Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (2)

Книгата за ритуалите

Когато Ал беше малък, майка му все му показваше книжки с форми в червено и синьо, в жълто, в зелено. „Триъгълници. Квадрати. Кръгове“, сочеше ги тя. Но най-много му харесваха формите, които майка му наричаше цифри — как високата пръчица на 1 сякаш крие лицето си от 2, как покровителствената като баба 3 се гуши в скованата 4. Майката на Ал му приличаше на 7. Ако имаше по-големи ходила, можеше да е 2, мислеше си той, но майка му като че ли винаги някак се рееше или се облягаше — на плот в кухнята, на стена в дневната. Никога не беше съвсем седнала, никога не беше съвсем изправена.

През седмиците на четвъртото лято на Ал майка му го научи да брои, като използваше десет прави пръчки, които събраха от двора. Като послушно дете Ал внимаваше, но подозираше, че майка му е объркала всичко. Правите пръчки си имаха свои предназначения, ала беше толкова по-забавно да оставиш очите си да се плъзгат нагоре по наклоните на 9, обърнатата заврънкулка на 6. Дори да начупиш всички прави пръчки на парченца, не можеш да пресъздадеш тези извивки.

В годината, когато Ал стана на пет, родителите му се разведоха и той се премести с майка си в Лос Анджелис. В сравнение със Сейнт Луис — земя на бурите, които разпорваха небесата, и на снега, който спираше света в притихнал застой, Лос Анджелис беше почти потискащ в своето постоянство, понеделник, който предава щафетата на замъгленото синьо небе на вторник с непоколебима упоритост. Докато майка му го разкарваше с колата си из града да оглеждат апартаменти, Ал реши, че сградите, улиците, хората са като времето — всяко нещо, неразличимо от предишното, все в оттенъци на сивото и бежовото.

Като да живееш в мъгла, мислеше си Ал, докато зяпаше през прозореца. Спомняше си една нощ, малко преди всичко да се разпадне, родителите му мислеха, че спи, но той се беше промъкнал в дневната. Гледаха филм, в който имаше много писъци и мъгла. И лош човек, който излизаше от мъглата и нараняваше хора. Но героинята беше умна — намери пътя към вкъщи, като броеше вратите по улицата.

 

 

И така Ал започна да брои.

Откри, че му действа успокоително. 6 копчета на ризата му и бяха готови да тръгват. 15 мили на километража, едно прещракване, и бяха там, където трябваше да отидат. Нямаше значение, че мястото не изглежда по-различно от предишните (9) апартаменти, които са видели. Същите (14) външни стъпала от първия до втория етаж, същите (6) вратички на кухненски шкафове. Ал не разбираше какво търси майка му, но един ден влязоха в двора на кооперация, тя просто спря и заяви:

— Това е.

Ал вдигна очи към нея. Три камъчета проблясваха в крайчеца на очилата й. Една къдрица се беше измъкнала от вълните на косата й и беше паднала на челото й.

— Добре — съгласи се той.

Харесваше тази дума. Беше солидна и стоеше, здраво стъпила на два крака.

Животът за него в Сейнт Луис бяха кленовите листа през прозореца на стаята му. Двор с трева, която само ставаше все по-зелена през седмицата до неделя следобед, когато бащата на Ал излизаше, косачката се събуждаше с рев и започваше да коси тревата в дълги прави линии напред-назад, напред-назад, превръщайки зеленото в миризма, която оставаше полепнала по баща му, докато не се изкъпе, което винаги беше твърде далеч в бъдещето за майката на Ал и твърде скоро за самия Ал, който следваше баща си, вдъхваше миризмата на пот и бензин и на мига, в който високата трева се скъсява.

А животът му в Лос Анджелис беше мъничък апартамент с кухня в ниша. Майката на Ал спеше на разтегаемия диван, но Ал често си лягаше при нея, защото спалнята, където тя грижовно беше застлала леглото с любимите му чаршафи и беше боядисала стените във ведро синьо, още му се струваше твърде далеч през повечето вечери. Не му харесваше мисълта, че между майка му и входната врата няма нищо.

