Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (11)

Епилог

Луиз вървеше по главната улица на крайбрежно градче. Да я наречеш главна вероятно е преувеличено, разсъждаваше тя, тъй като всъщност имаше само една улица, водеща от тясна магистрала до самия океан. По преките, които се разклоняваха от нея, една или най-много две, бяха къщите на целогодишните обитатели и летните вили на по-заможните. Като цяло спокойно местенце. Бе го почувствала като дом в мига, в който сви от магистралата преди пет месеца, синият кадилак на Ал изръмжа като примадона в отказ да измине и една миля повече след седемчасовото пътуване по I-5 през долините на Орегон до брега.

Искаше да стигне до океана. Беше чувала, че крайбрежието е назъбено и брулено от вятъра, със свирепи вълни, които могат да се пресегнат от океана и да сграбчат неподозиращия турист. Намери градче с поредица сгради с кафява дървения, никоя от тях не беше внушителна, но въпреки това, нанизани така една след друга някак създаваха усещане за солидност, че ще издържат на вълните, климата или екскурзиантите.

Колата бе угаснала в пет и половина часа в онази съботна сутрин през март, спряла пред единствената осветена търговска сграда в града — „Пекарната на Джо“. Според Джо, който я настани на висок стол и й даде кафе и топъл хляб, въпреки че още не беше отворил, най-близкият автомобилен механик бе на петдесет мили, но, което бе по-важно, още беше на лятна ваканция в Мексико и щеше да се върне чак след две седмици. Във всеки случай изтеглянето на колата беше невъзможно — когато извади дебитната си карта, тя се сети, че е изтекла, и си спомни, че преди няколко месеца най-отгоре на купчината със задачи за Ал беше сложила бележка да я поднови. И, разбира се, никой нямаше да повярва, че тя се е вдъхновила да плати фактурата си на разсъмване в събота само за да се обади по-късно с история за удивителни съвпадения. Значи край с картата. Беше грабнала пари, когато си беше тръгнала, но не достатъчно да покрие изтегляне на колата и да й останат за… за какво, зачуди се. За ваканция? Да започне нов живот? Какво всъщност правеше?

Луиз погледна надолу и се изненада, като видя, че хлябът, който Джо й беше дал, е изчезнал. Джо хвърли един поглед и се ухили. Беше жилест мъж, вероятно около шейсетте, с масивни като дървесни клони мишци и рехава бяла коса.

— Искаш ли още една филия?

Тя кимна. Последното нещо, което беше изяла, беше ябълката, която си взе, когато отиде да дебне къщата на Изабел. Докато караше, не мислеше, че е гладна, умът й беше толкова шумен, че не чуваше стомаха си. Но сега умираше от глад.

— Е, какво ще правиш? — поинтересува се Джо.

Онова, което явно щеше да направи, бе да започне работа на обедна смяна в пицарията на Джо в съседство. Хлапето, което той беше наел в подготовката за летния туристически сезон, беше преценило, че е по-хубаво и по-топло да кара сърф в Калифорния. Джо не го беше грижа, че Луиз няма никакъв опит в правенето на пица. Този следобед той я сложи на индустриалната машина за тесто да прибавя брашно и вода, докато перката се върти в купа, достатъчно голяма Луиз да избутва в нея пясък за цял плаж. Научи я как да отваря грамадните консервни кутии с цели домати и после да ги смачква, да добавя към тях запържен чесън и риган; как да използва опаката страна на черпака, за да разстила гъстия червен сос по гладката повърхност на тестото, да поръсва с шепи настърган кашкавал и всички допълнителни неща за гарниране, за които могат да се сетят клиентите. Тя научи бързо да тика и да избутва с дървената лопата, плъзгаща пицата в нагорещената фурна на дърва. Усещането беше приятно.

През следващите няколко месеца Луиз се сдоби с първото си изгаряне от фурна. С малка къща под наем. С къса коса. И в последния отрязък от спокойствие преди нашествието на туристите — с най-прекрасния секс в живота си, отзад в кухнята с Джо, който, както тя установи, имаше много вещи ръце.

