Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (4)

Натюрморт с цикории

Лилиан беше жена, влюбена в кухнята. Това не беше любовта на архитекта, дълбокото удовлетворение от подредбата на плотове и шкафове, проектирани така, че готвенето да ти се вижда песен. Нито любовта на възрастния към кухнята от детството, носталгия, пропита във всяка повърхност. Любовта на Лилиан към кухнята беше сияйната благодарност на художник за пространство, където въображението се движи без прегради, малкото, тихо щастие от това, че си намерил дом, въпреки че другите хора в него само минават, а може би точно заради това.

Беше изградила кухнята си от уханията, вкусовете и консистенциите, чистото платно на кръгла бяла чиния, твърдата кора на крушите и пищността на меките сирена, пъстроцветните подправки, наредени в стъклени бурканчета по лавиците като галерия от семейни портрети. Мястото й беше тук.

Лилиан се застоя пред вратата на кухнята на ресторанта си една сутрин в края на февруари, мислеше си как зимните температури могат да кристализират обонятелния живот на града. Дори ароматът, долитащ от пекарната надолу по улицата, й се струваше притъпен, сведен до меко напомняне за обичайното й изобилие. Лилиан вдъхна въздуха и изпълни тялото си със студената чиста миризма.

— Добре — каза тя на глас.

Отвори вратата на кухнята и уханията я посрещнаха. Чувственият, съблазнителен аромат на шоколадова торта. Мента за клиентката, която я искаше току-що набрана за вечерния си чай. Семена от червени чушки и обелки от лук, чакащи в кофата с компост, която Финеган, установи тя, не беше изпразнил миналата вечер. Сготвено месо от глиган от соса рагу, който беше зимна традиция, миризмата крачеше към нея като силен запотен ловец.

— О, по дяволите — измърмори и се втурна отново към банята.

 

 

Не беше грип — отхвърли тази вероятност преди известно време, докато седеше на пода в банята, подпряла чело в рулото тоалетна хартия, провесено на стената. Нямаше треска, нито болки, само размътването в стомаха, предизвиквано от всяка миризма, която беше по-ярка или по-тежка, по-сладка, по-наситена или по-пикантна от въздуха. Това включваше кажи-речи всички миризми.

Трябваше да се досети още в нощта, когато се случи. На трийсет и шест години тя беше съвършено надежден кандидат за възпроизводство и жена, притежаваща доста здрав разум. Но в онази нощ през декември всичко беше различно. Прибра се от ресторанта, имаше разтегнат мускул във врата, защото беше хванала в последния момент тенджера, падаща от лавицата. Легна на леглото от страната, където се надяваше, че няма да е толкова болезнено, благодарна за топлината на тялото на Том до своето, и потъна в сън.

Посред нощ Том се протегна към нея. Страстта му беше толкова чиста, необременена, мигът беше толкова чуден и мимолетен, че беше трудно да повярва, че е истински или че от него може да излезе нещо трайно, и тя се остави в ръцете му, без да се събужда напълно, отпусна се изцяло. Вечерта на следващия ден го видя привлечен отново в океана от спомени — и когато най-сетне осъзна какво е създало тяхното действие, нямаше как да му го каже.

Това беше недостатъкът на връзката с вдовец. Лилиан знаеше колко време отнема на човек да възстанови сърцето си, дробовете, чувствителните нерви във върховете на пръстите, които сякаш отиват под земята заедно с онзи, когото си обичал. Още когато дойде на вратата на кухнята на ресторанта след последния час от курса по готварство преди десет месеца и я покани да се разходят, почувства, че той е по средата на пътя. Но тръгна с него, убедена, както винаги, че някак си храната и любовта могат да поправят всичко.

До голяма степен така и стана. Двамата с Том пристъпиха един към друг и един в друг, запълвайки празнотите от загубата. Заедно с изцеляването имаше радост, много радост. Лилиан знаеше, че Том я обича — но също така знаеше какво е усещането да живееш с някого, чийто ум винаги частично е завзет от човек, когото вече го няма.

Трябваше да предположиш, си мислеше Лилиан, докато се надигаше от пода на банята и си миеше лицето. Три не е твоето число.

 

 

Когато отвори вратата на банята, Лилиан долови някакъв шум в кухнята. Беше понеделник, ресторантът беше затворен, а в курса по готварство имаше прекъсване. Самата тя дойде с надеждата да е сама и да установи примирие с миризмите на ресторанта си, въпреки че беше вече ясно, че вероятно никоя от тези цели няма да бъде постигната.

