Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (8)

Купчината дърва

Том беше бесен или може би просто изплашен. През последните пет години бе осъзнал колко сходни могат да изглеждат двете емоции, разменящи си дрехите като приятели, прекарали твърде дълго време заедно. Но при вида на отпечатъка от ръката на Изабел върху корема на Лилиан — всичко, което внезапно бе осъзнал, че означава, и фактът, че не му беше казала, в мозъка му избухна такава какофония от чувства, че предпочете да се махне от кухнята. Успяваше да избягва Лилиан по време на парада на Изабел из квартала, непрекъснато търсеше лента, която трябваше да се пристегне, или се притичваше на помощ от другата страна на трона. Когато следобедът свърши и сбогуванията се рееха във вечерния въздух, той се измъкна в градината на Изабел. Може би там щеше да се справи с емоциите си, да ги подреди в стройни редици и да отскубне като бурени онези, които не се вписват.

 

 

Столът на Изабел беше оставен в края на зеленчуковата градина. Том не беше сигурен дали е редно да седне на нечий трон, но столът, изглежда, нямаше против, дълбоката му седалка отправяше несъмнена покана. Седна и се намести между подлакътниците. Изпусна пара, както му се стори, за пръв път от часове и затвори очи.

Внезапно на не повече от няколко преки изсвистяха спирачки на автомобил. Тялото му се напрегна в очакване на неизбежния сблъсък, на звука от метал, стържещ по напуканата повърхност на стъкло. Но това не се случи. Чу само отбиването, смяната на скоростта и посоката, престрояването. Кварталът отново притихна.

Така се получава, помисли си той — моментен сблъсък с тленността, който те пробужда за възможностите на живота, за истината, че пилееш дните си, като се ядосваш, че светофарът свети прекалено дълго в червено, докато отиваш на работа, или че в хранителния магазин вече не зареждат любимата ти марка зърнена закуска. Ще вдигнеш очи стреснат и после ще продължиш напред в света, благодарен, че се отлага смъртната присъда.

Освен, разбира се, когато не ставаше така — когато съдбата идваше ли, идваше и отнемаше не теб, а някого, който е толкова близко до теб, че би предпочел да се е прицелила по-добре. И след като веднъж се случеше, сякаш си впримчен в този момент, все чакаш, все си готов да паднеш.

Това беше нещото, което той на никого не знаеше как да обясни, дори на себе си — как скръбта е страна, която е също толкова трудно да напуснеш, колкото е ужасно да попаднеш в нея. Точно сега трябваше да се радва на бъдещия живот с тази нова жена, която обичаше. И въпреки това бе необходимо само едно избухване на адреналина и той политаше обратно надолу в бездната на смъртта на Чарли.

 

 

Трябваше да има знак, билборд, че нищо няма да има смисъл отново — сюрреалистичният начин, по който първите дни след диагнозата на Чарли му напомняха за пристигането в Италия за медения им месец. В един момент беше в американски самолет, практикуващ адвокат, наскоро оженил се, слушаше съобщенията на език, който влизаше в съзнанието му без усилие, гладко. В следващия беше на летище, където всичко — надписите, разговорите, жестовете, беше непонятно.

Само няколко години по-късно седеше редом със съпругата си в лекарски кабинет и слушаше диагноза, която не беше по-разбираема.

С времето се беше научил да се справя с придвижването в страната на болестта. Речникът от многосрични думи, които звучаха като гръцки и понякога бяха. Порядките — кога да предложиш помощ, кога да се отдръпнеш, кога комплиментът ще се смята за нещо различно от съжаление, кога ръка на рамото ще е по-скоро знак за подкрепа и няма да причинява болка. И традициите — чашата вино, която се предполагаше, че Чарли в никакъв случай не бива да пие, миг, в който да си спомнят кои са били, когато единственият език, който не са знаели, е бил италианският.

— Наздраве за деня — казваше тя, като вдигаше чаша, а той се опитваше да не си спомня нощите от медения им месец, гърдите й, заоблени и пълни, докато пристъпваше към него в хотелската им стая.

Но тъкмо беше овладял уменията на болногледач, и беше пратен в изгнание в страната на вдовците, където живееше в къща, препълнена с тишина. Прекарваше месеците, без да е в състояние да говори с хората, вече не знаеше как и не проявяваше желание да се научи. Те пращаха бележки на твърда бяла канцеларска хартия, утешаваха го за загубата му, а и той едва се овладяваше да не им се разкрещи, че не е загубил нищо, никога не я е изпускал от поглед. Това не беше губене, беше само напускане.