В този нов град детската градина на Ал беше на 3 преки. Майка му го водеше сутрин, уверяваше го, че ще се забавлява, но той не беше сигурен, че някой от тях го вярва. Прекарваше сутринта с останалите деца, рисуваше картинки на къщи (които нямаше) и на семейства (също така). Понякога играеха с мозайки, чиито парчета бяха от цифри, и Ал с облекчение се облягаше на тях като на нещо познато. Неведнъж учителката му го смъмряше, като намери седмицата, скрита в джоба му. Обясняваше му, че цифрите са на всички деца, но той не й вярваше съвсем. Даваше си сметка, че останалите ги е грижа само за звука, който издава парчето, когато си застава на мястото. Не разбираха как цифрите в извивките си могат да съдържат живота ти.

Една вечер през януари, докато го завиваше в леглото, майка му каза, че си е намерила работа.

— Само че работата е специална и трябва да ходя вечер. Но ти си голямо момче. — Тя отметна бретона от челото му. — Ще се оправиш сам. Ще ти оставям вечеря, ти ще трябва само да я изядеш и да си легнеш, а сутринта, като се събудиш, аз ще съм тук.

Ал искаше да каже на майка си, че няма да му е добре сам — че добре стои на двата си крака, но единственото, което иска, е да се сгуши до нея на дивана. След като майка му излезе в онази първа вечер, той застана в средата на апартамента, внимателно заслушан в заобикалящите го звуци. Брои колите и камионите, минаващи по улицата, докато пиковият час ги превърна в твърде бърз и сгъстен поток за броене, след това се вслуша в стъпките по коридора и прещракването на ключа, когато възрастната госпожа Коен влезе в апартамента си в съседство. В дневната на Ал беше тихо, единственият звук беше цъкането на печката, която ще изяде палтото му, ако го остави близо до нея, му беше казала майка му.

Лошият във филмите винаги намираше хората по дишането им. Те се криеха, в барака или зад врата, и лошият чуваше въздуха, препускащ във и извън дробовете им, приближаваше се и лицето му бавно се разтегляше в усмивка. Ал опита да спре да диша, но не се получи — и независимо от всички други звуци от света навън дишането му пак се чуваше.

Огледа се из дневната и зърна розовата прахосмукачка, подпряна на вратата на гардероба. В бързината майка му дори не я беше изключила от контакта. Ал знаеше, че не трябва да я пипа, но отиде при нея и натисна копчето й, ревът заглуши всичко останало. Освободи дръжката, както беше виждал да прави майка му, вдигна внимателно прахосмукачката и я насочи към другия край на стаята. Започна да я движи в права линия напред-назад по зеленото на килима.

След известно време чу чукане по вратата. Опита се да не му обръща внимание, но то не спря и накрая изключи прахосмукачката.

— Това продължава повече от час — разпозна Ал гласа на госпожа Коен. — Прекалено много ли е да искам малко спокойствие?

Ал стоеше разколебан. Майка му беше казала да не отваря вратата, но не беше казала нищо за отговарянето на въпроси.

— Не — отвърна той.

— Ал?

— Да.

— Ал, искам да говоря с майка ти.

Това не беше въпрос. Нито беше нещо осъществимо.

— Ал? Там ли си?

— Да.

— Майка ти там ли е?

* * *

Тази нощ, когато майка му се прибра и намери сина си да спи на големия син диван на госпожа Коен, двете жени проведоха разговор, който за щастие Ал не чу, защото спеше дълбоко. Но след това започна да ходи в апартамента на госпожа Коен във вечерите, в които майка му беше на работа.

Ал обичаше да е у госпожа Коен. Целият й апартамент беше син — килимът, мебелите, стените, всичко беше в леко различен оттенък на синьото и Ал имаше чувството, че се намира под водата или в небето, или и двете. Имаше дълъг коридор, по чиито стени бяха окачени семейни снимки, и всяка вечер госпожа Коен взимаше Ал на „разходката в спомените“, както я наричаше, вървяха по протежението на коридора и тя му разказваше истории за всеки човек. Ал най-много обичаше малките истории за децата и съпруга й — когато Рейчъл пъхнала жаба в устата си, лятото, когато Илай решил, че е капитан Хук, и две седмици обикалял със смъкнат ръкав. Как господин и госпожа Коен се запознали на кораб, идващ от Европа, когато той бил на четиринайсет, а тя на дванайсет години; как я научил да се поклаща с кораба, за да не хване морска болест. Госпожа Коен всеки път се поклащаше, докато разказваше тази история, а Ал се присъединяваше към нея и сякаш усещаше кораба под тях.

