Елизабет Лоуел
Опасно убежище (8)

8.

Шей все още не бе решила, дали Танър й влияеше добре или зле, когато звънецът на апартамента й на втория етаж иззвъня весело. Тя остави четката, с която разресваше косата си, и погледна ръчния си, устойчив на всякакви капризи на времето, часовник. До девет оставаха още двайсет минути.

Взря се през шпионката, за да се увери, че е Танър, а не пощальонът и отвори вратата.

— Подранил си — отбеляза тя.

На дневната светлина очите му изглеждаха още повече тъмносини. Погледът му я обходи от главата до петите и обратно. Според нея нямаше какво толкова да оценява. Беше облечена с избелели дънки, обикновен пуловер с цвят каки и носеше удобни за продължително ходене обувки. Никакъв грим или претенциозна прическа. Нищо екстравагантно, което би накарало някого да се обърне след нея. Очите им се срещнаха.

— Защо си се облякла толкова скромно тази сутрин?

— Да изляза с рокля за вечерен коктейл на закуска би било равнозначно да си сложа надпис с цената.

Той се засмя и се загледа в устните й.

— Гладен съм.

О, господи — помисли си Шей и пулсът й се ускори. — Чувствам се като Червената шапчица, която е срещнала вълка.

— Ако хапна набързо, едва ли ще съм по-опасен от охранен домашен пес.

— В такъв случай няма да имам време да се гримирам.

— Нямаш нужда от грим.

— Значи ти имаш нужда от очила. Влез, докато си взема сакото. Вятърът край езерото Тахо хапе даже и посред лято.

Щом Шей изчезна към банята, Танър прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Само един поглед из жилището му показа, че тя беше доста подредена, без да е педантична. Предпочиташе дръзките цветове пред пастелните и държеше повече на удобството, отколкото на стила. Това беше много по-лична информация от онази, която беше прочел в „Гугъл“ за нея: бяла жена, трийсет и три годишна, висока сто седемдесет и седем сантиметра, блондинка, разведена, приела отново фамилията на родителите си, без глоби, без съдебни разпореждания, без криминални прояви, без деца и неплатени сметки. Което не можеше да се каже за бившия й съпруг — красивия бейзболист от Първа лига Марк Наджет, който си падаше по щурите купони и още по-щурите жени. Хубавото беше, че получаваше добра заплата в „Доджърс“, за да може да си плаща за удоволствията. От плика върху масичката в антрето му стана ясно, че двамата продължаваха да поддържат връзка.

Това ли е причината да не се среща с никого? Все още ли е привлечена от бившия си съпруг? Или пък, докато се е парила, й е било хубаво?

Най-лошото при трупането на житейски опит беше, че някои от дупките по пътя бяха толкова дълбоки, че можеха да те погълнат целия.

— А пък аз си мислех, че си гладен — каза Шей, като размаха ръка пред лицето му.

— Така е. Кой е този Марк Наджет?

Тя погледна към плика.

— Искаш да ми кажеш, че не си чувал за най-добрата резерва на „Доджърс“? Бившият ми. Има високо мнение за себе си.

— С този тон можеш да отровиш и скорпион.

— Де да беше така. Ами ти? Някакви бивши съпруги?

Той се усмихна леко, впечатлен от прямотата й. Никога не си беше падал по сдържани жени.

— Ограничих колекцията си до една. Ожених се твърде млад, преди да разбера колко зле се отразява животът на ченгето върху връзката. Във всеки случай, много преди да съм достатъчно пораснал, за да знам, как да се справя.

— И все още изплащаш издръжка за нея и за детето? — попита го съчувствено тя, като взе дамската си чанта. — И аз доскоро го правех. За него, не за дете. Съдът най-после реши, че бившият ми може да се справи и без да получава пари от мен. След което той ми изпрати доста неприлично писмо.

Е, добре. Значи, не поддържаше връзка с него.

— Аз нямам деца и не ми се наложи да я издържам — обясни Танър. — Тя се омъжи повторно в деня, в който обявиха официално развода ни.

— Станало е по-добре. Няма невинни дечица, които да се лутат между различната реалност на родителите си — заяви делово Шей.

— Все пак е необходимо малко време, преди да престанеш да се чувстваш като глупак.

Той улови с пръсти брадичката й, принуждавайки я да го погледне.

— А ти престана ли?

Шей се усмихна, сетне веднага се намръщи.

— Има ли още някакви духове от далечното минало, които трябва да прогоним преди закуска?

— От моя страна, не.

— Тогава да поемем към закуската.

— Аз ще карам, ти ще ме насочваш. Става ли?

Тя се поколеба. После си спомни, че нищо от онова, което бе прочела за него в „Гугъл“, преди да си легне снощи, не бе събудило някаква тревога.

— Става — каза накрая.

Танър я последва към най-близкото бистро. В неделната сутрин клиентите би трябвало да образуват опашка пред вратата, но се оказа, че никой не чакаше за маса.

— Сигурна ли си, че мястото е добро?

— Чудесно е.