Приятелите му се тревожеха, защото времето минаваше и той не показваше никакви признаци да продължи напред, но когато му напомняха, че е още млад, и го окуражаваха да погледне навън и да продължи, мисълта да разговаря, да се налага да усвоява речника и нюансите на нуждите на друга любима (той не можеше да мисли за съпруга) и историята на живота й го изтощаваше. Беше по-лесно да говори език, който познава, макар да разговаряше с мъртва жена.

Близо година след смъртта на Чарли приятел го заведе в ресторанта на Лилиан и Том намери на масата обява за готварски курс. Записа се, за своя изненада. Може би го бе почувствал като начин да продължи да бъде с Чарли, която обичаше храната с цялото си сърце и той понякога се шегуваше, че не е останало място за него — твърдение, което Чарли предизвикателно и многословно отхвърляше, ръцете и краката й го обгръщаха, дългата й руса коса миришеше на зехтин, на риган и на къкрещи домати, ухания, от които той би следвало да ревнува, но можеше само да вдишва, напълно съблазнен.

Но в крайна сметка курсът по готварство на Лилиан се бе превърнал в своеобразно начало. Някъде около третия урок той почувства, че сетивата му започват да се пробуждат, откри, че се наслаждава на хрупкането на препечена филийка сутрин, на топлото плъзгане на маслото по езика му. Беше се огледал да види останалите хора от курса, питаше се какви са техните истории, техните тегоби и радости.

Една вечер по време на часа застана до Лилиан на плота и наблюдаваше как дългите й тънки пръсти се движат в брашното, как хващат дръжката на тигана. От ръцете направи бавен, но прост преход към китките, лактите, ключиците, очите. Как устните й се отпускаха в лека доволна усмивка, когато парченцата сирене от фондю най-сетне се разтопяха. Как наблюдаваше курсистите си, усещането му, че тя им дава онова, от което се нуждаят, макар да задържа нещо от себе си. Именно последното може би най-силно възбуждаше интереса му и той започна да я наблюдава по-внимателно и да търси нещото, което тя пропуска, с надеждата, че може да е свързано с него.

Сходствата между Чарли и Лилиан бяха очевидни — общата им любов към храната, начинът, по който променяха живота на другите просто като ги хранеха. Но докато Чарли беше топлината на слънцето на плаж, Лилиан беше повече есен, загубата и изобилието присъстваха едновременно. И така, последната вечер от курса по готварство, след като курсистите бяха почистили и се бяха отправили навън, той отказа поканите им за питие преди лягане в местния бар и се върна в ресторанта, като се опитваше да пренебрегне усещането, че още държи ръката на Чарли, докато отваряше портата и извървяваше отново пътеката до вратата на кухнята на ресторанта.

 

 

Лилиан знаеше, разбира се. Беше й казал за Чарли в онази първа вечер, докато се разхождаха по пряката, после из квартала, после навътре в града и обратно, небето ту притъмняваше, ту просветляваше. При тази първа разходка тя просто слушаше, попиваше историята му. В края на вечерта той я остави пред дома й и спря разколебан, не беше сигурен как да се сбогува.

— Заместванията се получават най-добре в готварството, Том — каза тя.

След това го целуна безмълвно и влезе в къщата.

Беше останал настрана за известно време — казваше си, че има работа, което в много отношения беше вярно. Но след няколко седмици се озова отново в ресторанта, на маса край прозореца. Когато Лилиан влезе в салона и го видя, тя се приближи да го поздрави, отпуснала ръце, и той почувства как пръстите му се протягат да докоснат нейните.

* * *

Прекараха изминалата година заедно, животите им бавно се примесваха един в друг. Изградиха доверие — един в друг, в късмета — ястие след ястие, през лято, прекарано в събиране на стриди и миди на плажа, във вечери в градината по време на почивките на Лилиан в ресторанта. Тя му разказа как баща й ги е напуснал, когато е била малка, за смъртта на майка си. За това как готвенето е направило живота й не просто по-хубав, а завършен. Той й разказа за детството си на Източното крайбрежие, за кончината на баща му, после на съпругата му. Разговорите им се лутаха в клоните на черешовите дървета и накрая се разпростряха по възглавниците в леглото, думите се разтвориха в допир.

Том беше забравил колко много може да иска тялото, колко безгранична може да е страстта. След като бе наблюдавал как тяло, което обича, се разпада в нещо, което той едва разпознава, великолепието на меката извивка на кръста на Лилиан, линията на дългия слаб крак, подаващ се от халата й, докато сутрин седеше на масата в кухнята, го бяха поразили и той навлезе в света й дълбоко и с благодарност.

