Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (7)

Странстването

Господи, въздъхна Аби, докато гледаше ледниковото струпване в гардероба на майка си, никога нямаше да успее да я изкара оттук.

Беше чувала истории от приятели — всички се сблъскваха със същия проблем — за безкрайните преговори, за отказа на майка им да се раздели със сребърна пиростия или бурканчета с кориандър и кайенски пипер, толкова стари и прашасали, че съдържанието им може да се размени, без да окаже никакво влияние на вкуса и аромата. Тавански помещения и гаражи, натъпкани с бебешки люлки и ракети за федербал, ръчно боядисани хранилки за птици, стекове с бира за съпруг, починал преди десет години, кутии с рисунки на вече пораснали деца, стърчащи от всичко това като шубраци под дървета.

— За да е здрава, всяка гора от време на време се нуждае от огън — беше казала Джейни, приятелката на Аби, на собствената си майка само за да й бъде показана колекция от рисунки на мечока Смоуки, които Джейни е направила на седемгодишна възраст.

Това се бе превърнало в любима тема за разговор сред приятелките на Аби по партита. Тежестта пада върху жените, помисли си Аби. Докато мъжете обсъждаха спортове и техника, жените разговаряха за децата си, за родителите си — че веднага щом едните пораснат, другите започват да се разпадат, точно когато най-сетне си зърнал чист и светъл хоризонт.

— Към всяка проклета безопасна игла е прикрепена трийсетминутна история — беше се оплакала Джейни на Аби след уикенд в дома на родителите си. — Все едно да се опитваш да преместиш проклет слон.

Тогава Аби кимна. Беше видяла с Изабел как нещата могат така да се наситят със спомени и историята да се окаже по-важна от функцията. Беше наблюдавала как брат й слуша криволичещите разкази на Изабел за порцеланов сервиз, използван веднъж, на сватбата на прабаба й, преди съпругът й да избяга със сестра й. А след като историята бе пропътувала от сервиза до ушите на Рори, самите чинии сякаш заемаха по-малко място, бяха станали почти излишни.

Де да можеше да изнамери някакви интересни истории, мислеше си Аби, щеше да бъде поносимо. Аби взимаше привидно най-безобидния предмет от чекмеджето — ръждясала преса за чесън, трета отварачка за бутилки, с мисълта, че може да свърши добра работа за разбиване на леда, нещо, което лесно да изхвърлиш или да дадеш за благотворителност, и така да дари майка си с прилива на безтегловността, идващ, когато се отърваваш от вещи, усещане, което може да ги тласне през цял рафт, чекмедже, но се оказваше всмукана в безкрайно обяснение как тази конкретна отварачка някога е била необходима за отварянето на специалните бутилки сода, които Рори обичал да пие през лятото. И Аби си затваряше устата, възпирайки желанието да каже на майка си, че вече дори не правят този вид сода и че Рори, когато идва, ако идва, винаги е през есента или пролетта.

Откъде са дошли всички тези неща, чудеше се Аби, като гледаше гардероба на майка си. Изабел не беше взела почти нищо във вилата, когато продаде семейния им дом. Беше се преместила в града едва преди десет години и пак беше успяла да натрупа забележителна грамада. Само перспективата от тежестта на вещите на майка й, стоварващи се на нейната глава, в нейния гараж, я докарваше до отчаяние. Аби не можеше да си представи какво би се случило на няколкото острова от ред и здрав разум, съществуващи в живота й, ако е принудена да допусне ордите вещи на майка си.

Беше по-лесно, когато въпросът дали нещо да се запази, или да се изхвърли, можеше да бъде отнесен към не толкова лични нарушители — плесен, прах, насекоми, унищожители, към които Аби винаги се бе отнасяла с погнуса, а сега бяха главните й съюзници в пресяването на вещите на майка й.

— Не можеш да задържиш това — казваше на Изабел, като показваше пуловер, надупчен като швейцарско сирене от молци.

— Не ти ли харесва цветът? — учудваше се майка й.

Понякога в края на особено безрезултатна сесия на разчистване Аби пъхаше разни неща в чантата си, за да бъдат изхвърлени по-късно, с облекчение, което изглеждаше далеч по-удовлетворяващо, отколкото й се искаше да признае.

Изабел, разбира се, неизменно забелязваше. Аби се чудеше как майка й, която не може да запомни дори името на внука си, като че ли винаги разбира, когато нещо липсва.

„Беше на бюрото ми“, казваше тя на Аби по телефона. Не „как беше полетът“, не „благодаря ти, че дойде“. Само „знаеш ли къде е черният ми телбод“.

Докато гледаше гардероба на майка си, Аби си мислеше, че сред всички тези хиляди предмети няма и помен от баща й, сякаш, когато той си тръгна, вакуумът, който създаде, засмука всички следи от него от живота на майка й.

