Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (3)

Червеният куфар

Клои стоеше на входната врата, загледана в мрака навън. Беше навечерието на Нова година, почти единайсет часа, и кварталът далеч не беше тих. Чуваше суматохата на купон надолу по улицата вдясно, вероятно у семейство Морган, прочути със своите шумни празненства на целия род. Като се вслуша, до нея долетяха гласовете им, различи врявата на деца, останали будни доста след времето за лягане, продължителното съскане и острото пукане на незаконните фойерверки, които роднините купуваха от индианския резерват по пътя към града.

Нейният 31 декември беше тих до момента, само двете с Изабел, седнали пред огъня, който покритите със старчески петна ръце на Изабел поддържаха с увереност, която Клои още не можеше да постигне, най-вече защото Изабел не искаше да се откаже от тази задача, седеше край камината, сякаш чете дима, надигащ се в комина. Клои живееше в тази къща от почти година — съквартирантка, а не гостенка, както напомняше на Изабел. Съквартирантка, не пазителка, казваше Изабел, като поглеждаше Клои многозначително. И в двата случая беше и вярно, и невярно.

Клои се беше запознала с Изабел в готварския курс на Лилиан. По това време тя беше деветнайсетгодишна сервитьорка, разчистваща масите в ресторанта на Лилиан, готварският курс беше първата инстинктивна стъпка към мечтата й да стане готвач. Изабел я прие в дома си, когато се раздели с приятеля си и буквално получи обрив при мисълта да се прибере в къщата на родителите си. Клои се появи на прага на Изабел в десет часа вечерта и възрастната жена й направи домашен чай от лайка, настоя, че ще излекува червените петна, покриващи ръцете й. Два часа по-късно описанието на прегрешенията на Джейк се беше разтворило във въздуха и Клои видя изчистената си кожа. Изабел я настани в стаята за гости, където остана, докато и двете осъзнаха, че съжителството им далеч не е временно и в много отношения е за предпочитане пред семейство.

Загледана навън, Клои си мислеше, че Изабел обича тъмното. Тя се прибираше от ресторанта на Лилиан късно вечер и проверяваше дали Изабел си е легнала, но намираше къщата празна. Най-накрая откриваше старицата в задния двор, облечена в жълтата си мъжка пижама, с кухненска престилка, да се занимава с градинарство на светлината от челник, заобиколена от приказен кръг от лопати, ножици и тризъбци. Изабел твърдеше, че градинарството нощем е по-забавно и по-полезно за растенията. Можеш да ги усетиш, казваше тя, можеш да прецениш с пръстите си кои трябва да си отидат, кои да останат. Клои трябваше да признае, че докато гледа през кухненския прозорец със сутрешното си кафе в ръка, често се удивляваше на старателно оплевения участък с маргаритки, на редицата бобови насаждения, грациозно усукващи се по дълги бели канапи.

Но напоследък Клои понякога намираше Изабел да се занимава с градината в тъмното без челник и без престилка. Изненадите сутрин наистина бяха изненади. Миналата седмица Клои се прибра от работа и чу шумолене в двора на съседната къща. Наскоро имаше миещи се мечки и тя надникна през еднометровата ограда да провери, но зърна Изабел да копае хортензиите на съседите.

Странно е, мислеше си Клои, как качествата, на които най-много се възхищаваш у някого, могат да се превърнат в най-голямата ти пречка, когато нещата започнат да отиват на зле. Когато Клои се запозна с Изабел, беше привлечена от нейната независимост, Изабел продължаваше да се движи напред, дори когато паметта й понякога я подхлъзваше встрани. Но в последно време независимостта й се беше превърнала в своенравие и Клои понякога се питаше кога семейството ще трябва да бъде семейство отново.

Въпреки това дори в добрите си дни, а може би особено в лошите, Изабел не би се замислила дали да излезе през нощта с куфара си в ръка. Не би се тревожила какво има в тъмното, не би я било грижа какво ще си помислят семейство Морган, нито би се смущавала от обстоятелството, че червеният куфар е празен, а пътуването — просто метафорично. Скок в тъмното, би казала тя. Не ти трябва да знаеш къде ще се приземиш.

Къщата беше тиха, Изабел спеше. Клои пристъпи навън, затвори вратата и я заключи.

Ал беше този, който започна историята с куфара. В деня, когато Клои отиде в кабинета му, за да занесе супата, както я бе помолила Лилиан, тя срещна мъж петнайсетина години по-възрастен от баща й, с късо подстригана тъмна коса и странни очила, които биха й издали, че е счетоводител, дори да не го пишеше на табелата над вратата. Но имаше добронамерено лице и изглеждаше също толкова смутен да я види, колкото тя бе смутена, че е там. И когато извади втора лъжица от чекмеджето на бюрото си и се завтече в малката баня да я измие, след което й я подаде със замах и каза, че трябва да си поделят супата, беше толкова прекрасно — тя седна срещу него, без да се замисля. Докато се хранеха, видя книгата за ритуалите.

Първоначално Ал се опита да я скрие, но това само изостри любопитството на Клои и той накрая пробва да обясни.

— Ритуалите са като да превръщаш времето в семейство.

Погледна я да види дали разбира. Не разбираше.

— Искам да кажа… — продължи той и поклати глава притеснен. — Знаете ли, няма значение. Не ме бива много да обяснявам. Повече ме бива с числата.

Той се пресегна за папката до себе си.

Клои го наблюдаваше запленена. Баща й винаги знаеше какво мисли, така че беше някак успокоително да види някой истински възрастен човек толкова объркан.

— Не — настоя тя. — Продължете.

— Ами… — започна той и се наведе напред, гласът му се изпълни с чувство. — Обикновено времето просто тече и може да не му обръщаш повече внимание, отколкото на непознатите по улицата. Ритуалът те кара да спреш и да забележиш. Казва ти „виж, ти порастваш, остаряваш или се превръщаш в някого“. Прави този момент нещо, което вечно ще носиш със себе си, иначе би могъл просто да отлети.

