейните истории, когато вместилището поддаде, както със сигурност ще стане. Представи си как историите й се измъкват от баластрата, носят се по теченията на вятъра, разделят се на частици. Дали щяха да се реят, или да паднат тихо на земята, в океана?

Мисълта го изпълни със странно чувство на отчаяние. Финеган отвори синята тетрадка и вдигна химикалката си.

— Разкажете ми — простичко рече той и, припомнил си предупрежденията на леля си, добави: — Моля.

 

 

За такова малко вместилище Меридел като че ли побираше невъобразимо количество истории.

— Аз съм най-голямата. Бях на четиринайсет, когато майка ни почина от инфлуенца през 1926 г. Баща ми беше актьор, с мустаци и пелерини, винаги влизаше през входната врата сякаш се появява на сцена. Още си спомням мига, в който излезе от стаята на майка ми в нощта, когато тя умря. Каза, че тя е била създадена за родител, но той не е. Връчи ми двайсет долара и си отиде. Известно време вярвахме, че ще се върне, но после осъзнахме, че напразно го чакаме. Дванайсетгодишният ми брат заяви, че няма да търпи аз да командвам, и така останахме със сестра ми и с малкото ми братче, което тогава беше на две години. Няколко години по-късно го блъсна кола и останахме само сестра ми и аз.

Финеган наблюдаваше как Меридел брои, лъска загубите на живота си, все едно са мъниста в броеница.

— Нямаше да се справим без съседите — продължи тя. — Носеха ни храна и ми даваха да шия и да кърпя. Винаги ми плащаха твърде много, въпреки че тогава никой не разполагаше с излишни пари. И като че ли винаги знаеха кога ще дойдат от социалната служба да ни проверят. Съседът, местният месар, донасяше парче месо и аз се захващах да готвя. Трябваше само да се направи печено свинско. Когато социалният работник влезеше и къщата миришеше на месото във фурната, никога не питаше за родителите ни. Така останахме заедно.

Щрихите на живота на Меридел бяха набързо нахвърляни в тази първа вечер, но дори тогава Финеган можеше да види, че онова, което му е казала, е проект на къща, която чака да бъде построена, най-важните детайли само са загатнати от очертаните линии. На Меридел й бе нужно едно-единствено изречение да обясни, че двете със сестра й са живели заедно в къщата, докато Хети починала преди няколко години. Кратък наниз от думи, съдържащи почти осемдесет години от мигове — ръка, подаваща току-що измита чиния на сестра, застанала с кърпа за сушене, завъртане на пола, отпразнуване на нова работа, мъже, които влизат в живота им, но никога през главния вход. Котка, която Хети е искала. Спор за цвета на къщата. Финеган долови как гласът на Меридел се промени, когато заговори за смъртта на сестра си, как звуците са отеквали и са се превърнали в празна стая. Разбираше какво е. Седеше и населяваше страницата с думите й.

След няколко седмици леля Ейлиш каза, че може да престане да ходи в старческия дом, когато пожелае, но Финеган осъзна, че не иска. Всеки вторник и четвъртък тичаше до дома с умерено темпо, за да не пристигне плувнал в пот. Бяха две мили, не беше тежко. През първата миля се освобождаваше от деня, от шегите на другите деца за хората небостъргачи, от любопитните погледи, докато се опитваше да вмести тялото си под душа в съблекалнята. Когато започнеше втората миля, вечерта се разтваряше пред него и светлините на дома скоро се протягаха да го посрещнат.

Откри, че му е приятно да прекарва времето си с Меридел. След като къщата й бе продадена, тя го помоли да й донесе синия, оранжевия и жълтия шал от чекмеджето в бюрото и го накара да ги провеси от тавана в стаята й на широки ивици.

— Можем да се преструваме, че сме номади и това е шатрата ни, — усмихна се тя. — Ще е нашата ваканция.