Госпожа Коен също така готвеше — говежда яхния, която е къкрила цял ден, палачинки, които не бяха палачинки, а картофи с лук и топлина, която се носеше през апартамента и се пъхаше в джобовете на палтото му. И нещо, което наричаше кугел, името му беше игриво като уханието на ванилия, захар и канела, идващо от фурната. Но любимото нещо на Ал от престоя у госпожа Коен беше петък вечер. Когато пристигнеше, апартаментът беше изпълнен с аромата на пилешка супа и винаги имаше прясно изпечен хляб, кората му беше кафява и лъскава, лежеше красиво сплетен на плота. На вечеря тя запалваше една свещ и оставяше Ал да запали другата, а преди да започнат да се хранят, пееше нещо като песен на таен език само за тях. Ал не знаеше какво означават думите, но му харесваше колко умиротворени са, сякаш облекчаваха тежестта на дните зад тях, и цяла седмица с нетърпение очакваше петъка.

И изведнъж един ден, когато беше вече на десет, майка му каза, че ще се местят. Обясни му, че ще има нов баща. Ще живеят отново в къща — не е ли прекрасно? А и не е твърде далеч. Но кварталът, в който се преместиха, беше различен от всичко, което беше виждал дотогава — задънени улици, опасани с бели и бежови ниски правоъгълници. Нямаше стълби за броене, стъклата на прозорците бяха от пода до тавана. И най-лошото беше, че я нямаше госпожа Коен. Колкото и пъти майка му да повтаряше, че не се местят далеч, очевидно беше твърде далеч, за да я посещава, а в петък вечер майка му и новият й съпруг излизаха. Ал си седеше затворен в стаята, опитваше се да говори на тайния език на госпожа Коен, докато детегледачката готвеше замразени вечери и ябълковият сладкиш се превръщаше в плодова тухла.

Часовете по математика в училище бяха единственото място в света, което имаше някакъв смисъл за него през следващите осем години. Намерете Х, казваше учителят, и Ал почти чуваше как числата шепнат в очакване, готови да се гмурнат под дробна черта, да изчезнат през отвора на знака за делене. Можеш почти да съжалиш Х, мислеше си Ал, така както всички са се втренчили в него, съсредоточили са се, едничката им цел е да го оставят да стои сам.

 

 

Когато Ал беше приет в колеж, записа счетоводство. Можеше да учи математическа теория, неведнъж бе изкушаван от мълчанието на 0 или от предизвикателството да държиш в ръка въображаемо число. Но скритите истории в цифрите на счетоводството го блазнеха повече.

Опита се да го обясни на момичето, което видя да чете роман на Агата Кристи на обяд в столовата. В лявата си ръка държеше сандвич с риба тон, в края липсваше една хапка. На Ал му хареса, че не беше започнала от средата.

— Счетоводството е като разкриване на убийство, само че без кръв — каза й той. — Дай ми числата и мога да ти кажа кога е умрял бизнес или се е разпаднал брак.

Тя го погледна със съмнение.

— Можеш ли да изкарваш пари от това? — Правата й руса коса падаше на раменете й.

— Да.

— През цялото време?

— Нали знаеш какво казват за смъртта и данъците.

— Какво ти е отношението към децата?

Докато повечето момичета, които Ал беше срещал в колежа, търсеха мъж, който иска деца, беше ясно, че Луиз не е член на този клуб. Въпросът й беше ръкавица, хвърлена на масата в столовата между тях, цената да го допусне в живота си. Но само Луиз беше повече от семейството, което той допускаше, че някога ще има.

— Не ми трябват — измърмори той, макар че и тогава знаеше, че греши.

— Аз съм Луиз — подаде ръка тя.

 

 

Години по-късно Ал се питаше защо толкова я искаше. Може би заради косата, така руса, че блестеше на слънцето. Може би заради начина, по който беше отхапала сандвича с риба тон. Разбира се, по-късно научи, че хората по много причини може да започват нещо в началото и не всички са свързани с уважение или доброта. Понякога просто бяха последователни.

На двайсет и деветата година от брака им Ал се беше примирил, че Луиз възприема балансирането в сметките далеч по-буквално, отколкото той бе смятал, че е възможно. Всеки жест или миг на привързаност беше разглеждан под лупа, пресмятан в несъразмерния отчет на техния съюз. В продължение на седмици той наблюдаваше как оплакванията й тихомълком се натрупват, правят всяка нейна дума и действие напрегнати, кожата й се отдръпва от допира му, сякаш отказва да му даде нещо, за което не си е платил. Той чакаше, усещаше сухата топлина да се наслагва в леглото им, когато всяка вечер тя решително му обръщаше гръб. Това не е за теб, сякаш казваше гърбът й.