Докато Аби растеше, баща й беше куфарчето край входната врата, мъжът, четящ вестник в неделите. Не присъстваше на танцовите й рецитали, нито на научните състезания. Не беше зад волана, за да я прибере след танци в гимназията. Не че очакваше да бъде, не повече, отколкото нейните приятели очакваха бащите им да летят. Аби отрано бе научила триковете да привлича към себе си прожекторната светлина на вниманието на баща си. Той харесваше нещата да са в изправност и чисти, вярваше в усърдната работа и таблиците със звездички и Аби добросъвестно попълваше онази, която беше закачила на вратата на хладилника, нищо че майка й се смееше и казваше, че любовта не се ражда в кутийки.

Това беше точно нещото, което майката на Аби все повтаряше. Сякаш имаше някаква представа как е устроен светът. Тя, която веднъж, когато будилникът не звънна и Аби ги събуди всички в паника, беше закарала децата на училище по халат. Дори като малка Аби разбираше защо баща й понякога се отнася към майка й като към едно от децата. Ако имаше избор, Аби щеше да следва баща си на работа. Беше ходила в кабинета му, когато беше на пет, и се беше влюбила в белите стени и чистите повърхности. Хората бяха коментирали интелигентността й, наричаха я малката лекарка. Искаше й се да остане там завинаги.

Луси и Рори, сгушени заедно под навеса на старшинството на Аби, никога не виждаха нещата като нея. Те възприемаха майка си като човек с въображение, творчески устроена, забавна — единствената мама на тяхната пряка, която играеше с децата. Не виждаха как приемат съседите изпръсканите с боя блузи на майка им, не долавяха разочарованието в очите на баща си. Братът и сестрата на Аби спяха дълбоко през вечерите, когато Аби се промъкваше долу да подслушва родителите си на масата за вечеря — напрегнатото рязане и дъвкане на храна и думи. Луси и Рори никога не седяха на стълбите, когато свитите крака се вкочаняват като ядец, когато искаш двамата души на масата да бъдат семейство и знаеш, че това може да се получи само ако стоиш достатъчно дълго.

И се беше получавало с години — въпреки че нито родителите й, нито брат й и сестра й изглеждаха особено благодарни за усилията й. Рори посрещна оптимистично раздялата на родителите си, каза, че майка им най-сетне заслужава да бъде себе си. Рори, прохождащият археолог, който учеше да стане колекционер на чуждото минало, нямаше никакъв проблем да се откаже от своето. И Луси, двайсетгодишна по онова време, омаяна от новото си бебе и привърженица на разкрепостеното майчинство, можеше да гледа на брака на майка си само с пропито от хормони съчувствие.

Луси още не беше особено от полза, когато се наложеше. Беше се преместила в Австралия преди повече от двайсет и пет години — постоянно странстване, както обичаше да го нарича съпругът на Аби, Боб, и оттогава си беше идвала само няколко пъти. Аби и Боб я бяха посещавали един-единствен път, преди Рори да се роди. Домочадието на Луси се беше струпало по стълбите на голямата стара ферма да ги посрещне и Аби и Боб бяха прекарали седмица в свят на ръчно боядисване на тъкани и пилчарници. Аби наблюдаваше сестра си, не можеше да реши дали е напълно обезсърчена от подхода на Луси „всичко ще се нареди“, или й завижда, защото това като че ли винаги става.

В последно време Аби се обаждаше на сестра си през тези милиарди мили телефонен кабел и се опитваше да прави планове за майка им, а Луси просто се смееше и й казваше да се отпусне. Явно Луси възприемаше болестта на майка им през воала на сантименталността, Алцхаймер доброжелателно предлагаше на Изабел нещо като импулсивно скитничество, в което тя ще е благословена с преживяването да се свързва със собствените си усещания и емоции.

— Аби? Няма ли да е добре, ако не се тревожиш понякога, — бе попитала веднъж Луси.

Само дето точно тези приказки издържаха, когато си на хиляди мили разстояние, географски облекчена от отговорност. Ако живееш наблизо, на един скок със самолет, ако изобщо си направил някакво проучване, можеш да видиш какво предстои. Бавното разпадане на личността, сменянето на задръжките с неудовлетвореност и гняв… и параноя. Задълбочаващата се неспособност да четеш и да пишеш и накрая да ядеш или да говориш. Не беше лесно, нито симпатично, нито красиво. Според статистиката трийсет процента от хората, които се грижат за болни, умират преди тях. Студени, сурови факти, които не е необходимо да си лекар, за да откриеш.

Когато Аби беше малка, майка й няколко години бе карала и трите си деца нагоре по крайбрежието към вилата, която бе наследила през пролетта, когато Аби навърши седем. Пътят беше дълъг, децата не ги свърташе на едно място и в усилието си да усмири умовете и телата им майка им разказваше истории. Тогава историите на Изабел бяха просторни, триизмерни творения, осветени от детайли — естеството на светлината върху стена във Франция, искрящото тъмносиньо на вечерна рокля на жена, — образите се прокрадваха в книгата, която Аби се опитваше да чете, докато Луси и Рори слушаха запленени, със зейнала уста.

