Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (6)

Тронът

През последните няколко дни светът беше чукане с чук и готвене. И гласове, отскачащи из къщата и двора. Когато синът на Изабел, Рори, беше малък и лесно се объркваше от звуците, тя му казваше да мисли за шума като за танц на въздуха, който отмерва ритъма с невидими крака. Изабел не беше танцувала от години, но краката й още знаеха какво да правят; ръцете й още можеха да се придвижат точно до височината на дясното рамо и на вдигнатата лява ръка на приятеля й от колежа, онзи, чието име беше забравила, дълго преди да започне да забравя, онзи преди мъжа, който се превърна в неин бивш съпруг — който не танцуваше, въпреки че го беше направил на сватбата им, което го превръща в танцьор, опита се да му каже тя, но той не го приемаше, отричаше го дори тогава.

— Мамо! — чу глас зад себе си — в него присъстваха глъчът на детството, устни, станали морави от затоплени от слънцето къпини, вежди, сключени, за да се фокусира по-добре буболечка на двора. Розови къси панталонки. Руса коса като птиче гнездо. Отвращение от орехи, разтопено сирене, грейпфрут.

— Мамо!

Дъщеря й стоеше зад нея. Пораснала, облечена в панталони в цвят каки и мек кафяв пуловер. Изабел забеляза с удоволствие, че косата й е сресана, така и трябваше. Аби беше лекарка, практикуваше от известно време. Педиатър. Значи младежът, застанал до нея, би могъл да е пациент.

— Мамо, помниш ли Рори.

Рори, помисли си Изабел, синът й, и я обля вълна на щастие. Не, нещо не беше наред. Това не беше нейният Рори, той беше пристигнал тази сутрин и във всеки случай беше по-възрастен от това момче. Това беше Рори на Аби. Всички смятаха, че е толкова сладко да кръщават децата си на роднини, нямаха представа какви трудности ще създаде. Освен, разбира се, ако не кръщаваха всички с едно и също име. Беше виждала такива семейства. Един Боб след друг, докато целият плувен басейн се напълни. Боб. Боб. Боб.

— Да — отвърна Изабел. — Естествено.

И ги прегърна — прегръдката на Аби беше толкова колосана и бяла, че Изабел тайно провери дали дъщеря й не носи лекарската си престилка. Рори, висок, с мускусната момчешка миризма, я задържа по-дълго, отколкото тя очакваше, оставяйки я благодарна, с глава, притисната тихо в гърдите му.

— Ти трябва да си Рори. — Изабел чу гласа на Клои да приближава към тях.

— Луси ще дойде ли? — обърна се Изабел към Аби.

— Не, мамо, тя е в Австралия, не помниш ли? — Аби се огледа в дневната. — Несъмнено си добавила цвят — каза на Клои.

— Решихме, че ще е забавно — усмихна се Клои. — Ще изрита през вратата зимната тъга, нали разбираш.

Изабел погледна оранжевата стена зад белия си стол, голямата зелена възглавница на седалката му. Вилата й на плажа беше почти изцяло бяла, стените и мебелите улавяха светлината, която се отразяваше от водата навън, докато Изабел едва успяваше да открие разликата между вътре и вън. Няма за какво да се хванеш, дори да искаш, а навремето тя и не искаше. Сега прави това по цял ден, помисли си, зелената възглавница на стола беше приветстваща като сигнален фас. Фар. Сигнален фар.

— Днес яла ли е нещо? — попита Аби.

— Изабел ли? — не разбра Клои.

— Ами да, ядох — обади Изабел. Кексчета с боровинки, които избухнаха топли в устата. Кафе, черно, във висока бяла чаша, контрастът между цветовете беше отчетлив и красив.

— Имаш ли багаж в колата? — попита Клои дъщеря й, като погледна, към улицата.

— Не. Не можем да останем — утре цял ден имам пациенти. Полетът ни е по-късно довечера. Но искахме да сме тук за големия ден на мама — Аби се пресегна да потупа Изабел по рамото.

Изабел погледна Рори, той улови погледа й и тя му намигна. Очите му се разтвориха широко от удоволствие.

 

 

Изабел стоеше в кухнята. В дневната имаше хора, няколко гласове се припокриваха във възбудата си, разбиваха се един в друг като вълни. Аби се беше подпряла на хладилника, говореше за нещо, за кола, която имала, докато учела в колежа. Жълта. Малка.

— Мамо, спомняш си…

Защо хората казват това само когато знаят, че не си спомняш, зачуди се Изабел. В думите им се подразбираше идеята за воля — би могъл, ако искаш. Все едно искането има нещо общо.

В съзнанието на Изабел изникна картина — бащата на Аби държеше велосипеда й отзад, помощните му колелца наскоро бяха махнати. „Можеш да го направиш“ — увещаваше я той, на което тя отвърна с паническо „не, не мога“. Той я пусна и я бутна, а Аби само за да му докаже, че греши, падна шумно на тротоара. Години наред имаше белег на коляното.

Изабел отиде при печката и вдигна празния чайник.

— Нека аз, мамо.

Аби взе чайника от нея и с лакът завъртя кранчето на чешмата. Водата потече вътре, плискаше се в стените. Докато чайникът се пълнеше, Аби взе гъба и започна да бърше повърхността на котлона, после близките плотове.