— Добре — съгласи се Клои.

— Ритуалите могат да те променят — добави той. — Да направят така, че нещата да се случват.

— Например?

— Не знам. Какво искате да се случи?

Клои се замисли. Не беше разсъждавала за такива неща напоследък. За пръв път в живота си имаше чувството, че се доближава до щастието. Готвеше в ресторанта на Лилиан, вече не разчистваше масите. Живееше с Изабел, което според мнозина беше странно за двайсетгодишно момиче, но сложностите на живота с Изабел я удовлетворяваха по начин, който не знаеше как да обясни. Знаеше само, че Изабел със своята стряскаща прямота, със своите усамотени места и дори спорадично своенравие откликва на потребност в нея.

И все пак… Навремето, когато разчистваше маси, Клои понякога виждаше клиент да седи сам в ресторанта срещу сложени прибори. И в един момент входната врата се отваряше и някой влизаше, а лицето на клиента грейваше.

Искам някой да ме гледа така, помисли си Клои.

И почти моментално, по-бързо дори от изненада, тя чу какво би казал баща й за подобно искане, идващо от нея.

 

 

Майката и бащата на Клои били тийнейджъри, когато тя се родила, не били готови да бъдат родители повече, отколкото били готови за секс. Годините, в които се формираше характерът й, бяха построени върху основа от предупредителни истории, в които собственото й съществуване беше сочено като пример за последствията от безразсъдни действия. Майката на Клои в желанието да се накаже или просто в търсене на домашна нормалност се опитваше да подражава на обществените условности в стил „Джун и Уорд“, героите в популярния американски сериал^[1], чиито повторения беше гледала като младо момиче, но идеалът има склонност да се отклонява в смущаващи посоки без рамката на телевизора, която да го придържа на едно място. Беше малко като да си отгледан от монахиня, която непрекъснато се крие да изпуши по цигара, мислеше си Клои по-късно.

Бащата на Клои имаше един критерий за оценяване на дъщеря и Клои рано беше паднала под чертата. Беше на четиринайсет, тялото й беше зелено и разгърнало се като папрат — ръце, протягащи се към топлина, крака, внезапно копнеещи да се обвият около тънките бедра на момчета, които доскоро са били просто другари в игрите.

Тя лежеше на дивана с едно от тях, момче, чието име сега дори не си спомняше. Къщата беше празна, беше се погрижила поне за това, майка й и баща й бяха на работа. Тя и момчето плуваха в разкоша на допира на кожа в кожа, очите им бяха отворени и удивени. Но внезапно, разбира се, като в сцена, която е гледала безброй пъти във филмите, чу стъпките на баща й да се приближават по коридора. Момчето седна и навлече тениската си, тя трескаво закопчаваше копчетата на блузата си, но пръстите й, които бяха така сладостно сръчни преди секунди, опипваха непохватно. В отчаянието си беше надянала полата си през главата, положението беше нелепо ясно дори в приглушената и потрепваща светлина от телевизора. Баща й влезе, прекоси стаята, наведе се и я целуна по челото.

Не вижда, реши тя. Всичко ще бъде наред. Заля я облекчение. Не заслужаваше подобна милост, но щеше да я приеме.

— Благодаря ти, Клои — чу гласа му да казва равно над нея. — Сега разбрах, че където и да съм, със сигурност знам какво точно правиш, дори не се налага да се тревожа. Ти си точно каквото мислех за теб.

След тези думи той се обърна и излезе от тъмната стая.

После вече нямаше значение тя какво прави.

 

 

— И така, какво искате да ви се случи? — повтори Ал.

— Не знам — поклати глава Клои.

Беше странно някой като Ал да й задава въпроси, сякаш отговорите имат значение. Той слушаше, лицето му изглеждаше мило.

— Имате ли деца? — попита изведнъж Клои.

Ал поклати глава.

— Тъп въпрос — съжали тя, като видя лицето му.

— Още не сте отговорили на моя.

Да бе, все едно щеше да го каже на някого.

— Трябва много да мисля — заяви тя, като се пресегна за книгата.

Затвори очи и я остави да падне отворена на бюрото между тях.

— Не съм сигурен, че така се прави — подхвърли Ал.

Клои сложи върха на пръста си на страницата.

— Това.

Ето как в навечерието на Нова година се запъти към улицата с празен куфар в ръка, за да покани приключенията в живота си.

 

 

Не че нещо приключенско се беше случило, просто звукът от стъпките й по пътеката на Изабел, шепотът на стария червен куфар „Самсонайт“, който се търкаше в джинсите й…

Добре, каза си тя. Една обиколка на квартала. Тръгваме.

Като излезе през портата, зави наляво, в обратната посока на къщата на Морган. Първите две къщи, които подмина, бяха тъмни. Семейство Грийнли бяха възрастни, вероятно вече си бяха легнали; младата двойка от къщата в съседство също толкова вероятно бяха извън града. Миналата есен Клои ги наблюдава как се нанасят, сватбените подаръци още бяха в кутии. Затвориха вратата след себе си, сигурно за да правят непрекъснато младоженски секс, сега ги виждаше само когато отиваха или се връщаха от работа в еднаквите си аудита.

Три врати по-надолу живееха семейство Бърнхарт — наистина пълна ръка в игра на джин руми, всеки член сякаш принадлежеше на останалите. В свободните си вечери Клои често обикаляше из квартала с надеждата, че може да ги види през прозореца как седнали на масата си подмятат шеги и истории като футболни топки, прехвърляни в заден двор. Всеки път я удивляваше лекотата, с която го правят, сякаш навиците на любящото семейство са нещо, заложено в тяхното ДНК.