— Затвори очи — казваше тя и той усещаше допира на кашмир по бузата си. — Представи си жасминов ориз. А това, добавяше тя, когато сурова коприна бръсваше гърдите му, е лавандула.

И докато тъканите докосваха кожата му, той се кълнеше, че може да усети как се замъгляват границите между допир и ухание, вкус и гледка, звук.

* * *

Това, което не беше включил в сметките обаче, бе колко лесно и често други линии ще се застъпват с настоящето — как понякога ще чува гласа на Чарли, докато Лилиан пее под душа, как ще вижда Лилиан да готви в кухнята му и ще си спомня Чарли, която влиза в дневната с лъжица в ръка, за да му даде да опита нов сос.

С течение на месеците вещите на Лилиан бавно се местеха от апартамента й в къщата му. Първоначално само очевидното, четки за зъби и бельо за следващия ден, но в крайна сметка ги последваха късчета от личността, които придаваха нов цвят на лавица с книги, нов аромат на възглавниците на дивана. Изпита нелепо облекчение, когато разбра, че Лилиан предпочита другата страна на леглото, не тази на Чарли. Беше като шофиране в Англия — дори в някакъв момент умът ти да успява да заличи разликите в миризмите и цветовете, в мелодията на акцента, може със сигурност да се разчита, че обстоятелството, че колите се движат на обратно, ще те разтърси до пълното осъзнаване в коя страна се намираш.

Но се стигна до една нощ. Лилиан се прибра късно от ресторанта, Том беше вече дълбоко заспал.

— Премести се — прошепна тя. — Разтегнах си мускул във врата, тази нощ трябва да спя от твоята страна.

Думите й достигнаха до него, процедиха се през сънища за дела и заключителни речи. Изплува, само колкото да се отмести вдясно, и моментално се претърколи да гушне обърнатото й с гръб тяло, колената му се плъзнаха в извивките на нейните, главата й се сгуши под брадичката му. Косата й миришеше на зехтин и риган и той вдъхна дълбоко насън.

Сънищата му бяха златисти, бурни. Зашеметен от копнеж, той се пресегна към нея, още в полусън. Тя се обърна към него, влажна, и той имаше усещането, че влиза в река, тялото й се надигаше и отпускаше до него като течение, ръцете и краката й го обгръщаха. След това я чу да диша бавно и да се връща към съня. Когато първата светлина проникна през прозорците отгоре, той лениво отвори очи и видя дългата й черна коса разпиляна върху гърдите си. Не руса. Не Чарли.

Разтреперан от чувство за вина, стана от леглото, изкъпа се и отиде на работа, макар че беше едва пет и половина сутринта. Лилиан му се обади по-късно, гласът й беше още провлечен, той й каза, че съжалява, че е излязъл толкова рано, но има важен случай. Вечерта, когато тя се прибра от ресторанта, той масажира врата й близо час, неизречени извинения протичаха през пръстите му в мускулите й, отпускаха ги. Когато свърши, Лилиан се обърна с усмивка.

— С какво съм те заслужила?

През нощта тя спа от своята страна на леглото. На следващия ден му бе възложен мащабен случай и той се потопи алчно, с благодарност в работата, където всичко има прецедент и всички престъпления, със или без умисъл, имат ограничени присъди.

* * *

Задната врата на къщата на Изабел се отвори и се появи Лилиан, облечена в пуловера му, който висеше до коленете й, широк като расо на послушник. Тя го погледна.

— Хей — докосна с ръка корема си.

— Кога… — попита той.

— Знаеш…

И тогава той осъзна, че действително знае.

— Съжалявам — каза тя. — Трябваше…

— Не.

Беше ужасно, че се извинява.

— Е?

Той я погледна. Осъзна, че е използвал вече всички думи — кога, какво каза лекарят. Обичам те.

— Хубаво — каза тя и се върна в къщата.

 

 

И после нямаше нищо — само отново тишината в къщата му, която му се струваше безнадеждно, безкрайно позната.

 

 

Би спал в кантората, ако можеше — повечето съдружници оставаха до късно на работа и нямаше да има кой знае каква разлика колко време прекарва там. Във всеки случай намираше съня надценен, просто уязвим момент за ума му да се лута като дете, което не може да плува и се връща постоянно до ръба на басейна. Оставаше до късно, само и само да избегне леглото си, където можеше единствено да лежи по гръб в средата, като се опитва да не мисли за спомените от двете си страни.