Всяка година подминаваха стара плевня край магистралата на около две трети от пътя, когато ширналите се светложълти простори на Калифорния се сменяха от дърветата и наситените зелени нюанси на Орегон. Аби забеляза плевнята първия път, сивите й дъски бяха хлътнали под тежестта на годините и ударите на времето и всяка година след това беше надпревара кой ще я зърне пръв.

Рори и Луси бяха омагьосани от плевнята и разказите, които майка им си съчиняваше за историята й и земята около нея, за поколенията хора, живели там. Всяка година покривните греди на плевнята като че ли хлътваха повече, сякаш се накланяха към едно по-щадящо време. Но братът и сестрата на Аби, изглежда, никога не виждаха неумолимостта на всичко това, реалността на дъските, накрая полегнали на земята, те се съсредоточаваха върху плевнята, а истинската сила се криеше в гравитацията. Все още не бяха научили този урок.

— Бъди с нея сега — бе казал Рори този следобед, когато двамата спореха в спалнята на къщата на майка си.

Но кой щеше да е с нея после, чудеше се Аби, втренчила поглед в гардероба на майка си. Клои беше почти приемлива временна мярка, но Изабел достигаше етап, когато се нуждаеше от по-сериозни грижи, и да бъде лошата щеше да се падне на Аби, дъщерята лекарка, която живее в Сан Франциско — който поне беше на същото крайбрежие, на същия континент, за бога. Тази роля тя добре си спомняше.

— Виждаш ли нещо, което да ти харесва? — Изабел се приближи до Аби и надникна в гардероба.

— Малко е пълен — отбеляза Аби.

— Наистина — кимна замислено Изабел. — Някой ден ще трябва да направим нещо по въпроса.

 

 

— Рори, говоря сериозно, трябва да имаме план.

Аби беше притиснала брат си в кухнята. Бяха направили процесията из квартала, носеха онзи чудноват стол под втренчените погледи на съседите. Бяха избегнали катастрофа. (Слава на бога за онова високо момче, което хвана Изабел, когато се изправи. А и какво, по дяволите, си въобразяваше тя?) Сега си бяха вкъщи и майка й беше в безопасност на дивана в дневната, от едната й страна седеше готвачката, от другата — Клои.

— Не искам да водя този разговор днес — заяви Рори.

— Което означава, че ще го водя аз.

— Аби — мрачно поклати глава той, — никога ли не спираш за миг да се замислиш, че ако ти не го си го направила, може да го направим ние?

Спомените се струпаха в главата на Аби. Рори се кани да се отправи към абитуриентския си бал, напълно забравил за букетчето за дамата си, Аби открадва роза от двора на съседите и я украсява с розова панделка, която е запазила от подарък за рождения си ден. Луси на шестнайсет бременна, Аби намира клиниката за аборт. Да не казваме на мама. Аби отива при баща им преди десет години, за да се увери, че Изабел е включена в завещанието му, независимо от втората съпруга, от второто семейство.

— Не — отвърна тя на брат си.

 

 

Аби излезе на двора и извади мобилния си телефон, издиша с облекчение, когато чу, че съпругът й вдига.

— Боб? Успокой ме.

— Майка ти или брат ти и сестра ти?

— И тя, и те.

— Ами, тогава си ела вкъщи. — Гласът му беше топъл, съблазнително реалистичен.

— Все едно всички въртят запис на Дийпак Чопра. Кълна се, ще убия някого.

— Няма.

— Просто имах нужда да чуя гласа ти.

— Знам. Обичам те. Лек път.

Можеше да отгатне по почти недоловимата му резервираност, че тя ту влиза, ту излиза от „гласа на дъщерята на Изабел“, който го влудяваше, но беше твърде мил или умен да каже нещо за това точно сега. След посещение при майка й винаги й отнемаше два дена да се върне към себе си — семейно изтощение, както го наричаха двамата с Боб, но бяха свикнали вече с преходите. Аби си спомни с първата си истинска усмивка за деня как на третия ден той се прибира вкъщи от работа, поглежда я, казва „ето те отново“ и я отвежда в леглото.

— И аз те обичам — отвърна тя, търсейки в себе си онази Аби, която той познаваше, и не съвсем, но почти успя да я намери. — Доскоро.

Затвори и седна на задните стъпала, загледана в трона на майка си.

 

 

Аби още си спомняше ясно срещата с Боб в колежа, пълния разкош да намери човек, който вижда света като нея, който се грижи за нея по начина, по който тя се грижи за всичко останало. Боб беше нейно съответствие, равен на нея — нещо, което не би могла да каже за момчетата, които бе познавала в гимназията, те винаги имаха нужда да им заема записките си или да им помогне да преодолеят връзката с момичето преди нея. А Боб не го беше грижа, че му е равна — наистина рядкост дори през 70-те, когато се предполагаше, че всички са освободени.

Брат й беше отбелязал още в началото, че Боб е като баща им. Пред себе си Аби беше склонна да признае, че има някои сходства в енергията и умствените способности. Аби обаче не беше като майка си и там се криеше разликата.