Влезе в кухнята и видя Финеган, който държеше кофата с компост в ръце. Напоследък беше видимо разсеян. Беше забелязала как двамата с Клои гравитират един към друг, но преди няколко седмици се отдалечиха стремглаво сякаш магнитните им полета са се обърнали. Сега кръжаха един около друг в широка орбита, което създаваше проблем в малката кухня. При обичайни обстоятелства Лилиан би измислила нещо да реши проблема, но точно сега единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе какво е останало от закуската й.

— Извинявай — заоправдава се Финеган. — Снощи забравих компоста. А знам, че миризмите, имам предвид…

Лилиан го погледна въпросително.

— Ами, знаеш…

Той се запъти навън, където Лилиан чу звука от отварянето и затварянето на контейнера за компост.

— Какво искаше да кажеш, Финеган? — попита тя, когато младежът се върна и се отправи към мивката да изплакне кофата.

— Извинявай. — Той се притеснява, осъзна Лилиан. — Вероятно още не искаш да говориш за това — бързо продължи Финеган. — Но само искам да знаеш… мисълта ми е, ако ти трябва нещо или…

Лилиан чакаше.

— Бебето — изплю камъчето той накрая.

Думата увисна във въздуха като коледна украса, златиста и искряща. Лилиан още не я беше изричала гласно; някак си беше странно, че излиза за пръв път от устата на този висок, върлинест младеж, чиито очи бяха толкова искрени и пълни с тревожност. Остави думата да дойде при нея, заоблена и пълна. Усети как мускулите на челюстта й се отпускат, около нея се разпростря усещане за възможност. Финеган се усмихна и се обърна към мивката, извади препарата отдолу и сипа от него в кофата.

Миризмата я връхлетя като товарен влак.

 

 

— Ние с теб какво ще правим сега? — попита Финеган, когато Лилиан отново излезе от банята.

Тя погледна изпитателното му изражение, след това огледа кухнята. Тя беше шеф-готвачът. Учителят. Нямаше против помощта, когато идеше реч за рязане на зеленчуци и миене на чинии, но тази помощ беше различна и тя не знаеше какво точно да прави с нея.

— Отивам до земеделския пазар — заяви тя. — Ти трябва да си ползваш почивния ден. Ще се видим по-късно.

Запъти се към вратата, отвори я, обърна се и добави:

— Но ти благодаря.

 

 

Самото паркиране на колата близо до пазара успокояваше дишането й. Огледа сергиите, наниз скъпоценни камъни в кутийка, цветовете бяха по-смекчени през зимата, на щанда на Пантоне бяха изложени само листни зеленчуци, нямаше ги малините и сливите от лятото, тиквите от есента. Но ако не друго, еднообразието позволяваше на ума й да забави хода си и да се успокои, да види малките разлики между листните зеленчуци и кремавото на зелето и карфиола, да събуди сетивата, които бяха станали лениви и задоволени от изобилието на предишните осем месеца. Зимата е хроматично почистващо средство за небцето и Лилиан неизменно я посрещаше с удоволствието от лимоново сорбе, поднасяно в охладена сребърна купа между ястията.

Тя слезе от колата и се затича към сергиите, привела глава под рукналия дъжд. Харесваше пазара, в дъждовно време дори повече, то отказваше туристите, които оставаха сгушени под обемистите завивки в хотелските си стаи, превръщаше пазара в лично пространство, а барабаненето на дъжда по ламарините на металния покрив и мъха звучеше като музика на маримба.

Когато идваше тук, Лилиан си имаше установен ред. В началото винаги обикаляше по пътеките, бъбреше си със земеделците, които беше опознала с годините, кимаше любезно на онези, за които знаеше, че преди да дойдат тук, не са се пробвали в хранителния магазин, ако предложенията им не са достатъчно привлекателни този ден. Очите й блуждаеха по щандовете, мислено взимаха продуктите и ги слагаха един до друг във въображението й, което създаваше менюто за вечерта, мислите й играеха щастливо, възбудени и доволни.

През годините беше наблюдавала децата, които идват в ресторанта, виждаше ги седнали с електронни устройства в ръце, докато си чакат храната. Неизменно се разстройваше от тяхната умствена откъснатост от всичко, което ги заобикаля, но един път попита особено погълнато момченце какво прави и то й показа поредица от форми, падащи на дисплея, оранжеви, зелени, сини, червени, правоъгълници и квадрати и такива, които приличаха на шапки цилиндри — момчето ги насочваше на място, наместваше ги заедно, така че образуваха равна линия долу. И тя беше кимнала, разбираше удовлетворението да направиш от няколко различни неща едно цяло.

