Елизабет Лоуел
Опасно убежище (5)

5.

Тази рокля е прекалено къса — каза си Шей.

Не, просто предпочиташ дънките.

Почти можеше да чуе укорителния глас на майка си като ехо от миналото, заглушаващо шума в Кристалната зала на казиното „Тахо Скай“. Майка й беше израснала като глезено момиченце на семейство, което можеше да си позволи да й купува всички дизайнерски парцалки, модни в определения момент. Самата тя беше възпитана по същия начин. Продължаваше да носи маркови дрехи, но само когато беше на работа.

И това ти е задължение. Престани да мрънкаш.

Все пак в тази рокля продължаваше да се чувства притеснена и прекалено разголена. Идеален тоалет за коктейл.

Тогава защо мъжете са облечени в затворени дрехи от главата до петите, а жените носят оскъдни облекла, които почти нищо не скриват?

Шей изгледа с негодувание някакъв мъж, застанал на десетина крачки, с вперен в деколтето й поглед. Беше почти два пъти по-възрастен от нея. Притеснен от неудобното положение, той вторачи поглед в празната й чаша от мартини, сякаш броеше маслинките в нея.

Тя огледа огромната зала с надеждата да открие някое по-приветливо лице. Но навсякъде виждаше само облечената в маркови дрехи тълпа. Членовете на „Сдружението за защита на собствениците на ферми“ изглеждаха точно на мястото си тук… Не за първи път я поразяваше прозрението, че въпреки мисията си в името на организацията по-често беше заета с кетъринга за подобни пищни събития. Дори когато галавечерите се даваха в чест на някой дребен фермер, той беше или прекалено уморен, или твърде съсипан от работа, за да присъства.

Замисли се и за враждебността, която собствениците на ранчо изпитваха към богатите пришълци, променящи живота им. Местните не искаха да имат нищо общо с претенциозното казино „Тахо Скай“, още по-малко пък с пищността на Кристалната зала.

Може би един ден Кимбърли ще ми позволи да организирам барбекю и детско родео за истинските хора в тази долина. Всъщност още следващия път, когато ми се обади, за да ми се извини за глупавата грешка с Лорн, ще настоявам за това.

Но стореното е сторено — напомни си тя. — Поучи се от него, събери отделните части и продължавай напред. Както си го правила и преди.

Съсредоточи се върху доброто, направено от Кимбърли. Тя не е с висок коефициент на интелигентност, но е незаменима в набирането на средства.

Опитвайки се да изглежда доволна, вместо тъжна и напрегната, Шей обикаляше наоколо, едва отпивайки от искрящото в чашата й златисто шампанско. Беше й трудно да не мисли за емоциите си вчера, когато беше открила тялото на Лорн. Контрастът между двете събития сега беше крещящ. Снощната среща с племенника му беше още по-неприятна.

За какъв, по дяволите, се мислеше този, та да се отнася с мен като с някаква натрапница? Аз бях много по-близка с Лорн, отколкото Танър Дейвис е бил през целия си досегашен живот. Познавах го по-добре от всеки един от присъстващите в тази зала, ако трябва да бъдем съвсем точни.

От тавана се спусна копринен транспарант, върху който с големи златисти букви беше изписано името на Лорн Дейвис, и се развя между отблясъците на скъпите бижута и модните дрехи на присъстващите.

Лорн нямаше да се впечатли от тази помпозност, а веднага би си тръгнал.

Поне тя изпита неудържим порив да го направи. Но ако не искаше да се прибере в Сан Франциско и отново да стане глезената дъщеря на родителите си, трябваше да продължи да работи за сдружението. Не бе успяла да се задържи на нито едно от работните места, които беше заемала в града. Личният й живот също не вървеше. Мъжете, присъстващи на тържеството, бяха точно като предишните й връзки — използвачи и некадърници. Погледна часовника си. Беше прекалено рано. Не можеше да си тръгне, преди да бъдат произнесени хвалебствените речи в памет на Лорн.