— Но той изобщо интересен ли е? — бе попитала Луси. — Имам предвид как е сексът.

Обсъждане, в което Аби не се впусна с по-малката си сестра, която явно възприемаше секса като версия на рисуването с пръсти за възрастни, чувствена и приятно мърлява и може би — въпреки че Аби само подозираше това — най-добре практикувана в група. Аби на свой ред беше изкарала предостатъчно курсове по биология, за да е наясно със степента на надеждност на всички предпазни средства против забременяване, предлагани на пазара, така че никога не бе обмисляла идеята за секс с някого, който не е носител на силен генетичен материал. Боб й беше първият, нещо, което не разкри на сестра си, но в действителност да прави секс с равен беше нещо поразително и вълнуващо по начин, който Луси със сигурност никога не бе описвала. Боб срещна погледа на Аби и го задържа.

Изчакаха, докато лекарската практика на Аби се наложи, за да имат дете, и дори след това се стараеха да поддържат романтиката във връзката си жива. Всяка седмица излизаха на вечеря — и не на някаква среща, на която да говорят за детето, както повечето техни приятели. Аби и Боб превръщаха в събитие вечерите си заедно. Отрано подсигуриха редовна детегледачка за Рори, внушителна дама над шейсетте, струваше им скъпо, но си заслужаваше да имат вечери, които не започват с врещящо бебе. Намираха ресторанти, в които се поднасяха нетрадиционни ястия, издокарваха се за повода, разменяха си новости, оставаха интересни един за друг.

В края на вечерта се прибираха в леглото и Боб поглеждаше в очите й, връзката беше толкова силна в своята яснота, че тя знаеше без никакво съмнение, че е обичана. Когато приятелките й споделяха, че съпрузите им си признават за извънбрачни истории, за своя шок и изненада, тя можеше само да допуска, че правят секс със затворени очи. Ако Боб някога й изневереше, на Аби щеше да й е необходим само един поглед, за да разбере.

Не, твърда беше тя, аз не съм дъщеря на майка си. Нито на баща си.

 

 

Аби се върна в къщата и видя майка си да говори усмихната по телефона в спалнята. Изабел остави слушалката на нощното шкафче и се отдалечи по коридора. Аби влезе в стаята и вдигна телефона с въздишка.

— Рори? — чу Аби гласа на сестра си през пращенето на смущенията във връзката. — Хей, братчето ми, как я карате? Капитан Аби влудява ли ви? — засмя се Луси.

— Да — отвърна Аби. — Струва ми се, че да.

— О, боже, Абс, съжалявам. — Отново смехът.

— Как си, Луси?

— Страхотно. — Луси без усилие смени темата. — Децата са чудесни. Внучетата са чудесни. Ще ми се да можех да кача мама на самолет и да я доведа да ги види всичките.

Когато Аби караше курс по психология в колежа, често размишляваше за характерите като неща, които децата изпробват в утробата, избират от гардероба с родителски данни черти, които им прилягат. Луси явно беше взела само от майка си. Преливаща от въображение, нехаеща какво смятат съседите — в много отношения тя щеше да е по-добрата болногледачка. Разбира се, десет години след смъртта на майка им къщата още щеше да е пълна с боклуци, но всички щяха да са толкова щастливи.

Защо не можеше да е така, чудеше се Аби, но знаеше, че е невъзможно. Някой трябваше да е сериозен. Семействата са като мозайки, накрая има твърде много форми и твърде много места да ги сложиш. Иначе разполагаш само с купчина парчета.

— Би било хубаво, Луси.

— Аби, миличка, трябва да се отпуснеш. Правиш ли упражненията по йога от диска, който ти пратих?

Аби ходеше на пилатес три пъти седмично. Беше дарила диска от Луси на библиотеката. Пъхна го през процепа със смесено усещане за разкаяние и добродетелност, защото все пак не го изхвърли в боклука.

— Разбира се.

— Дишаш ли от диафрагмата?

— Естествено.

— И си представяш здрав ум за мама?

Добре, това беше достатъчно.

Аби затвори вратата на спалнята.

— Луси, лесно ти е да си седиш там в твоето безконечно странстване и да питаш дали си представям здрав ум за мама.

— Може би трябва да опиташ.

— Аз съм лекар. Не си представям, лекувам.

— Не, имах предвид странстването.

— Луси, тук има хора, за които да се грижа. Майка ни например.

— Аби. — Сега вече Луси звучеше на годините си и тъжно. — Има разлика между това да се грижиш и да те е грижа. Всъщност това е нещо, което научих на глупавото си малко странстване. Помисли над него.

 

 

— Рори — Аби се приближи до сина си, който седеше с Изабел на дивана, — време е да си вървим.

— Наистина ли? — Рори си погледна часовника. — Самолетът е чак след три часа.

— Има задръствания — обясни Аби. — А и трябва да върнем колата под наем.

— Добре — сви рамене Рори.

