Ерика Бауърмайстър
Изкуството да готвиш желания (10)

Канапето за двама

Беше към края на септември и Ал седеше на обичайната си маса в ресторанта на Лилиан, ядеше кейджън пилешка супа за обяд. Забавно е, помисли си той не за пръв път и не особено развеселено, как да си сам означава едно, когато си взимаш почивка от брака си, и съвсем друго, когато бракът ти си е взел почивка от теб.

— Как върви?

Клои беше дошла от кухнята и стоеше до масата му. Напоследък изглежда по-доволна, каза си Ал. Предната вечер я беше видял да върви по улицата с Финеган, смехът отскачаше напред-назад помежду им. И ако трябваше да е честен, в пилешката й супа се усещаше вдъхновение.

— Страхотна е — похвали я Ал.

— Не си щастлив — погледна го Клои, наклонила глава настрани.

— Чудесна е — настоя той. — Идеално подправена.

— Не говоря за супата.

Входната врата се отвори и Лилиан влезе с бебето. Салонът се изпълни с развълнувани шумове; Лилиан се усмихна и се отправи към Ал и Клои. От време на време спираше да поздрави клиентите си и им даваше да се порадват на бебето в одеялото.

— Как са нещата тук? — попита тя, когато стигна до масата на Ал.

— Ал не е щастлив — каза Клои.

— Добре съм. — Ал премести стола си, за да му е по-удобно да гледа Лилиан. — Как е Клемънтайн?

Лилиан се наведе, за да види Ал личицето на бебето.

— Чудесно.

— Красива е — отбеляза Ал, като устоя на порива да се пресегне и да докосне бузата на бебето. — И е по-голяма, отколкото преди седмица. Колко е качила?

— Престани да се измъкваш, Ал — скастри го Клои и се обърна към Лилиан. — Минаха шест месеца, откакто Луиз си отиде, той трябва да направи нещо.

Лилиан кимна в съгласие, намести Клемънтайн така, че тя да следи разговора. Очите на бебето се втренчиха в Ал, големи и тъмни, пълни с въпроси.

— Какво ще кажеш за ритуал? — предложи Клои.

— Книгата вече не е при мен — оправда се Ал. — Луиз я взе.

* * *

Клои бе откарала Ал до вкъщи вечерта на празненството на Изабел през март. Хвана го, когато си тръгваше пеша.

— Искаш ли да те хвърля?

— Не е далеч, мога да вървя.

— Нищо, ще те закарам. Дължа ти го — отдавна не съм виждала Изабел толкова щастлива.

Колата на Клои изглеждаше сякаш се крепи на тиксо и жици, но Ал, който миеше кадилака си веднъж седмично заради чистото удоволствие да гледа как металическото синьо излиза изпод сапунената пяна, разбираше привързаността й към автомобила. Пътуването до дома му премина в мълчание, Клои и Ал бяха доволно изморени от усилията си през деня. Ал беше особено радостен от успеха на трона на Изабел. Беше му приятно да работи по него заедно с Финеган, в пръстите на младежа имаше вълшебна творческа енергия и украсите, които потекоха по дървената повърхност на стола, често караха Ал да мига от изненада.

Понечи да го сподели с Клои, но бе прекъснат от скърцане на спирачки в далечината. Клои също спря колата си и двамата се наведоха напред, заслушани, но не последва звук от сблъсък. Вечерта се върна към дълбоката тишина, те се отпуснаха и се усмихнаха един на друг, а Клои продължи да кара.

— Звучеше, като че ли се размина на косъм.

— В последно време хората карат твърде бързо — отбеляза Ал. — Луиз ми каза, че онзи ден замалко да я блъснат. — После добави: — Живея по средата на следващата пряка вдясно.

Къщата му е съвсем тъмна, даде си сметка Ал, когато наближиха, черна дупка в иначе приветлив наниз от светлини, осветяващи предните веранди и прозорците на спални и дневни. В сиянието на уличната лампа Ал видя, че колата му я няма. Може би Луиз бе отишла до бакалията, беше споменала тази сутрин, че млякото е свършило. Но ако беше излязла, щеше да остави лампите запалени. Не обичаше да влиза на тъмно, дори когато минаваше от стая в стая. Ал като цяло се опитваше да не казва нищо, дори докато мислено изчисляваше колко коства това на околната среда и каква ще е месечната им сметка за електричество. Нищо чудно, че крушките все изгаряха.