— И така — подхвана тя в такт с бърсането, — уговори ли среща с брокера на недвижими имоти, когото намерих за вилата?

Изабел наблюдаваше дъщеря си, бързите й движения. Беше като анимационен герой, прелитащ със свистене наоколо, докато прави пълна обиколка с всяко бръсване на гъбата.

— Не. Още не.

— Мамо, важно е. — Докторският глас на Аби. Чайникът бе поставен върху котлона.

— Ще го направя.

— Кога?

От мига, в който се роди, Аби като че ли винаги искаше да знае кога ще се случат нещата. Кога ще пристигне Дядо Коледа — не просто довечера или утре сутрин, а точния час. Кога ще започне училище. Кога ще й дойде цикълът. Рори я наричаше Ходещ органайзер. Дори в колежа казваше, че няма нужда да си носи календар, просто може да се обади на по-голямата си сестра и тя ще му каже къде и кога трябва да бъде. Което, разбира се, влудяваше Аби.

— Мамо?

— Да?

— Кога? Дай ми дата.

Само след миг, помисли си Изабел, Аби ще започне да брои до три. Едно. Две. Три.

Чайникът изсвири.

— Какъв чай искаш, мамо? — Аби беше застанала до шкафа с едната ръка на вратичката му.

— Чай? — Изабел погледна Аби.

 

 

Клои извика всички в дневната. Изабел седеше на белия си стол и ги наблюдаваше как влизат — Аби и двамата Рори. Том от курса по готварство. Високото момче Финеган, което трябваше да е гадже на Клои, но още не беше, и Ал, който заедно с Клои беше започнал цялата тази суетня с ритуала, въпреки че Изабел не можеше да каже как точно се е случило това.

Напоследък Изабел беше свикнала с изненади, да си играе на криеница със света. Дори не се налагаше да брои, преди думите и идеите, лицата и спомените да се разбягат в ъгли, където тя не можеше да ги намери. Понякога се връщаха, но друг път просто изчезваха. На Изабел й харесваше да си мисли, че някои от тях са се намерили, завързали са приятелства и са излезли да пият кафе или са се скрили зад дивана и се любят. Беше за предпочитане пред мисълта, че никога няма да се върнат.

— Преди два месеца — обърна се Клои към събралите се хора — започнах да мисля много за ритуалите благодарение на Ал, който е тук, сред нас. С наближаването на рождения ден на Изабел исках да изпълня някакъв ритуал, който да почете тази чудесна жена, с която живея. Ал откри един страхотен, но искам той да го обясни.

Ал се изправи, видимо доволен да бъде поканен да говори.

— Ами, неварите от Катманду вярват, че колкото повече остарява човек, толкова по-близо е до боговете. Ритуалът, който ще изпълним днес, има за цел да помогне на Изабел да се приближи малко повече.

Изабел не беше сигурна как да приеме това, звучеше сякаш възнамеряват да й видят сметката.

Синът й Рори се надвеси над нея.

— Не се притеснявай, мамо — каза й с усмивка, — аз ще те пазя.

Ал изглеждаше смутен.

— Ще ми се да можех да ви прочета описанието, но оставих книгата в колата си. А колата ми е вкъщи, защото жена ми счупи стопа на нейната и аз оставих своята, в случай че…

Той се огледа из стаята, сякаш се надяваше, че стените могат да спрат думите му.

Лилиан от мястото си при вратата пристъпи към кухнята.

— И така — подзе тя, — Ал и Клои са запланували малко приключение за по-късно, но някои от вас са пътували дълго, за да стигнат дотук, затова решихме да обърнем традицията и първо да се почерпим. На бюфета има чинии и храна. Чувствайте се като у дома, обслужете се сами и си намерете място на масата.

Изабел се огледа. Можеше да помирише храната. През последните няколко сутрини Клои и Лилиан готвеха в кухнята й, преди да отидат в ресторанта. Изабел седеше на стол край масата, режеше оранжеви скиптри от моркови, мажеше тигани с масло, правеше каквото й възложат. Наблюдаваше двете жени, техните думи и движения се преплитаха едни в други. Казаха, че работата на Изабел е да ги развлича, и тя им разказваше истории от детството си, за летата във вилата с родителите и братята си, август се разгръщаше пред нея, облят от слънце и безкраен. Истории за децата й като малки, техните заоблени телца едва побираха личностите им, които цъфтяха, проблясваха и се разтапяха в нея. Разказваше за живота си, след като всички си тръгнаха — децата и съпругът й заминаха да търсят нов и вълнуващ живот, а тя се бе върнала във вилата, за да намери своя.

Учуди се колко бързо спомените изплуват на повърхността в топлината на кухнята, колко ясни и ободряващи са. На моменти се надяваше, че празнуването, както Клои го наричаше, ще бъде просто поредица от утрини в кухнята.

 

 

Внукът Рори се приближи към мястото на Изабел на масата с две чинии.

— Мама каза, че ще ти хареса. — Той сложи едната чиния пред нея.

Изабел погледна към малка купчинка неподправени марули, парче пилешко с внимателно отстранен сос. Беше видяла бюфета, претъпкан с ястията, които Лилиан и Клои бяха създали през последните три дни — пилешко в сос от портокал и чесън, рукола с кръгчета козе сирене, мариновано в зехтин с малко лимонова кора. Прясна фокача, поръсена с едри бели зърна сол. И любимия й десерт — топъл пудинг с банан и шоколад, гарниран с млечен крем. Как може някой, изправен пред такъв избор, да успее да предложи такава скучна чиния с храна? Беше впечатляващо.