Аби си помисли, че го зърна да върти очи, докато се протягаше да целуне баба си по бузата, но вероятно това се дължеше на светлината. Канеше се да се прегледа дали има късогледство. Умението да разчиташ изражения е важно за лекаря, лицето на родителя може да ти каже повече за състоянието на детето от всеки термометър или кръвна картина.

Изабел понечи да се изправи.

— Не ставай, мамо — възпря я Аби, като се наведе да я прегърне. — Съжалявам, трябва да тръгвам.

— Знам — отвърна Изабел.

— Мамо, готова ли си? — Рори се приближи до Аби, преметнал раницата си през рамо.

* * *

Седнала в колата под наем на алеята пред дома на майка си, Аби пое дълбоко въздух. Денят беше свършил. Тя беше успяла. Ликуването, че е извън къщата, пулсираше в нея — последвано непосредствено от примесен с ужас срам от облекчението й и разстройващото осъзнаване, че го е направила отново.

Всеки път беше така — сякаш самото влизане в дома на майка й беше стимул по Павлов, който я заставяше да се отърси от най-хубавите си години и скорострелно да се върне в огорченото юношество. Едва след като си тръгнеше, можеше да върне тези хубави години, благодарна за топлината на някои, за изправянето на гърба на други. Порасналата Аби клатеше глава и се заричаше, че това няма да се случи следващия път, макар да знаеше, че, разбира се, ще се случи.

Но е твърде късно да направя каквото и да било по въпроса този път, каза си тя. С едно завъртане на ключа, за да запали двигателя, тя щеше да е на път към вкъщи, там щеше да има кафеени зърна, които ще смлени на сутринта, Сан Франциско през прозореца и прегледи, които ще отмята като падащи плочки за домино през деня. Макар че децата, които виждаше в практиката си като педиатър, далеч не бяха дисциплинирани, техният емоционален багаж беше още лек, нуждите им бяха прости — ярко оцветен лейкопласт след убождане с игла, няколко капки сърдечност, с които да се ускори въздействието на антибиотик или обезболяващо. А нейният собствен син, въпреки че не беше винаги съвършен (като си помисли колко сладко даде на баба си; наистина ли Аби трябваше да чака префронталната кора на мозъка му да се задейства на двайсет и пет, за да може да се надява на разумно поведение на възрастен?), беше неин, пътната карта на взаимоотношенията им беше добре изпитана, маршрутът — отдавна установен.

С ключ в ръка тя усещаше как копнее за бляскавата и примамлива заетост на нормалния си живот. Идването в дома на майка й неизменно й създаваше чувството, че преминава на втора скорост, докато още пътува с шейсет и пет мили в час. Аби бе наблюдавала как Лилиан и Изабел мият съдовете този следобед, носеха се из кухнята като лениви подводни създания и едва се сдържа да не грабне чиниите от ръцете им. Ако само я бяха оставили, тя щеше да е готова с всичко за пет минути. Без да счупи нито една.

Нямаше търпение да си е вкъщи, да изразходва неизползваната енергия, натрупвала се цял ден. Усмихна се при мисълта за всичко, което би свършила, когато я освободи. Усети как брадичката й се надига, устата й се отпуска, порасналата Аби се връща към света. Даже можеше да погледне в огледалото за задно виждане, без да се тревожи, че оттам ще я зяпне тийнейджър.

 

 

Което беше хубаво, защото подрастващият й син мърдаше неспокойно на седалката до нея.

— Мамо? Забрави нещо ли?

Аби погледна Рори, за да провери дали в думите му няма ирония, но долови само нотка на неудовлетвореност. Не биваше да го довлича тук, сигурно беше ужасно да се срещне с баба, която дори не го разпознава. Трябваше да постави нуждите му на първо място. Когато Клои се обади толкова развълнувана от този нелеп ритуал, трябваше да каже, че той не може да дойде. Аби и бездруго вече планираше осемдесетата годишнина на майка си. Беше съставила списък с петдесетина гости, можеше да го направи и по-дълъг — можеше дори да накара Луси да доведе домочадието си. Беше чула, че в хотел „Уестин“ сервират превъзходна сьомга.

Рори въздъхна. Изморен е, помисли си Аби, и двамата бяха изморени. Денят беше дълъг. Аби си припомни онези месеци, когато синът й се учеше да ходи, ръцете й постоянно се протягаха да го хванат, ако падне, адреналинът се стрелкаше във вените й при най-малкото колебание на детските му крачета. Беше забравила какво е усещането до днес, когато наблюдаваше как майка й залита по пътя си през света. Всяка стъпка, всеки ръб на килим представляват риск при придвижването, всеки чайник е възможно изгаряне.

— Мамо — обади се Рори, — може ли да тръгваме вече?

Аби запали колата, излезе на заден ход от алеята на майка си, след което се отправи към летището — първата стъпка към пътуването обратно към собственото й семейство.

 

 

Аби караше по притъмнялата улица, покрай светлините в съседните къщи. От работата си като педиатър знаеше, че хората могат да са доста по-различни от впечатлението, което създават, когато ги гледаш отвън — работещата майка, която не успява да запомни да смени превръзка и това предизвиква възпаление; излезлият от работа баща, който води децата на годишните им прегледи, неизказаната и леко виновна радост, която изпитва от близостта си до техните малки животи. Просто не знаеш какво се случва в домовете на хората. Нито в главите, помисли си Аби.