Страхотно, мислеше си, сега мога да избирам.

Работеше, подхвърляше часове на вечно гладен случай — сложна битка с високи залози, в която беше замесена фармацевтична компания, млада майка и фатален страничен ефект. Един ден на тръгване от среща шефът му го заговори.

— Имам друг случай за теб. Справяш се толкова добре с клиента ни тук, че реших, че си подходящият човек. Ние сме третата юридическа кантора, към която се обръща.

Том насили лицето си в изражение на заинтригувано очакване, което нямаше нищо общо с мислите му. Да си втората кантора не е непременно ужасно; в най-добрия случай означава, че първата фирма е била некомпетентна или че нереалистичните очаквания на клиента не са били приети достатъчно благоразположено, което кара клиента да си тръгне, но има надежда да стане по-отстъпчив, като продължи напред. Но да си третата кантора обикновено означава, че клиентът не желае да се откаже от безнадеждна ситуация по причини, които в общи линии нямат нищо общо с правото. Не за пръв път Том се замисли, че в юридическия факултет трябва да има повече часове по терапия и да се посвещава по-малко време на мистериозни случаи от 80-те години на ХVІІІ век, касаещи собствеността на кози.

И сега, като се имаше предвид „гледната му точка“ като вдовец, той получаваше всички безнадеждни случаи. Понякога имаше чувството, че обикаля из кантората с табела на гърба „Скърбите ли“. Том се чудеше какъв ли случай би получил, ако знаеха за Лилиан.

Новата клиентка седеше в кабинета му с ръце в скута, челюстта й беше така силно стисната, че Том го заболяха зъбите.

— Искат да се съглася на споразумение за обезщетение — започна тя. След като Том се представи, думите й заляха неговите. — Що за дума е обезщетение?

Според папката на бюрото на Том петгодишната дъщеря на жената беше прегазена от камион за доставки, докато излизала с велосипеда си от алеята пред къщата им в рядко използвана задънена улица. Шофьорът, млад мъж, очевидно беше съкрушен; компанията, за която работеше, два пъти бе предложила споразумения за обезщетение, за които Том моментално прецени, че са над обичайната сума.

— Не искам споразумение — заяви жената.

— На какво се надявате? — попита Том.

Вероятно на този етап ставаше дума за отмъщение, но винаги беше по-добре да чуеш как го изричат клиентите.

— Някога губили ли сте близък?

Гледаше го право в очите. Том знаеше, че тя не вярва, че е губил близък, не и щом я пита какво иска.

Беше време да насочи вниманието към нея, да отстъпи деликатно назад до позицията на обективен адвокат. Да подреди книжата. Може би да предложи кафе. Не че законът е безчувствен, все повтаряше шефът на Том, просто работи по-добре с известна отдалеченост. Жената го погледна, сякаш знаеше и това, сякаш двамата са застанали пред горяща къща и хората са още вътре. Сякаш отказът му да влезе в нея е отвратителен.

— Да — отговори Том.

Тя кимна с разбиране.

Том взе документите на споразумението.

— Предишните предложения са били щедри. И младежът се е извинил. Виждам, че ви е писал писма.

— Да.

— Тогава какво искате да направя?

— Да удължите нещата.

— Защо? Какво се надявате да постигнете?

Ръцете й се размърдаха в скута.

— Трябва да ми кажете — настоя Том, — иначе не мога да ви помогна.

— Той е последният човек, който я е видял.

— И искате да си плати?

— Не. — Тя поклати глава и погледна Том сякаш е била права за него в началото. — Той и аз — ние двамата, сме я видели последни. Какво ще правя, когато него вече го няма?

 

 

Дори като съдружник той можеше да посвещава определен брой часове на работа — в някакъв момент трябваше да се прибере у дома. Имаше начини да го отлага — вечерно питие в бара срещу кантората, различен и по-дълъг маршрут до вкъщи, но като че ли всички те в крайна сметка минаваха покрай апартамента на Лилиан.

Една вечер, докато минаваше бавно с колата оттам, вдигна поглед. В осветения прозорец видя Клои на мивката, миеше съдовете. Лилиан, Изабел и Ал седяха на масата, облегнати в думите си. Том се прибра и запали всички лампи в къщата.

 

 

— Сигурно се чудиш защо те доведох тук.

Изабел и Том седяха на предната веранда на вилата, гледаха към каменистия плаж и водата отвъд него. Беше началото на май, въздухът още беше прохладен и Изабел бе увита в синьо одеяло от едно от леглата вътре, на главата си беше сложила червена плетена шапка. Прилича на решително градинско джудже, помисли си Том.