Той прекара зимата в златисто-оранжевото сияние на стаята й, слушаше. Тичането обратно към вкъщи винаги беше по-бързо, краката му летяха по мокрия паваж, уличните светлини озаряваха света в блещукащи кръгове.

До края на март Финеган беше запълнил три сини тетрадки, но не спря. След Меридел дойде Луан от стаята надолу по коридора, а после дойде ред на Саймън и Джаспър. Те живееха в друг старчески дом, но Меридел се беше запознала с тях на танци за възрастни хора преди години и каза на Финеган, че трябва да говори с тях.

— Нямат семейства — обясни тя. — А Саймън е бил железничар, има много истории за разказване. Не бива да се загубват.

Саймън и Джаспър го отведоха при Вайола и Хана. Силни гласове или треперливи, изтръскващи историите си като чаршафи, извадени от сушилнята. Съжаления и гняв. И малки мигове на чиста радост. Колосана жълта рокля от детството. Изгубен годежен пръстен, намерен след години в кошница за пикник. Първото или последното виждане на дете. Розов храст, изкопан и преместен от една къща в друга. Целувка, която не е трябвало да се случва. Страниците се запълваха и Финеган обръщаше все по-малко внимание на гимназията, докато внезапно тя свърши и той се озова навън от другата страна с глава, пълна с животите на други хора.

 

 

През годините леля Ейлиш се бе опитвала да примами Финеган в света на компютрите, на редовете софтуерни кодове, които тя изучаваше сякаш ще й дадат ключа да разгадае процесите в човешкия мозък, а защо не и в човешкото сърце. Финеган разбираше удовлетворението, което тя извличаше от кодирането, способността й да се стреми да постига нещо, което вече знае, че иска, но за него интересното в човешките истории бяха неочакваните спомени, които се спотайват под думите в очакване да излязат. Доколкото той можеше да разбере, целта на кодирането беше да се създаде форма с устойчиво съвършенство, поредица от команди, които всеки път да възпроизвеждат точно каквото се иска. Обратното на хората, които будеха любопитството му именно заради начина, по който разказът се мени, крие други значения, преобразява се с времето и гледната точка.

Той се пресегна и пое историите в себе си, знаеше, че няма къде другаде да отидат, неспособен да откаже безопасен пристан за спомени, които иначе биха изчезнали незабелязани. На моменти беше смазан от тежестта на чуждите животи, от купчините тетрадки около леглото му.

— Може да ги издадеш — предложи леля Ейлиш.

Но някак си Финеган знаеше, че не това е решението. Онова, което бе преживял, докато записва тези истории, беше интимно като допир, като маса за двама в претъпкан ресторант. Не му се струваше редно да стават обществено достояние. Но не знаеше и какво да прави с тях, не знаеше кой е без тях.

И така седеше в стаята си заобиколен от тетрадки. С течение на месеците престана да вдига щорите, отказа се от тичането. Избягваше старческия дом, неговите стаи, пълни с истории, чакащи да бъдат разказани. Седеше на леглото си и взимаше тетрадките една след друга, четеше.

 

 

— Трябва да разбереш — заключи леля Ейлиш около пет месеца след като Финеган завърши гимназия. — И става очевидно, че няма да се случи тук. — Тя го прегърна, само веднъж, набързо, и му връчи ключовете на старата си хонда сивик. — Подарък. А сега заминавай.

 

 

Междущатската магистрала, която се вие през центъра на Портланд, е иначе дълга и предимно права, минава по цялото западно крайбрежие на Съединените щати. От Портланд Финеган можеше да се отправи на юг и да кара с дни, без да слиза от магистралата, по целия път до Мексико, до слънчевата светлина, ярките цветове и езика, който не говори. Дори хората да искаха да му разказват истории, нямаше да ги разбира.

Завиеше ли на север, само за около шест часа можеше да стигне до Канада през пейзаж, който предполагаше, че ще усеща познат — зелено и синьо, планини и вода. В Канада повечето хора щяха да говорят неговия език, но беше чувал, че канадците нямат високо мнение за американците, и беше малко вероятно да го приемат като достоен получател на разказите си.

