Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (5)

Тънката бяла кутия

Луиз беше единствено дете, появило се неохотно, изтръгнато от тялото на майка й, оставяйки след себе си пътека от разруха. Родителите й я бяха възприели сдържано и предпазливо. Тя беше непознат, влязъл в живота им; бяха отворили вратата в очакване на гост, а се бяха натъкнали на крадец. Дори като бебе Луиз можеше да почувства как очите им избягват лицето й, миризмата им става остра по краищата, когато се приближават до нея. Когато поотрасна, и двамата станаха по-умели в прикриване на чувствата си, насърчаваха я сърдечно по време на театралните представления в детската градина, закачваха на хладилника бележките й от училище, пълни с най-високи оценки, но тя знаеше. Дори в детската градина играеше по-добре от тях.

Като тийнейджърка откри дълбоки залежи от огорчение, че вината е била стоварена толкова необмислено върху детската й глава. В края на краищата тя не се беше създала сама. Не тя беше причината баща й да загуби сексуалното си игрално поле и да го търси другаде, нито беше нейна отговорността, че майка й се чувства принудена да запълва живота си с всичко, което няма общо с отглеждането на дете, и тичаше с найлонови чорапи и шапка в стил „Джаки Кенеди“ от един комитет на друг. Може би е повече знак за разпада на брака им, че комбинацията от двама им е създала нещо, което не може да бъде премахнато, мислеше си тя, докато лежеше в леглото и кроеше планове как да направи влизането си в света на възрастните изящно и леко.

Луиз изучаваше околните — както връстниците си, така и по-големите от нея, които вече бяха постигнали целите самостоятелност и приемане от обществото. Спеше с коса, опъната около кутии от кафе, за да изправи вълните, които я правеха по-малко харесвана из училищните коридори. Научи килването на глава на слушателя, тихото окуражително кимане, което предразполагаше към словоохотливост и създаваше впечатлението, че тя е най-интересният човек в стаята. Научи се да не обича точните науки, въпреки че сърцето й танцуваше в часовете, в които гледаха синята живачна боя да се извива по стъбло целина или привидно безвредната смес от бял прах и прозрачна течност, от която се получаваше пенлива екстатична маса. Поддържаше се слаба, блестяща, без твърди ъгли, които биха затруднили навлизането й в света на гаджетата. През цялото време рецитираше реплики, които бяха като пароли в тайните клубове на момичетата — толкова съм дебела; родителите ми ме вбесяват; нямам търпение да се махна оттук.

В някои отношения беше облекчение да срещне Ал. Онзи ден в столовата на колежа той беше като дете, подаващо счупена купа и молещо да я поправи, очите му бяха толкова искрени, докато й обясняваше за интереса си към числата, а всъщност разговорът им нямаше нищо общо с тях. Тя разбираше по-добре от него какво иска той. Място, където да стои неподвижно. Тя можеше да направи това, беше родена да го прави.

 

 

Бракът беше напълно управляемо предприятие. Ал се грижеше добре за подсигуряването им, както беше обещал. Счетоводството беше нещо, от което всички се нуждаеха, ако не постоянно, то поне веднъж годишно, предвидимо и задължително като новогодишните решения. Между януари и края на април тя почти не го виждаше, беше затрупан под купчините на животите на другите хора.

Докато нововъведенията на феминисткото движение избухваха и бяха усвоявани около тях, Луиз се намираше в пашкула на финансовата сигурност на числата. Нямаше деца — с Ал се бяха разбрали за това, и тя имаше цели дни на разположение, въпреки че вършеше доста неща, както обясняваше на майка си, на работещите си приятелки, на касиерката в хранителния магазин. Първоначално й доставяше удоволствие да научи и да изпълнява многобройните задачи, благодарение на които къщата и бракът вървят гладко. Неведнъж й бяха казвали, че има блестящ ум, и тя обичаше да упражнява лазерния му фокус над въпросите коя застраховка за кола покрива нуждите им срещу най-малка сума или кой е най-добрият начин за почистване на персийски килими — беше й отнело месеци да го установи. Паметта й беше хранилище с бърз достъп до всички неща, които биха им спестили пари, и тя можеше да каже почти до час кога изтичат промоцията за безплатни мили при чести самолетни полети или талоните за намаление в хранителния магазин. Беше специалист във всичко, свързано с домакинството.

Ал не беше от полза, когато идеше реч за тези въпроси. Възприемаше дразнещо незаинтересовано отношение към всичко, несвързано с работата му. Нямаше никаква представа до каква степен всички малки подробности, за които тя се грижи, оказват влияние върху качеството на живота му, върху сигурността на собствените им финанси. Може и да следеше числата в банковата им сметка, но тя беше тази, която държеше доларите там. Тя се стараеше той да има чисти ризи в гардероба и тоалетна хартия в банята, тя зареждаше хладилника с прясното му мляко без лактоза, тя стоеше над него, докато подписваше редовете, които му беше отбелязала в документите, и след това се грижеше да стигнат до пощенската кутия.

Ставаше й смешно, когато докато приготвяше вечерята, звъняха по телефона да предлагат стоки и услуги и търсеха „главата на семейството“, имайки предвид Ал. Луиз беше готова да се обзаложи, че в повечето случаи онзи, който носи панталоните в семейството, няма представа какъв размер са. Ал беше 34–32.