И най-сетне, когато неуравновесеността в сметките достигнеше критична точка, тя се обръщаше към него в леглото и обвиненията се изливаха едно след друго, удряха се в него, безкрайни като вълните, разбиващи се в завързана на пристан лодка. Всички малки мигове на нелоялност, незачитанията и пропуснатите възможности, които той не бе съзрял. Които щеше да види, ако я обичаше, знаеше тя. Онзи път, когато е можел да й подаде ръка на слизане от колата. Как не е дошъл при нея край печката да й помогне в готвенето. Парите, които можеше да изкара, ако само се продаваше достатъчно добре.

Ал слушаше в мълчание. Нямаше особен смисъл да отговаря, цикълът бе така установен, че можеше само да чака да се затвори, което щеше да настъпи, когато накрая, изпразнена и в лека еуфория, тя щеше да се приближи и да го целуне, а той щеше да приеме интимността, за която вече нямаше желание.

 

 

И ето че се стигна до сутринта на един понеделник през март. Ал беше на петдесет и една години, което вероятно играеше роля за все по-честите размисли за живота му и за живота на околните. Седеше зад бюрото си, заобиколен от извисяващи се купчини книжа, лични животи, чакащи да бъдат формулирани в данъчни декларации. Да разглежда сведенията за финансите на клиентите си за него означаваше да чете книга на език, който малцина знаят. След като попълни първите страници на бланките, вече познаваше пазача, който работи допълнително за пари в брой, виждаше неудовлетворението на жената, чието занятие на пълно работно време винаги щеше да бъде обявявано за хоби, даваше си сметка за кризите на средната възраст с купуването на спортни коли и яхти. Дори при клиентите, които никога не идваха в кантората му, които никога не сядаха от отсрещната страна на бюрото с болка, разлята по лицето им, той виждаше смъртта във внезапното нарастване на медицинските разходи, в намаляването на броя на членовете на семейството.

Хората му даваха цифри, черни знаци на бяла хартия, без да осъзнават тайните, които разкриват. Ал знаеше, без да гледа, какво ще кажат неговите собствени цифри: съпруга, бездетен. Никакви загадки, никакви нишки за разнищване, наистина проста декларация.

* * *

— Искам да вземеш една книга за мен — каза му Луиз следващата събота, наведе се през кухненската маса и му подаде лист хартия. — Поръчах я по телефона, ще ти я подготвят на касата.

Ал погледна бележката в ръката си, заглавието беше написано с четливия категоричен почерк на съпругата му заедно с указания как да стигне до голямата книжарница, от която преди няколко месеца й беше купил подаръка за Коледа.

Паркирай в източната част на паркинга, беше добавила в края на указанията, на сянка под дърветата.

Сякаш тя самата препрочиташе бележката, защото внезапно кимна, пресегна се назад за хартиените салфетки и откъсна няколко от ролката.

— Понякога в дърветата има птици — подаде му салфетките. — Засъхнат ли курешките по колата, после трудно се махат. Гледай да я избършеш, преди да тръгнеш.

Ал се изправи и пъхна салфетките в джоба на якето си, взе ключовете от кукичката с надпис „Ал“ до входната врата и отиде при колата. Беше я наследил след смъртта на дядо си, стар сиво-син кадилак от 1958 г. с перки на багажника, които сякаш се носеха във въздуха. Понякога, докато караше, се чудеше дали може да се надигне от земята, особено когато прекосява висок мост. Щеше да мине известно време, преди да докосне водата долу, може би кадилакът беше достатъчно аеродинамичен да се извиси хоризонтално, да кацне на въздушните течения, да се спусне във водата и просто да продължи. Салфетките обаче най-вероятно ще се намокрят, мина му през ума, докато запалваше двигателя.

 

 

Паркингът беше забележително пълен дори за събота. Но времето беше слънчево, необичайно за март, и Ал нямаше нищо против, че единственото място, което успя да намери, беше в далечния край на паркинга. Той прекоси черната настилка, усещайки първия полъх на горещината да се надига към него, докато наблюдаваше млада двойка, ръцете им летяха в разговора, сякаш чакаха покана да кацнат върху сладостните извивки на тялото на другия.

В крайна сметка книгата не беше на касата. Докато Ал стоеше пред гишето за обслужване на клиентите и чакаше младата жена да я намери, едър мъж с бяла къдрава коса и черна мека шапка се приближи и се представи на служителя на касата. Книжарницата беше претъпкана с хора и Ал не чу името. Служителят провери нещо на компютърния екран пред себе си и кимна.