Седеше в запалената кола на надлеза над I-5. В багажника на хондата имаше голяма кутия със сини тетрадки, на задната седалка бяха сложени три хартиени торби с дрехи, в последния момент леля Ейлиш беше хвърлила вътре и чифт маратонки. Той погледна на юг и видя потока от коли, отправили се извън Портланд, натъпкани една до друга като сьомга, хвърляща хайвер. Даде ляв мигач и се запъти към Канада.

 

 

Стомахът му и бензиновият резервоар се оказаха празни след четири часа път на север. Финеган слезе от магистралата с надежда да намери бензиностанция и храна, която никога не е била в херметически затворена опаковка. След като месеци наред бе живял в главата си, внезапно беше започнал отново да вижда цветове, докато караше по магистралата — жълтото на грамаден хамър, агресивно пробиващ си път на най-лявото платно, наситенозеленото на боровете от двете страни. Усещаше плъзгането на волана под върховете на пръстите си, долавя как се променя въздухът, когато минава край река, дизелов двигател, заведение за бързо хранене… Обикновено пътуването с кола го унасяше в дрямка, но това имаше точно противоположното въздействие. Откри, че иска храна, истинска храна, за която ще трябва да използва двете си ръце и вкусовите си рецептори.

Докато пълнеше резервоара с бензин, зърна сергия за плодове и зеленчуци от отсрещната страна на улицата и по-важното — младата жена, която държеше лъскава червена ябълка и се смееше с продавача. Беше приблизително на неговите години, косата й беше тъмна и къдрава, на ръст достигаше до рамото на продавача. Финеган не би могъл да каже какво има в нея, знаеше само, че ще намери място за още една история, ако е нейната. Когато я видя да си тръгва пеша, бързо допълни резервоара, паркира колата си на улицата и я последва на дискретно разстояние покрай малка железария, закусвалня за гевреци, книжарница, покрита с прах витрина, отрупана със стари кушетки и мостри от избледнели платове. Чудеше се къде ли може да отива тя с торбата с ябълки или какво ще си помисли, ако ускори крачка и се изравни с нея.

Това беше толкова нетипично за него — той, който бе прекарал вечерите си в гимназията, посещавайки старчески домове, изобщо не спря да обмисли действията си. И когато тя най-сетне стигна метална порта към двора на ресторант и мина по странична пътека, която водеше, както Финеган можеше само да предположи, към кухнята, той спря и зачака въпреки ароматите, долитащи отвътре, ухание, което му създаваше усещането за истории, които знаят къде им е мястото. Колкото и да искаше да влезе в ресторанта, да седне на маса и да яде с дни, не смееше да поеме риска тя да излезе, докато го няма.

Беше ноември. Задаваше се дъжд, можеше да го усети по начина, по който въздухът около него натежаваше. Открай време обичаше да тича в такова време, доставяше му удоволствие идеята да се състезава с капките, докато стигне до своята врата. Стоенето съвсем не беше толкова забавно и когато първите капки закапаха, почти беше решил да се откаже, но вратата на кухнята се отвори отново и мъж на около трийсет и пет с окървавена хавлиена кърпа, увита около ръката му, от чиято уста се лееше поток от испански, тръгна бързо по пътеката.

Финеган отвори портата на мъжа и когато вдигна поглед, видя момичето, застанало на кухненската врата с престилка на кръста и обезсърчено кръстосани ръце. Финеган влезе през отворената порта и се приближи.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не знам… Можеш ли да миеш чинии?

 

 

Това беше всичко, което тя му каза през първите шест седмици, докато той работеше в ресторанта на Лилиан. Името й бе Клои, научи той, и работеше по-дълго и по-усилено дори от Лилиан, идваше рано или оставаше до късно да изпробва нови рецепти. Финеган я наблюдаваше, когато това можеше да му се размине, следеше я между купчините чинии. Онова, което видя, докато тя готвеше, бе равни части желание да зарадва Лилиан и любов към самата храна — чувства, които той добре разбираше, но се чудеше дали второто ще наклони везните и Клои ще започне да готви за себе си.