— Не би могло да се каже, ако се съди по паркинга.

— Изчакай, докато завали сняг или до разгара на лятото. Тогава е пълно с хора. Спокойно е само през междинните сезони.

Интериорът в заведението беше решен изцяло в скиорски стил. Дръжките на входната врата представляваха миниатюрни ски. Всички стени бяха облепени с плакати на светила в този спорт. На някои от снимките облечени в екипи смелчаци заобикаляха скали, за да се спуснат по равната снежна покривка.

Танър забеляза едно сепаре в дъното на помещението и помоли собственичката да ги настани в него, вместо на масата с изглед към паркинга.

— Пази го за редовните си клиенти — обясни Шей, докато се наместваше на един от столовете.

— А ти не си ли от тях? — попита я той.

Избра да седне до нея, като в началото беше достатъчно близо, за да може да усети аромата на шампоана й след сутрешния душ. После се отмести, давайки й достатъчно лично пространство.

— Обикновено се храня вкъщи — обясни Шей, — но след последната ми командировка така и нямах възможност да изляза да напазарувам. — Гласът й отново беше придобил изкусителен оттенък, вероятно защото беше усетила топлината му.

— Обичаш да готвиш, така ли? — изненада се Танър.

— Когато имам време.

— Аз също. Може би за утрешната закуска. Ще имаме време да отскочим за продукти по-късно.

Не знаеше върху кое от предложенията му да се съсредоточи: в нейния дом, закуска, осезаемото му присъствие, пазаруването заедно… Затова каза само:

— Кимбърли ще ме чака за обичайната оперативка в понеделник сутринта.

— Не и след като й обясних, че единственият й шанс да се добере до земята на Лорн окончателно е да те накара да ме размекнеш. А това ще отнеме време. Сигурен съм, че ще прояви разбиране. За нея сексът е средство за продажба.

— Мислиш ли, че ще се хване?

— Аз не продавам — изрече през стиснати зъби той. — Само казвам.

Тя премигна.

— И лошият близнак се завърна.

Усмивката му се промени и стана по-нежна, по-топла. По-изкусителна.

Без да го осъзнава, тя леко облиза устните си.

Танър открито наблюдаваше реакцията й. Не правеше опити да се убеждава, че искаше да стои близо до Шей само за да научи нещо повече за последните месеци на Лорн, за смъртта му и за сдружението… Беше се отказал от подобни самозаблуди още навремето, когато беше приключил смяната си твърде рано и бе заварил съпругата си да се чука енергично с инструктора си по йога. От известно време беше забелязал, че в поведението на жена му имаше нещо фалшиво, но си казваше, че ченгето в него е започнало да взема връх. Прекомерна, болезнена подозрителност.

Тогава за последен път бе пренебрегнал вътрешния си глас. Същият, който бе започнал да вие, когато снощи видя Шей в онази къса черна рокля. Само един поглед му беше достатъчен, за да реши, че трябва да се промъкне в живота й, каквото и да му костваше това. Или поне част от него беше решила така. Другата се надсмиваше над първата.

Лос Анджелис среща Рефюдж? Наистина ли? Ще извадиш истински късмет, ако останеш тук достатъчно дълго, за да оправиш заплетените дела на Лорн, без да се побъркаш.

Сервитьорката пристигна с кафетата и менюто.

Танър с благодарност отпи от горещата напитка и даде поръчката си, без да поглежда цветните листове с оригинални наименования на иначе съвсем обикновени ястия като омлет, комбинирани сандвичи, картофи и мюсли с кисело мляко.

— Бъркани яйца и хамбургер — каза той. Това беше обичайната за един полицай закуска.

Шей си поръча същото.

— Без гофрета и бита сметана ли? — попита я той, щом сервитьорката се отдалечи.

— Захарта и каймакът не те държат сит до обяда. За разлика от яйцата.

Той се засмя.

— Много добре. Освен това хубавите гофрети се правят трудно.

— Единственото, което е необходимо, е да отвориш кутията и да ги пъхнеш в тостера, за да се стоплят — погледна го отстрани тя.

— Не и когато готвя аз. Първо — започвам със сместа. Не слагам яйцата направо от картонената кутия, нито пък ползвам размразени плодове от фризера. Наситил съм им се по заведенията, в които ми се е налагало да се храня.

Шей се усмихна.

— Е, добре. Можеш да ми приготвиш закуската утре. Надявам се, хотелът ти не се намира на час път с кола.

— Не, близо е.

Храната им пристигна бързо. Беше гореща, прясно приготвена и обилна. Той не си направи труда да води непринуден разговор, докато омиташе до троха чинията си.

Тя също се съсредоточи върху закуската. Не беше изпитвала истински глад от момента, в който беше намерила безжизненото тяло на Лорн, но тази сутрин обичайният й апетит бе решил да навакса пропуснатото време. Когато стигна до момента, в който й се наложи да гони няколко препържени картофа из празната чиния, погледна към него. Той я наблюдаваше с напрежение, от което дъхът й секна.

И се усмихваше с някаква жадна, ненаситна усмивка.