Брат й и сестра й, майка й мислеха, че я познават. Но не беше така. Не познаваха брака й, не знаеха коя е тя. Виждаха сериозната Аби, без глупости, без секс. Капитан Аби, Ходещия органайзер. Виждаха, каквото имаха нужда да виждат, голямата сестра, дъщерята, благодарение на която се получава техният живот, в синхрон или в контраст. С нея като главина на семейното колело Рори можеше да тича по света, Луси можеше да е сексапилната богиня майка, Изабел можеше да задържи проклетата вила, докато умре. Знаеха, че Аби неизменно ще вдигне телефона, предана, надеждна и безкрайно безинтересна.

Аби даде мигач за завой и се отправи надясно.

Е, тя невинаги беше добра. И се бе изкушавала. Всеки, който твърди, че не се е изкушавал, или лъже, или води сексуалния живот, който брат й и сестра й винаги са си представяли, че тя води. Но Аби беше достатъчно умна да не рискува да загуби Боб за една от покачващите адреналина връзки в медицинския университет или по-късно заради очарователно изплашените очи на нов баща, който води детето си в кабинета й.

Имаше обаче един случай с младеж в колежа, когато беше на косъм от катастрофата. Не беше казвала на Боб и, разбира се, не беше споделяла с Луси или Рори. По онова време Аби отскоро излизаше с Боб — срещна го в края на първата година, само две седмици преди началото на лятната ваканция, и после двамата се прибраха по домовете си в противоположните краища на страната. Аби прекара лятото в Лос Анджелис с родителите си, брат си и сестра си в дом, който сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете.

Хвана се на работа при баща си, вдигаше телефона. Работата беше чиста, бяла и проста. Телефоните звъняха, тя ги вдигаше. Секретарката на баща й беше услужлива, отнасяше се към нея повече като към дъщеря, отколкото към служителка, изведе я на обяд първия ден, даде й съвети как да се облича за работа, слушаше плановете на Аби за медицинския университет.

Не беше бляскава работа, но това бяха пари за таксата за обучение, а и така се измъкваше от вкъщи, където майка й като че ли се въртеше във все по-малки кръгове. За задължителния курс по литература в колежа Аби беше прочела разказ за луда жена, която пълзи из стаята и търка с рамо тапета. Вечерите през това лято, когато се прибираше от работа, Аби проверяваше тапета в трапезарията, но единственото, което намери, бяха резките, които тримата с Луси и Рори бяха оставили от облегалките си на столовете като деца. Когато Аби се опитваше да води нормален разговор с майка си, да й разказва истории за истинския свят, за това, колко добре се справя тя и колко услужлива е секретарката на баща й, Изабел просто обръщаше гръб и я пренебрегваше под предлог, че трябва да приготви вечерята.

Беше толкова по-хубаво да е някъде другаде, дори само мислено. Двамата с Боб прекараха месеците на това лято разделени, пишеха си, писмата им ставаха все по-страстни и недвусмислени. Почти можеше да усети дъха му от писмата… как се плъзга по врата й, зад ушите. Когато в пощенската кутия се появеше плик, тя го отнасяше в стаята си и заключваше вратата, ръцете й блуждаеха, докато препрочиташе думите отново и отново. Отговаряше му, фантазии за рокли с твърде много копчета, плъзгане на ръка по извивката на гръб. Нощем, когато всички спяха, тя излизаше навън и стоеше край басейна. Кварталът беше притихнал, всички прозорци бяха тъмни. Над нея няколко звезди успяваха да пробият в небето над Лос Анджелис. Аби си представяше, че се съблича, потапя се в басейна и се оттласква от ръба, водата, още топла от следобедното слънце, я поглъща, докато плува.

 

 

В последния си ден на работа Аби отиде в кабинета на баща си да провери дали иска да отидат на обяд. Редно беше да я покани.

— Едуард — все повтаряше Бренда, секретарката на баща й, — момичетата не остават вечно на тази възраст. Трябва да я извеждаш на обяд, докато още можеш.

Но този път Аби реши да поеме инициативата. След седмица се връщаше в колежа, вероятно през това време изобщо нямаше да го види, ако не работеше за него.

Приближи се към кабинета и погледна през открехнатата врата. Бренда се навеждаше през бюрото да му подаде купчина книжа. Баща й гледаше към нея и изражението на лицето му бе такова, каквото Аби бе виждала само по филмите.

 

 

Тогава Аби се завърна в празна къща с разтърсено тяло и ум. Луси и Рори бяха излезли, бяха отишли на лятна работа или на плажа. На кухненския плот намери бележка от майка си, че е отскочила до бакалията и ще се върне скоро.