— Странно… — взираше се Ал в къщата.

— Ще дойда с теб, само да се уверя, че всичко е наред.

Клои още мисли за едва разминалата се злополука, досети се Ал. Беше карала по-внимателно през последните няколко преки.

Ал предпазливо прекоси алеята и инстинктивно стигна до страничната врата — Луиз държеше предният вход да не се цапа всекидневно. Малката веранда беше същински мрак и Ал трябваше да налучква ръба на всяко стъпало, хванат за парапета. Когато стигна до горе, кракът му стъпи върху нещо чупливо; то се натроши с бързо пукване, последвано от хрущене. Зад него Клои извади телефона си и в светлината на дисплея видяха парчета стъкло на верандата.

Ал избягваше филмите на ужасите, но знаеше, че така започва страшната част, кратък звук в мрака, малка подробност не намясто. Той стоеше, ослушваше се за някакъв шум, който да му даде насока. Представи си Луиз просната на леглото им, от прерязаното й гърло капе кръв. Или отвлечена, напъхана в багажника на колата му и зарязана някъде.

Ал си пое дъх и сложи ръка на топката на вратата, не беше заключено. Боязливо пристъпи в кухнята и натисна ключа на лампата. Нищо не последва. Бръкна в шкафа до вратата, където Луиз държеше фенерчето, и освети с лъча му кухнята. Видя, че подът е покрит със стъкло, начупените извивки улавяха светлината, късчета проблясваха като слюда в пясък. Но колкото и да бе странно, всичко останало си беше на мястото, освен един стол, дръпнат до плота. Нищо не се връзваше.

Лъчът освети бележка на масата. На нея беше написано неговото име — с почерка на Луиз, но забързан, изпълнен с адреналин. Дали карат жертвите сами да пишат бележките си за откуп? Опитвайки се да успокои дишането си, Ал я взе и я отвори.

Две думи: „Купи крушки.“

Клои наблюдаваше лицето му.

— Да повикаме ли някого? — попита тя.

Ал поклати глава — няма кого да повикаш за такова нещо.

 

 

Отне им часове да почистят всичкото стъкло, Ал забеляза в един момент, че повечето е в кухнята, за което беше странно благодарен. Клои отиде в магазина и се върна с два чифта гумени ръкавици и торба, пълна с крушки, които сложиха, първо по една на стая, като верига от малки лагерни огньове през иначе напълно тъмната къща.

Клои не задаваше никакви въпроси, което беше хубаво, тъй като Ал беше напълно сигурен, че няма нужните отговори. Луиз си беше отишла, това беше ясно. За да осъзнае факта, че няма да се върне, беше необходимо малко повече време.

През онези първи седмици той мислеше да наеме частен детектив, но бележката на масата неизменно го възпираше. Както и обстоятелството, че бе взела колата му и книгата за ритуалите. Той можеше да разбере защо тя би искала да го напусне, наистина не можеше да я вини. Но книгата, колата… те го глождеха.

Ал не знаеше какво точно да направи. Вече бяха минали шест месеца, откакто Луиз си беше заминала, и той още се разхождаше из приглушените цветове на къщата, която никога не бе чувствал своя, всеки път, когато се прибираше и отваряше вратата, не беше сигурен дали тя ще е там. Не беше ползвала телефона и кредитната карта, след като в онази нощ бе заредила бензин близо до границата с Орегон. Което изглеждаше само по себе си като отговор. Луиз обичаше да довършва нещата, да прави пълен кръг, но Ал не беше сигурен дали това вече се е случило, или предстои. И без сигурност животът му висеше застинал.

— Какво искаш ти? — бе го попитал Финеган наскоро. — Не е нужно да чакаш да видиш какво прави тя.

В това твърдение бе заложено разбирането и на двамата, че чакането няма конкретна крайна цел.