Това е история, за която си струва да се чака, реши Финеган, и след първите няколко нощи в далеч не привлекателен хотел, намери стая в апартамент, който делеше с петима студенти по компютърни науки, които от време на време се държаха странно, но след чудатостите в общуването на леля Ейлиш се оказаха сравнително познати и близки съквартиранти. Финеган се хранеше в ресторанта, гледаше да избягва кухнята у дома с кулите кутии от пица и опаковки от полуготови спагети, мивката, преливаща от чинии, които можеше да изпита професионален дълг да измие. В края на първия месец си купи сгъваемо легло, после лампа. Взе си на старо скрин за дрехи. Кутията с тетрадките остана в багажника на колата му.

Започна да тича отново сутрин преди работа. Не би си признал, че се надява да зърне дома на Клои, но възможността го водеше все по-надълбоко в града, надолу по криволичещите улици, опасани с дървета, по хълмовете към квартали с малки едноетажни къщи, сгушени в съвършени решетки. Така и не я видя, но видя достатъчно от града, за да разбере, че се чувства удобно тук, където шофьорите спираха, за да го пуснат да пресече улицата, и тичането в дъжда или полумрака рано сутрин не беше самотно занимание. Докато тичаше, се опитваше да измисли неща, които може да каже на Клои. Съвет за готвене от една от книгите, които четеше. Коментар как цветът на косата й е същият като цвета на блата на шоколадовата торта, запазена марка на Лилиан. Можеше да каже, че събира истории и да я пита за нейните — но онова, което звучеше откровено с възрастните хора, му приличаше на подмазване, когато си представяше да го каже на момиче на своята възраст. И така той оставаше край мивката в кухнята на ресторанта, с гръб към готвачите, ушите му бяха наострени за всяка дума, която тя изричаше, за почукването на ножа й върху дъската за рязане…

 

 

Финеган не очакваше да види Клои в навечерието на Нова година. Беше останал до късно в ресторанта, за да избегне обстоятелството, че няма къде да отиде, макар че си казваше, че чисти кухнята специално за Лилиан. Но точно когато приключваше, Клои влезе с червения куфар в ръка и внезапният му страх, че може да заминава, развърза езика му.

Не се замисли какво точно прави, когато сложи синята тетрадка в куфара й. Повече от всичко искаше да продължи чувството от Нова година — поне частта, докато Клои се втурна през вратата. Знаеше, че е риск, беше виждал колко раздразнителна може да бъде, когато доставчикът на зеленчуци флиртуваше с нея, но го направи и зачака отзвука. Така че, когато един ден дойде на работа и видя на плота запълнената с думи тетрадка, сърцето му подскочи. Вечерта след работа прерови папките на служителите, за да намери адреса й, и следващия понеделник отиде в дома й, готов да бъде отрязан. Но Изабел беше там, не спираше да се усмихва и да му намига и на практика изтика Клои през вратата. Пътят до водопада беше спокоен, лек, Клои бавно омекваше с напредването на времето. Той мълчеше, остави я да се отпусне, усети как захвърля предпазните си слоеве.

Не я заведе при водопада, за да я целуне — някак си това изглеждаше като северозападното съответствие на покана към момиче да види офортите ти. Нито това беше първата му целувка — имаше един случай, когато целият момичешки отбор по гимнастика реши, че да се достигнат устните му е достатъчно акробатично предизвикателство, за да им донесе заверка на срока. Но когато се случи, когато сводът на скалите и стената от вода ги приближи, той осъзна, че за пръв път от времето, преди родителите му да заминат за Еверест, се чувства истински щастлив.