Докато приятелите от детството й имаха любими предмети — кукла, постоянно притисната към гърдите; пластмасов кон, уловен в галоп, Лилиан открай време се успокояваше от храната. Не от яденето, въпреки че винаги можеше да разчита лъжица с яйчен крем да подреди света й. Но тя отрано бе осъзнала, че не просто вкусът на крема или студената извивка на лъжицата, плъзгаща се по езика й, а приготвянето му й говори — внимателното затопляне на млякото и разбиването на яйцата, тъмната загадъчност на индийското орехче, разливането на течността в малките кръгли форми, които тя нареждаше в съд с плитка водна баня във фурната, наблюдаването как всички части се съединяват и се превръщат от течни в твърди, нежно побеляват, накрая стават леко златисти.

Беше й лесно да съчетава продукти и да прави нещо ново или да бъде учителят, който слага двама ученици един до друг и проследява как вкусовете и ароматите им избуяват в съседство. Но в собствения й живот „ние“ — думата, която Финеган използва видимо с лекота в кухнята — беше идея, натоварена с усложнения. В детството й имаше „ние“, но тя най-често кръжеше около думата, не беше част от нея — наблюдаваше как майка й чете, непрекъснато чете, като избягва мисълта за съпруга, изоставил я, когато Лилиан беше на четири, мъж, чието отсъствие беше по-осезаемо от твърдите дървени столове в кухнята и със сигурност по-осезаемо от книгите в ръцете на майка й.

Може би това е едно от нещата, които я бяха привлекли към Том, разсъждаваше Лилиан, докато обикаляше по пътеките на пазара. Спомняше си първата разходка с него, как на моменти й напомняше за времето, когато се прибираше от началното училище с приятелките си Елизабет и Мери, как някоя все трябваше да изостава или да избързва, за да се сместят на тротоара, като създадат колеблива линия от трима. Лилиан винаги избираше да изостане, да наблюдава другите пред себе си. Научаваш доста от това положение, бе открила тя. Дори с Том.

И така в края на тази първа разходка с него го отпрати, но след месец, когато го видя да седи на маса в ресторанта й, се почувства притеглена. Мислеше, че е от неговата същност или от желанието в очите му, но сега се чудеше дали това, което бе така примамливо, не е просто близостта на познатото, усещането да си първият откликнал при злополука, в което тя имаше вече необходимите умения.

* * *

Пазарът беше по-тих в понеделник, особено когато валеше, и Лилиан обикаляше спокойно сергиите. Акри от покрити с подправки, бадеми, къпини и лавандулов мед, череши с шоколадова глазура. Младата им продавачка се протягаше напред да предлага на желаещите да опитат по малко, а късата й пола продаваше повече от просто плодове. Щандът за морска храна, раци, наредени като в средновековна оръжейна, риба, плуваща през море от лед. Крайната й цел беше в края на пътеката — сергия със зеленчуци на възрастен мъж, който, шегуваха се някои, е на пазара, откакто е бил създаден преди сто години. Стоката на Джордж беше самото определение за прясно — царевични зърна, напиращи изпод обвивките на кочаните, патладжани, наредени като тъмнолилави скоби. Туристите не го харесваха, защото се развикваше, когато докосваха лъскавата му стока, която той така старателно бе подредил, но собствениците на ресторанти знаеха да идват при него за нещата, които държеше зад щанда.

— Довечера имаш курс по готварство ли? — попита той, когато тя приближи.

— Не, в почивка сме. Просто ми липсваше красивото ти лице.

Джордж се засмя. Тялото му беше изкривено и измъчено като стари дървесни корени и при вида му на Лилиан внезапно й се прищя да заплаче от обич. Хормони, смъмри се тя, потискайки порива.

— Имам нещо за теб — той бръкна под сергията, откъдето извади три бели елипси, оцветени с най-бледото зелено, пример за сдържаност на фона на раздърпаните марули с червени и зелени листа, с твърдостта на къдравото зеле и цвеклото, наредени по рафтовете.

Самата Лилиан бе отглеждала белгийска цикория няколко пъти, но тя изискваше много работа. Цикорията е растение, което расте два пъти — пониква от семена, но по-късно се изравя, листата и клоните се орязват и коренът, пълен с енергия, се засажда отново и се покрива, така че новите листа да останат бели. Те имат характерен леко горчив вкус, който може да бъде използван за контраст в зелени салати, или да се задушат, за да станат сладки.

За пръв път от шест седмици Лилиан почувства тялото си да се протяга към храна, да иска да я доближи. Взе цикориите в ръце, където те се сгушиха тихи като яйца.