И сега тук, застанали край масата му в ресторанта, бяха Лилиан и Клои и го караха да направи тази цел определена.

— Не ти трябва книгата, за да ти каже как да постъпиш — отбеляза Лилиан, като се наведе да целуне бебето по челото. — Помисли си за най-хубавото нещо, което е направила тя, и за най-лошото. И не мисли повече.

 

 

Септември беше натоварен период от годината за счетоводителите и не беше особено любим на Ал. Всички компании, които бяха подали молби за отлагане на данъчното облагане през април, трябваше да внесат данъците си до средата на септември, следвани съвсем непосредствено от бавещите се частни лица. Клиентите на Ал, които не бяха успели да съберат средства през пролетта, бяха дори по-малко склонни да го направят сега, не повече отколкото искаха да приемат последствията от безгрижното си лятно харчене — наемите за лодки и велосипеди, коктейлите „Май Тай“ и „Манхатън“, които са в същите цветове като бавно избледняващите августовски залези. През септември счетоводителите бяха здраво закотвени в ролята на досадници, на възрастни, докато всички останали искаха само да си спомнят усещането за боси крака възможно най-дълго. Така че Ал се радваше, че затваря вратата на кабинета си и се отправя пеша към вкъщи.

Той беше оправил стопа на колата на Луиз, след като тя го напусна, но не се чувстваше удобно да я ползва. Клои смяташе, че тъй като изглежда все по-малко вероятно да види отново стария си кадилак, трябва да я продаде и да си купи нова. През повечето дни обаче беше по-просто да върви и Ал установи, че му харесва времето между работата и дома, което прибирането пеша му дава, възможност да се освободи от деня и да се подготви за празната къща, която го очаква. Понякога се отбиваше при Изабел за чаша вино и приготвяше вечеря с нея, докато Клои беше в ресторанта. Беше лесно да е с Изабел, която не задаваше много задълбаващи въпроси, дори след като разбраха, че неговата Луиз е донесла палтото на Изабел.

— Беше пилот — каза Изабел.

Ал поклати глава озадачен.

— Е, във всеки случай летеше.

Това Ал не можеше да оспори.

Но след малкото приятелско вмешателство на Клои и Лилиан в ресторанта онзи ден Ал нямаше настроение да говори с никого, дори с Изабел. Докато вървеше по алеята си, внимателно изучаваше къщата. През последните десет години имаха градинар, но след като Луиз си замина, Ал толкова пъти забравяше да му плати, че човекът престана да идва. Сега тревата стигаше доста над глезена.

— Извинете — обади се глас зад него.

Ал се обърна и видя съседката си, която живееше през няколко къщи по-надолу. Нанси прекарваше повечето си време в двора, постоянно пренареждаше жизнерадостни растения — невени, мушката, циганчета. Тъй като беше единствената друга жена на пряката без деца и внуци, Ал някога си беше представял, че може да е подходяща приятелка за Луиз, но Луиз не желаеше да има нищо общо с нея.

— Ал. Казвате се Ал, нали?

Все едно не минаваше ежедневно покрай къщата й и не коментираше любезно всеки път, когато цветовата палитра се променеше.

— Да.

— Ами, Ал… — Тя изглеждаше притеснена. — Как да кажа. Ами, моравата.

Ал погледна към къщата на Нанси, където моравата винаги беше поддържана добре като фигурата й.

— Не, Ал. Вашата.

— О…

— Мисълта ми е, всички ще сме ви благодарни, ако… сещате се.

— Да. — Предполагаше, че се сеща.

— Добре тогава! — усмихна се Нанси доволно. — А и съм сигурна, че това ще ви помогне да се почувствате по-добре.

Ал я наблюдаваше как се връща по тротоара. Бързите малки крачки, бодрата увереност в раменете й. Той поклати глава и се огледа. Тревата му се простираше пред него, обрасла и грубовата, Мики Рурк на моравите.

— Е, добре — съгласи се той.

Не беше валяло от два дни, но скоро щеше да завали и може би това е последната му възможност.