Трябваше да се досети, че тя ще размисли, ако има дори само половин миг. Защо й е притрябвал някакъв длъгнест мияч на чинии? Мълчанието на връщане от водопада беше напълно различно от мълчанието по време на пътуването на юг, добронамереният ритъм на чистачките се превърна в упорит рефрен — издъни се, издъни се, издъни се. Клои се беше свила на седалката си и доста неубедително изпълняваше ролята на спяща, докато Финеган караше и му се искаше както винаги, да може да се смали, но причините сега бяха други и различни.

 

 

Нещата останаха такива в продължение на месеци, Финеган и Клои играеха безкрайна игра на избягване в кухнята на ресторанта. В отчаянието си Финеган пое по улиците, тичаше и износваше маратонките, които леля Ейлиш беше сложила в колата му. Не го беше грижа къде отива, стига да е достатъчно далеч, за да се измори всеки мускул в краката му, достатъчно стръмно, за да се изтръгне дъхът му от дробовете. Когато се прибереше, стоеше под горещата вода на душа, докато някой от съквартирантите му почукаше на вратата. След като се облечеше, нападаше кухнята, изхвърляше мазни контейнери за храна, стигаше до самото дъно на мивката.

Знаеше, че трябва да се откаже, да се прибере вкъщи или да продължи. Изглеждаше съвсем очевидно, че няма да стигне доникъде с Клои. Помогна за ритуала на Изабел, като се надяваше, че ако Клои го види извън ресторанта, в къщата си, това ще промени отношението й, но тя изглеждаше твърдо решена да го пренебрегва. Но, повтаряше си той, някой, който толкова упорито те избягва, трябва да мисли за теб страхотно много. Беше странно на това да крепиш надеждата си, но той с това разполагаше.

Пролетта отстъпи място на лятото. Една сутрин по време на тичането си Финеган видя отпред дребна белокоса фигура с пурпурни маратонки. Леко се наведе, докато я подминаваше, с надеждата да остане незабелязан.

— Финеган?

Въпреки или може би поради липсващия си филтър леля Ейлиш винаги бе изисквала от него да се държи учтиво. Той се обърна и спря.

— Здравей, Изабел.

— Реших, че може да си ти.

— Трудно е да не ме забележи човек.

— Трудно е да се скриеш? — усмихна се тя. — Къде беше? Не си наминавал през вкъщи от деня на ритуала.

— Ами, да…

— Клои не знае какво прави — ясно ти е, нали?

Изабел като че ли винаги минаваше направо по същество.

— На мен ми се струва доста сигурна.

— Да. Мисля, че аз бях също толкова решена, че искам съпруга си, колкото Клои е решена, че не иска теб. Жените невинаги са прави.

Финеган кимна, макар да не беше убеден.

— Имаш ли желание да повървиш с мен? — попита Изабел. — Ще се радвам на малко компания.

Беше стигнал до средата на кроса си, точката, когато умората започва да жужи в мускулите му и да го променя от мисловно същество в чисто физическо, но кимна отново и я остави да определи темпото. Понякога се чудеше дали някой, който не е с неговия ръст, може наистина да разбере какво означава за него да смали крачката си, как това пристягаше мускулите му и при всяка малка стъпка имаше чувството, че ще изгуби равновесие и ще падне. Не се беше чувствал така с Клои, което му се струваше същинско чудо.

Добре, каза си Финеган, затова тичам, да избегна мисленето. Той трескаво потърси позната територия.

— Разкажи ми за съпруга си.

Можеше да усети как тя излъчва историята — ако се взре човек може почти да види историите, особено при по-възрастни хора, у които има толкова много, че те сякаш ще се изсипят като кутии от препълнен гардероб. Нужен е само един прост въпрос, за да се отвори вратата.

— Имахме дъщеря, после още една и син.

Любопитно е как хората стигат до историите си, помисли си Финеган, докато слушаше Изабел. Беше се научил да наблюдава пролуката между въпроса и отговора, осъзнал, че колкото по-малко очевидна е връзката, толкова по-интересен материал се крие неизказан. Да се гмурнеш в самата пролука рядко беше плодотворно, но ако му позволяха да говори, без да го прекъсват, разказвачът в крайна сметка построяваше мостове през нея, мостове, направени от спомени, които ти се струват безопасни и познати, от анекдоти, станали солидни и устойчиви с преразказването. След известно време можеш да получиш каквото искаш.