— Усмихни се, миличка. Това е празненство, а не погребение.

Шей потисна с усилие въздишка на досада. Ако имаше нещо, което я изнервяше до краен предел, това беше шефката й, постоянно включена на режим „щастие“. По много неща й напомняше за майка й.

— Кимбърли, изглеждаш прекрасно, както винаги — поласка я тя, доказвайки, че уроците по добро държание и безупречни маниери в детството й съвсем не са били загуба на време.

По-възрастната жена не обърна внимание на комплимента. Знаеше, че външният й вид е безупречен. Това умееше най-добре. Както и да източва пари от сметките на сдружението. Беше отдадена на работата си по начина, по който някои хора се вглъбяваха в религията. Посвещаваше много време на заниманието си, без да се броят късните посещения на семействата и земите им, само за да не се прекъсват връзките с тях. Шей се питаше дали Кимбърли познаваше невъзпитания племенник на Лорн, но не подхвана темата. Не бързаше да бъде сдъвкана от сладката си, великодушна шефка, въпреки че създалото се положение беше изцяло по нейна вина.

Господи, изобщо не трябваше да й позволявам да се доближава до тази сделка. Допуснах грешка. А нейната беше още по-голяма. Каква каша…

— Приятно ми е да те видя облечена в нещо друго, освен в дънки — подметна жената. — А сега се усмихвай и се преструвай, че се забавляваш. Не искам вечерта да се провали само защото Лорн го няма.

— Говориш така, сякаш е заминал някъде за малко — отвърна Шей и веднага съжали за думите си.

— Каузата ни е по-важна от един отделен човек.

— Разбира се… — Шей грейна в благовъзпитана усмивка, която така и не докосна очите й. — Изглежда, всички си прекарват страхотно.

— Направих, каквото можах — доволно отвърна шефката, поглеждайки към свежите цветя.

После очертаните й с лъскави сенки и тъмна спирала бледосини очи внимателно огледаха залата. Кимбърли беше в готовност да се намеси, веднага ако забележеше, че някой скучае. Шей отново си помисли за майка си. Даваше си сметка колко необходимо, макар и непосилно беше събирането на средства, но процесът не й доставяше удоволствие.

— Само ако Лорн… — подхвана жената и млъкна рязко. Усмивката й стана още по-ослепителна. — Надявам се, че Харолд Хил ще се върне навреме, за да успее да ни посети. Толкова е мил. И привлекателен. — Даде въздушна целувка на мъжа, увиснал на ръката й като дамска чанта. — Не че ти не си, Питър. Страхотен си и го знаеш много добре, миличък!

Шей погледна към придружителя на Кимбърли, който в момента й беше любовник. Питър Ман беше на половината на нейните години и силно пристрастен към марихуаната, което не въздействаше благоприятно върху и бездруго занижения му коефициент на интелигентност. Очевидно беше доволен от ролята си на момче за забавление. Без да се оплаква, стоеше неотлъчно до нея, въпреки плетеницата от необуздана намеса на пластичната хирургия и безкрайните нощни партита. Беше с изрусена на кичури коса, загоряло лице и мускулесто тяло от професионалните занимания с тенис, ски и сърфинг, по които искаше да дава уроци. Доста приятен на вид. Ако си падаш по такъв тип мъже. Кимбърли си падаше. Шей не. Бившият й съпруг беше с телосложение на атлет, ала това не бе свършило работа. Но, от друга страна, следващите й връзки също се бяха оказали несполучливи. Мъжете очакваха от нея да е сладникава или майчински настроена.

Може би теорията на Кимбърли е по-правилна. Изстискай, каквото можеш, и им бий шута.

Жената беше вложила много време, пари и енергия, за да остане завинаги на двайсет и една. На петдесет й се удаваше все по-трудно, ала поне го правеше с финес. Но не това дразнеше Шей. Онова, което я вбесяваше, бяха опитите й междувременно да играе ролята на Мерилин Монро. Кимбърли не беше нито толкова спокойна, нито толкова глупава, колкото изглеждаше.