— Предполагам, че ще чуя конско…

— И така, ще се ожениш ли за нея?

Нарасналата откровеност на Изабел беше страничен ефект от нейното „особено състояние“, както тя обичаше да го нарича, но Том знаеше, че тя също така не е далеч от мисълта да я използва за свои цели. Като се замислеше, това беше от нещата, които най-много харесваше в нея.

— Дотук с тактичността — отвърна той с кисела усмивка.

— Жената е бременна — отбеляза Изабел.

Понякога Том се чудеше как хората продължават да се движат напред в неща като брака и децата. И двамата с Изабел знаеха какво е усещането да гледаш как те напуска брачна половинка. Развод или смърт — и в двата случая оставаш с половин договор, прикован на място от обещания, които не си нарушил. Можеш да се опиташ да се движиш — напред, настрани, но в крайна сметка, изглежда, винаги се въртиш в кръг, връщаш се към момента, от който си тръгнал. Нищо чудно, че на сватбите се разменят пръстени.

— Не знам как да направя това — призна Том.

— Може би ти трябва различно „това“, миличък — каза Изабел, като дръпна шапката над ушите си. — Но, добави нехайно, докато си тук, има нещо, което можеш да направиш за мен.

 

 

Том стоеше и гледаше дървата — като нищо са един кубик, прецени той. Трупите, които беше цепил в младежките си години, бяха чисти, гладки, ухаещи на елша и клен, тяхната равна повърхност почти умоляваше да бъдат насечени. Помнеше радостта от заякващите си мускули, удара с брадвата, която се извиваше в безкрайна дъга и сетне се стоварваше. Пълното и крайно задоволство от гладката повърхност, разцепваща се във въздуха, докато парчетата отхвърчат от двете му страни.

Това обаче нямаше да има нищо общо, можеше да го прецени, докато оглеждаше бъркотията от чворести дънери и пънове, половината бяха мокри и гниеха, другата част бяха твърди и блестящи и зелени. Това бяха дърва, които отправят предизвикателство към брадвата, нагледен урок, че когато става дума за отопление, понякога е по-добре да използваш други изобретения на човека — електричество, газ.

— Откъде си ги взела?

— Едни съседи си разчистваха имота — отвърна тя невинно. — Не е ли мило от тяхна страна?

Том знаеше, че Изабел има вилата от десетилетия. Беше се отоплявала на дърва през годините, в които бе живяла тук, дори му се беше хвалила, че сама си ги е сякла. Тя добре познаваше скапаното дърво.

— Изабел, бъди разумна.

— Да бъда разумна никога не ме е научило на нищо — спокойно го изгледа тя. — Нито ще топли вилата ми. Ще съм вътре, ако ти потрябвам.

 

 

Том не беше хващал брадва от почти петнайсет години, не и откакто баща му бе починал и семейството му бе престанало да ходи на езерото. Той разположи първото парче дърво на най-равния участък земя, който намери, с надеждата за памет на мускулите или поне за мускули. Беше избрал изгнило дърво, предполагайки, че ще е лесно начало. Задържа брадвата водоравно, усещайки баланса, тежестта на острието в дясната си ръка, докато лявата обвиваше извивката на дръжката. Спомни си какво го беше учил баща му, как ръцете му вдигат брадвата, дясната длан се плъзва от долната страна на дървената дръжка, за да се срещне с лявата, свитите колена се изправят, тялото се надига, почти се отделя от земята.

— Гравитацията е твой приятел — бе казал на Том.

Сега Том вдигна брадвата над главата си, чу звука от дясната си длан, която се плъзга по дръжката, на острието, разсичащо въздуха. Почувства как земното притегляне сграбчва острието на брадвата, когато то достигна най-високата точка от дъгата си, и замахна надолу, усети как острието влиза в пъна меко и влажно. Разклати дръжката напред-назад и дървото се разцепи сънено на две, насекоми плъпнаха да се скрият, дебели бели лаври се сгърчиха от светлината.

Сложи парчетата на слънце, клатейки глава.

Отне му час да се справи с размекнатите от влагата трупи, но на последния се чувстваше като майстор. Брадвата се извиваше в плавна, интуитивна дъга, пъновете се разцепваха, почти преди острието да ги докосне. Щяха да минат месеци, ако не и години, докато станат годни за горене, но нацепени и наредени на сушина, поне щяха да започнат да съхнат. Беше приятно да върши физическа работа, да усеща, че е полезен по начин, който можеш да измериш на височина или на тежест.