Семейните вечери в детството на Клои бяха различни, основното занимание беше старателното поглъщане на четирите групи храни. Когато навърши пет, Клои беше вече овладяла умението на мълчанието — докато не порасна и разговорите на вечеря не станаха значително по-шумни. С Джейк вечерите често бяха в заведението за бързо хранене, където той работеше като готвач, а Клои като сервитьорка. Свеждаха се до хамбургери и пържени картофи, които ядяха на бара след късната смяна, а четирите групи храни се превръщаха във водка, текила, бърбън и бира. По-рядко се хранеха в апартамента на Джейк, който, макар да бе живяла там четири месеца, Клои така и не прие като свой или техен.

Вечерята с Изабел беше откровение за Клои. Изабел още в началото сподели, че й е дошло до гуша от традиционни вечери. Двете ядяха във всяка стая на къщата, една августовска вечер дори се храниха по средата на зеленчуковата градина. Изабел я увери, че могат да намерят в собствения си заден двор всичко, което искат да ядат, и го доказа — извади моркови и набра грах и домати, след което ги изми с маркуча. С Изабел човек никога не знаеше какво точно ще се случи. Беше приятно да бъдеш в такова напрежение, но и това не отказваше Клои от вечерните разходки.

Тази вечер всички прозорци в къщата на Бърнхарт светеха като в адвентистки календар. Тийнейджър седеше на кухненския плот и говореше с майката, която миеше последните чинии. В дневната имаше още три деца, играеха карти, разтворени във ветрило пред лицата им, гърбовете им бяха изправени и наперени от важност, че са останали до толкова късно. На горния етаж бащата държеше плюшен заек като кукла, играеше с бебе, което Клои не можеше да види.

О, боже, каза си Клои. Това е прекалено — сякаш всички парченца щастие от отвратителните или просто средностатистически семейства бяха отклонени и дадени на тях. И все пак не можеше да не гледа как като че ли непрекъснато се прегръщат, дори когато наоколо няма никого. Това караше Клои да се чуди колко можеш да хванеш в ръцете си, ако не са пълни с постоянно падащи късчета от теб.

Куфарът се удари в крака й почти като куче. Тя хвана дръжката на друго място и продължи надолу по улицата.

 

 

Намери куфара отзад в гардероба в коридора, под купчина стари гумени ботуши. Беше червен с твърди стени и с метални закопчалки, които се затваряха отгоре с удовлетворяващо щракване. Беше твърде стар, за да има колелца, напомняше за времето, когато стюардесите носеха прилепнали костюми и старомодни високи шапчици без периферии. Когато Изабел го видя, очите й грейнаха, но после се натъжиха.

— Това беше куфарът ми за бягство. Получих го за медения си месец. Разбира се, тогава не го наричах куфар за бягство. Вземи го — продължи Изабел. — Трябва да направи обиколка из квартала.

Дали всички мислят за бягство, питаше се Клои сега. Дали всички имат съответствието на червен куфар, мислен списък на нещата, които ще вземат, ако в семейството им се разгори неконтролируем пожар, ако земята под брака им се разтресе? Беше прекарала повечето време от тийнейджърските си години в стаята си, зяпаше плакатите по стените, книгите на лавиците, чудеше се кои са неразделна част от нея, какво ще вземе, когато си тръгне — винаги когато, никога ако. В крайна сметка не беше взела нищо, когато се нанесе при Джейк, толкова доволна да е далеч от все по-смаляващия се квадратен метър за душата си в дома на родителите си, че дори не бе се спряла да се увери, че за нея има достатъчно място в новото жилище.

В къщата на Изабел и в кухнята на Лилиан имаше места, където можеше да се разпростре. Обаче осъзнаваше, че ако някой й каже, че трябва да си събере багажа, няма представа какво би сложила в куфара си. Беше хубаво, че ритуалът изисква да е празен.

* * *

Когато Клои зави, отново зърна къщата на Морган. Видя пръскащите бели светлини на бенгалските огньове, които танцуваха в тъмнината, държани от невидими малки ръце, чу смеха на възрастните, които бяха доста пийнали. Погледна надолу по улицата към къщата, където Изабел спеше. Клои знаеше колко ще е тихо, като се върне. Застоя за момент, след което се завъртя и се отправи в обратна посока, към ресторанта, ускори крачка по познатия маршрут, куфарът се люлееше в дясната й ръка. Хората, които я виждаха, можеше да помислят, че знае къде отива. Млада жена, изпълнена с целеустременост и ясни намерения, се е запътила да търси приключение.

Беше по средата на последната улица до ресторанта на Лилиан, вече усещаше задоволството, което близостта до кухнята му винаги й носеше, когато видя Джейк да излиза от спортния бар от отсрещната страна, черната му коса се виеше в къдрици, ръката му беше небрежно преметната през рамото на нова сервитьорка от заведението, в което той беше още готвач. Красотата на Джейк неизменно беше шокираща — дори когато беше неин или може би особено когато беше неин. Движеше се из света сякаш е едновременно гален и недокоснат от него. Спря под уличната лампа, дясната му ръка висеше през рамото на жената, докосваше гърдата й. Клои добре познаваше разговора между пръста и зърното — несъмнено той щеше да извади късмет тази вечер.

А тя стоеше от другата страна на улицата с немита от три дни коса и празен червен „Самсонайт“.

— Клои! — провикна се Джейк.

Клои си спомняше тази усмивка от последната им седмица заедно, тя беше продиктувана повече от остроумния коментар, който щеше да изрече, отколкото от радост, че я вижда. Той пресече улицата, водеше сервитьорката със себе си. Видя куфара.

— Най-после ти писна от старческия дом, а? — ухили се той. — Клои ме заряза заради откачена старица — обясни на сервитьорката.

— Наистина ли? — учуди се момичето, а за Клои беше трудно да определи дали изненадата й се дължи на факта, че Клои е избрала Изабел, или на избора на Джейк.

— Трябва да тръгвам — каза Клои.