Освен когато ставаше дума за документи.

Но пък беше незаменима в набирането на средства, което единствено имаше значение за председателя на „Сдружението за защита на собствениците на малки ферми“. Дребни чиновници можеха да се наемат срещу мижави заплати.

— Питър, не се вторачвай така в нашата красива сътрудничка, отговаряща за връзките с обществеността — закачливо каза Кимбърли. — Шей ще се изчерви толкова, че няма да може да мисли трезво.

— Той придружава най-красивата жена в залата и е напълно наясно с това — делово възрази момичето. И казваше самата истина.

Стреснат от забележката, Питър отмести поглед от стройното тяло на Шей към лицето на любовницата си.

— Така е, миличка.

Благодарение на сериозната школовка, която беше получила от родителите си, мислите на младата жена не се изписаха върху лицето й.

Кимбърли изви очи към тавана.

— Моля те, не разваляй илюзиите ми с думи, Пит. Особено когато очаквам идването на Хил.

— А той наистина ли ти обеща, че ще присъства? — попита Шей. — Мислех, че вече крачи из фермите, за да събира поддръжници за идващите избори.

— Обеща ми — отвърна Кимбърли, като разроши с ръка безупречната коса на Питър. — Ще отдели време между кампанията и останалите си ангажименти.

— Той никога не излиза от предизборна кампания — иронично отбеляза Шей. — Обзалагам се, че протяга ръка за поздрав, дори когато спи.

— Естествено. Не можеш да станеш губернатор на Невада, ако не си отдаден изцяло на работата си, даже когато ядеш и спиш. Сигурно ще успее да събере малко пари за кампанията си и от празненството тази вечер.

— И без съмнение, ти си му казала от кого.

— Разбира се. Той притежава нужната квалификация за този пост. — Докато говореше, Кимбърли не преставаше да обхожда с поглед залата като идеална домакиня, каквато всъщност беше.

Квалификация ли? — помисли си насмешливо Шей. — Отдавна да са го издухали, ако не беше екипът му, който здраво да държи излъсканите му до блясък Бруно Магли^[1] на земята…

Освен че стоеше добре на телевизионния екран, беше чаровен и произхождаше от много богато семейство, Хил нямаше какво друго да предложи. Беше превърнал в цяло изкуство оглеждането в огледалото за обратно виждане. Винаги готов за пред камерите, външно приветлив, с безупречни маниери.

— Бихме могли да използваме влиянието на губернатора за целите на сдружението — неутрално отбеляза младата жена.

— Както и да разчитаме на помощ от Вашингтон. Естествено за това ще са необходими няколко години — кимна Кимбърли, продължавайки да оглежда тълпата.

Шей присви очи подозрително.

— Не можеш да отнемеш мечтите ми, миличка — засмя се шефката й. — Имам ги в изобилие и ги пазя ревниво… Дори джобовете ми са пълни с тях, мога да ти дам назаем.

— Като гледам, няма място за джобове — отбеляза Шей, намеквайки за тясната, плътно прилепнала към тялото, рокля на Кимбърли.

— В такъв случай не искаш да знаеш къде я крия — засмя се шефката, като я прегърна през рамената. — Моля те, усмихвай се, сякаш се забавляваш. Толкова усилия хвърлих, за да…

За да се измъкнеш от кашата, която забърка — мислено довърши вместо нея Шей и потръпна. — Не че аз никога не съм допускала грешки. При това големи. Например, да издържам един недорасъл мъж, докато пробие в лигата на професионалистите, стои начело на списъка.

Лос Анджелис може да си получи Марк. Поне няма да ми се налага да плащам за тренировките му отсега нататък.

Този път вложи повече енергия в усмивката си. Кимбърли изглеждаше облекчена.