Това би могло да те направи скован и суров. Тя го виждаше — линията между веждите й, бръчиците в краищата на очите й и устата, сякаш самата кожа се бори да задържи всички тези подробности. Не беше сигурна защо са толкова много, но всеки път, когато се убедеше, че няма за какво да се притеснява, Ал забравяше по нещо. Никога нещо голямо — тя се беше научила да не иска такива неща от него, но със сигурност не беше толкова трудно да запомниш да вземеш крушки на връщане от работа. Той примигваше и й обясняваше, че не си струва да се разстройва от това, какво значение има една крушка повече или по-малко.

Не го караше да прави нещо важно, гневеше се тя насаме — беше просто услуга, чиято незначителност беше шанс да забележиш и да признаеш всички големи неща, за които тя се грижеше вместо него. Но той не го правеше или не го виждаше и всеки път, когато забравеше, тя чувстваше тежестта на списъците със задачи да се стоварва на плещите й. Нищо чудно, че жените развиват остеопороза, шегуваше се тя с приятелките си от клуба за четене.

Но понякога, когато слънчевата светлина падаше косо върху бюрото й в късния следобед, докато тя сортираше сметките от деня или през леко отворен прозорец долиташе миризмата на току-що окосената морава на съсед, тя спираше и просто седеше, умът й беше красиво, екстравагантно празен. И се питаше какво ли е да нямаш килими, талони за намаление в хранителния магазин и да имаш пълномаслено мляко в малък хладилник.

 

 

Луиз знаеше, разбира се, че Ал има любовница. Беше подозирала преди — когато съпругът й се прибираше у дома, от него се носеше мирис на екзотични храни, който с нищо не напомняше за обядите, които му приготвяше от внимателно подбрани продукти, които няма да оставят тези прилепчиви витаещи миризми в кабинета му. Но подозренията винаги бяха мимолетни като миризмите, лесни за изпиране.

Този път обаче тя знаеше. Дори можеше да посочи деня, в който започна всичко — онази съботна утрин, когато го прати до книжарницата. Той се прибра различен, зарадван по някакъв таен и личен начин, и с течение на седмици тя наблюдаваше как лицето му се разширява от задоволство, долавяше миризмата на цигари, впила се в дрехите му, виждаше книгите, които носеше вкъщи. Съвременна художествена литература, каквато никога не беше чел. Дори се опитваше да прикрие следите си, като купуваше книги от различни книжарници, все едно дърветата можеха да й попречат да види гората.

Представяше си млада жена, уличници, така ги наричаше майка й, застанала зад щанда в книжарницата с гърди, напиращи под черно поло, с примамващи очи, които очакват зад очила с тъмни рамки. Или може би слабо, анорексично, нуждаещо се момиче, което търси бащинска фигура. Във всеки случай увредена — несъмнено беше такава. Луиз си представяше как двамата лежат и четат откъси от книги на глас като прелюдия към секса. Когато е в настроение, Ал би могъл да бъде доста атлетичен, признаваше тя, въпреки че през последните десет години все повече му липсваше вдъхновение. Тя не можеше да си спомни последния път, когато той я бе докоснал по начин, който да бъде определен като романтичен или с проявено въображение. Тя чакаше, тялото й се напрягаше с напредването на деня, надяваше се на нещо толкова просто като ръката му на кръста й, докато я води през тълпа, усещане за свързаност, което ще позволи намотките на живота й да се разгърнат, но то никога не идваше и нощем неудовлетворението й гореше толкова силно, че тя можеше само да лежи от своята страна и да се сгуши около него да се стопли.

И ето че сега, след близо трийсет години брак, той беше намерил друга. Това я терзаеше, наистина я терзаеше. Причината не беше, осъзна тя, че е разбил сърцето й. Беше неблагодарността, липсата на уважение към нея. Защо просто не й каже? Но Ал никога не го е бивало в уволняването на хора — жената, която чистеше кантората му, беше напълно безполезна, но той я съжаляваше и я държеше.

Е, тя не искаше брак от съчувствие. Мислено се упражняваше да изрича думи, които преди я бяха карали да се смущава. Копеле. Кучи син. Честно казано, мислеше си тя, никоя от тях няма особен смисъл, особено когато иде реч за Ал, чийто произход по баща е добре документиран, въпреки това думите й създаваха такова хубаво усещане, изпълваха устата й, осезаеми като хапка пържола между зъбите. Докато го чакаше да се прибере, тя си представяше как ще й каже, че я напуска.

Луиз видя голямата книга на седалката на стария му син кадилак, когато излезе да вземе вестника една петъчна сутрин през март, почти година след като го беше пратила в книжарницата. „Книга за ритуалите и традициите“. Невъзможно да бъде прикрита, легнала на пътническата седалка като куче, очакващо стопанина си. Какво правеше Ал с такава книга? Луиз отвори вратата на колата, пъхна се вътре и сложи книгата в скута си. По средата имаше разделител и тя отвори на съответната страница. Най-отгоре на раздела пишеше „Брак“.

Значи това е, помисли си тя. Той щеше да се ожени за уличницата, някоя толкова специална, че обичайните традиции на белите рокли и жълтите рози, отвеждането до олтара, ориза и роднините, които мразиш, но въпреки това си поканил, всички тези обичаи, които Луиз без никакви колебания бе приела преди двайсет и девет години, не й стигаха. Уличницата искаше нещо ново и различно. Сигурно имаше име от рода на Петуния. Или идваше от онези страни с други религии, където ти слагат червена точка на челото или нещо такова.