— Искаш ли и от салатата фризе? — попита я продавачът на зеленчуци. Като вдигна салатата, дантелените й краища се спускаха като водопад върху ръката му. — Малко винегрет с шалот, яйца на очи отгоре? Идеална вечеря за понеделник.

— Искам само един лимон — тя прибра цикориите в платнената си пазарска торба.

Мъжът й подаде лимон, но бързо бръкна отново под щанда и извади оранжева сфера, цветът й почти вибрираше на студената светлина от сергиите.

— Мандарина. За края на сезона.

Когато Лилиан беше малка, мандарините бяха кулминацията на зимата, щайгите пристигаха в магазините в началото на декември, гастрономичното съответствие на коледни лампички. Скъпи, вносни, бленувани през останалото време от годината, те се пазеха за специални случаи. Спомняше си тръпката от яденето на първата за сезона, как палецът й се пъхаше под леко отделената кора, обелваше я от тумбестия, изпълнен със сок плод. Разпределяше щайгата на порции, но в един момент ставаше ясно, че мухълът ще я победи, и тогава ги изяждаше една след друга с чувството, че във вените й потича лятото.

Дори сега, когато човек би могъл да намери мандарини почти по всяко време на годината, тя се ограничаваше до коледните, не искаше да се откаже от чувството на очакване, от вкуса на плода в сезона му. Беше престанала да ги купува преди няколко седмици, но тази беше съвършена, и тя я взе от стареца и я прибра в торбата си.

— Никога не се знае кога ще ти се прииска малко допълнителна Коледа — кимна Джордж.

 

 

Финеган трябва да е прекарал цялото време, докато ме е нямало, в чистене, помисли си Лилиан, когато влезе в кухнята на ресторанта. Миризмата на препарат за съдове, на компост, дори на шоколад от тортата от предишната вечер беше заменена от чисто, ведро ухание на лимон. Сигурно бе нарязал пресен лимон и го беше сложил в кофата за боклук. Както никога, без да се притеснява за прахосването, просто бе доволна, че се е поддала на изкушението да купи друг от пазара. Миризмата на лимон беше една от малкото, които можеше да понася напоследък, и беше купила сапун с аромат на лимон, който държеше вкъщи и в банята на ресторанта за случаите, когато миризмите на готвено станат твърде натрапчиви.

Лилиан включи фурната и сложи лимона, мандарината и трите бели овални цикории върху дървена дъска за рязане. Умът й препускаше от седмици, мислите се натрупваха една върху друга като в онези пици, гарнирани с твърде много продукти, които предлагат във веригите пицарии. Хареса й усещането от изчистения натюрморт пред нея, искаше един такъв ден — няколко продукта, фурна, време, в което да не прави нищо.

Извади тежка касерола и донесе масло от хладилния склад. Продуктите пред нея бяха безопасни, миризмите им бяха неутрални или чисти. Тя внимателно отряза твърдия край на цикориите с остър нож, като остави достатъчно от основата, за да задържи листата заедно. Разполови главите по дължина и ги нареди в стройна редица на дъното на тенджерата, краищата им се докосваха като фино набрани поли. Наряза парченца масло, които пръсна по листата. Завърши с три щедри изстисквания на лимона и мъничко сол и черен пипер, добави и малко вода на дъното. Взе парче готварска хартия и прокара по него края на кубче масло в плавни прави линии, наблюдаваше как повърхността от матирана става лъскава, после сложи хартията върху цикориите. Тежкият капак на касеролата застана на мястото си с обичайното проскърцване и тя я сложи във фурната. Готово.

Щеше да отнеме около час. Можеше да се махне, да свърши някоя работа, да се разходи. Но вместо това донесе стол от малката стая за почивка и седна до фурната. Кухнята се загряваше от топлината й, салонът от другата страна на летящите врати беше притихнал и безлюден. В този миг всичко беше, както преди. Тя се огледа.

— Трябва да поговорим — гласът й отекна в празното пространство.

 

 

Докато Лилиан навърши дванайсет години, готвенето се бе превърнало в нейното семейство. Беше я научило на уроци, обикновено преподавани от родителите — на пестене от размекнатата глава целина, останала твърде дълго накисната във вода, на упорство от разбиването на тежката сметана, на силата на спомените от ригана, чийто вкус само се усилваше, ако е изсушен. Любовта към новите съставки й бе дадена от Абуелита, собственицата на местната мексиканска бакалия, която я запозна с авокадото и кориандъра и я научи на вълшебството да съчетаваш продуктите с характери, за да промениш настроението или живота на даден човек. Но в деня, в който дванайсетгодишната Лилиан подаде на майка си ябълка — току-що откъсната от овощната градина надолу по пътя в следобед, когато циганското лято отстъпваше на есента — и тя най-сетне вдигна очи от книгата, която четеше, храната придоби за Лилиан почти мистично значение.