Не можеше ли майка й да направи нещо по-вълнуващо? Аби знаеше какви скучни покупки ще има в торбите, които Изабел ще донесе у дома. Тази пролет Аби беше открила кълновете от люцерна и сандвичите с авокадо и истинско сирене чедар. Майка й, от друга страна, явно се беше събудила през 50-те като кулинарна Спяща красавица и беше решила, че там ще си остане. В сравнение с женствената елегантност, с изисканото небце на секретарката на баща й Изабел беше вълнуваща колкото сандвич с пакетирано сирене — нещо, което ядяха често за вечеря.

Майка ми дори не знае за Бренда, помисли си Аби, докато се качваше на горния етаж.

На площадката, където трябваше да свие вдясно, за да отиде по коридора в стаята си, Аби зави наляво. Тръгваше в тази посока, когато беше дете и кошмарите я изтръгваха от съня. Беше престанала, когато баща й каза, че по-големите сестри изкарват нощта в собственото си легло. Но сега отиде в спалнята на родителите си, отвори гардероба и се загледа в дрехите им сякаш подредбата им щеше да й помогне да разбере какво се случва. Обувките на майка й бяха наредени в редица, която водеше право до обувките на баща й, роклите висяха спретнато до костюмите. Беше почти възможно да повярва, че звукът от пукането на брака на родителите й това лято, изражението на баща й този следобед се дължат само на августовската жега — всички обаче знаят, че не жегата в Лос Анджелис го причинява.

Аби се приближи до леглото, докосна кувертюрата, възглавниците, бухнали в купчини. Прокара пръсти по кръглия месингов часовник на нощното шкафче на майка си и после отвори чекмеджето долу. Вътре имаше тапи за уши, молив и сноп празни листове, а отзад — малко синьо овално устройство с кръгла приставка в единия край и бял електрически кабел в другия. Аби не го позна веднага, но в следващия момент внезапно се досети какво е. Сандра, съквартирантката й в общежитието към колежа, имаше същото, беше го показала на Аби, като се пошегува нещо за рибата и велосипедите и че не са й нужни мъже.

Аби затвори чекмеджето на нощното шкафче на майка си с бързо решително щракване и отиде по коридора в своята стая.

 

 

Аби и Боб се върнаха в колежа през есента, бяха почти засрамени, когато се видяха. Реалността на Боб, на Аби трополеше свободно във фантазиите, които бяха създали един за друг през лятото, и беше смущаващо да си докосван от ръце, а не от думи. Беше по-лесно и по-познато, когато бяха на разстояние, дори в срещуположните краища на една стая пространството между тях беше изпълнено с нещата, изречени на хартия, въздухът трептеше от възможност. И още беше така онзи първи ден от семестъра, когато младежът влезе в лабораторията по химия, хвърли един поглед на Аби и я избра за свой партньор.

Косата му беше червена и къдрава, изобщо не беше нейният тип. Учеше музика, обясни, че е записал курса по химия само за удоволствие. Нищо общо с Боб, който беше избор, направен от Аби в мига, в който го видя. И въпреки това, когато червенокосият младеж се пресегна за мензурата и ръката му мина близо до нейната, тя не помръдна, надяваше се, че ръката му ще продължи траекторията си, ще докосне кожата й и ще се заплете в косата й. Когато се прибра в стаята си в общежитието, започна да си представя празна лаборатория, метална маса, от която е разчистено всякакво оборудване, твърдата й повърхност е хладна по протежението на гърба й, докато той се издига над нея.

Знаеше, че не е този, когото иска, но тялото й не спираше да шумоли и след няколко сутрини отиде да се облече и осъзна, че няма чисто бельо, спря с вдигната ръка над коша за пране с намерение да си вземе чифт бикини от предишния ден. Обаче отдръпна ръка, отиде при гардероба и избра пола, тъканта се плъзна по голата й кожа като предложение.

Удивително е, помисли си, докато вървеше из университетското градче, как отсъствието на нещо може да е по-стряскащо, отколкото някога е било присъствието му. Всяка крачка като че ли имаше по-голяма, по-конкретна цел, шумоленето на тялото й се концентрираше, като ставаше почти възхитително непоносимо. Внезапно забеляза обагрените в розово краища на цветовете на бутилковите дървета, които опасваха алеята, усети миризмата на бекон и яйца, идваща от столовата, въздуха, движещ се между краката й като най-леките върхове на пръсти. Аби се зачуди дали младежът в лабораторията по химия ще се досети. Какво ще направи, ако се досети.

— Хей.

Чу гласа на Боб зад себе си, почувства ръката му на рамото си.

— Тази сутрин пропускаш закуската, а?

Тя се обърна и погледът му улови нейния, той отново я погледна.

— Да те изпратя ли до лекциите?

Аби кимна и те тръгнаха редом, ръката му я бе хванала здраво през кръста. Тя виждаше правите линии на учебните сгради в края на алеята пред тях. Тялото й омекна до неговото, наблюдаваше дългата линия на крака му, който се движеше до нейния. В следващия момент ръката му се плъзна леко надолу, накрая стигна до онова, което липсваше. Тя го чу да поема въздух, усети, че спира за малко, после тръгва наново и в следващия момент ръката му промени курса обратно към общежитието й.