А чинията на Рори беше препълнена като на ратай, щедри количества от всяко ястие покриваха кръглата бяла повърхност.

— Искаш ли моята? — попита той, като видя изражението й.

Тя кимна утвърдително.

Рори се засмя в отговор.

— Добре, но ако ни хванат, ще кажа, че ти си я взела.

— Може да кажеш, че не съм знаела какво правя.

Те скришом си размениха чиниите. Рори отнесе нейната в кухнята, след малко излезе с празни ръце и отново се нареди на опашката.

Докато чакаше останалите да дойдат на масата, Изабел си взе хапка от пудинга, който се разтопи върху езика й. Опита козето сирене на тънка препечена филийка и пилешкото, цитрусовият плод отскочи от чесъна. Ядене отзад-напред, помисли си тя с удоволствие.

Рори се върна и се настани до нея.

— По-добре ли е?

— Да, благодаря ти.

Те се хранеха в дружеско мълчание.

— Рори — усмихна се Изабел, — извинявай, че не те познах одеве.

— Раста наистина бързо — отвърна той непринудено. Отърва я от неудобната ситуация, освободи я от кукичката. Тя почти почувства как се измъква от нея, усети разкоша на широкото открито море, в което да отплува.

— Ах… — Изабел дръпна мислите си обратно. Това беше внукът й. Рори.

Погледът му срещна нейния.

— Какво е? — попита той.

— Това ли? — посочи тя главата си.

— Ами да.

Странно е, че питаш, казваше майка й. Беше вярно, защото всъщност никой никога не го правеше. Хората предпочитаха да не питат — казваха колко отслабва паметта им, как не могат да се сетят някоя дума или номера на социалната си осигуровка, търсеха сравнение, което да им помогне да се почувстват по-добре, или искаха да се уверят, че няма скоро да им се наложи да се грижат за безмозъчна възрастна жена. Но никой никога не питаше. Нито дори лекарите. Понякога изглеждаше, че единственият истински разговор, който води напоследък, е със самата болест и той като че ли никога няма да спре.

— Нещо като таванска стая — каза тя на Рори. — Вътре са всичките ти вещи, но някой продължава да хвърля празни кутии и одеяла и невинаги можеш да намериш каквото търсиш.

Рори кимна. Той имаше такива шкафове, сигурна бе Изабел. Като нейния Рори, когато беше по-малък. Пълни до пръсване.

— Страшно ли е? — поинтересува се внукът й.

— Да.

Може би не биваше да го казва, той беше още тийнейджър и нямаше нужда светът да го притиска така отблизо. На Аби не би й харесало. Но думата беше във въздуха и в яснотата на нейната откровеност Изабел се почувства себе си за пръв път от много време. Хей, ти, здравей, каза си тя. Ето те.

 

 

Синът й Рори стана от мястото си, вдигнал чаша с вино.

— Според мен поводът е подходящ да се разкажат някои истории.

— И ти ще започнеш — добави Изабел с усмивка.

Беше също, както някога, когато беше малък и печелеше време вечер, докато тя седеше край леглото му. „Според мен поводът е подходящ да се разкажат някои истории“, казваше той, знаейки, че думите ще я заразят, ще й помогнат да загърби деня.

— Спомням си една случка с мама — започна Рори и погледна с нежност Изабел. — Беше през лятото, бяхме във вилата, само ти и аз. Бях на около пет години и ти каза, че съм достатъчно смел да видя нещо специално. Заведе ме на прибоя и вдигна един камък. Отдолу имаше малка локва и в нея видях две от онези ужасни риби със злобни, отвратителни физиономии.

Рори огледа събралите се около масата и продължи:

— Обясни ми, че са морски кучета и че ако сме много тихи, можем да ги чуем как лаят. Каза, че не са ядосани, само са уплашени. И че ако искам, мога да бъда техен закрилник и те ще си помислят, че съм магьосник. Спомням си, че взех камъка и го върнах на мястото му внимателно, защото бях Краля на морските кучета.

Изабел си спомняше слънчевите лъчи, които загряваха камъните, а те на свой ред при прилив затопляха водата. Рори, застанал до нея, как постоянно иска да се пресегне и да докосне всичко, да научи скритата му история. Гордостта, изписана на лицето му, когато камъкът покри отново рибите.

Не друг, а Рори дойде да й помогне да ремонтира вилата след развода. Тогава беше в колежа и пристигна с началото на лятото, ококорил очи при вида на майка си с чук в ръка. Поправиха покрива, изградиха наново стъпалата към верандата, ядяха вечерята си с ръце, докато седяха на дънер на плажа, и оставяха трохите да падат по камъните, където птиците щяха да ги намерят. Говореха до късно през нощта и отделните езици на майка и дете преляха в речник, общ за двама им. Дори след като той си тръгна през есента, тя продължаваше да усеща присъствието му.

От отсрещната страна на масата се изправи Клои.