И Финеган остави Изабел да говори. От дочутите разговори между Клои и Лилиан в кухнята знаеше, че синът на Изабел се е преместил на северозапад. За археологически разкопки на полуостров Олимпик, бе казал той, но Клои беше наясно, че го прави, за да е по-близо до майка си, и Финеган долови облекчението й, че Изабел отново ще има роднини наблизо. Докато двамата с Изабел вървяха по тротоара, тя щастливо му разказваше за семейното събиране във вилата, което Аби е запланувала за предаването на ключовете на Том и Лилиан. Дори другата дъщеря на Изабел, Луси, щеше да дойде чак от… Изабел млъкна обезсърчена.

— Някъде на топло, далече. Кенгура — добави победоносно.

Когато стигнаха до портата на къщата й, тя се обърна да го погледне.

— Искаш ли да поговорим пак някой път? — Финеган хвърли поглед към къщата.

— Не е нужно да е тук. В някое кафене? С теб е толкова лесно да се говори.

Той се досещаше кога го манипулират, но старите навици трудно умират.

— Разбира се.

 

 

Първия път той просто слушаше, остави историите й да го залеят. Виждаше, че пролуките при Изабел са по-големи, отколкото при повечето хора, и невинаги са породени от обичайното емоционално колебание. Тя достигаше ръба на мисъл и анекдотите и спомените, които вероятно я бяха носили през годините досега, се разпадаха под нея. Изабел все още намираше пътя до кафенето, в което се срещаха, но той беше разбрал, че да стои на опашката зад нея е не просто учтиво, а необходимо, ако тя действително иска да получи кафето, което желае, а не което е поръчала, защото можеше да има необичайни, макар и поетични, засечки в описанието — лате, допълнително веро; лекота, допълнителни ваканции.

На втората им „среща“, както Изабел обичаше да ги нарича, той донесе синя тетрадка. Беше се опитал да мине без нея, беше се надявал, че ще може да направи прехода към чисто слушане, а не записване, но историите, които Изабел още си спомняше, бяха толкова блестящо живи, че не устоя.

— Клои има същата тетрадка — отбеляза Изабел, когато той я сложи на масата.

Финеган си спомни радостта си, когато разбра, че Клои пише в тетрадката, тъгата, която почувства, когато тя изчезна заедно с всякаква сърдечност, която бе проявявала към него.

— Държи я на нощното си шкафче — небрежно подхвърли Изабел.

Третия път, когато се срещнаха, Изабел седна с кафето си — лате, допълнително ванилия, и се усмихна.

— Стига за мен. Кажи ми защо пишеш.

Навярно заради оглушителната пара на приставката за капучино на кафемашината и гласовете на майките с колички, въртящи се около тях, които му създадоха чувството, че всичко, което каже, ще бъде чуто в най-добрия случай само от Изабел, а може би дори и тя нямаше да го чуе, или заради мисълта — и той усети угризения на съвестта за това — че Изабел вероятно ще забрави историите му, още преди да си тръгне от кафенето, сякаш никога не са били изричани, но Финеган затвори тетрадката на Изабел и заговори.

Разказа й за родителите си и голямото ясно небе на Боулдър. Как облаците на Портланд първоначално са пораждали у него усещането, че има още една бариера между него и майка му и баща му, пряк маршрут, отрязан от метеорологичните условия. Разказа й какво е да си висок, как светът в зависимост от деня от тази височина може да изглежда толкова по-малък или по-голям. Разказа й за Меридел и Хана. За Саймън и Джаспър, за Вайола. Разказа й как е видял Клои на сергията за плодове и зеленчуци, как я е проследил до ресторанта. За Нова година и всички месеци оттогава. Как въпреки всичко, въпреки колебанието дали да остане, или да си тръгне, усеща ресторанта като свой дом.