Ал още беше под душа и кафето вече изтичаше в каната, значи Луиз разполагаше само с няколко минути. Тя прелисти страниците да потърси знаци коя церемония може да са избрали, кое е това момиче, но нямаше никакви следи.

И ето че в края на раздела погледът й беше привлечен от ново заглавие — „Ритуал на маите за 52-ия рожден ден“. Нейният петдесет и втори рожден ден беше след няколко месеца, щеше да прибави поредната година като тухла във вече натоварената талига. След петдесет, километричен камък, който й беше натрупал поздравления с нотки на ликуване, но и на безпокойство — ти успя! О, боже, — изглеждаше, че възможностите за честване по подразбиране се свеждат до десетилетия, поредица от знаци, че продължаваш, а после, че чакаш смъртта.

Какво тогава беше специалното на петдесет и две? Не беше чувала нищо. Тя отдалечи книгата, за да прочете по-ситния шрифт на описанието.

 

 

Обяснението на ритуала беше кратко — всички статии бяха такива. Идваше от Мексико, възможност да преместиш стрелките на часовника отначало, така да се каже. Чупят се чинии, животи се променят. Мислено видя образа на ярко оцветени глинени съдове, които плуват през въздуха, приземяват се шумно на зрелищни парчета — жълти и червени, зелени, сини. Запита се какво ли ще е чувството, хладната гладка повърхност на чиниите под върховете на пръстите й, преди да ги запрати да летят.

Погледна си часовника. Ал щеше да слезе за закуска, нямаше време. Бързо отвори жабката, откъдето извади комплекта за първа помощ, който се беше погрижила да е винаги в колата. Така и не беше отварян — целофановата опаковка беше стегната и лъскава, както когато го беше купила. Пъхна пръст под залепените капаци, проклинайки времето, което й отне това, и накрая стигна до бялата пластмасова кутия и мъничката ножица вътре, подходяща за рязане на марля, както се оказа, и на хартия. Разтвори ножицата и я прокара по вътрешността на страницата, отдели я от книгата без разкъсвания.

Вземи я, каза си, докато прибираше ножицата и затваряше книгата. Така или иначе тази страница няма да му трябва. Надали новото момиче е на петдесет и две. Никога не са.

 

 

Беше само лист хартия, сгънат в джоба на халата й, но шумолеше, докато тя тичаше към къщата с почти забравения вестник в ръка. Беше зачервена, дишаше с усилие от бързото придвижване по алеята. Ал я погледна, вдигнал едната си вежда.

— Здрасти — каза тя веднага. Твърде скоро, помисли си. — Ето кафето — добави, като наля чаша и я сложи пред него.

Вестникът издуваше джоба й под остър ъгъл и тя го мушна навътре. Върна се при плота и с гръб към него извади страницата от халата си и я плъзна до кутия със зърнена закуска, докато вадеше контейнера с овесени ядки от шкафа.

— Топли или студени ядки?

— Няма проблем да са студени — отговори той, докато отваряше вестника. — Не е нужно да си правиш труда да ги топлиш.

Откога мисли за такива неща, запита се тя. Приготвяше му овесени ядки от години. Нито веднъж не беше казал и дума за усилието, което й костваше. Беше мил сега, като си тръгваше — сигурно беше идея на уличницата, онази със специалните ритуали.

Луиз върна овесените ядки в шкафа, пръстите й мачкаха страницата, допирът изпращаше лека тръпка на възможност по кожата й.

 

 

Закусиха, Ал отиде на работа и Луиз седна на компютъра в кабинета му, за да потърси повече сведения. Оказа се, че древните маи са използвали няколко различни календара да отбелязват минаването на времето — сложна система, каквато само Ал би могъл да хареса. На всеки 18 980 дни, или петдесет и две години, свещеният и земеделският календар се засичат, съвпадение, което според маите може да означава краят на света. Очевидно те са имали поглед към неволите на средната възраст, размишляваше си Луиз.

Като подготовка за предстоящото разпадане на света са се чупели глинени съдове — частта от традицията, оцеляла до наши дни. Но явно древните маи са стигали доста по-далеч. Всички огньове в селото се гасели и светът потъвал в мрак. Бременните жени, които, бояли се маите, можело да се превърнат в диви животни, били заключвани. Щипели децата, за да не заспят и да се събудят като мишки.

И в случай че светът не свърши, имало традиции за посрещането на следващите петдесет и две години. Силен млад мъж бил принасян в жертва, сърцето му било изтръгвано от тялото, докато Плеядите прекосявали небето, и в кухината на гръдния му кош бил запалван огън. От този сърдечен огън се палела факла, с която след това запалвали отново всички огньове в храмовете и селата. Ново начало.

Луиз отмести очи от компютърния екран, едва ли не очакваше да погледне надолу и да види кръв по ръцете си. Загледа се през прозореца и видя гладко павираните улици, жълтите и бежовите къщи с прилежно окосените им морави. Можеше да усети как пещта се запалва и топлият въздух шепне в краката й.

Седеше на стола на Ал и си представяше свят, в който жените могат да се превърнат в диви животни. Тъмнината на нощта с всички изгасени огньове, всички светлини са изчезнали, останали са само звездите. Крясъците на младия мъж, когато ножът се забива в плътта му. Дълбоката интимност, интензивността — това я смая.