— Една вечер, не най-хубавата в живота ми — обърна се тя към Изабел и леко сви рамене, — аз се разделих с приятеля си, беше десет часа вечерта, а не знаех къде да отида. Бях те возила до вкъщи веднъж след курса по готварство на Лилиан. Седяхме в колата и разговаряхме и ти каза, че винаги съм добре дошла в дома ти. Не бях съвсем сигурна дали действително го мислиш, но дойдох. И те видях в градината с челник. — Клои се засмя. — Беше януари и беше адски студ, но ти беше там, цялата опакована, покриваше розите си, за да не измръзнат. Покани ме вътре и ми направи чай. И ето ме тук.

Клои седна и протегна ръка към Изабел. Изабел усети как в другия край на масата тялото на Аби се напряга.

Интересно е какви деца те избират, помисли си Изабел. Някои идват чрез тялото ти, други пристигат в кола посред нощ. Понякога тези, които ползват собствен транспорт, са по-лесните.

— Мило момиче — каза Изабел и стисна с пръсти пръстите на Клои.

Аби избърса устата си със салфетката и се обърна към гостите.

— Тази седмица мислих много за спомените си с майка ми. Как печеше шоколадови сладки с орехи в десет сутринта, как приготвяше една вечеря за нас, децата, и друга за татко, който се прибираше късно. Промъквах се долу, когато се предполагаше, че вече спим, и ги слушах как се хранят заедно.

— Знам — обади се Изабел.

Смутена, Аби млъкна, погледна майка си за миг и продължи:

— Но реших, че най-яркият спомен за майка ми е посещението й при мен, след като продаде къщата ни. Това беше първият път, когато мога да си я спомня истински щастлива.

Аби е станала по-деликатна с годините, отбеляза мислено Изабел, но от друга страна, Изабел никога не беше потискала непокорната й жилка, при все че това непокорство на моменти се проявяваше в сприхавост. Но когато Аби се роди и Изабел видя искриците на интелигентност в очите на бебето си, разбра, че повече от всичко иска дъщеря й да има собствен живот — да прокара свои граници. Проблемът, даде си сметка Изабел, е, че винаги е смятала, че тя самата ще има такива граници, но далеч не беше така.

Но тя не можеше да е в тях, нали? Дори не трябваше да си го помисля, ако беше човекът, който не се предполага да бъде дъщеря й. Отрицателният пример, държан на една ръка разстояние. Единствената надежда беше, че късогледството, което идва с възрастта, накрая ще накара Аби да приближи отново нещата към себе си. Ала явно Изабел остаряваше по-бързо от нея.

— Шоколад?

Изабел чу гласа на малкия Рори до себе си. Погледна и в протегнатата му ръка видя кръгъл поръсен с канела шоколадов трюфел.

— Много ти благодаря, това наистина ни е от полза.

На минаване покрай открехнатата врата на спалнята Изабел дочу гласа на дъщеря си, говореше с някого. Не беше никак доволна.

— Какво имаш предвид?

Вторият глас беше по-нисък, уморен. Рори. Нейният Рори. Изабел спря.

— Стига, Рори — Краля на морските кучета? Господи, и без да изпадаш в носталгични спомени, ми е достатъчно трудно да я накарам да мисли за продажбата на онази вила.

— Може би не смятам, че това е решението.

— Нима? И откъде точно ще дойдат парите за дългосрочни грижи? Тя минава към втора фаза. Ако беше погледнал, щеше да го видиш. Почти не говори — днес дори не позна собствения си внук.

— Може би не иска да продава вилата.

Рори понижи глас. Изабел познаваше този тон — разумност, която едва прикрива съпротивата на сина й. Спомни си петгодишния Рори в местния плувен басейн, не искаше да се прибира, зяпаше червените си сандали, сякаш напълно бе забравил как да ги обуе.

— Не виждам защо да не я продаде. Нямаше никакъв проблем да продаде къщата.

— Боже, Аби, кога ще престанеш с това? Ти беше в колежа.

— В медицинския университет.

— Това имам предвид. Не е продала къщата, докато си била бебе.

— Но това беше нашата къща.

— Татко я напусна, не помниш ли? Ние също, ако става въпрос. Трябваше да остане там, в случай че поискаш да се отбиеш? Колко пъти годишно я посещаваш, Аби? Кога за последно е виждала Рори? Нищо чудно, че не го е познала.

— Имам практика, за която трябва да се грижа. — Гласът на Аби беше като бодливо прасе. — И синът ми е в гимназията, има много задачи. Освен това не искам да я виждам такава.

— Защото ще стане по-добре ли?

Изабел стоеше край вратата, слушаше децата си. Все едно й бяха родители. Внезапно мислено видя Аби като съвсем малка, бясна от ограниченията, които й налага възрастта й, от това, че майка й се отнася към нея като към дете. Сега си бяха разменили ролите.

Изабел беше прочела много повече за болестта, настанила се в мозъка й, от написаното в брошурите, които й беше дала дъщеря й. Знаеше какво да очаква, бавното разплитане на живота й. Веднъж беше минавала през лабиринт, в Англия, по време на медения си месец, преди повече от петдесет години. Краката й бяха следвали линиите, които я водеха назад и напред, назад и напред, сякаш безкрайни, докато достигна до центъра — и след миг осъзна, че ще трябва да започне отначало, да повтори същото на излизане.

