Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dangerous Refuge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
МаяК(2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima(2016)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Опасно убежище

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1306-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1995

История

  1. —Добавяне

4.

Точно в девет часа Танър паркира колата си близо до офис сградата, където работеше Стан Милъртън. Модерното здание, собственост на фирмата на Милъртън, стърчеше като среден пръст между разнебитения баски ресторант от едната му страна и едноетажното казино, чиято рекламна табела обещаваше големи печалби само срещу пет долара. Неоновият му надпис светваше и угасваше, бръмчеше силно, но иначе оставаше незабелязан под яркото слънце. В Рефюдж това беше мястото, където се извършваха всички сделки с недвижими имоти.

По всичко личи, че адвокатът печели доста повече от собственика на малко ранчо, но пък това не е никаква новина.

Рецепционистка в строг костюм седеше във фоайето и се уверяваше, че всеки един от посетителите е дошъл по някаква работа. Зад гърба й беше окачена картина с идилични поляни, на които пасяха животни до спретнати обори, и прилежащи постройки насред тучна долина, обградена от нащърбените, покрити със сняг, върхове на приветлива планина. Беше красиво и завинаги щеше да съхрани тази прелест и щедрост.

Който го е рисувал, никога не се е опитвал да изкарва прехраната си от непредсказуемата земя — помисли си Танър развеселен.

Когато се приближи към рецепцията, жената престана да говори в микрофончето, прикрепено към безжичните слушалки, които носеше.

— Казвам се Танър Дейвис. Търся Стан Милъртън — съобщи той.

— Мистър Милъртън очаква ли ви?

— Аз съм тук. Той е тук. Просто трябва да ни срещнете.

— Разбирам — примигна озадачено тя. — Веднага ще му съобщя.

Танър не каза нищо повече. На разследващите полицаи грубостта им се удаваше с лекота. Е, поне за кратко мога да се преструвам, че не отговарям за температурата на камерите в моргата. Пък и това няма да продължава вечно, нали? Щом шефовете се сменят, отново ще ме изкарат навън.

Нетърпението, с което очакваше да се върне към предишния опасен, забързан ритъм го изненадваше. Битката му с местната управа беше продължила толкова дълго, че беше забравил какво удоволствие му доставяше истинската работа.

Погледна отражението си в затъмненото огледално стъкло, отделящо рецепцията. Изглеждаше зле като нощта, която беше прекарал. Сънят му беше неспокоен, изпълнен с неприятни сънища и празна тъмнина. Играеше карти и на масата имаше нещо, което в никакъв случай не искаше да изгуби, но всяка следваща ръка беше по-слаба от предишната.

Да пренебрегва мъртвия Лорн беше много по-трудно, отколкото живия. Дори когато спеше, старите спомени и новите въпроси се забиваха като остри игли в кожата му.

Администраторката се върна във фоайето. Следваше я мъж на средна възраст с къса, посребрена коса, излъскани до блясък мокасини и светъл костюм. Вдигна жизнерадостно ръка, още преди жената да успее да отвори уста. Изглеждаше от онзи тип мъже, които задължително се изтупват, след като минат през павирания паркинг.

— Мистър Дейвис — каза той. — Радвам се да се запознаем лично.

Танър автоматично стисна ръката му.

— Съжалявам, че вчера ви изпуснах. Един инцидент в Оуен Вели ми отне цели два часа.

— Няма проблем — успокои го адвокатът. — Моите съболезнования за чичо ви.

Племенникът издаде уклончива въздишка.

— Елате в офиса ми. Трябва да обсъдим доста неща.

Надявам се да не е така. Мразя документите.

Танър го последва мълчаливо. Всичко наоколо — от дебелия килим под краката му до поставените в рамки снимки по стените — говореха, че адвокатът беше голям човек в един малък град.

Не мога да си представя Лорн да води преговори с този тип.

Милъртън го подкани с жест към кожен фотьойл до бюрото, върху което спокойно можеха да спят четири човека.

— И така, мистър Дейвис…

— Танър — прекъсна го той. — Всеки път, когато ме наричат мистър Дейвис, се оглеждам в очакване да видя или баща си, или чичо си.

— Тогава Танър, разбира се… Кафе?

— Не, благодаря. Вече пих в заведението на ъгъла.