Кога беше чувала някой да крещи истински, освен във филм? Не че искаше, разбира се, но умът й продължаваше да превърта дали иска. Опита се да си спомни последния случай, когато е чула чисто дихание на човешко чувство — вой на скръб или гняв, стон от удоволствие. Без да се замисля, знаеше, че тя никога не е надавала такъв.

Изправи се и отиде в банята, напълни шепите си с вода и ги поднесе към лицето си. Когато се пресегна за кърпата, ръката й докосна пресата за коса и тя слепешком я улови, преди да падне върху плочките на пода. Сетне застина със затворени очи. Знаеше какво ще види, когато ги отвори отново — гладката руса коса, от която всеки бял кичур е внимателно отскубнат, нежните извивки на ноктите си със съвсем дискретен лак, нито розов, нито прозрачен.

От колко време се занимаваше с това? С тази къща. С този мъж. Беше тази съпруга с права руса коса и скромни, непретенциозни нокти, жена, бежова като света, в който живееше.

Разбира се, имаше много хора, които можеше да обвини, но тя знаеше, дори докато водата се стичаше от лицето й, че е избрала да бъде там, където е, беше се наместила като катерица, устройваща се за зимата, в безопасното подредено пространство, което Ал й беше предложил.

В този момент й се стори смешно, че се е крила през всичките тези години, когато е била млада, здрава и способна, сякаш най-много трябва да се страхуваш от света, когато смъртта е най-малко вероятна. А сега с очевидното напредване на възрастта, с рождените дни, натрупващи се като кубици дърва, единственото, което искаше да направи, бе да вземе пресата за коса, да я захвърли през прозореца на банята и да избяга.

Само си представи изненадата на Ал, усмихна се тя, когато се прибере вкъщи, готов да прехвърли товара на измамата си върху моите плещи, но открие, че съм си тръгнала.

 

 

— И какво ще правиш? — не се сдържа приятелката й Елън, с която обядваха в „Ел бесо дел сол“.

Елън се беше изненадала от избора на ресторант — двете жени обикновено се срещаха в малко френско бистро със столове от ковано желязо и предястия, подаващи се изпод слоеве фин бял сос. „Ел бесо“ беше голям и шумен, клиентите му пиеха, както й се стори, кофи с „Маргарита“, въпреки че беше обедно време и при всички случаи им предстояха задачи.

— Не съм сигурна — Луиз си взе от още топлия царевичен чипс от червената пластмасова кошничка в средата на масата и го потопи в малка купа със салса. Чипсът изхруска между зъбите й, а салсата изпусна пареща и остра искра върху езика й. — Мммм… трябва да го опиташ — каза на Елън и махна с ръка към кошничката.

— Ще си изчакам салатата.

— Няма смисъл да сме слаби заради тях, знаеш го, нали?

— Да се тъпчеш от яд също не е решение.

Усмивката на Елън беше почти снизходителна.

Луиз се замисли за чипса в ръката си, за топлината по върховете на пръстите си, за солта, която знаеше, че ще полепне по тях в очакване да бъде облизана. Ядеше така от дни, сякаш тялото й беше взело превес над мозъка. Оризовият пудинг, който хапваше права пред отворената врата на хладилника, меките зърна от кадифения ориз се разтваряха върху езика й. Свежият вкус на лимонов резен, плуващ в чашата й с вода с лед; удоволствието от твърд претцел, съпротивляващ се между зъбите й. По-миналата вечер беше направила хамбургери — с кюфтета по двеста грама, средно опечени, едва дочака да си го вземе и да усети соковете, просмукващи се в краищата на питката, капещи от ръката й, докато Ал я гледаше изненадано от отсрещната страна на масата.

Защо беше прекарала всичките тези години в грижи за фигурата си заради момчета, за които не й пукаше, в готвене на безвкусните храни, които Ал харесваше? Кому се опитваше да угоди? На съпруг, който така или иначе щеше да я напусне? Откакто беше прочела за ритуала на маите, сякаш се бе отприщил гневът й. Седеше в колата на светофари, светнали в червено, лежеше в леглото си нощем и ненавиждаше всички хапки, които не беше опитала, копнееше за всички вкусове, които устата й не познаваше.

— Взимаш ли вече хормони? — поинтересува се Елън. — Имам превъзходен лекар, мога да те пратя при него.

Луиз сдъвка чипса си и се замисли дали да не хвърли цялата купа във въздуха.

 

 

На паркинга след обяда тя застана до колата си с ключовете в ръка и помаха за довиждане на Елън.

Слава богу, въздъхна с облекчение Луиз. Елън никога не я бе дразнила, но днес едва се сдържа да не поръча втора „Маргарита“, за да издържи обяда. Внезапно гладката кожа без бръчки на Елън, енциклопедичните й познания за заниманията на приятелите им — неща, които Луиз до този момент бе приемала със своеобразно благоговение, й се струваха дълбоко и трайно безинтересни.

Качи се във волвото си и пъхна ключа. Двигателят запали, и тя натисна педала за газта и завъртя волана, за да обърне. Чу скърцането и хрущенето на пластмаса в мига, в който си спомни белия стълб съвсем леко встрани от мястото й за паркиране.

— По дяволите — изруга тя.