— Разбира се, имаме три бройки. Ще ги донеса.

И докато Ал стоеше и чакаше да му набавят „Бързи плетки за събота вечер“, поръчана от Луиз, служителят на касата изчезна и след няколко минути се завърна с малка купчина книги.

— Да ви дам ли химикалка? — попита, като ги сложи пред мъжа до Ал.

Мъжът поклати глава. Извади лъскава черна писалка от джоба на якето си, взе горната книга от купчината и я разтвори, махна капачката на писалката и написа името си в дълга ленива драскулка на титулната страница. Изчака за момент мастилото да изсъхне, затвори книгата, внимателно я сложи настрани и повтори процедурата още два пъти.

Все едно гледаш свещеник да благославя малко дете, помисли си Ал — макар че авторът, застанал до него, се държеше по-скоро надменно, отколкото като божи служител. Имаше обаче нещо благоговейно в жеста му, сякаш книгата някак си променяше химичния си състав при този процес, ставаше по-тежка от тази току-що придобита значимост. Едва когато се върна в колата, Ал си даде сметка, че служителят не беше поискал от писателя никакъв документ за самоличност. Авторът можеше да е всеки.

„Ха…“, хрумна му нещо, докато палеше колата. Ал пое към вкъщи, потънал в мисли.

Първия път беше ужасен от опасността да бъде хванат. Избра сравнително непознат автор от Айдахо, не беше местен, но живееше достатъчно близо, за да не привлече посещението му излишно внимание. Упражнява подпис, дори се опита да пуши, за да докара миризма на писател, но единственият ефект бе, че Луиз го изгледа пронизващо и старателно увеличи разстоянието помежду им. В края на краищата всички негови приготовления се оказаха излишни. Отиде в книжарница в далечния край на града и се представи. Служителката прояви слаб интерес, донесе малката купчина от две книги и му ги подаде.

Ал отривисто извади химикалката си и с апломб надраска името на автора върху титулната страница, точно както се беше упражнявал. Вдигна очи — служителката надничаше през рамото му.

Ал взе втората книга, този път по-бавно, повърхността на корицата беше твърда и гланцирана под върховете на пръстите му. Отвори я, усети как подвързията леко изскърца в ръцете му и светът се сви до кремавото протежение на титулната страница, запълнена, но очакваща — него, каза си той, макар да знаеше, че не е така. И все пак. Той вдигна химикалката и почувства движението на ръката си по леко грапавата хартия, пишеше сякаш е писател, сякаш е някой друг.

— Ето, готово — Ал плъзна книгите по щанда към служителката.

— Да — чу в отговор.

Беше го направил. Щеше да му се размине.

— Ами нали разбирате, бях в града — подхвърли небрежно.

Тръгна си от книжарницата, като насили лицевите си мускули да не се разтеглят в доволна усмивка.

След това се превърна в игра. На няколко седмици Ал избираше различна книжарница. В малките беше най-трудно, нямаше компютърна база данни и служителите, докато търсят книгите, се мотаеха покрай рафтовете като очилати пласьори на наркотици. Ал бързо научи с кои книги е най-лесно — ако в книжарницата имаше два-три екземпляра, той беше късметлия, авторът беше достатъчно харесван, за да не се притесняват, че няма да продадат книгите, но не чак толкова известен, че да предизвика голям интерес с появата си.

Междувременно в кабинета си Ал наблюдаваше клиентите, следеше израженията им. Господин Уотърс беше особено поучителен. Ал се беше досетил от числата, че господин Уотърс най-вероятно обмисля да напусне съпругата си — като счетоводител беше видял покачване в разходите му за път, както и значително спадане в дивидентите без свързано с тях заявление за печалбите от продажба, което предполагаше нова слънчева офшорна сметка за голям дял от авоарите на господин Уотърс. Въпреки това той седеше редом със съпругата си в кабинета на Ал, лицето му изразяваше смесица от умерен интерес и съвсем обикновена самоувереност. Ал се прибираше вечер и упражняваше изражението пред огледалото — протягаше ръка и изричаше името си за седмицата.

Изборът на книга доби установен ред. Той преглеждаше кориците и заглавията, намираше корица, която да го заинтригува, и отваряше на обложката със сведения за автора с нарастващо вълнение, с надеждата, че може да мине за писателя на снимката, в случай че някой провери. Ако усетеше книгата в ръцете си, купуваше я и я носеше със себе си през следващите няколко седмици. Когато беше готов, разиграваше своето представление — винаги в различна книжарница, и после започваше всичко отначало.