Отвори гаража и прерови кутиите отзад, където намери старата си бензинова косачка. Качи се на горния етаж и си съблече костюма, за да облече чифт джинси, жалки на вид като моравата, и сива фланелка, оповестяваща преданост към колеж, който не бе виждал от трийсет години. Изненада се, като установи, че и панталоните, и блузата са малко по-торбести, отколкото ги помнеше. Сигурно е от ходенето, реши той, докато хвърляше бърз поглед в огледалото да провери как му стоят.

Косачката чакаше на моравата пред къщата, където я бе оставил, някога яркочервената й боя бе избледняла от праха до нещо по-близо до розово. Ал се пресегна да хване дръжката за включване и я дръпна, усети как кабелът се развива в машината, чу звука на двигателя, който почти запали.

Отне му десет опита, в които все повече се потеше, но накрая моторът изръмжа пробуден, изпускайки бензинови изпарения във въздуха, които донесоха със себе си упоителна смес от носталгия и перчене. Ал насочи косачката към срещуположния край на двора, усещаше вибрациите на двигателя по протегнатите си ръце, натиска по възглавничките на ходилата му, докато напредваше стъпка по стъпка, късове трева отхвърчаха встрани и в коша, миризмата във въздуха беше наситена и зелена.

Помисли си за най-хубавото нещо, което Луиз е направила, бе казала Лилиан. Докато Ал буташе косачката, обмисли предизвикателството. Трябваше да мине покрай зеещата дупка, която беше нейното заминаване, но косачката беше търпелива — движеше се напред-назад, напред-назад и оставяше дълга чиста пътека от окосена трева подире му. Мислите му блуждаеха, освободени от действията на мускулите му.

И тогава си спомни сватбата си, тържеството след церемонията. Говореше си с баща си, когато видя майка си в другия край на помещението. По това време вече беше оставила втория си съпруг — очевидно той беше толкова скучен, колкото Ал винаги бе смятал — и беше дошла на сватбата сама. Изглеждаше така неуверена, застанала сама, но Ал не можеше да се измъкне от разговора, който водеше. И тогава Луиз се приближи до майка му и я покани да танцуват.

Ал си спомни как гостите зяпаха двете жени на дансинга, но най-добре помнеше усмивката, огряла лицето на майка му. Не беше мислил за това от дълго време. Странно, че си спомняше по-добре изражението на майка си, отколкото жената, която бе негова съпруга.

Някога, в началото на брака им, двамата с Луиз си споделяха мислите. На вечеря Луиз слушаше, запленена от историите за любов и измама, за саможертва, които Ал изкопчваше от финансовите сведения на клиентите си. Той пренебрегваше всички скрупули за поверителност, завръщаше се от работа с истории като ловец, но някъде във времето всичко се промени и единственият момент от сюжета, който интересуваше Луиз, бе дали клиентът си е платил фактурата.

В началото беше различно, мислеше си Ал. Беше било — минало перфектно време в английския, както Луиз го беше научила в колежа. Граматична форма, в която не искаш да се застояваш, тъй като прави речта тромава. Освен това, помисли си Ал, като наименование терминът обикновено е само наполовина верен.

Преди няколко години Ал бе предложил на Луиз да се запишат в някой от курсовете по готварство на Лилиан. Мисли дълго, преди да каже каквото и да било, притеснен, че присъствието й в ресторанта може да съсипе онова, което ставаше все по-важна част от живота му, но егоизмът на това опасение беше твърде очевиден и той я покани с надеждата, че част от магията, която усеща, може да докосне брака му. Какво би се случило с Луиз, питаше се той, ако опита от домашно приготвения пъпешов сладолед на Лилиан или ако бъде поощрена да направи сама сос за салата от нулата, без необходими продукти, без правилно или грешно.

— Не ти ли харесва как готвя? — видимо се засегна Луиз и Ал заряза темата със смесено чувство на облекчение и съжаление.

Някъде по пътя техният брак се бе превърнал в брак на агенти под прикритие, цялото истинско общуване бе кодирано. Ал разбираше по цвета на нощницата, с която си лягаше съпругата му, какви са шансовете му да извади късмет тази нощ. Ако видеше, че за вечеря пред неговото място е сложена вилица, но не и салфетка, мислите му се връщаха назад в деня в търсене на случка, с която я е обидил; ако прането му беше сгънато на остри ръбове, ставаше му ясно, че обяснението предстои скоро; ако беше оставено в коша, щяха да минат няколко дни.