Само това й липсваше. Слезе от колата да огледа щетите: стопът беше счупен, парчета червена пластмаса бяха пръснати по земята под колата. Крушката вътре беше смачкана.

Страхотно.

Качи се в колата и се отправи към вкъщи. На светофара на кръстовището на Четвърта и „Тафт“ погледна към отсрещната страна на улицата, където се намираше автосервизът. Замисли се дали да не отиде и да уговори смяна на стопа, но светофарът светна зелено и тя продължи.

* * *

Когато Луиз пристигна у дома, остана за малко в колата, съзерцавайки къщата. Мислеше си какво трябва да направи — да премести прането от пералнята в сушилнята, да извади съдовете от миялната, да изглади ризите на Ал. Да приготви вечеря — пиле с брашнен сос.

Не, каза си тя.

Погледна си часовника. Беше едва два часът, имаше предостатъчно време да се разходи. Слезе от колата, без да обръща внимание на счупения стоп, и се отправи на север, по обичайния си маршрут. В ранния следобед улиците бяха пусти — млекарят беше вече минал, нямаше майки, които да бързат да вземат децата си от училище. Наблизо имаше няколко бебета, но Луиз се сети, че е време за следобеден сън, кварталът спеше.

След една пряка започна да си мърмори, недоволството й се надигаше да излезе и се закачаше в стиснатите й зъби, преди да се изстреля. Знаеше как изглежда — смахната бездетна жена на средна възраст, която върви из квартала и си говори, но всеки път, когато успееше да спре, почти веднага осъзнаваше, че е заговорила отново, стъпките й отмерваха ритъма на думите.

Изведнъж отпред, на завой на пътя, Луиз зърна нещо. Купчина. Черна, с размерите на голямо куче. Тя не можеше да различи дали се движи. Ускорила разтревожено крачка, чу бръмченето на кола, която се задаваше от отсрещната посока. Прецени, че, шофьорът няма да види кучето, и се затича. Чантата й се удряше в хълбока, палтото се разтваряше около нея.

Беше почти до кучето, когато колата зави. Щеше да го прегази пред очите й. Без да се замисля, изтича пред автомобила, вдигнала ръце над главата си.

— Не!

Думата излетя дълбоко от гърлото й, хриплива и първична, изгаряща. Гумите изсвириха, когато колата кривна встрани от нея.

— Кучка! — изкрещя шофьорът.

Колата продължи надолу по пътя и изчезна.

Луиз стоеше насред улицата, адреналинът рикошираше в тялото й, коленете й трепереха, не можеха да удържат тежестта й. Тя коленичи и протегна ръка към кучето. Не искаше дори да погледне, не искаше да знае дали е мъртво, или е близо до смъртта. Ръцете й докоснаха нещо.

Плат. Вълнен. Обърна се и видя зимно палто, лежащо на купчина.

По-нататък на улицата се отвори врата, излезе жена и се провикна загрижено:

— Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна Луиз, като се изправи на крака.

* * *

Тя се отправи към вкъщи с пресъхнало гърло, носеше палтото на ръце. Не беше съвсем сигурна какво ще прави с него, но не можеше да го остави на улицата. Представи си какво би станало, ако дете види кучето-палто и се втурне да го спасява, тичайки долу, извън полезрението на шофьора. Но детето би видяло по-добре, смъмри се Луиз, би се досетило, че не е куче.

Вълненият плат беше мек и черен в ръцете й, мериносова вълна. Спря и го протегна напред, разтръска го леко. Малък размер, но с дължина три четвърти, което обясняваше големината на купчината. Хубаво палто. Какво правеше на пътя?

Погледна от вътрешната страна на яката; видя написано на ръка име върху парче плат, както майка й надписваше дрехите, които Луиз взимаше на летен лагер. Вгледа се по-отблизо: „Изабел Париш“.

 

 

Докато Луиз караше по улицата и проверяваше адресите, видя млада жена с черна къдрава коса да излиза от къща към края на пряката. Луиз понечи да й викне, за всеки случай, но момичето беше твърде далеч. И бездруго не прилича на притежателка на палтото, помисли си Луиз, и ако това беше нейната къща… ами, щеше да е по-лесно да остави палтото на предната веранда. Луиз дори не беше сигурна защо се почувства длъжна да издири собственицата на палтото, може би заради името, написано на ръка със синя химикалка, толкова доверчиво, сякаш само с простото му написване можеш да се погрижиш всичко да намери пътя си към дома.

В края на краищата адресът не беше толкова далеч от къщата на Луиз — всъщност беше в същия квартал, но в част, където тя не ходеше редовно. Номерът отговаряше на малка бяла къща навътре от улицата, със старателно поддържана градина. Същата къща, от която беше изтичала младата жена, сети се Луиз, докато вървеше по пътеката. Тъкмо сгъваше палтото да го остави на стол на верандата, когато входната врата се отвори.

— Познавам ли ви? — попита възрастна жена с бяла коса.

— Не — Луиз вдигна поглед към изследващите очи на жената. — Заповядайте — тя протегна към нея палтото като обяснение. — Вие ли сте Изабел?

— Защо сте взели палтото ми?

— Не съм го взела — отбранително рече Луиз. — Намерих го на улицата. Едва не ме блъсна кола, когато отидох да го взема.

Тя млъкна, видяла объркването, изписано на лицето на жената.

— Добре ли сте?

— Това е моето палто — изненада се жената, като го взе в ръце. — Благодаря ви.