Адвокатът се намръщи.

— Съжалявам да го чуя. Никога не съм вкусвал по-отвратителна помия.

Танър само сви рамена и потъна в мекия фотьойл.

— В такъв случай никога не сте опитвали кафето в полицейското управление.

Събеседникът му го изгледа стреснато, после предпазливо се покашля.

— Смъртта на Лорн беше изненада за всички.

— Така е, естествено.

Милъртън схвана намека, че размяната на любезности не е нужна с този клиент. Извади кафява картонена папка от едно чекмедже на бюрото си. Вътре имаше купчина документи. Голяма част от тях изглеждаха стари, но най-горните бяха наскоро отпечатани. Докато адвокатът ги преглеждаше, Танър ги четеше на обратно. Още един навик от миналото му на следовател. Нищо особено не привлече вниманието му.

— В състояние ли сте да обсъдим клаузите в завещанието му? — попита Милъртън с маниера на човек, който винаги има под ръка шишенце амоняк и книжни салфетки за клиентите си.

Танър кимна отривисто. Твърде често се беше срещал със смъртта, за да се впечатлява от нея. Адвокатът също кимна театрално.

— Да, разбира се. Както сигурно ви е известно, вие сте единственият жив наследник. Обикновено в такива случаи земята автоматично става ваша собственост.

Танър мълчеше в очакване да чуе какво му беше необикновеното на неговия случай.

— Допреди няколко седмици щяхте да бъдете неоспоримият бенефициент — продължи Милъртън. Танър повдигна въпросително вежди. — Лорн даде да се разбере съвсем ясно, че по-скоро ще унищожи стопанството си, отколкото да го остави на щата Невада. Въпреки това напоследък обсъждаше споразумение със „Сдружението за закрила на собствениците на малки ферми“.

— Нещо като клуба „Сиера“, така ли?

— Не точно… — Милъртън му подаде през широкото бюро документ с някакво лого. — Преди колко време сте напуснали Рефюдж?

— Отдавна — отвърна мъжът, като плъзгаше поглед по документа.

Адвокатът изсумтя. Звукът прозвуча като обвинение.

— Доста неща са се променили от заминаването ви… Малките стопанства почти изчезнаха, защото е много трудно да се конкурират с общия пазар.

— А децата на собствениците им не искат да работят по двайсет и четири часа седем дни в седмицата за малко пари, високи данъци и гарантирана несигурност — допълни Танър, като продължаваше да чете.

Дезертьорството на младото поколение беше една от постоянните теми в разговорите с Лорн. Това беше истина, още повече, когато с увеличаването на членовете в семействата земята започваше да се раздробява на все по-малки парцели.

— Повечето семейни ферми бяха откупени от предприемачи от Сан Франциско и Вегас и се превърнаха в курортни селища или луксозни квартали — поясни Милъртън.

— Значи облагородяването се е стоварило и върху Рефюдж. — Танър си спомни за всички табели „продава се“ и „търговски обекти“, покрай които беше минал. — Изглежда, това е нещо като настъпление на цивилизацията — иронично подхвърли той.

— Мястото доста се промени. Във всеки случай достатъчно, за да подразни кореняк като вашия чичо. „Сдружението за защита на собствениците на малки ферми“ има за цел да забави малко процеса на промените. Те получават собствеността върху ранчото или фермата, поемайки непредвидените разходи на семейството, което продължава да работи там. Така искат да съхранят традицията в малките стопанства.

— И го правят само от добро сърце? — равно попита Танър. — Единствено в името на тази своя мечта…

— А вие не сте ли мечтател?

— Вижте, баща ми си тръгна оттук доста отдавна. Ранчото не беше достатъчно голямо за него и за брат му. Майка ми нямаше търпение да се махне. Любовта към ранчо в малък град не се предава по наследство като цвета на очите или фамилното име. Преди стотина години хората са нямали богат избор как да изкарват прехраната си. — Той повдигна рамена. — Е, сега имат.

— От сдружението смятат обаче, че си струва да се съхрани начинът на живот в малките, провинциални стопанства. Помогнал съм им в преговорите за множество прехвърляния и попечителства. Има много хора, които споделят идеята. Дори Лорн накрая мислеше така.