Насочи вниманието си към другата половина от купчината и придвижи един от чворестите дънери за сечене. Седеше си там, тумбест и разгневен, пръстените му се завъртаха извън очертанията си, тласнати в нови форми от избили клони.

Острието на брадвата се стовари, отскочи от неумолимата повърхност на дънера и полетя към крака му.

— По дяволите! — извика той, като отскочи назад.

Изабел подаде глава от вратата на вилата, държеше в ръце бяла купа с кант с изрисувани сини цветя. Олицетворение на домашен уют.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Всяка секунда ново вълнение.

— Виж само колко работа си свършил. Ще приключиш за нула време.

Вратата се затвори.

Том я изгледа свирепо и впери гневен поглед в пъна, който си стоеше непокътнат.

Разкърши пръсти, усещайки пришките, които вече избиваха. Вдигна брадвата и чу мускулите си да ръмжат, стовари я тежко и точно, усети разтърсване, което избухна по ръцете му и стигна до челюстта. Когато погледна надолу, видя тънка пукнатина в дървото — като срязване на хартия най-много. Изтръгна брадвата с лекота и се прицели отново на същото място. Отново. И отново. Ръцете му пулсираха от кръв. Накрая усети острието да потъва, но когато се опита да го измъкне, то не излезе. Разклати дръжката. Нищо. Вдигна брадвата и пънът се надигна с нея, увиснал като нещо мъртво.

Мускулите на ръцете му трепереха. Беше допуснал грешка — трябваше първо да се заеме с тази купчина, докато е още със свежи сили. Но беше твърде уморен. Хвърли бърз поглед към вилата и видя Изабел през прозореца, слагаше на котлона вода за чай. Уискито е за предпочитане, помисли си той. Тя погледна навън и помахването премина във вдигнат палец.

Хубаво.

Без да пуска дръжката, удари пъна в земята, надяваше се да го разцепи по-дълбоко с брадвата или да я извади, или каквото и да е.

— Излез — промърмори през зъби, докато вдигаше и стоварваше пъна в края на брадвата. — ИЗЛЕЗ.

Брадвата не се освободи, но той усети, че бавно острието се придвижва навътре, по около инч всеки път, докато накрая пънът се разполови.

— ДА! — извика победоносно.

Огледа купчината до себе си. Оставаха още двайсет и пет пъна — а търпението на Изабел изглеждаше нескончаемо.

 

 

Някъде около пън номер десет престана да го е грижа. Тялото му взе превес, отпусна се на безкрайния басов ритъм на брадвата, налагаща съзнанието му до безчувственост. Пън след пън, пън след пън.

Стигаш до точка, в която вярваш, че всичко, което представлява животът, е поредната лоша новина — резултат от изследване, неуспешно лечение, съчувственото изражение на сестра, които те вцепеняват, присвояват пространство в мозъка ти, което е съхранявало спомени за голото тяло на жена ти, тичащо в океана, за усмихнатото й лице, когато вдига четка, за да боядисва стените в спалнята в топло и ярко прасковено, което се кълнеш пред нея, че никога няма да харесаш.

Какво го бе накарало да допусне, че може да обича Лилиан след това. Тя беше казала, че не вярва в заместванията. Беше отворила врата и беше влязла през нея благодарна. Но той беше влязъл само наполовина и продължаваше да носи всичко това със себе си.

Можеше да го почувства, докато сечеше — дълбокия черен гняв, скръбта, наблъскана между лопатките му като парчета мръсен сбит лед. Той вдигна брадвата и се прицели в чворестото дърво пред себе си. Мускулите му крещяха. Едва когато не можеше да вижда пъна пред себе си, осъзна, че плаче.

Остави брадвата и седна на земята. От кожата му излизаше пара, която изпускаше облачета топлина в прохладния въздух. Беше изморен, изпразнен. Баща му казваше изцеден, сякаш енергията е нещо, което би могъл да съхраниш, ако си внимавал, ако си мислил за бъдещето. Нещо, което и двамата в крайна сметка нямаха, помисли си Том. Но докато седеше тук, а тялото му трептеше, осъзна, че в неговия случай това не е вярно. Имаше бъдеще, но с нищо не се различаваше от майката в кабинета му, техните умове бяха вцепенени в неподвижност от усилието да гледат назад, да си спомнят не какво са имали, а че са го загубили.

„Това не са остатъци, казваше му Чарли, докато изваждаше от хладилника храната от предишния ден. Това е преднина.“

Том погледна нацепените пънове, пръснати около него. Разкърши рамене, изправи се и започна да ги натрупва в грамада.