Времето минаваше и тя на моменти се питаше за Ал. Чудеше се дали е оправил стопа на колата й, дали си е наел чистачка. Беше изненадана колко малко й липсва и колко рядко се появява в мислите й. Питаше се дали винаги е било така, или се е получило с времето. Ако някак си можеше да промени баланса, ако тя или те бяха опитали…

Но в крайна сметка нямаше желание да мисли какво би станало. Всяка вечер след работа тя излизаше от пицарията и чуваше разбиващите се в плажа наблизо вълни. Прибираше се вкъщи и си вземаше душ, после с още мокра коса, с чаша джин с тоник в ръка, излизаше на пясъка и гледаше как слънцето бавно се придвижва към края на деня си и осветява хората, които се разхождат по плажа. Първоначално ръцете им бяха прилепени към тялото или кръстосани на гърдите, за да се предпазят от охлаждащия вятър, ала докато напредваха по безкрайната шир на плажа, бавно, но сигурно ги вдигаха и изглеждаха като че ли летят.

 

 

През октомври летните обитатели си бяха заминали, надяваха градските си персони, още докато прибираха багажа си в колите, спомняха си потребността си от капучино в определено заведение, от химическо чистене и резервации за вечеря, отдаваха на носталгията радостта от парче скапана пица, усещането на загорялата кожа, изпускаща топлината от деня, загряваща чаршафите нощем.

Луиз вървеше по притихналата улица през почивката си между приготвянето на тестото и нарязването на продуктите за гарниране на пиците. Беше петдесет и вторият й рожден ден, но не можеше да се оплаче за възрастта си на Джо, който щеше да се изсмее и да я нарече заек. Обаче беше рожденият й ден, тя реши, че заслужава подарък, и се отби в книжарницата. Ейми, собственичката, се беше обадила да й каже, че е пристигнал романът на Агата Кристи, за който беше питала.

Книжарницата беше малка и елегантна, книгите бяха внимателно подбрани да допадат на вкуса както на случайния турист, така и на онези, които оставаха през дългите и бурни зими. Смесица от ярки и дискретни корици, страници с грапави краища и хлъзгави издания с меки корици. Хаотично наслагани написани на ръка бележки висяха от рафтовете, в тях се предлагаха препоръки и кратки резюмета, приканващи ръцете да отворят книгите отгоре.

Когато Луиз влезе в книжарницата, Ейми помагаше на друга клиентка и Луиз се разходи да огледа книгите. Докато ровеше из тях, едър мъж с бяла къдрава коса и черна мека шапка влезе в книжарницата и се отправи към касата. Каза нещо на Ейми, която кимна с радост и измъкна малка купчина от две книги. Мъжът извади химикалка и започна да пише на титулната страница на книгите, другата клиентка наблюдаваше с едва сдържано вълнение.

След като мъжът и другата клиентка си тръгнаха, Луиз се приближи. Ейми се пресегна под щанда да извади романа на Агата Кристи.

— Ето книгата ти. Не мога да повярвам, че има нейна книга, която не си чела.

Луиз извади портфейла си да плати.

— Няма начин — отказа Ейми. — Днес е рожденият ти ден.

— Как разбра?

— От Джо. Не си ли спомняш? Попълни формуляр с данни, за да започнеш работа при него. Вече всички знаем възрастта ти.

— Между другото кой беше онзи тип с шапката? — попита Луиз, избягвайки развеселения поглед на Ейми.

— О, това беше автор.

— Познаваш ли го?

— Не, никога не съм го виждала, просто влезе и предложи да подпише книгите си. Вълнуващо е, нали?

 

 

С романа на Агата Кристи в ръка Луиз се отправи към къщата си под наем. Виждаше плажа в края на улицата, знаеше, преди краката й дори да докоснат пясъка, как той ще се простре пред нея, а небето ще е огромна, широка дъга, пресягаща се да допре водата. Махаше с ръце, докато вървеше, усещаше тежестта на книгата да се мести напред-назад. Помисли си отново за мъжа, когото беше видяла в книжарницата, как Ейми и другата клиентка го бяха наблюдавали, докато подписва книгите. Никой така и не му поиска да представи документ за самоличност, сети се Луиз.

Можеше да е всеки.

— Ха! — възкликна Луиз и се усмихна.