— Ние също — усмихна се сервитьорката, пъхайки ръка в колана на Джейк.

Клои устоя на порива да издаде звук все едно й се гади. В цялата ситуация беше останало толкова малко достойнство.

— Хей — обади се Джейк. — Не се притеснявай. Имаш още четиресет и пет минути да намериш кой да те целуне.

След тази шега той си тръгна, приканващият към секс парфюм на сервитьорката се носеше подире им.

До момента ритуалът е пълен провал, реши Клои.

Стигна до вратата на кухнята на ресторанта с облекчение, което бързо премина в загриженост. Лампите бяха запалени, чу движение вътре. Беше твърде късно някой да е тук, Лилиан си тръгваше първа последните седмица-две, а останалите служители трябваше вече да са се прибрали.

Крадец? Клои си представи как ръцете на непознат докосват тенджерите и тиганите на Лилиан, чупят някой от красивите бели порцеланови съдове, пъхат пръст в крем брюле. Как смее? Без да се замисля, тя блъсна задната врата и влетя в кухнята, държейки червения куфар пред себе си като щит.

— Какво по…

Новият мияч на съдове Финеган се завъртя светкавично към нея и голямата тенджера, която държеше, падна на пода с трясък.

— Мамка му — изруга той и се наведе да разтрие палеца на крака си.

Взе тенджерата и се надигна, височината му се разгърна, докато спря изправен. Наистина е висок, помисли си Клои, докато го гледаше как без усилие връща тенджерата на най-горния рафт.

— Реших, че си крадец.

Това още можеше да е самата истина — никой никога не ползваше тази тенджера, Лилиан я държеше там просто за късмет. Финеган вдигна празните си ръце и сви рамене.

— Както виждаш, нищо не съм взел.

— Какво правиш тук толкова късно?

— Чистя кухнята за Нова година — отвърна той. — За Лилиан.

Ако някой трябва да направи кухнята специална за Лилиан, това към аз, помисли си Клои. Финеган работеше тук едва от месец. Беше изникнал отникъде в деня, в който Педро си поряза ръката на счупена водна чаша по време на обяда. Трябваше им спешно мияч и изневиделица в дъжда пред портата като подгизнало фламинго се появи това невероятно високо хлапе — при все ръста си надали беше на повече от седемнайсет-осемнайсет.

Тя го зяпна, не беше сигурна каква трябва да е следващата стъпка.

— Ще пътуваш ли? — попита Финеган накрая.

— О. Не. — Клои остави куфара. — Празен е.

— Дошла си да вземеш храна ли?

— Не. Празен е.

Финеган понечи да се обърне към мивката, но се спря.

— Защо?

Клои се огледа, сякаш кухнята можеше да й даде отговора. След студа навън стаята беше топла, загрята от вечерното готвене и парата на водата за миене на чинии, въздухът беше някак пречистен. Изглежда, Финеган беше пипнал навсякъде — черните каучукови постелки бяха не просто измити, а изжулени, отдушниците над печката, които като че ли винаги имаха матово зацапване, сега блестяха. В другия край на помещението Финеган се наведе леко, цялата дължина на тялото му бе напрегната да чуе.

Може би се дължеше на наближаването на дванайсет часа, може би на семейство Бърнхарт и всичките им съвършени деца, може би на ясното съзнание, че Джейк вероятно е минал през шест момичета за годината, в която тя живееше със седемдесет и три годишна жена, или може би на нещо толкова просто като порива да отговори на внезапен основателен въпрос, но, облегната на плота с червения „Самсонайт“ в краката си, тя заговори.

Разказа на Финеган за първия път, когато дойде в ресторанта на Лилиан, преди близо две години. За това колко непохватна е била на всичките си предишни работни места и как Лилиан се е появила в живота й като приказна кръстница и я беше наела да разчиства масите, макар да нямаше никаква логична причина да го прави. За това как, след като е започнала работа тук, дори докато е разчиствала чиниите и чашите от масите, не е спирала да копнее за кухнята. За това как, щом ножовете и шпатулите, брашното и подправките са в ръцете й, тя се чувства спокойна и щастлива, сякаш светът най-сетне говори на език, който разбира.

Изглежда странно, помисли си Клои, докато изреченията й се виеха в спирали из кухнята, че всъщност досега не е говорила с Финеган. Не странно от гледна точка на ресторантския протокол — колкото и малка и задушевна да беше кухнята, общуването между готвачите и миячите на чинии беше сведено до минимум и съвсем повърхностно, а защото сега, докато говореше с него, й се струваше естествено, както прокарването на дървена лъжица в сос, загряващ се на печката. Думите й кръжаха в кухнята и се връщаха при него, създаваха връзка, бяха подтиквани да се леят с кимане или жест на ръцете му.

Тя внезапно млъкна, леко засрамена от бъбривостта си, осъзнала, че дори не е отговорила на въпроса, който той й зададе — но, виждайки изражението му, разбра, че може би вече знае какво се опитва да му каже, вероятно знае повече за нея, отколкото е предполагала. Което би могло да е смущаващо, ала по някаква причина, когато гледаше лицето му в другия край на кухнята, как я наблюдаваше, докато говори, сякаш ако слуша внимателно, ще скъси разстоянието между устата й и ушите си, тя не се притесни, като осъзна, че той й е обръщал внимание, дори когато тя не го е забелязвала. Млъкна, загледана във височината му, в ръцете му, обгърнали ръба на мивката зад него. Даде си сметка, че се чуди какво ще е усещането от пръстите му върху раменете й, от допира им под брадичката й.

Навън внезапно избухна врява — възгласи „ура“, свиркане и острото пукане на фойерверките, идващи от клиентите, застанали пред бара от отсрещната страна на улицата, прекъсвани само от мълчаливи влажни пиянски целувки. Полунощ. Очите на Финеган срещнаха нейните.