Понякога Луиз се обаждаше в работата му и го караше да вземе мляко, марки или паста за зъби — все неща на две преки от пътя й по задачи, които така или иначе щеше да върши. Ал знаеше какво всъщност иска — клиентите му често правеха същото, питаха го за информация, която лесно могат да намерят в интернет или в документи, които вече им е предоставил. Обажданията им почти винаги следваха изпращане на фактура или се случваха, когато данъчните изчисления са по-високи, отколкото са очаквали. Потребност от услуга, от балансиране на усетените несправедливости на живота. Той откликваше на клиентите си — нямаше да се задържи дълго в бранша, ако не го правеше, но след известно време, що се отнася до Луиз, в него се надигна някакъв инат.

Разбираше, че няма да си направи услуга, ако откаже на исканията й или посочи колко са нелогични. Затова, когато тя го попиташе, твърдеше, че е забравил, винеше заетостта си през деня, като цяло лошата си памет, криеше се под мантията на объркването. На всяка четвърта или пета поръчка, когато усещаше, че балансът между опазването на личните му граници и презрението й попада в опасна зона, той изпълняваше задачата, която тя му възлагаше, и везната се коригираше отново, малко по-малко всеки път.

Иронията се криеше в това, че всъщност на него му беше приятно да ходи в хранителния магазин, харесваше му усещането от студеното мляко в кутия от половин галон в ръцете му; когато Луиз заминаваше при майка си, той ходеше да пазарува всеки ден след работа просто защото му беше забавно да върви по пътеките и да избира между предлаганите стоки. Онова, което го дразнеше в поръчките на Луиз, бе колко са незначителни, малкият им мащаб беше само още един начин да му каже, че е ненужен, сякаш всичко останало, което прави през деня, не струва нищо, и това е всичко, за което може да се разчита на него.

И това беше, осъзна той… това беше най-лошото.

Косачката улови пръчка в тревата и тя се счупи, парчетата се изстреляха от двете страни. Ал отскочи назад и после погледна моравата пред себе си, почти също толкова изненадан. Линиите се стелеха, оформени и равни. Работата беше свършена.

Не без усилия обаче. Ал усещаше как потта се стича по гърба му. Той върна косачката в гаража и се качи да си вземе душ. В спалнята подмина скрина и видя бележката от Луиз. Остави я там в нощта, когато тя го напусна, и така и не я беше преместил; виждаше я всяка сутрин, когато става, и всяка вечер, преди да си легне. По странен начин беше малко като да имаш жена, осъзна той сега.

Ал спря, погледна по посока на душа и след това взе бележката, пъхна я в задния си джоб и слезе долу. В кухнята си сипа голяма чаша червено вино и влезе в дневната с бежов килим, където храната и напитките бяха строго забранени. Когато се приближи до канапето за двама, палецът на крака му се закачи в масичката за кафе и виното се изплиска над ръба на чашата, покапа по кремаво-бялата тъкан.

Замръзна ужасен. Заслушан, обърна глава надясно, после наляво. Тишина.

Ал дълго стоя втренчен в канапето за двама. Гладките му подлакътници, които не бяха достатъчно широки да поберат чаша, леко извитата облегалка, която сякаш обещаваше меко сядане, но никога не беше такова. Очарователните дървени крачета, които винаги закачаха палеца на крака му, ако не го закачеше първо масичката за кафе. С леко свиване на рамене той взе чашата вино и я наклони, изсипа тъмночервеното й съдържание в дълга змиевидна линия по протежението на възглавничките.

Беше изключително непривлекателно петно, някой можеше да заподозре убийство и да започне да търси трупове. Ал отиде при далечния край на канапето за двама и го бутна, използва същите мускули, които току-що бе употребил с косачката, затика канапето по килима и после по дървения под на коридора, където то остави тънки бели резки върху черешовото дюшеме. Когато стигна до входната врата, Ал го хвана за единия край и го изправи отвесно. Побра се съвсем точно в рамката на вратата. Луиз беше права, че то в крайна сметка е с правилния размер за тяхната къща.