— Моля.

Луиз погледна възрастната жена, очите й, търсещи нейните. Помисли си, че изглежда твърде дребна дори за това палто, сякаш някой е направил нейно умалено копие за илюстрация на възрастна жена.

— Аз съм Луиз — добави тя, макар че не беше сигурна защо. Не мислеше, че жената ще го запомни.

— Искате ли да пием чай? Ще ми бъде приятно.

Луиз се поколеба. Кой знае какво има в къщата си тази старица? Вероятно котки. Ал беше алергичен към котки, ще трябва да изпере всичките си дрехи. А вече имаше пране, което чака да бъде сложено в сушилнята, и ризи за гладене, и вечеря за приготвяне. Трябваше да се оправи и онзи стоп.

Защо не, каза си тя и пристъпи вътре.

 

 

Къщата беше малка, но спретната и нямаше котки. Мебелировката напомняше на Луиз за хижи, в които е била, изчистена и семпла. Имаше синьо-бяла рогозка, провесена на едната стена, пуловер, прехвърлен през облегалката на диван с плътна тапицерия.

— Казвам се Изабел — представи се жената.

— Знам.

Жената отметна глава.

— Надписът на палтото — обясни Луиз. — Изабел Париш. Така ви намерих.

Изабел започна да опипва палтото и намери парчето плат, по лицето й пробяга лека усмивка, когато видя надписа.

— Сигурно Клои го е сложила — каза тя.

— Внучката ви?

Луиз си спомни младата жена, която беше видяла да излиза от къщата.

— Не, приятелка. Казва, че сме съквартирантки. Голямата ми дъщеря Аби твърди, че съм прекалено стара за съквартирантки, според нея трябва да живея в някой от онези домове. Аз пък й обяснявам, че там е пълно с похотливи старци.

Изабел намигна и насочи Луиз към кухнята, покани я да седне на стол до малка маса край прозореца. Кухнята беше подредена, стените бяха в топло жълто, шкафовете и чекмеджетата бяха боядисани в синьо. На хладилника имаше магнити от различни местни магазини, снимки на семейства като коледни картички и написано на ръка предупреждение: „Не забравяй вечерята!“

Изабел взе чайник и го напълни с вода, сложи го внимателно на котлона и завъртя копчето.

— Преди готвех на газ — обясни тя. — Дъщеря ми смята, че електричеството е по-безопасно.

— Хммм…

Няколко години преди майка й да умре, Луиз беше отишла в къщата й и завари газовия котлон включен, кухнята беше загрята от пламъка му. На следващия ден й купи електрическа печка.

— Но не е същото — продължи Изабел. — Обичах да пускам газта сутрин. Свистенето, което издаваше, като се запали, означаваше, че денят започва. Такива дребни неща имат значение. Когато станеш на моите години, ти остават само две-три големи неща и нямаш нищо против да чакаш малките. Разбирате ли какво имам предвид?

Луиз я погледна, не знаеше какво да отговори.

— И така… — Изабел наля гореща вода в две чаши и затършува в чекмеджето до печката, за да извади торбички чай. — Разкажете ми за себе си.

Луиз открай време мразеше този въпрос. По правило, щом хората чуеха, че е домакиня и дори не е майка, всякакъв по-нататъшен разговор секваше, събеседникът се оттегляше мислено, ако не физически. След такава среща тя се прибираше вкъщи и запълваше следващите дни със задачи и планове, нови платнени салфетки, изтривалка за задната врата… докато почти успееше да забрави отегчението, което беше срещнала. Разбира се, до следващия път, когато някой я попиташе.

— Аз съм пилот — чу се да казва.

— Браво на вас — усмихна се Изабел и Луиз почувства топлината на одобрението на старицата, макар да осъзнаваше, че няма право на него. — Винаги ли сте искали да се занимавате с това? — Изабел се наведе напред с любопитно изражение.

Луиз не отговори. Какво правеше? Не беше лъжкиня. Като дете никога не си бе съчинявала истории, за да се отърве от неприятности — дори не беше нарушавала правилата на родителите си, толкова сигурна, че нейното раждане е изразходвало до последната монета семейните пари, че няма с какво да заплати последиците от лошо поведение. И ето я тук, пробутваше на тази доверчива старица пълна измишльотина.

— Да — отговори накрая. — Винаги съм искала да летя.

Изабел кимна и сложи чаша чай пред Луиз.

— Знаете ли, като малка мечтаех да се занимавам с въздушна акробатика — сподели Изабел, като седна. — Сещате се, онези жени, които стоят върху малки самолети от гражданската авиация, с разперени ръце и развети коси.

Луиз кимна очарована, после се притесни. Това можеше да се окаже хлъзгав склон — скоро трябваше да говорят за самолети все едно знае нещо за тях. Майка й би казала „така ти се пада, като лъжеш“. Може би просто трябваше да признае истината.

— Вместо това родих деца — добави Изабел.

— Колко? — поинтересува се Луиз. Ето това е, точно пред нея отново беше пътеката към нормалното. Щяха да говорят за деца, рецепти и всичко щеше да си е както преди.

— Три. Две момичета и едно момче. Е, те вече пораснаха, не са деца. Имат свои деца. — Гласът на Изабел имитира тон, който Луиз внезапно разпозна. — Идват от време на време в града, за да се уверят, че не съм си загубила напълно ума. Тази тревога всъщност не е лишена от основание.