— Така е много по-добре. Това е празненство за живота на един добър и щедър човек. — Тя посочи към екрана на едната стена на залата, където черно-бяла снимка на Лорн Дейвис в доста по-млада възраст се мъдреше между два огромни фонтана с червени и бели цветя. — Собствеността върху земята му се прехвърля на сдружението и става част от живата история на това място — продължи тя. — Всъщност имам чувството, че всеки момент ще се разплача. Да, ето…

Питър й подаде чиста бяла кърпичка, преди спиралата й да се бе разтекла по обтегнатото като маска лице. Жената я притисна към краищата на тежкия си грим.

— Ти си ужасна — разсмя се Шей против волята си. Това беше Кимбърли, чиито широко отворени очи в този момент наистина внушаваха невинност. Кимбърли, която беше измамница, но беше много добра актриса.

Шефката се усмихна искрено за първи път тази вечер.

— Може и да съм кучка, но съм си наша… — заговорнически намигна на Шей. — И като такава казвам, че трябва да обработим тази тълпа и да й напомним, че проявата на щедрост към сдружението ни е точно онова, което би искал Лорн.

Наистина ли? — помисли си Шей, но успя да сдържи езика си зад зъбите. Не й се искаше да насърчава шефката си да извади свидните си мечти, независимо в коя кухина на тялото си ги криеше, за да прогони обхваналата я от няколко дни насам тъга.

Сред множеството настъпи раздвижване. На входа на залата се появи шериф Конрад със запазената си марка бяла шапка „Стетсън“. Той беше висок, слаб и фотогеничен почти колкото бъдещия губернатор Хил, но за разлика от него имаше писклив, почти момичешки глас. А и беше напълно лишен от харизма, което ограничаваше политическото му бъдеще до появяване от време на време в местните вестници. Позицията на шериф на окръг Рефюдж беше най-високата, която би могъл да заеме при евентуална победа на изборите.

Както повечето от хората на галавечерята, Конрад бе дошъл единствено за да попадне в новините на местната телевизия.

— Върви да намериш Джонатан Кампбел — нареди Кимбърли. — Той може да си позволи и по-голямо дарение от последното, което ни направи. Или пък Ейс^[2]. Мъжът наистина те харесва. Пък и с бръснатата си глава изглежда доста секси. Престани да обикаляш с тази унила физиономия. Карай хората да се чувстват добре дошли.

Преди Шей да успее да й възрази, че на собственика на казиното Уилсън Дезмънд — Ейс, рядко му липсва компания, Кимбърли беше изчезнала.

Съжалението, обзело я от вчера насам, не можеше да се стопи сред непринудените разговори и скъпите рокли. Очите й все още пареха, гърлото й беше пресъхнало. Примигвайки, за да потисне напиращите сълзи, покорно огледа залата за самотен мъж или жена, на които уединението не им харесваше, и се замоли да няма такива. Чувстваше се твърде наранена, за да проявява любезност към хората, притежаващи достатъчно пари, които можеха да отделят за сдружението. Погледът й попадна върху мъж с тъмен костюм, прекалено обтегнат около рамената му и доста широк на другите места. Стоеше самоуверено, без изобщо да се впечатлява от обкръжаващите го, които бяха свикнали да носят само бутикови дрехи и разполагаха с по една къща за всеки ден от седмицата.

Беше зает със същото занимание като нея — да оглежда салона. Вероятно беше човек от охраната на някой от богаташите.

Чудя се какво ли се надява да открие — помисли си Шей. — Изглежда привлекателен по доста особен начин. Мургав, висок, не прекалено мускулест като някой фитнес маниак. Не е и идеално облечен като придружителя Питър. И доколкото мога да преценя, ми изглежда познат. Може би трябва да направя точно това, което ме посъветва Кимбърли…

Мъжът се беше вторачил в нея. Внезапно я обзе зловещото усещане, че вижда пред себе си по-младия Лорн. Същите издължени скули, рязко очертани челюсти и…

О, господи, това е той. Племенникът на Лорн. Какво, по дяволите, прави тук?

Въпреки непретенциозните му дрехи, когато тръгна към нея, хората му правеха път, сякаш ято пъдпъдъци бягаха от ястреб.