* * *

— Заповядай — подаде му бира Изабел, дошла, докато той слагаше последния пън върху купчината. — Защо не отидеш с нея на плажа?

Том се приближи до ръба на водата, тялото му трепереше от напрягането. Рационалната част от ума му отбеляза, че вероятно утре всичко ще го боли. Постла пуловера си и се отпусна внимателно върху плавей, след което се загледа в заливчето на Изабел. При вилата имаше купчина нарязани дърва, висока почти колкото него. В краката си чуваше вълните, пробягващи през камъните нагоре по плажа. Почувства гладкия плавей под себе си, бриза, охлаждащ потта в косата му. Искаше му се да седи тук и никога да не си тръгва.

Когато Том беше малък, всяко лято семейството му ходеше на езеро във Върмонт за две седмици. Пристигаха, Том изхвърчаше от колата, станала задушна последните няколко мили, тъй като баща му караше с вдигнати прозорци, за да не влиза прахът от черния път. И там беше езерото, кръг от синьо, заобиколен от дървета, въздухът беше внезапно, стряскащо чист. Братовчеди и летни приятели излизаха от вилите и се втурваха надолу по стълбите, след известно време всички изчезваха в свят от папури и гребни лодки, от дървени пристани и скокове във водата рано сутрин, толкова студени, че дъхът ти секва.

През годините тези две седмици се бяха превърнали в нови глави на живота му. Първото му счупване (ръка, на люлка). Първата му риба (пъстърва, мятаща се на дъното на лодката, гневът оцветяваше вкуса на месото й; щеше да я опита по-късно вечерта и никога повече нямаше да вкуси пъстърва). Първото зърване на женски гърди (приятелка на по-голямата му сестра, чието горнище на банския като по чудо се развърза при гмуркане във водата, и така зашеметяващо щедра част от плътта, розово зърно, се появи за миг, преди тя да се скрие с писък под водната повърхност). Първото сексуално преживяване (на шестнайсет; Джулиан от съседната вила). Единствения път, когато баща му го прати вкъщи (виж по-горе). Първия път, когато би леля си на покер. Последния път, когато видя дядо си — с времето главите създаваха свързана сюжетна линия на живота му.

По някаква причина, когато беше при езерото, всичко изглеждаше толкова по-ясно. Веднъж Том се опита да говори за това с баща си, който не го разбра и се впусна по дълга допирателна за климата и чистотата на въздуха. Но не това имаше предвид Том. За него животът в града беше пълен с толкова сложни модели, че беше невъзможно да видиш отделните нишки. Вилата обаче никога не се променяше, беше мястото, на което той се връщаше, преценяваше собственото си развитие на фона на нейната еднаквост — неочаквано високото горно стъпало на верандата, което го спъваше като съвсем малък, но по-късно се превърна в удобно място за дългите му тийнейджърски крака, докато седеше навън на 4 юли и гледаше фойерверките. Когато се върна след първата си година в колежа, възприемаше това стъпало като шега с всеки новодошъл, чието инстинктивно привикване с височината му беше знак за истинско присъединяване към племето на летните хора.

Вилата съдържаше формата и цвета на детството му, придаваше завършеност на заплетените отношения в семейството му. Том се чудеше сега дали, ако баща му не бе починал и с него не си бе отишла и традицията на езерото, той щеше да затвори кръга, да се завърне и да види стъпалото на верандата с очите на баща, притеснен, че собственото му дете ще се спъне.

Зад себе си чу Изабел да стъпва по камъните към водата. Тя се приближи и сложи ръка на рамото му.

— По-добре ли се чувстваш?

Том отпи голяма глътка от бирата си.

— Изабел — той остави бутилката на плавея, — мисля, че знам какво трябва да направим.

 

 

— Топките ти трябва да са с размера на праскови от Джорджия.

Клои стоеше на вратата на кухнята на ресторанта. Том видя резултата от следобедното почистване зад нея, но нямаше и помен от Лилиан.

— Клои — започна той.

— Имахме ти доверие. Аз и Лилиан. Помниш ли какво означава това тук?

— Ще ми позволиш ли само да опитам?

Финеган се приближи зад Клои.

— Клои, на Лилиан не й е нужно куче пазач.

— На мен също — отсече тя.

— Добре, щом е така — каза Лилиан и се приближи, бършейки ръце в престилката си.

Красива е, помисли си Том.

— Вие двамата се връщайте на работа — обърна се тя към Финеган и Клои.