— Това е разбираемо — отбеляза Изабел.

— Кое?

— Ти много приличаш на нея.

— На Клои?

Изабел поклати глава.

— Въпреки че това би направило нещата интересни. Имам предвид Лилиан. — Тя отпи от кафето, явно се наслаждаваше на недоумението му. — Храната, историите. Не са толкова различни, да знаеш. И като говорим за това, искам да те помоля за нещо.

— Какво?

— Може ли да ми дадеш тетрадката?

Финеган още се опитваше да разбере думите на Изабел, но не беше нещо необичайно и да не ги схване. Понякога изреченото от нея придобиваше смисъл по-късно, понякога — не. При всички положения това е нейната тетрадка, каза си той. Трябва да я получи, ако я иска.

Ами, ако забравеше за нея? Ако не я предадеше на внуците си и историите се изгубеха? Нямаше връщане назад, като си отидат. Ще се пръснат и никой няма да знае къде са или кои са били.

Изабел го погледна от отсрещната страна на масата сякаш можеше да разчете всяка негова мисъл, макар че нейните собствени оставаха загадка за нея. Тя кимна спокойно в очакване. Финеган взе тетрадката и като издиша продължително, я бутна през масата към Изабел.

Вечерната тълпа отдавна се бе разотишла, ресторантът беше затворен. Финеган беше последен в кухнята. Харесваше му усамотението, изпълненията на пиано, които можеше да пусне на уредбата, без да се допитва до когото и да било. Освен това беше по-лесно да е тук без Клои, а и обичаше да изчиства всички кътчета на кухнята, след като останалите са си тръгнали. Напоследък Лилиан изглеждаше невъобразимо бременна и му доставяше удоволствие да знае, че й осигурява по-лесно начало всяка сутрин, когато идва в ресторанта. Беше благодарен не само за работата си, но и за атмосферата, която тя създаваше в кухнята. Да я чисти беше начин да каже „благодаря ти“.

През целия си живот Финеган се беше справял с куриозното естество на съществуването си. С любопитството, изписано върху лицата на всички, от което му се приискваше да може просто да татуира на дългите си ръце отговори на неизбежните въпроси: Не, родителите ми не бяха гиганти. Не, не играя баскетбол. Не, не ми е нужна кислородна маска. Но тук, в кухнята на Лилиан, той се чувстваше просто висок, един от група способни хора, които работят заедно. Лилиан се отнасяше към всеки човек — мияч на чинии, готвач, сервитьор или клиент, със същото уважение, с което подхождаше към продуктите в ръцете си, и нейното отношение се прехвърляше върху целия персонал.

Той се усмихна, докато бършеше запушалката на мивката, последното нещо, което правеше, преди да се прибере вкъщи.

Вратата на кухнята се отвори с трясък и чу глас зад себе си.

— Такъв глупак си!

Финеган боязливо се изправи и се обърна. Клои.

— Тетрадките.

След това прекоси кухнята и го целуна.

Финеган нямаше представа за какво говори, но реши, че това е единственият въпрос, който не се налага да задава. Просто я вдигна на плота, така че случващото се да продължи възможно най-дълго, без той да си счупи гърба.

Мобилният телефон на Клои звънна. Тя се отдръпна от Финеган и бръкна в джоба си.

— Ама ти сериозно ли? — изуми се той.

Това не можеше да се случва два пъти. Ако тя понечеше да избяга, той просто щеше да я набута в мивката, беше достатъчно голяма да я побере. Нямаше да остане там в никакъв случай, но това поне щеше да я забави.

— Може да е Изабел — поклати глава Клои. Погледна кой се обажда. — Том е.

Изглеждаше притеснена и прие обаждането.

Финеган наблюдаваше, докато Клои слушаше. Чуваше боботенето на Том от другата страна на линията, в ритъма на изреченията се долавяше вълнение.

Финеган вдигна вежди въпросително. Клои се засмя и оформи с устни една дума — бебе.