С течение на времето, когато установи, че никой не се съмнява в самоличността му, изборът му на автори взе да навлиза в нови и възбуждащи територии. Колко млад или стар би могъл да бъде? Каква националност би могла да е твърде чуждестранна за лицето му? Веднъж дори подписа криминален роман от жена, която бе написала книгата под мъжки псевдоним.

Не би могъл да каже защо го прави — дали заради чувството да е някой друг или да е повече себе си, Ал с тайна. Знаеше, че Луиз никога не би разбрала, макар че старателно се гримираше и си правеше прическа всеки път, преди да излезе от вкъщи. Приемане на чужда самоличност, което за него нямаше по-голям смисъл, отколкото би имала неговата измама за нея. Но Ал също така знаеше чие поведение ще бъде оценено като по-неразумно в съда на общественото мнение — факт, който Луиз със сигурност би изтъкнала. И той не й казваше нищо.

 

 

Един ден Ал осъзна, че в града е останала една-единствена книжарница — в която бе видял писателя с шапката да подписва творбите си. Може би се дължеше на усещане за задача, която е изпълнена твърде скоро, за залог, който никога не е бил обявен. Може би се дължеше на така рядката слънчева светлина в ден през късната есен, която му създаваше усещането, че всеки риск автоматично върви със спасителна мрежа. И така Ал влезе през големите врати с месингови дръжки и отиде на гишето за обслужване на клиентите. Огледа лицето на необикновено младата служителка.

— Здравейте — поздрави безгрижно. — Аз съм Марк Твен, тук съм да подпиша свои книги, ако имате такива.

Лицето на служителката грейна.

— О, боже мой — повиши глас тя. — Чувала съм за вас. Ей сега ще ви донеса книгите.

Докато Ал чакаше и триумфът напираше като шумна вълна в кръвообращението му, пристъпи до няколко кожени кресла наблизо и нехайно разгледа книгите, пръснати по ниската масичка. Зад себе си усети движение, изблик на енергия. Погледна през рамо и видя младата служителка да се връща, придружена от разгневения управител.

Ал се обърна към масичката да потърси скривалище. Грабна най-голямата книга пред себе си, потъна в свободно кресло и я вдигна пред лицето си. Зад себе си чуваше гласа на служителката, смущението й, продължаващата тирада на управителя. Очевидно обаче господин Твен беше изчезнал.

Ал продължи да седи, лицето му беше скрито зад страниците на книгата, сърцето му се блъскаше бясно в гърдите. Надяваше се, че служителката няма да бъде уволнена, и почти също толкова, че той няма да бъде заловен. Опита се да си представи последствията, съмняваше се, че представяне за автор ще се радва на престиж в затвора. Но в крайна сметка кому беше навредил? Авторите бяха продали повече книги. Служителите, които беше срещнал, бяха преживели (повече или по-малко) необикновен момент във всекидневието си. Какво лошо имаше? Въпреки това реши да си седи кротко, докато младата дама отиде на обяд. Надали някой друг щеше да го забележи. Това беше предимството да не биеш на очи, за което внезапно изпита благодарност.

След няколко минути долови, че ритъмът в книжарницата се връща към нормалното, и дишането му се успокои. Очите му шареха по думите пред него, един пасаж привлече вниманието му, нещо за естеството на времето. Ал надзърна да види заглавието — „Книга за ритуалите и традициите“.

Два часа по-късно, след като Марк Твен беше забравен, Ал си тръгна от книжарницата, книгата образуваше доста странно бирено коремче под палтото му.

 

 

Ритуалите, заключи Ал, доста приличат на числата; предлагат утешителна стабилност в иначе хаотичния поток на живота. Но не е само това. Ритуалът е начин да задържиш времето — не да го замразиш, а тъкмо обратното, да го затоплиш с допира на въображението си. Шест часът може да е неизменно час на часовника, закован и наименуван, но петъчната вечеря с госпожа Коен беше нещо напълно различно — паленето на свещите, лицето й, което се отпускаше с течение на времето, докато слънцето залязваше навън.