В крайна сметка най-трудната част беше това, че знае, че ще си размени местата с децата си, ще загуби всяко умение, което някога е придобила. Щеше да се откаже от копчетата. От вилиците. От разходките сама. От думите на всички книги, които беше прочела, които щяха да се изплъзнат от съзнанието й, докато спи, докато закусва или отива да отвори входната врата. Беше чула, че здравната застраховка покрива настаняването в дом само когато си стигнал до пет думи. Колко време ще отнеме, чудеше се тя, докато последва пътеката в лабиринта, водеща навън, до безсловесността? Какви щяха да са последните пет думи? А шестата?

Беше прочела, че един ден няма да познава децата си, това вече беше невъобразимо. Не можеше да си представи колко надалеч ще трябва да се разплете животът й, преди да го оставят, преди тя да ги остави.

Но, помисли си Изабел, докато слушаше децата си, напоследък имаше моменти, когато може би беше по-лесно да не знае кои са. Да чува думите им като думи на непознати.

 

 

— Изабел?

Изабел се обърна и видя Лилиан, застанала зад нея.

— Би ли ми помогнала в кухнята? — попита Лилиан и Изабел кимна.

Кухнята беше блажено притихнала, плотовете бяха покрити с остатъците от обяда. Лилиан пусна водата в мивката, прибави препарат и започна да пренася в нея чинии и лъжици за сервиране, чаши и купички. Изабел взе гъба и се захвана да мие, а чистите чинии редеше да се сушат. Двете не разговаряха, чуваха се само звуците на плискаща вода, приглушеното тракане на стъкло в керамика, докато съдовете се наместваха един до друг под повърхността от мехурчета. Приятно е да държиш разни неща в ръце, помисли си Изабел. Водата беше топла. Знаеше какво прави и тялото й бе залято от облекчение.

Тя извади от сапунената вода една купа, бяла, с кант на сини цветя. Изненада се. Не я беше виждала от години, някой навярно я е изровил някъде дълбоко от шкафовете или я е взел от горния рафт в гардероба. Купата често изчезваше и се завръщаше, когато най-малко я очакваш.

Изабел я видя за пръв път, когато заведе трите си малки деца във вилата на семейството си на ваканция, за която се надяваше, че ще се превърне в ежегоден летен обичай. Бащата на Изабел беше починал, скоро след като се роди Рори, а братята й, които по това време живееха на Източното крайбрежие, казаха, че вилата не ги вълнува особено — отношение, което споделяше и съпругът й Едуард. Но Изабел си спомняше как лятото във вилата е белязало движението напред на детството й, снимките, които родителите й бяха правили през всичките онези години — възрастта на децата се определяше по-късно от банските костюми, прическите, височината, меняща се спрямо оградата на голямата веранда пред къщата, която децата обичаха, нищо че трески от дъските й се забиваха в стъпалата им. Изабел искаше вилата и накрая Едуард отстъпи.

Купата не беше сред съдовете във вилата, когато Изабел беше дете, но беше там, когато дойде с децата си — в средата на масата, празна, готова за едри тъмни гроздове, за детска колекция от камъчета за желания, въобще, както се оказа, за всичко.

— Това е моята купа! — обяви радостно седемгодишната Аби и така и стана.

Нямаше значение, че е с размера на фруктиера, че не е предназначена за всекидневна индивидуална употреба; нямаше значение, че детската порция от зърнена закуска изглеждаше миниатюрна, сгушена на дъното на купата като порцион по време на война, което водеше до постоянни разправии колко пълна трябва да бъде. Аби разпалено спореше за съвършенството на купа, пълна до половината и не повече, за ползата от допълнителна залята с мляко зърнена закуска — ако остане, а нямаше да остане, несъмнено можеха да я дадат на бездомната котка, която Аби беше зърнала, докато разтоварваха колата, и която със сигурност щеше да ги обикне, ако я хранят.

Купата беше с Аби през целия август. Беше идеалната форма за основата на пясъчни замъци, огромен плосък морски таралеж можеше да се побере идеално върху опаката страна на дъното й, без да остане нито сантиметър. Ако не беше нужна за ядене на супа на обяд, можеше да стои навън цял ден — импровизирано езерце, което би могло да привлече невиждани до този момент насекоми.

Когато пристигнаха следващия август, купата загадъчно беше изчезнала. Аби и Изабел претърсиха всички шкафове и Аби се цупи два дни, докато във вилата надолу по пътя не се нанесоха нови хора с осемгодишно момиченце, което се превърна в най-добрата приятелка на Аби за остатъка от лятото.

Един ден, докато Изабел седеше на плажа и строеше пясъчен замък с Рори и Луси, дочу Аби да разказва на приятелката си:

— Нали знаеш, че вълните идват навътре нощем? И една вечер малко момиче оставило красива бяла купа на плажа, дошла вълна и я отнесла надалече. Приличала на луна, която се носи посред океана. И единствено луната знае къде е отишла, защото само луната може да се вижда във водата.

Изабел, която беше чула как вълшебството напуска въображението на дъщеря й, докато решително пораства, слушаше сякаш това са последните ясно доловими звуци на радиостанция, която скоро ще е извън обхват.

В крайна сметка вилата беше семеен обичай само за няколко години. Едуард твърдеше, че не може да си взима толкова голям отпуск през лятото; Аби заяви, че иска да отиде на лагер по езда, а Луси, за да не изостане, настоя да се присъедини към нея. Три лета по-късно във вилата ходеха само Изабел и Рори — докато Рори откри футбола и вилата се превърна в повод за ежегоден спор с Едуард, когато дойдеше времето да се плащат данъците за имота.