 

 

— Обърка пътя, мамо — плахо каза Рори.

— Моля?

Тя дори не можеше да си спомни, че е карала последните няколко преки. Очите й обходиха черната матирана повърхност на таблото на колата под наем, блестящите светлини на скоростомера, километража.

— Това не е пътят към летището — поясни Рори.

— Напротив, той е.

— Мамо, отиваш в хранителния магазин.

Аби разбираше, че снизходителността е естествен продукт на юношеството, който се появява заедно с потта и космите подмишниците. Наблюдаваше го непрекъснато у пациентите си, макар че, когато момчетата достигнеха тази възраст, обикновено се прехвърляха при мъже лекари, чиито гласове бяха по-ниски и чиито части на тялото, въпреки че никога не се виждаха, се предполагаше, че са същите. Не можеш да приемаш отстъпничеството лично.

— Не мисля.

Докторският й глас, както би казала майка й.

— Тогава какво е това? — Рори посочи към неонова табела, на която пишеше „Фууд Март“.

— О, по дяволите — измърмори Аби.

Разбира се, че беше хранителният магазин. Колко пъти беше водила майка си до същия този магазин през последните десет години? Изабел се носеше бавно, буташе количката си, Аби предлагаше да избърза и да се върне с продуктите от списъка й. Кой не би желал някой да пазарува вместо него? Но Изабел настояваше да си избере сама доматите.

— Дявол да го вземе!

Аби рязко зави в лявото платно и влезе в кръстовището на скорост, извивайки волана в обратен завой.

— Мамо! — възкликна Рори. — Червено е! — И в следващия момент паническо: — КОЛА!

Аби чу скърцането на спирачки, погледна вдясно и видя фарове, които идваха към сина й и осветяваха профила му, който толкова приличаше на профила на брат й. Косата, която не искаше да се слегне съвсем, скулите с брадичката, които ставаха по-волеви, докато порастваше и се превръщаше в себе си. Рори, нейното момче. Момчето, тичащо по футболното игрище или проснато на дивана с родителите си да гледа филм. Без да се замисля, тя сложи рязко дясната си ръка пред него и натисна педала за газта за остатъка от завоя, изстрелвайки колата извън кръстовището. В огледалото за обратно виждане видя кола да прелита зад нея, замалко да закачи задната й броня. Стар син кадилак, перките се издигаха отзад. Руса жена зад волана, която й показа неприличен жест.

Аби отби на бордюра, дишаше учестено.

— Мамо… боже господи — едва пророни Рори.

— Добре ли си?

Тя докосна ръката му, косата. Нищо не липсваше.

— Мамо? Искаш ли аз да карам?

Ръката й спря във въздуха.

Разпозна тона, беше излязъл от устата й по-рано този следобед. Готовността, желанието да поеме контрол, модулация между неудовлетвореност и снизхождение. Сякаш Изабел беше дете, или по-лошо, бе стигнала толкова далеч, че детството би било подобрение. Тогава изглеждаше оправдано, малък отдушник на по-голямо раздразнение. Дори не се бе замислила как може да изглежда в очите на майка й.

Сега Аби имаше доста добра представа. Кога детето ми се е превърнало в мен, запита се тя.

Моментът носеше ирония в толкова много отношения. Аби още можеше да си спомни собствената си тийнейджърска убеденост, че е по-умна, по-способна от майка си. Ако трябваше да е честна, никога не беше преставала да го вярва, И въпреки това едва днес, докато слушаше как майка й се върти и повтаря в разговора, докато наблюдаваше празния поглед в очите й, когато видя внука си, Аби за пръв път проумя разликата между юношеската надменност и действителната отговорност и не искаше нищо повече от това второто да се върне отново. В онзи момент осъзна, че може би единственото, което е искала, единственото, което всяко дете иска, е да усеща опияняващия вятър на независимостта да се втурва в нея, да лети, без да е нужно да каца.

Но това не стоеше като възможност. Гравитацията винаги побеждава, Аби знаеше поне това. Изабел щеше да продължи надолу по пътеката, на която беше, и рано или късно Аби щеше да я последва. Собственият й син щеше да се възприема като по-умен от нея и после може би това щеше да се промени и пак да се промени. Ако и двамата извадеха късмет, синът й никога нямаше да се сблъска с разликата между убеденост и разбиране, когато иде реч за майка му. Но в крайна сметка нямаше нищо, което тя да може да направи, за да промени каквото и да било. Всички те са просто плевни, накланящи се към земята. Единственото, което ги поддържа изправени, са историите.

Миризмата на набити спирачки още се долавяше във въздуха. Аби погледна към сина си, жив на пътническата седалка до нея.

Тя си пое дълбоко въздух и завъртя ключа да запали колата.

— Къде отиваш, мамо? — запита Рори предпазливо.

— Връщам се. Забравих нещо.

Аби включи на скорост и се отправи към къщата на Изабел.