О, за бога какво правя, помисли си Клои. Беше си обещала да не се забърква повече със служители в ресторанти, със сигурност не и с тийнейджъри миячи на чинии. Почти можеше да чуе как Джейк се шегува за крадене на бебета от люлки и мизерстване с помощния персонал.

— Ще заключиш, нали? — каза тя и се втурна към вратата.

Прибра се бързо вкъщи и завари Изабел будна в дневната, в квартала е толкова шумно, че се чудеше дали не е обявена война. Останаха будни още час, успокоиха се, като пийнаха чай.

— Как беше разходката по улицата? — поинтересува се Изабел.

— Добре.

— А куфарът ми? Донесе ли ти приключения?

И тогава Клои си спомни, че го е оставила в ресторанта. Като проклетата Пепеляшка.

 

 

На следващия ден намери червения „Самсонайт“ в ресторанта, прибран до шкафчето й. Изгледа го гневно, докато си закачваше палтото и си слагаше престилката, която пристегна здраво, преди да се запъти към работното си място.

Вечерната смяна беше дълга, всички бяха изморени от веселбите през предишната нощ, салонът беше препълнен с клиенти от всички ресторанти, които не бяха отворени на 1 януари. Лилиан винаги казваше, че тогава хората най-много имат нужда да се погрижат за тях, и те всички бяха тук. Освен Финеган, който имаше почивна вечер. Слава на бога, помисли си Клои.

— Добре ли си? — попита Лилиан, когато миризмата на загорял чесън изпълни кухнята.

— По дяволите. — Клои дръпна тигана от котлона. — Съжалявам.

— Голямо новогодишно празнуване?

— Горе-долу.

Лилиан беше от хората, на които можеш да кажеш всичко, но през повечето време на Клои не й се налагаше, защото Лилиан разчиташе околните, както разчиташе съставките на ястията. Когато готвеше до нея, Клои се чувстваше изящна и сръчна за пръв път в живота си. Но Лилиан обичаше нещата в нейната кухня да вървят гладко, поощряваше не романса сред служителите си, а усещането, че са семейство. „Никакво сирище в млякото“, повтаряше тя, когато наемаше някого. Клои нямаше да й каже за Финеган.

— Вие с Том празнувахте ли? — попита Клои с надежда да смени темата.

— Да празнуваме? — Ръката на Лилиан за момент ускори бъркането. — О, не, беше доста спокойно.

Клои й хвърли бърз поглед. Животът на Лилиан беше нейният ресторант, въпреки че напоследък не стоеше непрекъснато тук. Клои би казала, че любовта я тегли далеч от кухнята, но точно сега Лилиан не изглеждаше като влюбена жена.

— Добре ли си? — вгледа се в нея Клои.

— Да — отговори Лилиан. — Хайде да се погрижим за този чесън.

В края на вечерната смяна, която й се стори най-дългата в историята, Клои си свали престилката и взе червения куфар, за да го прибере. Докато го носеше по пътеката към портата, долови отвътре шумолене, като мъртви листа или тайна. Изпълнена с любопитство, тя го остави на земята и отвори закопчалките. Вътре имаше синя тетрадка — като една от онези стари тетрадки, които майка й пазеше от единствената й година в колежа. Клои видя името си, написано на ръка отпред. Взе тетрадката и разлисти страниците, бяха празни.

 

 

Когато на следващия ден дойде в ресторанта, отиде право при Финеган, който стоеше пред мивката.

— Какво е това? — тя завря тетрадката в лицето му.

— Тетрадка.

— Защо си я сложил в куфара ми?

— Стори ми се, че имаш какво да кажеш. Той се съсредоточи отново върху чиниите.

— Аха.

Клои отнесе тетрадката в съблекалнята и я пъхна в раницата си. Завърза престилката си, изрита маратонките и обу сабо. Докато затваряше шкафчето си, зърна ъгълчето на тетрадката да се подава от раницата й. Натъпка я вътре и дръпна ципа.

 

 

Клои и Изабел се разхождаха из квартала между дъждовете в неделя следобед. Улиците бяха черни и току-що измити, въздухът беше течен студ, който се провираше в яките, зад ушите, стягаше пломбите в зъбите им. Изабел носеше новото черно мериносово палто, което най-голямата й дъщеря Аби, която живееше в Сан Франциско, й беше пратила за Коледа. Клои беше възмутена, че Изабел прекара Коледа без децата си, но по-малката й дъщеря живееше в Австралия, а синът й беше на археологически разкопки на югозапад. Аби пък си имаше свое семейство, обясни Изабел. Клои, която беше предпочела да прекара празниците с Изабел, вместо да отиде при родителите си, които живееха само на няколко мили, осъзна, че няма право да съди.

Докато вървяха, Клои не се сдържа и се усмихна на обстоятелството, че Изабел изглеждаше неспособна да говори, без да използва жестове; ръцете й бяха пъхнати на топло в джобовете на палтото и тя прибягваше към лактите и раменете за повече изразителност. Клои размърда пробно пръсти в джобовете, напипа грубите ръбчета на трохи от курабии, монета от 25 цента. Детски живот, разсъждаваше тя.

Докато минаваха покрай къщата на Бърнхарт, предната врата се отвори и двама от синовете изтичаха навън и се втурнаха в двора. Забравиха да затворят вратата и във въздуха ги последва миризма, топла и заоблена, лук и чесън, месо и карамфил.

— Месно руло — въздъхна Изабел. — Навремето го правех.

Клои вдъхна.

— Не мирише като рулото на майка ми.

— Нека ти направя — внезапно предложи Изабел.

— Правиш достатъчно за мен — увери я Клои, но като видя лицето на Изабел, добави:

— Би било страхотно. Да отидем да купим продуктите.