Всеки момент може да се превърне в ритуал, мислеше си Ал, докато си миеше зъбите — в най-простото си повторение ритуалът се свежда до това просто да обърнеш внимание на един миг, да му дадеш име, основание. Традиции като Коледа и Деня на благодарността добиват сила, предавани от поколение на поколение, значенията им се увеличават със спомените. Ритуалите обаче могат да се случват всеки ден или да са необходими само веднъж и никога да не се повторят — сливане на човешката потребност и въображението, вместилище на чувство, което иначе може да се изплъзне или да те изяде жив.

Нощем в леглото с обърналата му гръб Луиз той си мислеше за ритуалите в книгата. Те посвоему му правеха компания, можеха да обърнат извивката на тялото на Луиз от обвинение във форма. Съвършеното съчетание от ритуал и личност притежава красотата на уравнение, осъзна той, отговорът се мени с променливите, няма два еднакви. Математика, но в по-висша степен.

В работата Ал се усети, че наблюдава клиентите си и се чуди какъв ритуал може да промени баланса в сметките им. Чувстваше се изпълнен до пръсване с тайното знание за живота им. Искаше да извади живота от цифрите, да се пресегне към хората от отсрещната страна на бюрото, да им помогне да намерят ритуали, които да отбележат успехите им и да отклонят надвисналите злощастия, но не можеше да измисли какво да каже.

 

 

Беше почти един часът. Ал чакаше следващия си клиент, а стомахът му леко къркореше.

Беше срещнал Лилиан един следобед преди осем години, точно когато се подготвяше да отвори ресторанта си. Той беше отишъл в банката да направи депозит. Беше октомври, валеше и чадърът над главата му го караше да се чувства невидим за света, който зърваше на пресекулки. Подмина къщата от края на ХІХ век, която се извисяваше между киното и банката като някакъв изпаднал братовчед на семейно събиране. Преди години беше превърната в бар, мечтата на софтуерен предприемач, който можеше да се възползва от услугите на Ал, тъй като заведението беше открито и затворено в рамките на година. След това повече от десет години къщата стоя празна, на покрива се трупаше мъх, докато черешовите дървета в предния двор се виеха и гънеха в разхвърляна скулптура.

Но през последните няколко месеца беше настъпила промяна — предният двор беше окастрен и засаден, дървените покривни плоскости бяха боядисани в успокояващо кафяво, а дъските на терасата — в топло и елегантно червено. Докато Ал минаваше в този октомврийски ден, уханието на нещо, което почти можеше да си спомни, долетя до улицата и се загнезди под чадъра му. Канела? Ванилия? Без да се замисля, сложи ръка на портата от ковано желязо и я отвори, краката му намериха каменна пътека, водеща до отворената странична врата на кухнята.

Жената вътре беше млада и стройна, с тъмна коса, прибрана набързо в опашка. Беше сама в кухнята, която беше чиста, светла и професионална и контрастираше с уютната външност на сградата. Жената стоеше до голяма мивка от неръждаема стомана и беше насочила спрей към купа. Кухнята беше топла от нагрятата огромна фурна, сега уханията бяха по-силни, оцветяваха въздуха.

— Ехо? — обади се предпазливо Ал.

Жената се обърна.

— Миризмата… — продължи Ал.

— Ах — усмихна се тя. — Сладките. Празнувам. Това е моят ресторант. Е, ще бъде, когато другата седмица най-сетне отворим. Аз съм Лилиан.

Тя прекоси кухнята, докато бършеше мокрите си ръце в бялата си престилка.

— Аз съм Ал — представи се той, когато се ръкуваха. — Работя по-нагоре по улицата.

— Вие сте счетоводителят — каза тя и видя въпросителното му изражение. — Ще ми трябва счетоводител. Приятел ми каза, че на вас може да се разчита.

Тя замълча, за да подуши въздуха, и обяви:

— Сладките са готови. Искате ли да ги опитате?

 

 

Ресторантът пожъна успех, подпомаган донякъде от финансовите напътствия на Ал, и през годините Лилиан се превърна в приятел, а не просто в клиент. Ал беше този, който, виждайки на каква популярност се радват вечерите й, предложи да започне да води готварски курсове и я окуражи да отваря за обяд — идея, която без разкаяние признаваше, че е егоистична. Започна да обядва в ресторанта няколко пъти седмично. Дискретно изхвърляше невзрачните резени шунка върху намазана с масло филия бял хляб, които Луиз му даваше да си носи в работата, и поръчваше сандвич с маринован патладжан с щедро количество сос аиоли или салата от печена сьомга с подправки в кейджън стил, рибата беше хрупкава, пикантна и гореща между зъбите му.