След развода, след като семейният дом бе продаден, Изабел се върна във вилата. Когато пристигна, без дори да е сигурна защо е там, шокирана от занемареността, в която бе потънала къщата, тя видя купата да стои по средата на масата. В края на краищата всичко беше наред.

Удивително е колко много спомени могат да се съдържат в една купа, помисли си Изабел, потопила ръце в топлата вода. Нещата — купа, снимка, мирисът на анасон или талк, можеха да съдържат спомени, сякаш нейният ум, знаейки, че не може да задържи всичко, ги е прибрал някъде на сигурно място. Имаше дни, в които обикаляше из къщата, гледаше един след друг предмети, проверяваше дали вътре чака история. Умовете обаче, беше осъзнала, повече приличат на катерици — постоянно забравят къде са скрили онова, което ще ги поддържа живи през зимата. В последно време беше малко чудо да попадне на скривалище и да почувства как спомените се разтварят пред нея, ясни и ярки, солидни в ръката й като предмета, от който идват.

Изабел се обърна към Лилиан и в новата мекота на лицето й, в погледа — донякъде обнадежден, донякъде тъжен, внезапно долови някакъв спомен. Сети се за посещението в кабинета на лекаря си преди толкова много години, неговото заключение, очите му, които следяха реакцията й, докато тя се стараеше да добие изражение на въодушевление, дори щастие, а вътрешно мислите й препускаха — как ще се справя, не знам какво да правя, не съм готова да бъда майка. Едва новината за второто бебе успя да посрещне с несдържана радост.

— Ах… — тя сложи ръка на корема на Лилиан.

Очите на Лилиан се изпълниха с изненада, после със сълзи.

Откъм кухненската врата долетя шум. Двете жени се обърнаха, мокрият отпечатък от ръката на Изабел още личеше върху ризата на Лилиан, и видяха Том на прага объркан и в следващия момент внезапно осъзнал. Преди да успее да каже нещо, Аби мина покрай него и влезе в кухнята.

— Мамо, празненството е в твоя чест — не бива да чистиш! — Тя грабна купата от ръката на майка си и я сложи да се отцежда. — Сега бягай при гостите си.

 

 

Клои пляскаше с ръце, за да привлече вниманието на присъстващите.

— Време е за приключение. Последвайте ме.

И поведе гостите през задната врата.

Когато излезе на задната веранда, Изабел погледна градината си. Пред нея се издигаше някакъв предмет, но как да го наречеш, чудеше се Изабел. Трон с парапети? Беше виждала такива изображения в книгите, седналите хора изглеждаха като кралски особи или поне богати и могъщи.

Но Изабел не можа да не се усмихне на това колко различно изглеждаше нещото като трон от троновете, които беше виждала, те приличаха повече на изкусно украсени кутии, обгръщащи човека в завеси и загадъчност. Този стол беше отворен към небето, силен и висок. И украсен. О, небеса, как само беше украсен. Изрисувани сини вълни се къдреха нагоре по краката му, облаци се надигаха върху облегалката и изчезваха над горния парапет. Отвесните подпори на облегалката бяха превърнати в два бора, извисяващи се към небето, а отгоре пърпореха сини, зелени и сребърни ленти. Парапетите, които минаваха под стола, бяха изрисувани с картини на гъски, шиите им бяха опънати, крилата — разперени.

— Има две стъпки към ритуала — обясни Клои. — Изабел, би ли заела мястото си.

Клои придружи Изабел до трона, Изабел се повдигна на пръсти и седна върху ярко боядисаната му седалка, краката й висяха малко над земята. Като дете, помисли си. Трябваха й само балони.

Лилиан донесе бялата купа и я сложи в краката на Изабел. Изабел видя сините цветя по ръба, вътре имаше нещо бяло. Мляко? Много мляко. Прекалено много за зърнена закуска, това беше сигурно.

— Едно от най-важните неща в ритуала е грижата за възрастните, — каза Клои.

Тя се пресегна и отлепи лепенките на пурпурните маратонки на Изабел. Изабел си спомни как се учеше да си връзва обувките — баща й, надвесен над връзките, й разказваше историята за зайчето, което тичало около дървото и влязло в дупка. Още можеше да усети синьото ухание на одеколона му, колосаната му празнична бяла риза. Можеше да си спомни собствените си ръце години по-късно, този път учеше своите деца, лицата им бяха вдигнати към нея, гледаха я като магьосник, докато стягаше връзките. Как така още можеше да види ръцете си да се движат през времето и пространството, всяка подробност беше ясна и на фокус като в образователно филмче, но не можеше сама да извърши това действие? Идеше й да заплаче от яд.

Двете с Клои бяха купили пурпурните обувки преди няколко месеца. Клои се прибра веднъж вкъщи и завари Изабел да седи на белия си стол, пръстите й бяха схванати от опити да си върже връзките. Клои я заведе на пазар и двете си купиха маратонки с лепенки. Клои се смееше и обясняваше на Изабел, че вече са готови за маратон, което беше мило от нейна страна. Разбира се, през повечето време Изабел оценяваше тактичността на Клои, но понякога беше все едно покрива счупен стол с нова тапицерия.