Хранителният магазин беше ярко осветен и пълен с хора, звуците отскачаха от стъклените витрини на отделението за замразени храни, рикошираха по пътеките, опасани с кутии със зърнени храни и перилни препарати. Клои видя, че лицето на Изабел се изопва, погледът й бързо прелиташе от ляво на дясно. Насочиха количката си по пътеката с рафтовете с доматени сосове, ориз и паста, след това минаха през отделението за зеленчуци. Изабел взе китка магданоз, остави я, забави крачка, когато минаваха покрай гъбите и доматите, и поклати глава. Залута се към отделението за месо и втренчи поглед в увитите в найлон правоъгълници говеждо и свинско, пилешко и смляно телешко.

— Не мога да си спомня — очите й се напълниха със сълзи.

Клои се огледа и предложи:

— Хайде да пием кафе.

Остави количката за пазар на пътеката и отведе Изабел в пекарната, прилепена към хранителния магазин. Седнаха на кръгла маса до прозорец, загледани в хората, които тичаха в дъжда, започнал току-що. В пекарната беше топло, въздухът беше изпълнен с уханията на захар и мая, на шоколад.

— Когато децата ми бяха малки, обичах да готвя в такива дни — подхвана Изабел, като отпи от кафето. — В Южна Калифорния нямаше често такова време, но когато се случеше, правех месно руло и картофено пюре. Това беше най-близкото до зима.

Клои бръкна в раницата си и намери химикалка. С хартията обаче беше по-трудно — раницата беше натъпкана със стари листовки и списъци със задачи, всички бяха изписани от едната или от двете страни. Накрая сграбчи синята тетрадка и я извади.

— Ето — отвори тетрадката и я сложи пред Изабел заедно с химикалката. — Затвори очи. Виж какво си спомняш.

 

 

Смляно говеждо. Свинско. Телешко. „Уорчестър“. Задраскано. Сос „Уорчестършайър“.

— Упражнявах се да го произнасям по букви — каза Изабел през смях, като отвори очи. — Когато синът ми Рори беше малък, мислеше, че Уорчестършайър е мястото, където е живял злият брат на крал Артур, а бутилката съдържа вълшебна отвара. Седеше под кухненската маса и си измисляше истории, докато готвя. Чувах го как разиграва различните роли, мислеше, че не го чувам, докато режа.

Целина, лук, чесън, морков се сипеха на страницата в зеленчуков порой. Хлебни трохи — буквите бяха хрупкави, пръснати.

Изабел затвори очи. Въздъхна. Бахар. Карамфил.

— Надрасках ти тетрадката — каза тя, като погледна страницата.

— Всичко е наред — увери я Клои.

* * *

Седнала в кухнята и заслушана в тананикането на Изабел, която разбъркваше лука, моркова и целината в тиган, Клои отвори тетрадката на нова страница.

Бисквити с шоколадови стърготини, написа тя. Спомняше си първия път, когато ги направи — тръпката от копчето на фурната между пръстите й, звука на запалената газ, фученето на топлината. Спомняше си лъскавия жълт пакет с шоколадови стърготини, червено-черните указания. Кадифения допир на маслото и захарта върху езика й, как яйцата направиха сместа блестяща и забранена за опитване. Брашното, превръщащо се във възглавница в купата, надигащо се нагоре. Миризмата на бисквитите, когато се разтопиха във фурната и намериха формата си.

Първата й овъглена партида, когато отиде да си играе и се разсея. Втората. Онзи път, когато забрави солта. Яйцата. Содата за хляб. Изглежда, никога не ги правеше, както трябва, лицето на майка й беше застинало в разочарование, когато отваряше прозореца да се проветри. Което не спираше Клои.

— Имаме ли още? — попита Изабел с празна бутилка сос „Уорчестършайър“ в ръка.

— Мисля, че да — Клои стана да го донесе.

В килера тя огледа бутилките с бадемова и портокалова есенция, консервните кутии с риба тон и супа и нарязани на кубчета домати. Спомняше си, че ги сложи в количката в хранителния магазин, в случай че дотрябват на Изабел. Харесваше й да си представя как Изабел отива в килера, намира нещо, което е искала, но не е очаквала да е там, осъзнава, че някой се е погрижил за нея.

Клои спря. Не се бе замисляла за това преди — като беше малка, когато и да отидеше да прави бисквити, в шкафа винаги имаше нов пакет шоколадови стърготини.

 

 

Спомените се превръщаха в рецепти, рецептите се превръщаха в истории. Клои запълваше страниците на синята тетрадка след работа или сутрин, яйцата й се сваряваха доста след рохки, когато забравяше да включи таймера, да изключи котлона. Изабел я подкачаше, че забравянето явно е заразно, но Клои никога не се бе чувствала така пълна със спомени.

Вкуса на ягодите, топли от слънцето, откъснати от скривалищата им в обраслата градина на къщата на баба й, където Клои отиваше за две блажени седмици през лятото. Цопването им на дъното на металната кофа, докато слоевете се увеличаха и звукът се превърнеше в приглушено тупване, през това време слънцето сгряваше раменете й, а плодовете, които не стигаха до кофата, се разтваряха в устата й. В къщата тя измиваше, изчистваше и нарязваше ягодите, след което ги пускаше в голяма синя купа, докато баба й правеше сладкиш от маслено тесто и разбиваше сметана на облаци.

Когато баба й почина, дванайсетгодишната Клои открадна пари от портфейла на майка си и отиде в бакалията, откъдето купи три огромни пластмасови кутии с ягоди, без да я е грижа, че е март месец и ягодите идват от почти толкова далеч, колкото бе баба й тогава. Когато отхапа първата хапка, плодът беше толкова твърд и безвкусен, че тя наистина повярва, че баба й е взела целия вкус със себе си. Оттогава не беше яла ягоди.

Докато пишеше това, си спомни летните следобеди в кухнята на баба си, как поръсваше със захар парченцата ягоди, как уханието на сока струеше, докато самият въздух около тях станеше мек. И си мислеше какво би било да се засади редица ягоди сред морковите, марулите и доматите на Изабел.