Когато дойдеше време да се преглежда счетоводството на ресторанта в кантората на Ал, Лилиан обикновено избираше час точно преди или след обяд в понеделник, когато ресторантът беше затворен, и Ал знаеше вече да очаква храната заедно със сметките на Лилиан. Тя я наричаше неговия специалитет на промоция и Ал беше решил, че няма нищо по-хубаво от съчетанието от подправки, консистенции и числа. Връщаше го към миговете, когато уханията на храната, приготвена от госпожа Коен, се носеха над домашните му по математика и вечерите означаваха семейство, дори да не беше неговото собствено. И точно както никога не беше разкрил на майка си какво означават за него вечерите на госпожа Коен, така не сподели и с Луиз за своите редовни обяди.

Не че имаше нещо в традиционния смисъл, от което Луиз да ревнува — Лилиан открай време се отнасяше към него като към обичан чичо, което Ал беше приел с отчетливо, макар и примесено с тъга, облекчение. Казваше си, че се грижи за чувствата на Луиз, тя толкова се гордееше с готвенето си, но истината беше, че каквото и да прибавяха тези обяди към неговата страна на уравнението, то можеше само да бъде извадено от нейната.

А и Ал имаше нужда от тях — от храната, от разговора, от усещането за духовна връзка, което му носеха. Бяха като парфюм зад ухото на красива дама или като вино на вечеря — нищо, което не ти е необходимо, за да живееш, при все това да го имаш означава да си жив.

Затова, когато жена-дете, облечена в огромен сив пуловер и износени джинси, връхлетя в кабинета му с десет минути закъснение за срещата с Лилиан, с голям кафяв плик в иначе празните ръце, той можеше да е само разочарован.

— Аз съм Клои — представи се тя. — Помощник-готвачът на Лилиан. Помоли ме да донеса това, защото е болна.

Видя посърналото му изражение.

— О, по дяволите! — ядоса се тя. — Забравих храната в колата. Сега ще я донеса.

Последва звукът от маратонки, тропащи по стълбите, които водеха към улицата, после тръшване на врата. А след това вълна от аромати се понесе по стълбите — масло и дафинов лист, мащерка и треска, лук.

— Ето ме. — Клои влезе в кабинета му, дишаше учестено и държеше торба. — Не се притеснявайте, вкусно е. Просто завърших започнатото от Лилиан.

Огледа кабинета изучаващо.

— Къде да я сложа?

— На бюрото, моля. Благодаря.

Клои разопакова кръгла кутия и сипа супата в голяма бяла купа, която сложи на бюрото на Ал до бяла ленена салфетка и лъжица. Отстъпи назад и огледа преценяващо подредбата.

— О, дявол да го вземе. Хлябът.

И отново изчезна.

Ал изчака малко, след което взе лъжицата и внимателно опита супата. Миришеше хубаво и искаше първата му реакция да е насаме.

Вкусът се разля по езика му, смес от море и небе, топла сметана и омекнал лук. Ал внезапно си спомни един следобед скоро след като с майка му се бяха преместили в Лос Анджелис. Обикаляха да търсят апартамент, когато майка му изведнъж сви от магистралата и закара колата на плажа. Седяха на пясъка, гледаха огромната океанска шир, която не приличаше на нищо, което Ал някога бе виждал. Опита се да брои вълните, но беше принуден да се откаже. Попита майка си дали някога спират, може би нощем, но тя каза „не“. А той си помисли „ето така звучи безкрайността“.

— Харесва ли ви? — попита Клои загрижено, когато влезе с хляба в ръка.

— Да. Много. Елате да седнете. Трябва да хапнете и вие.

Хранеха се в мълчание. След известно време тя вдигна очи от купата и огледа бюрото на Ал.

— Какво е това? — пресегна се и взе голямата книга за ритуалите, поставена върху ниска купчина папки. — Не прилича на счетоводна книга.

— Просто нещо, което чета — бързо отвърна той.

Взе я от нея и се запъти към библиотеката.

— Почакайте — спря го Клои.

Ал я погледна за момент. Седеше на стола, губеше се в пуловера си. Напомняше му на 4. Не от вида, при който всички линии се срещат, чисти и прави, а от онзи, при който горе има прекъсване, пространство, където се излива животът, за добро или лошо. Какъв ритуал би й помогнал да преплава през приливите на живота си?

— Защо имате тази книга? — попита тя.

Ал седна и се приведе над бюрото с разтворената книга в ръце.