— Виж колко си пораснала — изненада се майка й и животът започна отново.

Оттогава насетне по време на вечеря се водеха разговори, нечия друга ръка държеше четката, която дотогава сама прокарваше през косата си преди лягане. Пътуване до Ню Йорк, където откриха таен ресторант за фондю, скрит зад дървени кепенци през деня, осветен от свещи вечер. Разходки до пазари, пекарни и магазин, където правеха сирене, разтягаха и теглеха моцарелата като лакта. Накрая Лилиан чувстваше, че готви за майка, която й обръща внимание, и играеше на откритото поле на перления кускус и тайландския босилек, на паея и спанакопита, на печен патладжан с пармезан. И тогава един ден, два месеца след шестнайсетия й рожден ден, майка й се строполи в хранителния магазин, докато пазаруваха за неделната вечеря. Аневризма в мозъка, казаха лекарите. В главата й имаше прекалено много думи, помисли си Лилиан. Нямаше място. И Лилиан отново остана сама.

След това готвенето й осигуряваше подслон. Абуелита я прие в дома си и я научи на изкуството на тамале и чили рейено в следобедите, когато Лилиан се прибираше от училище, ръцете й намираха утеха в ритъма на смесването и разбъркването. Когато стана на осемнайсет, Пиер й предложи първата работа в ресторант на най-ниското ниво, да реже, да бели, да чисти. Три години по-късно Федерико я открадна и я издигна до помощник-готвач, даде й под наем и апартамента над ресторанта си срещу смехотворно дребна сума. И през цялото това време тя мечтаеше и чертаеше планове за деня, когато ще има собствена кухня, собствени клиенти.

И сега беше тук. Беше се борила за този ресторант, беше си платила цената — години наред работеше до два сутринта, сблъсквайки се с крещящото его на шеф-готвачи, които знаеха много и се преструваха, че знаят повече, само за шанса да ги гледа как редуцират соса в миг на съвършенство. Имаше изгаряния и порязвания и все повече похвали. Когато нямаше още дори трийсет, получи внимание, което й отвори вратите на банка и тя й зае пари. Взе сграда, която беше развалина, и я превърна в място, където хората се хранеха или идваха на курс по готварство и си спомняха или научаваха защо се обичат.

Тази кухня беше нейна. Тя погледна към зимната светлина, нахлуваща през прозорците, заслуша се в смекчените от дъжда звуци на колите по улицата. Стаята беше топла и нежните ухания на задушаваща се цикория се разнесоха от фурната, посрещнаха я отново.

Извади касеролата и вдигна капака й. Листата се бяха разтопили в блестящи пластове, цветът беше по-тъмен, лъщящ. Тя взе нож и вилица и отряза хапка за проба. Консистенцията беше копринена, със съвсем лека съпротива между зъбите й. Маслото се топеше на езика. Докато опитваше, мислеше за клиентите си, за израженията на лицата им, когато вкусят ястието, как то ще ги върне тяхната същност. Възнамеряваше да съчетае цикорията с крехко печено свинско и зелена салата с хрупкави парчета ябълка и кисели червени боровинки и кедрови ядки, завършек на празниците, като конфети след тържество. За десерт щеше да поднесе портокалов сметанов сладолед, малко слънце, за да насочи погледа им към предстоящата година.

Усмихна се, когато почувства как менюто се оформя, светът става напълно и удовлетворяващо понятен. Този свят. Нейният свят.

Тя сведе очи.

— Не мога да се откажа от това — каза на бебето в себе си.

Но дори докато изричаше тези думи, не знаеше какво означават те.

 

 

Лилиан пъхна ключа си в ключалката на входната врата на къщата на Том. Още не можеше да каже „тяхната“ къща, въпреки че през последните няколко месеца вещите й спорадично мигрираха от апартамента й. Не се отказваше от жилището си, което имаше от петнайсет години, докато Федерико, хазяинът, се бе превърнал от началник в любовник, в приятел и в поддръжник. Все още й харесваше да живее над суматохата на ресторант, не нейния, звуците и уханията му й носеха утеха, без да изискват вниманието й.

Малко вероятно беше Федерико да изпадне във възторг от новината, че някой мъж е направил дете на жената, която той възприемаше като кулинарното си протеже. Тя можеше да си представи реакцията му, ако му каже за бебето — лекциите как трябва да отделяш време и да се посветиш, за да управляваш ресторант.