Внезапният дързък проблясък на откровеност в очите на Изабел накара Луиз да сведе поглед към масата. Какво има в тази жена, запита се тя. Да говориш с нея беше като да шофираш нощем, без да знаеш къде отиваш, и изведнъж за миг виждаш нещо, което познаваш по-добре от себе си. Това я изкарваше от равновесие.

Отпи глътка от чая си и огледа кухнята. На плота видя купчина чинии и множество винени чаши.

— Ще празнувате нещо ли? — Луиз кимна към плота.

— О — усмихна се Изабел, леко засрамена. — Клои иска да ми организира тържество. Нарича го ритуал. Аз пък го наричам последно причастие, но тя не го намира за смешно.

— Ритуал?

— Да, непрекъснато говори за почитането на старите хора. Новият й приятел се занимава с традиции, ритуали и прочее. О, боже — добави загрижено Изабел, като видя изражението на Луиз. — Да не би чаят ви да е изстинал?

— Клои си има приятел?

Изабел изглеждаше объркана за момент. Но после поклати глава, прочиствайки мислите си, и продължи бодро.

— Е, той всъщност не й е още приятел. Явно нещо им пречи, но съм сигурна, че ще го преодолеят. Създадени са един за друг. Първоначално тя се притесняваше от разликата във възрастта, но аз й казах, че няколко години не са от значение. Доверието и любовта са по-важни, не мислите ли?

— Да — мрачно отвърна Луиз. — Така е.

 

 

Луиз караше към вкъщи в спускащата се вечерна тъмнина, ръцете й стискаха здраво волана. Почти чуваше гласа на майка си в ухото си, ниския дрезгав тон, с който обсъждаше поредното завоевание на баща й. Когато Луиз стана на тринайсет и баща им най-сетне ги напусна заради жена, наполовина по-млада от него, майка й бесня с дни.

— Мъжете просто искат животни за разплод — викаше тя, очите й святкаха, но Луиз, залята от самоувереността на съзряването, погледна майка си и видя само жена, която смята, че може да задържи съпруг с коктейл от вина и горчивина. При нея щеше да е различно, знаеше го. И Луиз почувства първото бушуване на хормоните в кръвта си.

Първоначално беше ободряващо — ходеше по партита, оставяше се да бъде притискана към имитиращи дърво ламперии от момчета, чиито облечени в джинси слабини се бутаха в нея с изяществото на оборска врата, удряща се на вятъра. Тя отрано разбра какво искат те — и как да го държи съвсем близо, но извън досега им. Спомняше си, че чу за теориите на Фройд за завистта в гимназията и се разсмя на глас в час, което й навлече укорителния поглед на учителя. Наистина кого заблуждават? Кое има по-голяма власт? Нещото, което блуждае, или домът, който то търси?

Знаеше го всеки път, когато усетеше бързите оценяващи погледи на мъжете на улицата, които я изучаваха — от горе до долу, проверяваха големината и тежестта на гърдите й, широчината на ханша. Някои, изглежда, не съзнаваха действията си, но и те го правеха — цък, цък, автоматично като мигането.

Беше отхвърлила идеята за майчинството и се беше погрижила да се омъжи за мъж, който е съгласен с нея. Беше предпазила тялото си от издуването на бременността, от разкъсването на раждането. Посещаваше приятелки, които имаха деца, туловищата им бяха разлети и увиснали. Като се прибереше вкъщи, проверяваше тялото си в огледалото да се увери, че извивките й са същите каквито бяха, когато се омъжи.

Но в края на краищата това не й бе донесло нищо добро, нали? Дори го беше предвидила, наистина. Ал бе казал, че не иска деца, и това изглеждаше достатъчно вярно през първите години, когато нейното тяло стигаше и на двама им. Но след известно време тя започна да забелязва как очите му се размекват, като види бебе, или как се усмихва, когато по новините съобщават нещо за детската бейзболна лига. Беше решила, че е някакво временно хормонално смущение, което скоро ще бъде изместено от копнеж по малки червени спортни коли, но очевидно е подценила положението. Сега той беше намерил кой да му създаде семейство.

Луиз знаеше какво би казала майка й, ако беше жива: „Ние сме в един и същ вагон за говеда, няма смисъл да си въобразяваш, че си различна.“

И явно не беше. Дори за Ал.

По радиото зазвуча песен, някаква тийнейджърка пееше за любов и че животът никога няма да я повали. Луиз рязко завъртя копчето.

* * *

Светлините премигнаха зад нея, чу скоростния вой на полицейска сирена.

Ставаше все по-хубаво и по-хубаво.

Тя отби. Мислено прехвърляше последните няколко минути. Дали беше пропуснала знак за стоп? Дали беше минала твърде бързо покрай училище? Щеше да оспорва минаване покрай училище, часовете отдавна бяха свършили. Но доби спокойно изражение, щом младият добре сложен полицай приближи прозореца й.

— Какво съм направила? — попита тя с усмивка, която изразяваше любопитство.

— Знаете ли, че стопът ви не работи?

Луиз го погледна, в очите му се четеше само простият официален въпрос, погледът му не отиваше по-далеч от лицето й и в този момент разбра какви са вариантите й.

Трябваше да предизвика съжаление.

— О, наистина ли? — тя сключи загрижено вежди. — Толкова съжалявам, не знаех.