— Какво? — попита тя притеснено. — Да не би да съм се изцапала?

— Не. Просто се радвам, като гледам апетита ти… След снощи си мислех, че ядеш само настъргани моркови…

— Не бях на себе си, откакто намерих трупа на Лорн.

— Сега добре ли си?

— По-добре. И все пак… — Шей повдигна вяло рамена. — Спомените са като корени насред пътека, постоянно те препъват.

— Да, така е… — Той улови ръката й и я сложи върху бедрото си. — Имаш ли нещо против да поприказваме за това?

— Мислех, че ще ходиш при шерифа.

— Рапортите не могат да ти разкрият много, особено когато всички говорят за онова, което лично са видели.

— Какво имаш предвид?

Той забеляза, че собственичката приближава към тях. Зад нея вървяха четирима души, които смътно си спомняше от снощния коктейл. Настани новите посетители в сепарето, точно до Танър и Шей.

— Нямаш ли усещането, че са ти уредили среща с всички, които бяха на тържеството снощи? — попита тихо.

— Не съвсем. Днес е един от почивните ми дни. Напоследък не ми се е случвало да ги ползвам често.

Танър повика сервитьорката, поиска сметката и даде достатъчно пари, за да покрие всичко още преди Шей да успее да разтвори чантата си.

— Сега ще ви донеса рестото, сър.

— Задръжте го.

Жената засия.

— Благодаря — рече тя, обърна се и забърза по пътеката между масите, сякаш се страхуваше да не би той да промени решението си.

— Аз ще си платя своята част.

— Ще ти водя точна сметка.

Издърпа я от сепарето и я поведе навън. Настаниха се в колата и той завъртя ключа, но двигателят не реагира веднага. Най-сетне издаде няколко задавени звуци и запали.

Май му трябва нещо повече от регулиране — отбеляза мислено Танър.

Извънредните часове работа си бяха казали думата.

Може би точно затова нашият нов жизнерадостен капитан ми се усмихваше така, докато ми сменяше часовете.

— Ще те притесни ли, ако отскочим до ранчото на Лорн? — попита той.

— Няма. Точно отивах да нагледам животните, когато видях колата ти. Не исках да оставям тялото, но тогава полицаите…

— Така е, ние сме безсърдечни копелета, докато не се попълнят всички формуляри.

— Просто си вършеха работата.

— И това ми е известно. Което не прави нещата по-лесни за обикновените граждани.

Тя се облегна на седалката и се загледа в мяркащите се тъмнозелени дървета от двете страни на пътя. Двулентовото платно се извиваше, издигаше се и после се спускаше отново, докато навлязоха сред гъстата трепетлика, острата трева и пелина, израснал между боровете. Гранитните блокове, шлифовани от ледниците преди хиляди години, блестяха на слънцето.

Танър зави по прашния път, водещ към старо, асфалтирано шосе, което само след минути ги отведе до ранчото на Лорн. След няколкостотин метра вече се друсаха по коловозите към къщата.

— Ще ожулиш колата отдолу — обади се Шей. — Трябваше да вземем моята. Резервоарът й е двойно по-голям, но можехме да заредим в Тахо.

— Стига да не завали, ще се справим. Това е бивш патрулен автомобил. Възможностите му са много по-големи, отколкото може да се предположи от външния вид. Пък ако времето се развали, винаги можем да използваме пикапа.

Тя измърмори нещо, което можеше и да е името на Лорн.

Танър зави зад къщата, окъпана в слънчева светлина. Погледът на Шей обхождаше осветените и сенчестите места.

— Нещо определено ли търсиш? — попита той.

— Продължавам да чакам Динго да се появи и да започне да души наоколо.

— Все още е при ветеринаря.

Това, както и изчезналото злато, са две дяволски съвпадения… А те са твърде много, за да бъдат преглътнати от един разследващ полицай, без той да се задави.

Една, две или дори три несъответствия би могъл да приеме. Животът беше непредсказуем. Истинска каша. Същото важеше и за смъртта.

— Кучето странеше от чужди хора. Беше недоверчиво като койот.

— Обадих се на ветеринаря, преди да дойда да те взема. Динго няма да може да гони зайци известно време, ала състоянието му се подобрява. Можем да го видим по-късно.

— Много ми се иска. Сигурно му е страшно неприятно да стои затворен.

Танър паркира откъм сенчестата страна на къщата, недалеч от мястото, където беше умрял Лорн. Шей освободи предпазния колан, който се беше увил така, че почти я задушаваше. Едва бе успяла да хлопне вратата на колата, когато Танър я настигна, хвана ръката й и я стисна в своята. Приятната топлина отново се разля по тялото й.

— Закуска с разходка… — каза й с усмивка.

— Нямаше го в менюто.

— Значи досега си ходила в неподходящи ресторанти.

Обичаше да вижда искрящия хумор в очите й, да наблюдава сочните й плътни устни, докато говореше… Изведнъж му се прииска да не гледа на нея като на заподозряна в убийство. Но знаеше, че щеше да го прави въпреки това…