„Твоята кухня е твоята любовница, съпруга, твоят дом“, щеше да й каже той, като италианският му акцент с всяка дума щеше да става все по-плътен. Фактът, че й казваше това, дори докато лежаха в леглото му, не намаляваше въздействието на нагласата зад тези думи. Тя разбираше това.

Не, не можеше да довери това на Федерико, както не можеше да каже на Абуелита, която се бе върнала в Мексико преди няколко месеца. Колкото и да обичаше Лилиан, тя трудно би приела бременност без брак. Това е нещо, с което трябва да се справя сама, каза си тя, когато чу ключът да прещраква в ключалката.

Къщата на Том беше празна, но това се очакваше. В юридическата кантора му бяха възложили важно дело и напоследък излизаше рано сутрин и често се прибираше дори по-късно от нея. Въпреки че той й липсваше, така беше по-лесно да прикрие признаците на бременността. Освен това не трябваше да му готви — той ядеше сандвичи в работата или отскачаше за хамбургер вечер, преди да се върне в кантората. Ако Лилиан намажеше ръцете си с лосион с ухание на лимон, можеше да заспи въпреки миризмата на горчица и печено месо, която още го съпровождаше, когато се прибереше вкъщи.

В началото не беше така, Том се радваше да избяга от работа — взимаше си почивка в понеделниците, отбиваше се за бавна утрин в апартамента й, слушаха как Федерико пее долу, докато се подготвя за обедното стълпотворение, миризмите на риболита и лазаня се прокрадваха нагоре по стълбите. В другите дни Том си тръгваше рано и идваше в ресторанта, придумваше я да вечеря с него на малка маса, която беше сложил в градината. Скрити от клиентите от ниско надвесените клони на черешовите дървета, те ядяха с пръсти, разтваряха се в думите си. След това той я чакаше, седнал на висок стол в кухнята, и си бъбреше с персонала, докато работеха.

— Ти си нашият талисман — казваше му Клои, като слагаше малка хартиена готварска шапка на главата му, и се смееха. Клои го караше да реже лук, въпреки че смяташе, че трябва да изкара курс по боравене с нож.

И когато Лилиан най-сетне заключеше ресторанта в края на вечерта, двамата се прибираха пеша през летните, после есенни нощи, ръката на Том я обгръщаше, а дланта му стоеше на рамото й като обещание.

Първия път, когато отиде в къщата му, беше пълно със снимки — Том и съпругата му на плажа, Чарли се смее по бански, висока, златисто загоряла и прелестна. Техният меден месец в Италия. Чарли отново, към края, подстригана съвсем късо и с хлътнали бузи, някак по-красива, отколкото на другите снимки.

— Това тя ли е? — попита Лилиан, макар вече да знаеше.

— Да. Извинявай, мога да ги махна.

— Не, всичко е наред.

Но той ги махна. Снимките изчезваха една по една през седмиците. Ала хората витаят не само в снимките, но и в предметите, откри Лилиан — уханието на парфюм в синята плюшена покривка на дивана, бледозелен женски халат, провесен в гардероба. Веднъж Лилиан отвори бутилка червено вино и се пресягаше за две ръчно изработени чаши, когато зърна ужасена изражението върху лицето на Том и бързо отдръпна ръка. При следващото й идване чашите бяха изчезнали. Не знаеше къде са отишли, но се съмняваше, че са далеч.

— Нямам нищо против да запазваш разни неща — му каза веднъж.

Знаеше какво е да искаш да задържиш миризмата, усещането за някого. Все още пазеше възглавницата на майка си, въпреки че уханието на лавандула от нощния й крем отдавна бе изчезнало, платът сега беше само ласка върху кожата й.

Но Лилиан беше установила още като дете, че по-разстройваща от скръбта е ревността от човек, когото го няма и никога няма да го има. Баща й си беше тръгнал толкова рано в живота й, че тя имаше малко спомени от него, но майка й виждаше съпруга си в героите на всеки роман, който четеше, на мястото на масата, пред което не бяха сложени прибори, в леглото, в което спеше само от лявата страна, но когато переше, винаги сменяше и двете калъфки на възглавниците. Що се отнасяше до нея, съпругът й присъстваше повече в отсъствието си и Лилиан често чувстваше, че го мрази повече, задето е отнел майка й, отколкото, че си е тръгнал.

А с Чарли, която не е искала да си отиде, беше дори по-трудно. Гневът на Том, емоцията, която често тласка хората напред към следващия етап, към следващия човек в живота им, беше насочена към съдбата, и го свързваше още по-силно с Чарли.