Скоро Клои започна да носи тетрадката със себе си в ресторанта. Когато й хрумнеше идея за ново ястие или мисъл за старо, си водеше бележки, една-две думи, които можеше да разгърне по-късно. Понякога записваше съставка просто заради начина, по който сричките се заобляха в устата й. Пачи крак. Едамаме. Махимахи. Ракообразни.

Един ден, когато Финеган пристигна, тетрадката й беше още на плота. Не каза нищо, само се усмихна и отиде да си сложи престилката. Но следващия понеделник, когато ресторантът беше затворен, Клои се събуди от почукване на входната врата. Отпред стоеше Финеган, облечен в джинси и кафяв пуловер.

— Бих искал да те заведа на едно място.

— Ще е готова след пет минути — долетя гласът на Изабел зад рамото на Клои.

— Осем сутринта е — изтъкна Клои.

— Обичам мъже, които стават рано — додаде Изабел. — Здравей, Финеган.

— Откъде го познаваш?

— Срещнах го онзи ден, когато се отбих в ресторанта. — Изабел изгледа Клои невъзмутимо. — Представям се на хората, това е хубаво нещо. Той е на деветнайсет между другото.

— Изабел… — подхвана Клои.

Финеган се обърна към Изабел с извинително изражение.

— Ще отнеме цял ден.

— Ще се оправя, не се притеснявайте — каза Изабел. — А и току-що се обади Лилиан да ме покани на вечеря. — След това погледна Клои. — Хайде, тръгвай. Изглежда, облеклото не е неофициално.

 

 

Колата на Финеган беше стара, но парното работеше. Клои се беше отпуснала на пътническото място, наблюдаваше как милите се нижат по магистралата, унесена в нещо като втори сън от движението, от звука на чистачките, отхвърлящи дъжда, който бе започнал.

— Къде отиваме?

— На едно място, на което ме водеше леля ми. Далече е, но си заслужава.

Клои ясно си спомняше словесното си цунами в навечерието на Нова година и беше твърдо решена, че няма да говори по време на това пътуване. Беше негов ред. Тя остави мълчанието да се разтвори в колата, да се завърти около волана, да се плъзне между дългите пръсти на Финеган и да се разтегли на задната седалка. То явно не притесняваше Финеган така, както смущава някои хора, които сякаш смятат, че за ефирното време трябва да се предявяват претенции като за имот. Джейк беше такъв, винаги се протягаше към разговора, все едно е последното парче пица и следващото хранене е под въпрос.

Но Финеган изглеждаше доволен просто да шофира, да оставя чистачките да си говорят, като се движат по стъклото. Хубаво е да те возят, помисли си Клои. Да се грижат за теб. Джейк караше, но по различен начин, настъпваше в нейните мнения и нужди и ги пренареждаше в свои. А с Изабел обикновено тя беше тази, която се грижи, роля, която в повечето дни й харесваше, но беше такова блаженство понякога да си на пътническото място. Можеш да оставиш мислите си да блуждаят.

Странно, че в кола Финеган изглеждаше дори по-висок, отколкото изправен. Трябваше да навежда глава, за да вижда през предното стъкло.

— Боли ли те вратът, като ти се налага да караш така?

— Предполагам — отвърна той и замълча, но Клои чакаше, любопитна какво може да се случи. — Знаеш ли, винаги съм се чудил как шофират ниските хора — как стигат педалите и прочие. Виждаш дребни възрастни жени, вкопчени във волана. Не изглежда приятно.

Клои преброи мислено до четири, представяше си голямо празно поле, очакващо думите й. После внимателно попита:

— Какво е да си висок?

Финеган сви рамене.

— Винаги съм бил висок. Трябва да се справям предимно с това, че другите не са свикнали. — Отново замълча. — Ако стоиш наистина неподвижен и се преструваш на дърво, те като цяло просто минават покрай теб.

Клои едва не се разсмя, но внезапно осъзна, че той не се шегува.

— Хората казват какви ли не неща, когато забравят, че си наблизо — продължи Финеган.

Клои си помисли за всички онези пъти, в които двете с Лилиан бяха разговаряли, докато готвеха, без да се замислят за Финеган, който стои до мивката, притихнал като растящи листа.

— Къде отиваме? — попита тя отново.

Бяха слезли от магистралата и пътуваха между вечнозелени дървета, които образуваха тунел над пътя от две платна. Дъждът беше омекнал в мъгла, чистачките се движеха на пресекулки с най-бавната скорост, предното стъкло постепенно се запълваше с капки, докато с едно плавно движение чистачките го изчистваха.

— Тук — отговори Финеган и паркира встрани от пътя.

Чистачките изключиха и Клои видя кафява табела със стрелка, сочеща към почти невидима пътека.

— Най-добре си сложи дъждобрана — усмихна се Финеган.

* * *

Клои не беше планинар. Баща й обичаше преходите, щурмуването на планински склонове и трамбоването през долини в туристическите си обувки с дебели подметки. Втурваше се напред, майка й ускоряваше двойно крачка, за да го следва, а Клои изоставаше със същото темпо — тактика, която беше уместна, когато катеренето беше направо и обратно, но не толкова при кръговите маршрути.

Бащата на Клои все повтаряше, че не може да се очаква от него да нагажда темпото си към нейното, но дългите крака на Финеган крачеха редом с нея, докато вървяха по пръстената пътека покрай тънка река, пръстите му от време на време сочеха плочките на сивата кора на извисяващ се усукан бор или обвитите в подгизнал мъх клони на древен клен. Когато стигаха до стесняване на пътеката, той се плъзваше напред или изоставаше, такова леко и непринудено движение, че Клои скоро започна да го пробва, наслаждаваше се на промяната в ритъма, на усещането, че танцува с пътеката, с дърветата, с него.