Изражението на полицая леко омекна.

— Да, не се притеснявайте. Майка ми е същата, никога не знае какво се случва с колата й. Ще ви пусна този път, само обещайте, че ще го поправите.

Луиз кимна разкаяно и мъжът се върна при колата си и потегли. Като я подминаваше, махна жизнерадостно. Мразеше го.

* * *

В продължение на дни Луиз дебнеше къщата на Изабел, наблюдаваше как нивото на активност се покачва. Гледаше как Клои влиза с торби с покупки, чуваше удари от чук, зърна необичайно висок младеж, вероятно внук, който изнесе огромен стол и кутии с боя в задния двор. Беше изкушаващо да прояви любопитство за подробностите, но продължаваше да бди в очакване на онова, което знаеше, че ще види.

И един ден дойде и завари къщата празна, имаше онова отекващо усещане за място, което наскоро е било претъпкано с хора. Луиз не знаеше какво да направи, но не желаеше да чака, затова пое на обиколка из квартала. Когато зави на втория ъгъл, видя странно шествие — група от десетина души, заобиколили нещо, което приличаше на трон, вдигнат високо във въздуха. Настигна ги и видя възрастна жена, в която разпозна Изабел, седнала горе на стола. Под нея беше Ал, а до него — Клои, смееше се, лицето й беше оживено от щастие.

„Ето, чу Луиз гласа на майка си, нали ти казвах?“

 

 

Разхожда се с часове, умът й препускаше, студен и разгневен. Времето за вечеря дойде и отмина. Накрая мислите й се забавиха достатъчно, за да се отправят краката й към вкъщи. Там нямаше никого.

Отключи вратата към кухнята. Ключът заяде и тя го изтръгна с бързо отработено движение. Пристъпи вътре и се подпря на затворената врата на празната си къща.

Това беше. Голямата американска размяна беше дошла в собствения й живот — точно както майка й бе предрекла. Беше отдала най-хубавите си години на мъж, който я изоставяше заради дете. За да направи дете.

— Луиз, ти си глупачка — каза тя и натисна ключа за лампата, разположена в средата на стаята. Крушката изпука кратко и угасна.

Клатейки невярващо глава, тя включи осветлението над кухненските плотове, отвори шкафа до себе си и се пресегна към горния рафт, където държаха крушките. Беше останала една кутия — дръпна я и тя се плъзна нежно под пръстите й. Стоеше, гледаше тънката бяла кутия в ръката си, четирите й отвора зееха умиротворено и съвършено празни.

 

 

Издърпа стол до плота и се покатери, като се подпираше с ръка на шкафовете. Пресегна се към първата крушка от вградените лампи и бързо и решително я завъртя два пъти. На третото завъртване горещата крушка опари пръстите й и тя се дръпна назад. Крушката падна и се разби шумно на парчета в плочките на пода.

Луиз погледна надолу шокирана. Къщата сякаш трептеше от звука. Ръбовете на счупената крушка й намигаха, светли и проблясващи, примамливи като диаманти. Луиз бавно се усмихна.

Следващата крушка се приземи тежко, трясъкът беше силен и впечатляващ. После още една. Когато всички бяха счупени, тя слезе, парчетата пращяха под подметките на обувките й. Мина през дневната, през кабинета, през банята, вадеше крушките от всяка лампа. Ако в стаята имаше килим, ги отнасяше в кухнята, парчетата се разбиваха едно в друго върху френските керамични плочки, които беше избирала три месеца.

Когато приключи и къщата потъна в пълен мрак, тя отиде в спалнята, пипнешком намери гардероба, където беше куфарът й, извади го и го отвори на леглото. Прокара ръце по дрехите на закачалките. Пръстите й разпознаваха всяка дреха — черната вечерна рокля за годишнини, панталоните в цвят каки, кашмирените жилетки, които и без да вижда, знаеше, че са в пастелни цветове или в тъмносиньо. Отвори чекмеджетата на скрина си, уханието на парфюма й се надигна към нея от копринените комбинезони и камизоли. Не искаше нищо от тях. Напипа долното чекмедже и извади два чифта работни джинси. Стария си пуловер от колежа. Стария домашен халат на баща й, който беше намерила в кофата за боклук, след като той ги напусна.

Слезе на долния етаж, куфарът беше лек в ръката й. Спря в кухнята, опипом намери тефтера и химикалката до телефона и написа бележка — две думи. Сгъна листчето и написа от външната страна името на Ал. Остави го на масата, взе куфара и затвори вратата след себе си.

Когато приближи колата си, видя счупения стоп.

— Направо чудесно.

До нейната кола беше паркиран старият кадилак на Ал, гладките му сини перки се издигаха като крила. Размисли за момент, върна се в къщата и взе ключовете на Ал от кукичката до задната врата.

Багажникът на кадилака беше огромен, куфарът й плуваше в просторната му вътрешност. Седалките бяха с кожена тапицерия, износена от две поколения членове на семейството на Ал. Книгата за ритуалите още лежеше на пътническото място, Луиз я взе, хвърли я през рамо и тя се приземи глухо на пода. С лека доволна усмивка пъхна ключа и се загледа как цифрите на километража светват, проблясват като наниз нови пожари.

А маите заключвали грешните жени — спомни си Луиз.

На улицата зави наляво и тежко отпусна крака си върху педала на газта. Колата се гмурна напред в мрака.