Лилиан знаеше, че времето е единственият истински лек за скръбта, но загубата на майка й също така я научи, че неограничените периоди не са нещо, на което да се разчита. Беше прекарала детството си в очакване баща й да се завърне, майка й да спре да чете. Като възрастна чакаше някой да пробие внимателно изградения й образ на готвач и учител — кулинарната щедрост, която й позволяваше винаги да бъде даващият, възприемчивостта, която я предпазваше от прозренията на другите за нея. Беше толкова изморена да чака. И до вечерта на последния час по готварство, когато Том се появи на задната врата на кухнята й, тя бе започнала да подозира, че за да живееш, понякога трябва да скочиш в празнината, оставена от опечалеността, с единствената надежда, че когато паднеш, ще усетиш под краката си твърдата почва на отсрещната страна.

Но във всички сценарии, които Лилиан беше разигравала в главата си, всички начини, по които нещата с Том можеха да се наредят или да се объркат, бебето не беше част от приземяването, която си бе представяла.

 

 

Мобилният й телефон звънна, звукът отекна в празната къща на Том. Тя скочи стресната и вдигна.

— Лилиан? — чу гласа на Ал. — Да не си забравила за срещата ни?

Тя се сети — срещата да прегледат финансовата документация, която Клои беше оставила при него преди седмици.

— О, Ал, съжалявам, ще съм при теб след секунда.

— Добре.

Лилиан чу леката нотка на разочарование в гласа му.

— Ще донеса нещо за ядене, обещавам.

— Добре. — Гласът му прозвуча по детски в радостта му.

 

 

Лилиан бързаше нагоре по дървеното стълбище към кантората на Ал с кафява картонена кутия, върху която с вълнисти бели букви пишеше „При Лилиан“.

— Не можах да направя нещо специално — извини се тя още с влизането.

Ал вдигна капака на кутията и видя сандвич с пуйка, майонеза, люти чушки халапеньо, гарниран с тънко нарязани филии червен лук, кората на хляба беше обсипана със семена, горната част се издигаше върху градина от прясна маруля.

— И туршия — усмихна се той. — Домашно приготвена?

Лилиан кимна утвърдително.

— Е, тогава приемам извинението ти.

Ал извади бяла керамична чиния от долното чекмедже на бюрото и внимателно подреди храната върху нея, а Лилиан се настани в стола срещу него. През годините бяха установили удобен режим: първите двайсет минути от срещата си ядяха и говореха за всичко друго, но не и за пари. След това преминаваха към работата.

— Няма ли да хапнеш? — попита я Ал.

— Вече ядох.

Ал отхапа.

— Хмммм… Пропускаш хубав сандвич. — Той предъвка замислено. — Какво мислиш за идеята за тържеството на Изабел?

Преди около седмица Клои й сподели за интереса на Ал към ритуалите, каза, че иска да изпълни един за Изабел, и помоли Лилиан да й помогне при приготвянето на храната.

— Няма да има много хора — обясни Клои. — Само няколко приятели и семейството. Има страхотен ритуал, почитащ възрастните хора, който можем да изпълним за рождения й ден.

Напоследък Клои беше потисната, но, честно казано, не беше единственият човек в кухнята с този проблем, помисли си Лилиан с огорчение. Тя подкрепяше всичко, което би променило мислите и на двете в положителна посока.

— Идеята ми харесва — каза тя на Ал, докато той си ядеше сандвича.

— Разбира се, трябва да се приготви храна, но този трон изисква въображение и усилия. Според теб ще можем ли да разчитаме на Том за помощ?

Той бодна от туршията и миризмата треперливо прелетя през бюрото. Оцет, копър и чесън. Лилиан се изстреля към банята.

Като се върна, Ал я изгледа съсредоточено и рече замислено:

— Туршия — замислено рече той. — Когато бях малък, съседката ми, госпожа Коен, казваше, че винаги можеш да познаеш по начина, по който една жена реагира на туршия. Ако не може да й се насити или пък повръща при миризмата й, разбираш. — Той бръкна в чекмедже на бюрото си. — Искаш ли ментова дъвка?

Лилиан си взе една и задъвка.

— Кога ще се ожените с Том? — Очите на Ал танцуваха. — Бас ловя, че ще ти намерим прекрасна церемония.

Той нетърпеливо се пресегна към книгата за ритуалите и запрелиства страниците.

— Ето. Брак. Има цял раздел, — ликуваше той.

— Ал, става ли просто да прегледаме финансите?

— Добре. Но по-късно ще проуча въпроса, обещавам.

Той отбеляза раздела, преди да затвори книгата.

— Междувременно може ли да не споменаваш на никого? — помоли Лилиан. — Дори на Клои? Том още не знае.

Ал й хвърли бърз поглед.