Клои събу обувките и чорапите на Изабел, остави краката й боси на следобедната светлина. Вените изпъкваха, костите на палците й се виждаха през кожата като планински вериги на топографска карта. Това учудваше Изабел всеки път, когато ги види. През годините беше свикнала с ръцете си, остаряването напредваше по тях като прилив, отпускаше кожата, разширяваше кокалчетата. Но краката се криеха, излизаха рядко, обикновено набързо, преди да си легне. Беше време, когато краката й бяха месести, напращели, ноктите бяха червени (не можеше да си спомни как се казваше цветът), само върхът на палеца й се подаваше закачливо през прореза на черните й сандали и привличаше вниманието на Едуард на танците в колежа. Тогава не танцува с нея, но я наблюдава, очите му бяха притегателен център от другия край на помещението, и й костваше съзнателно усилие да не гледа край партньора си и да среща погледа му, който искаше… какво? Тя не знаеше точно, но това го направи толкова по-привлекателно. Той беше така уверен, изглеждаше, че не е необходимо тя да знае.

Понечи да разкаже това на Клои, но докато Клои потапяше дясното й ходило в купата, мислите й се изплъзнаха от съзнанието й, заменени от приятното усещане на ръцете по кожата, на студеното мляко, по-меко от вода, по-гъсто. Нейното собствено мляко беше гъсто, богато. Веднъж, докато кърмеше Аби, сложи малко в чаша и го опита, но не каза на никого. Удиви я какво бе създала.

Ръцете на Клои се движеха нежно по изпъкналостите и извивките на краката на Изабел, по ноктите й. Кралско червено. Това беше цветът.

— Така — Клои подсуши с кърпа краката на Изабел и й нахлузи чифт меки нови чорапи. — Готови ли сте всички?

Двамата Рори, Ал и Финеган пристъпиха напред, всеки от тях застана до единия край на парапетите на трона.

— Хм — сухо изсумтя Клои, вдигнала поглед към извисяващата се фигура на Финеган. — Ще се наклони на една страна.

— Схванах проблема — обади се Аби, пристъпила напред. — Мисля, че мога да нося собствената си майка.

Финеган се отмести, застана до Изабел, която се пресегна и го потупа по ръката да го успокои.

— Не се притеснявай.

Клои им хвърли поглед.

— Едно, две, три — преброи Ал и тронът бе вдигнат във въздуха, понесен из градината, през портата и навън, в квартала.

Изабел се возеше на трона си, хваната за подлакътниците му, усещаше как клатенето му преминава в по-предвидимо темпо, когато носачите приспособиха крачката си един към друг. Почувствала се по-удобно, тя се огледа наоколо, изненадана да види света от нова гледна точка. Мислеше си, че е приключила с това. Цял живот растеше по-висока, а в последно време се смаляваше. Но това беше различно, внезапно издигане до неочаквана височина. Изведнъж виждаше пъпките на черешовите дървета около себе си, можеше да усети енергията, насъбрана в тях, букет от фойерверки, чийто фитил вече е запален. Можеше и да ги помирише, фина есенция от розово и бонбони, сладостта се усилваше от уханието на бавно затоплящата се земя под тях.

Погледна към Финеган, който крачеше близо до нея, очите им бяха на почти едно и също ниво.

— Добре дошла в моя свят — усмихна се той.

Докато минаваха по улицата, съседите излизаха от къщите си да наблюдават шествието, възрастните тихичко коментираха помежду си. Децата й подвикваха зарадвани, молеха я за едно кръгче, искаха да бъдат на нейното място. Изабел ги гледаше с благоговение. Те се движеха през света и миговете се въртяха около тях, леки като семена на глухарчета, някои оставаха, други не. Но и на децата им предстоеше да се научат да ги е грижа. Изабел си помисли колко е нечестно, че започваш да губиш спомените си, без да губиш желанието да ги задържиш. Но това, разбира се, също предстоеше.

Понякога я удивяваше усилието, което й коства, да се задържи в настоящето. На моменти имаше чувството, че умът й просто се е отворил към стихиите — образът на цветната леха на майка й се смесваше със сините очи на касиерката в хранителния магазин пред нея; внезапно ненасочено чувство на похот протичаше през нея, докато стоеше под душа. Понякога й отнемаше време да осъзнае къде е отишла. В онези моменти се чудеше колко ли време ще мине, докато вратата на ума й просто остане отворена.

Проблемът не беше толкова, че от време на време смесва минало и настояще, колкото непоклатимата тревожност, че не прави каквото се очаква от нея, бремето на съвременния свят с неговите изисквания да следва криволичещата пътека на разговор или да прибира кутията с мляко в хладилника. По странен начин това й напомняше за онези дни, когато беше по-млада, омъжена, когато обуваше найлонови чорапи и приготвяше вечерята на Едуард, а всъщност единственото, което искаше, бе да сложи ръце в детските боички и да почувства хладната влага да се процежда между пръстите й, да усети съпротивлението на дебелата кафява хартия под дланите си.

Но сега, както и тогава, разбираше очакването, изпълващо лицата на околните, спомняше си също така опияняващото усещане за тяло и ум, които се движат заедно напред в свят, който има смисъл. И взимаше хапчетата, които Клои нареждаше в ярко оцветени кутийки върху кухненската маса, макар да знаеше, че те не са решение, че те само изкуствено я държат горе и че един ден ще полети като Икар надолу, към морето, което не може да се преплава.