След това излезе навън, затвори вратата и донесе уханието на лимони. Том можеше да усети в костите си колко много иска да е част от чистия цитрусов свят пред себе си.

— Трябва да си изяснят нещата — каза Лилиан, загледана през рамо към кухненската врата.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Том. — Искам ти покажа нещо.

Тя се обърна да го погледне.

— Правили сме го преди.

— Вече сме трима.

— Бяхме трима и тогава.

Гласът й беше тъжен, но решителен. Лилиан учителката, приятелката, неизменно беше спокойна и отзивчива, прозренията й бяха река, в която можеш да се влееш, да се потопиш със съзнанието, че ще се погрижат за теб. Реката на тази нова Лилиан имаше мускули, посока. Животът в тази река ще изисква различни умения, но ще стигнеш донякъде, осъзна той, докато я гледаше.

— Да — каза накрая. — Други трима.

Тя кимна, влезе вътре и затвори вратата след себе си. Том си помисли, че това може да е краят, че тя няма да се върне или в най-добрия случай той ще трябва да изчака, докато чиниите бъдат измити, последните остатъци от храната — покрити и наредени по рафтовете в хладилния склад. Но в следващия момент тя излезе, наметнала яке на раменете си.

 

 

Пътуваха час, в колата беше тихо. Том чувстваше думите, които се блъскаха в него, напираха да излязат, но те всички изглеждаха опетнени от нещата, които не беше изрекъл. Преди два месеца тя му беше предложила себе си, бебето като подарък, а единственото, което той направи, бе да потърси етикета с цената, за да провери колко спомени ще му струва. Ето защо сега също като нея мълчеше, докато се движеха по магистрала, после по лъкатушно шосе с две платна, накрая по дълъг тесен път, опасан с дървета, до мястото, където свършваше в края на залива.

Лилиан го погледна въпросително, но Том просто слезе и извади от багажника две гребла, одеяло и възглавничка и тръгна към полегнало на една страна червено кану, завързано за вечнозелено дърво. Лилиан слезе от колата и го наблюдаваше как изважда ключ от джоба си и освобождава кануто, изтегля го надолу до каменистия бряг и слага възглавничката на седалката вътре.

— Може ли да попитам къде отиваме? — тя сложи ръка на корема си.

— Недалеч. Няма опасност, правя това от дете, не помниш ли?

— Онова е било езеро през лятото. Водата е била малко по-топла.

Но той видя усмивката, плуваща под повърхността на изражението й. Знаеше, че тя си спомня — късна утрин в апартамента й, Федерико сотира пъстърва в ресторанта долу. Том лежи до нея, разказва й как се опитва да не хване риба, докато баща му се преструва, че не забелязва. Тя се беше отпуснала в историите от детството му и те се бяха разтворили да я приемат.

— Ще се движим близо до брега — увери я той.

 

 

Лилиан седеше отпред в кануто с гръб към него, зелено-черното плетено одеяло беше разстлано на скута й, а в двете си ръце с лекота държеше греблото. Водата около тях беше спокойна, мастиленотъмните вечнозелени дървета се извисяваха по хълмовете около залива. Греблото на Том докосваше водата, плъзгаше се назад, тласкайки кануто напред. На второто замахване Лилиан направи същото. Том загреба, за да насочи кануто по определения курс, следваха плитчините, където можеха да погледнат надолу и да видят камъните, които по-късно, при отлив, щяха да бъдат изсушени от вечерния въздух.

Погледна правата линия на гърба на Лилиан, движението на ръцете й, заякнали от годините на разбъркване и месене. Можеше само да зърне заоблеността на корема й, докато тя местеше тялото си при всяко замахване. Кануто се поклащаше леко и Том се запита дали бебето усеща движението. Зачуди се дали бебе, което по време на бременността е плавало по вода, ще обича лодките, или може би ще дойде на света с убедеността, че той е също толкова спокоен, колкото всичко преди това. Би било хубаво да си мислиш така.

Заобиколиха вдадена във водата суша, която образуваше заливче в залива от другата страна. В края му имаше една-единствена вила със запалени светлини.

Том насочи кануто в заливчето, Лилиан обърна глава и го погледна питащо през рамо.

— Наша е — каза Том, като остави греблото си върху коленете. — Само наша.

Лилиан се вгледа в него по-внимателно.

— Е, почти — поясни той с глас, в който се долавяше смущение. — Все пак й обещах да идва от време на време.

— На кого?

— На Изабел.

Усмивката на Лилиан се разля бавно по лицето й.

— В тази вила има ли легло? — попита тя.

— Да.

— Добре. Продължавай да гребеш.