Ал притисна рамо от долната страна на канапето за двама, претърколи го по извитата му облегалка надолу по стълбите на верандата. То се приземи отново вертикално в подножието. Още едно бутване и процесът бе повторен надолу по алеята, канапето се търкаляше, набираше скорост като бала сено, докато достигна бордюра, където траекторията му приключи с последно позорно тупване.

Ал отстъпи назад, пое сцената пред себе си със задоволство. Канапето за двама беше в доста печален вид, отгоре минаваше линия кал и на единия дървен крак имаше петно бяла боя от одраскването в рамката на вратата. На Ал някак си му харесваше.

Той разположи канапето за двама в частта от паркинга, която гледа към улицата. После се върна в къщата, взе си още една чаша червено вино и пак излезе, отпусна се на канапето. Седеше, още дишаше малко учестено, по слепоочията му се стичаше пот, която минаваше през ризата му и по дамаската на канапето, еуфорията от разрухата кипеше във вените му. Можеше да усети как години на гняв напускат тялото му, мускул по мускул. Беше прекрасно. Облегна се, преметна ръка през облегалката на канапето за двама и бележката прошумоля в джоба му.

Бележката от Луиз — хартиената му жена. Помисли си за истинската Луиз, която троши крушки по пътя си из къщата. За гнева, който сигурно бе изпитвала, за да го направи. Странно как след всичките тези години това в крайна сметка беше общото помежду им. Той отпи голяма глътка вино.

Ал знаеше, че според повечето хора краят на неговия брак е настъпил вечерта на тържеството на Изабел. Но седнал тук, на канапето за двама, осъзна, че е започнал да приключва в началото — онзи ден в столовата, когато за пръв път видя Луиз. Бе видял момиче със сандвич в ръка и се бе влюбил в тази част от нея, която разбираше, която се поместваше в конкретната история, която той знаеше как да прочете. Това беше жената, с която бе живял повече от трийсет години.

А жената, която можеше да троши крушки? Той не знаеше, че тя съществува, но сега разбираше, че трябва да я е имало през цялото време, скрита от наочниците на очите му. Беше видял отхапаното от сандвича и бе пропуснал лактите на масата. Може би беше толкова просто и толкова сложно. Накара го да се замисли какво й е липсвало у него, какво всъщност му липсва на него в дома.

Надолу по улицата видя да се приближава фигура, мъж в джинси и горнище на анцуг, с една от онези издути двуутробни носилки, в които сега пренасяха бебета. Том, разпозна го Ал. Притесни се за момент какво ще си помисли Том за цялата тази работа с канапето за двама на бордюра, но когато видя лицето му, разбра, че той мисли единствено за сън.

— Ал — поздрави го Том, като приближи.

— Как я караш?

— Обича да я разхождат. — Том седна до Ал, без да обръща внимание на петното на канапето, внимаваше само да не събуди спящото бебе. — Лилиан ме помоли да направим едно кръгче. Клем заспа и продължихме да се разхождаме.

Ал подаде на Том чашата си с вино.

— Хубаво е — отбеляза Том. Пресуши го бавно и с благодарност.

— Как е бащинството?

— Никога не съм бил толкова изморен. Но нали знаеш…

Той млъкна и с обич погледна бебето.

Ал кимна, макар да знаеше, че не знае.

— Да ти кажа нещо — подхвана Том след миг, като погледна настрани към Ал. — Сигурно искаме много, но наистина бихме се радвали на малко помощ.

— Мисля, че имаме нужда от още вино — бързо каза Ал и се отправи към кухнята, прикривайки усмивката си.

Върна се с бутилката и втора чаша. Двамата мъже седяха един до друг на канапето за двама, зяпаха квартала, слушаха как бебето сумти насън. След известно време Нанси пое по улицата в сивия си пасат комби. Докато минаваше, намали и махна, малко неуверено. Ал и Том вдигнаха чаши над главата на спящото бебе.