Беше твърдо решена да спре всичко, преди да падне във водата и да изчезне — лекарствата, които й даваше Клои, не бяха единствените, до които имаше достъп. Проблемът беше, че хората, които са си отишли преди нея, не са оставили бележки, няма полезни разяснения кога ще настъпи точката на пречупване, онзи последен прелестен миг на ангажиране със света, преди да паднеш, оставяйки само тяло, за което да се грижат другите. Ако изобщо имаше такъв миг, определена точка на преди и след. Напоследък все повече сравняваше ума си с гадже, което ще се появи с цветя точно когато си решила, че си готова да го зарежеш. Надеждата на букетите натежава над съзнанието, че всеки следващ път те стават все по-малки.

Но дори да имаше момент на разбиране, дали щеше да може да вземе решение? Да скочи, преди да падне? В края на краищата не напусна съпруга си. Остана, макар да имаше чувството, че изчезва — все казваше, че го е направила заради децата, но истината е, че когато Едуард си тръгна, те всички отдавна бяха отишли в колеж. Така и не излезе доброволно, но веднъж щом вратата се отвори за нея и тя пристъпи навън, откри, че е ненаситна за всяка минута от своя живот. Което, разбира се, правеше още по-малка вероятността по своя воля да му обърне гръб сега, когато можеше да й е останал дори само един момент.

Изабел погледна надолу към хората, които я заобикаляха. Интересно, помисли си, каква голяма разлика има само от няколко стъпки, от горе можеше да ги види всичките далеч по-ясно. Нейният Рори беше притихнал, тялото на Аби практически изпращаше искри в неговата посока; Том и Лилиан се криеха от срещуположните страни на трона, гледаха във всички други посоки, но не и един към друг. Клои вървеше редом с Ал, смееше се на някаква шега, която той бе подхвърлил, и упорито пренебрегваше Финеган. Бяха като съставки, които са станали химически неспособни да се смесят една с друга или може би просто бяха забравили как. Изабел знаеше, че случаят не е такъв и не е необходимо да е така. Не осъзнаваха ли, че ден като днешния, този ритуал, който Ал беше открил, е повече за всички тях, отколкото някога би могъл да бъде за нея?

Искаше да им каже, но когато понечи да заговори, зърна жена, която си мислеше, че трябва да познава, стоеше на тротоара, загледана в Клои и Ал с такава враждебност, че Изабел бе принудена да извърне поглед. Когато погледна отново, жената я нямаше.

Коя е тя, зачуди се Изабел. Даваше си сметка, че би следвало да знае, но разпозна по-скоро гнева, отколкото жената, и той я запрати в спомените. Едуард представя секретарката си като награда, която е спечелил на панаир. Едуард се прибира от работа и се подпира на касата на кухненската врата, очите му поемат сцената пред него, сякаш е началник на корпорация с един служител, тя, и не предстои повишение на заплатата. Тя усещаше изпитателния му поглед и мислеше за деня си, за децата си, мърдащи около нея като море от змиорки, за домакинската работа, натрупваща се на кули, за начина, по който успяваше да успокои водата, да превърне всичко в трогателна домашна сцена преди пристигането му и той да завари спокойна и очарователна жена, която гримирана и облечена в тясна кокетна рокля приготвя вечерята в кухнята.

Преди той да си отиде, дори не си даваше сметка колко много мрази това. В деня, в който приключиха с развода, тя се луташе през необитаемите стаи на дома им и осъзна, че всеки спомен за децата й все още е филтриран през очите на Едуард. Едва когато къщата беше продадена и тя пое на път, успя да почувства своята любов към децата си, към живота си, течаща през нея като чиста студена река.

Погледна надолу към Рори и Аби, които държаха по един от предните парапети. Нейните деца.

За Аби щеше да е най-трудно онова, което предстои. Като дете тя копнееше да е възрастна, но страните от живота на възрастните, които явно най-много ценеше, по ирония я придържаха към земята, вместо да я пуснат. Аби се чувстваше истински добре само когато можеше да задържи и оформи спомен, план в своите ръце. Стискаше толкова силно идеята за семейство, че често пренебрегваше хората в своето.

Неведнъж Изабел си се бе представяла като балон в живота на Аби, който й помага да се надигне от земята, в която отчаяно се е вкопчила, но се съмняваше, че дъщеря й го оценява. Сега обаче, докато седеше на поклащащия се стол, Изабел се питаше какво ли би се случило, ако нямаше балон, който да дърпа Аби нагоре. Може би гравитацията не би изглеждала толкова привлекателна, ако не ти помага да придържаш нещо друго към земята. Може би тогава най-сетне ще можеш да се пуснеш.

Лентите на трона на Изабел пърпореха от ветреца на ранната пролет, летящи отзад. Изабел усещаше въздуха, минаващ през лицето й, гласовете на хората под себе си. Затвори очи и остави съзнанието си да се отпусне. Беше високо в небето, моторът на малкия самолет вибрираше под краката й, докато се извисяваше над полята и зрителите на трибуните. Изабел се изправи, усещайки движението долу, и разтвори ръце към света около себе си.