— Разбира се. Но съм сигурен, че ще се радва. Красива жена, която може да готви. И бебе. Идеален живот. Как няма да се радва?

 

 

Лилиан затвори след себе си тежката врата на кантората на Ал и заслиза по дървените стъпала, сабото й трополеше познато по твърдата им повърхност. Беше хубава среща, след като се заеха с цифрите. Ресторантът вървеше добре; данъците щяха да са приблизително каквито тя очакваше. Решението й да наеме Клои като помощник-готвач беше удачно и наистина я беше спасило през последните няколко седмици. Не беше споменала за това на Ал, който изглеждаше толкова радостен от новината за бременността й, че да го възпре да не се отклонява по време на срещата им, бе все едно да укротиш немирно кутре.

Лилиан се чудеше за личния живот на самия Ал. На лицето му се изписваше някакво напрежение всеки път, когато станеше дума за жена му, тайнствената Луиз, която никога не беше идвала в ресторанта. Лилиан се надяваше, че Ал е щастлив, но всъщност не смяташе, че е така. Това беше една от причините да й харесва да проявява творчество с обядите, които му носеше, да вижда как лицето му се отваря, когато уханията изпълнят кабинета му. Тя винаги се опитваше да мисли и за клиентите, които идват след нея, и да нагажда ястията към финансовия сезон — по-успокоителни миризми по време на месеците за изчисляване на данъците, малко по-вълнуващи през лятото, когато повечето хора заминават на почивка и харчат парите, които Ал им е помогнал да спестят през останалото време от годината. Туршията днес може би беше погрешен избор, реши тя, малко прекалено напомняше атмосфера на пикник, точно когато хората трябваше да работят усилено, за да се справят преди крайния срок за плащане на данъците през април.

Може би трябва да се върне горе и да накара Ал да отвори прозореца за няколко минути, помисли си тя. Понечи да се обърне, но токът на сабото й се закачи на стъпалото и загуби равновесие. Пресегна се за парапета, но парапет нямаше, бояджиите, които щяха да работят на следващия ден, го бяха махнали. Спомни си, вече твърде късно, предупреждението на Ал, когато си тръгваше, напомнянето му, че трябва да се грижи за себе си, гласът му беше пълен с недоизказаност, но и със задоволство.

Ръцете на Лилиан трескаво се движеха, вкопчвайки се в нищото, и тя се строполи на опашката си, въздухът се изтръгна от дробовете й с едно рязко издишване. Стълбището около нея изкънтя, след което замлъкна. Лилиан седна, останала без дъх, напрягаше се да чуе нещо, което няма звук.

В този бездиханен миг я споходи внезапен спомен за Абуелита, която сложи в ръцете й внучето си, когато Лилиан беше на шестнайсет. Случи се само няколко месеца след смъртта на майка й и светът още беше нащърбено болезнено място. Колкото и утешителна да беше кухнята на Абуелита, колкото и тамале да бе направила Лилиан, не можеше да преодолее усещането, че животът й е дупка, в която тя непрекъснато пропада.

— Това ще ти помогне, ниня — каза Абуелита тогава и Лилиан усети как бебето изпълва празното пространство в ръцете й, почувства как топлината му разтопява нещо студено и отчаяно в нея. Тя обикаля из кухнята с часове, с едната си ръка придържаше спящото дете към гърдите си, с другата разбъркваше супа на котлона или закачваше чиста тенджера на кукичката й. Ритмите на кухнята се вливаха в полюшването на стъпките й, докато бебето спеше, и тя усети сила, желание да дава, да се надигне и да преодолее загубата.

Докато седеше на твърдите дървени стъпала на Ал, Лилиан сложи двете си ръце на корема, пръстите бяха разперени върху издутината, която едва усещаше.

— Не си отивай — изплака тя с първата огромна глътка въздух, която нахлу в дробовете й. — Моля те, моля те, моля те, не си отивай.

* * *

Десет минути по-късно Лилиан предпазливо се изправи. Опашката я болеше, най-вероятно на следващия ден щеше да има адска синина. Но макар и невероятно, изглеждаше чудодейно, че това може да е единствената последица от падането й. Бавно си пое дъх, подпря се с две ръце на стените покрай тясното стълбище и слезе внимателно, като стъпваше по средата на всяко стъпало.

Долу отвори вратата към улицата. Навън на тротоара се разкри следобедното оживление. Дъждът беше преминал и съответно броят на минувачите се беше увеличил. Три ученички вървяха в неравна линия, разговорът течеше напред-назад между тях.

Лилиан спря и ги изчака да отминат.

Ако ще прави това, й трябваше малко повече място на тротоара. И тя пристъпи напред.