С напредването по пътеката Финеган ставаше все по-развълнуван, сякаш да бъде сред такива високи дървета правеше света съразмерен и той най-сетне се чувстваше удобно. Каза й, че са се отправили към водопад. Бил на около три мили, но си заслужавало. Докато вървяха, й разказваше истории за животните, които не виждаха, за камъните около тях и за извора на реката. Клои слушаше, отделяше фактите от измислиците, докато вече нямаше значение, и всички те течаха заедно като водата до краката им.

— Какви са историите на дърветата? — попита тя в един момент.

— Дърветата нямат истории. Те само слушат.

— С леля си ли живееш?

— Живеех. Известно време.

— Какво се е случило с родителите ти?

Още докато думите се удряха във въздуха, на Клои й се прищя да ги върне обратно.

— Неприятности.

— Знам за неприятностите — увери го тя.

След десет тихи минути завиха и Клои чу блъскане на вода в далечината. Наистина ли бяха изминали три мили, удиви се тя. Погледна Финеган.

— Хайде — подкани той, очите му отново светеха и тя ускори крачка да е редом с него.

Водата беше внушителна, нахлуваше от ръба на урвата, висока сто стъпки, и падаше главоломно в бяла маса, за да се разбие в скалите долу, и се пръсваше нагоре в облаци от капки. Дори от сто метра Клои усети промяната във въздуха, наситената влажност. Мъглата я достигна и се заплете в къдриците и в миглите й, покри лицето й, искаше я.

— Студено е! — сви рамене Клои.

— Има още — каза Финеган и стисна ръката й.

Той пое по разклонение на пътеката, което тя дори не беше видяла, и я поведе по тясна пътечка зад стената от вода.

Никога не беше попадала на такова място. Черната скала се извиваше в свод над главите им, беше създала пещера, скрита от завеса от трополяща бяла вода. Клои стоеше вън от опасност в тъмното, на три стъпки от сила, която би могла да натроши костите й. Звукът беше неистов, препускаше през нея, оставяше я безтегловна като първия спиращ дъха скок на скоростно влакче в увеселителен парк.

— Удивително е! — изкрещя тя на Финеган и почувства как думите отлитат от нея.

Той се усмихна, потърси очите й, сетне се наведе и я целуна, гърбът му се изви като черната скала над тях.

Излязоха от пещерата и навлязоха в свят от дървета, пръст и пътеки. Единственото потвърждение, че са били някъде другаде, беше топлината от ръката на Финеган, която държеше нейната. Клои изтръска водата от къдриците си.

— Така приличаш на куче, — засмя се Финеган.

Далече надолу по пътеката Клои видя двама туристи да приближават. Когато почти се изравниха, Клои чу гласа на мъжа.

— Господи, водя те чак тук, а ти само се оплакваш, че трябва да се катериш. Знаех си, че ще стане така. Неблагодарна кучка.

Клои пусна ръката на Финеган, за да се разминат с двойката. Жената срещна погледа й и в очите й се четеше безмълвно извинение.

Защо му позволява да се държи така с нея, недоумяваше Клои. Защо просто не бутне този кретен в реката?

Клои продължи да върви, краката й стъпваха уверено по пътеката. Отново беше заваляло и тя си сложи качулката на дъждобрана.

— Хей, забави малко — извика й Финеган накрая. — Какво става?

— Нищо. Виж, нека да се разберем, че каквото е станало зад водопада, си остава зад водопада!

— Моля?

— Ами, бас ловя, че в началото са примирали един за друг — каза Клои. — Сигурна съм, че й е подарявал рози и прочие.

— За онези хора ли говорим?

— Да.

— Мислиш, че съм като него?

Клои видя болката в очите му. Джейк го правеше същото в началото. Казваше нещо ужасно и се натъжаваше, ако тя се засегне. Уверяваше я, че не го е мислел, но спря да си прави труда дори за това.

— Повярвай ми. Ще ме нараниш, аз ще те нараня.

Клои тръгна отново.

Финеган ускори крачка и я настигна.

— Добре, права си.

Тя го погледна с очакване.

— В някакъв момент ще се издъня и ще те нараня — каза той. — Всеки го прави. Но въпросът не е в това.

— А в какво?

— Въпросът е да вярваш, че никога няма да го направя нарочно, и аз да вярвам същото за теб. Човек така се справя с неприятностите.

Клои го погледна, погледна водата, стичаща се от косата му, умолителните му очи. Той наистина го мислеше. Личеше си. Какво ли щеше да е да повярва, както той бе казал?

— Добре — усмихна се тя. — Да кажем просто, че сме на изпитателен срок.

Вървяха по пътеката, въздухът съдържаше тихо примирие. Пътеката беше твърде тясна да вървят редом, но Клои чуваше звука от стъпките на Финеган зад себе си, ритмични, в нейното темпо. Когато почти бяха стигнали до колата, той спря.

— По дяволите. Последния път, когато спряхме, съм забравил бутилката с вода. Ще изтичам да я взема. Ето ключовете — подхвърли й ги той. — Скачай в колата да се стоплиш. Ще се върна след минута.

Клои го наблюдаваше, докато тича по пътеката, по лекотата и отпуснатостта, с които движеше ръцете и краката си, изглеждаше, че се чувства удобно там, където е. Проследи го, докато се скри от погледа, тогава отиде при колата и свали подгизналия си дъждобран. Канеше се да го хвърли на задната седалка, но размисли. По-добре беше да го сложи в багажника, където нямаше да намокри всичко.

Пъхна ключа в ключалката на багажника и капакът се отвори. Вътре видя кутия, пълна със сини тетрадки. На горната пишеше „Меридел“. Отдолу намери „Хана“, „Луан“, „Хенриет“. Всички имена бяха написани със същия почерк като „Клои“ на тетрадката, която Финеган й беше дал.

— Мамка му — изруга Клои. — Това не продължи дълго, нали?

Тя затръшна багажника и хвърли мокрото си яке на задната седалка.