Поне до преди два дена, ако разкъсаната покана означава нещо.

— Забележително — каза Танър съвсем сериозно. — Той не обичаше промените, още по-малко пък беше склонен към благотворителност. Това говори добре за него. И така, кога сдружението трябва да влезе във владение?

Милъртън се засуети около папката.

— Хмм, точно там е проблемът. Преди няколко дни Лорн промени решението си. Искаше да направи ново завещание. Да отреже сдружението.

— Защо?

Адвокатът затвори папката.

— Не знам. Мога само да предполагам, че го е ядосала една от жените. Непрекъснато мърмореше за „оная“, дето го смятала за дърт глупак. За последен път го видях на сутринта, след традиционната игра на покер всеки вторник вечерта. Не изглеждаше много щастлив.

— Не му е била първата нощ, която е прекарал на масата за покер — подметна Танър, спомняйки си за тази страст на чичо си. — Залогът висок ли беше?

— Достатъчно голям за Рефюдж. Тук не е Лас Вегас или Монако.

— Все още ли играете в задното помещение на бар „Стемпид“?

Смеейки се, Милъртън поклати глава.

— Не ходим там, откакто се наводни преди десетина години. Сега се събираме в „Силвър Лоуд Лодж“. Там има… Ами не знам, може би десет-двайсет души, които постоянно влизат и излизат от групата. Обикновено по всяко време са поне десетина. Не съм много запален играч. За разлика от Лорн. Обичаше да обира мъжете с много по-дълбоки джобове от неговите.

— Обожаваше постоянно да е номер едно — отбеляза Танър.

— Познавате го много по-добре, отколкото очаквах — мрачно се съгласи адвокатът. — Както и да е, той развали договорката със сдружението. Заяви, че не иска да има нищо общо с тях. Нахълта по средата на играта и настоя да върна завещанието в оригиналния му вариант. Посъветвах го да се прибере вкъщи и да изтрезнее. Той ме напсува цветисто и си тръгна.

Танър изобщо не се съмняваше в това. Даже можеше да си го представи.

— Когато дойдох тук на следващия ден — продължи Милъртън, — той ме чакаше в пикапа си на паркинга. Беше със същите дрехи като предишната вечер. Беше съвсем трезвен, ала продължи да упорства като магаре на лед. Затова се съгласих да променя завещанието и отново да станете единствен наследник на ранчото, къщата, прилежащите пристройки, земята, живата стока, правата върху водата и взетите под аренда пасища.

— Обзалагам се, че това е взривило хората от сдружението като клечка кибрит върху локва бензин — подметна младият мъж.

Адвокатът поклати глава.

— Но не помага и на вас. Ще има съдебни разисквания. Съществува вероятност да бъде отсъдено, че Лорн не е оставил завещание и в такъв случай цялата му собственост преминава във владение на щата Невада.

— Звучи така, сякаш предварително съм изгубил състезанието.

— Не бих могъл да кажа. Въпросът със завещанието е доста объркан. Ако Лорн не е направил някакви изменения в старото, работата е бетон, естествено, ако няма разсрочени задължения или наложен запор.

— Съществуват ли документи, които да удостоверяват намерението му да промени завещанието и да остави земята на въпросното сдружение?

— Допускам, че е имало устно споразумение пред свидетел, нещо като уговорка за бъдеща сделка, която е трябвало да се сключи на празненството. Тогава дойдоха недвусмислените му инструкции към мен в сряда сутринта, а след това саморъчно написано заявление завещанието да бъде върнато в първоначалния му вид. Доколкото разбрах, докато е писал заявлението, е забелязал, че кучето не е добре, скъсал е листа, отбил се е при ветеринаря и след това е дошъл да ме чака. Разполагам с всички тези документи, както и с окончателното завещание, но той така и не дойде да го подпише същия следобед. В момента сме в правен вакуум.

И кой най-много се облагодетелства от това? — автоматично си помисли Танър. А на глас каза:

— Значи, той е умрял, след като ви е оставил писмените инструкции и преди да успее да подпише завещанието?

— Или пък малко преди смъртта си отново е променил решението си. Никой, освен него, не може да знае. Ако съм на мястото на сдружението, със сигурност щях да оспорвам.

За едно толкова малко градче тук наистина има прекалено много адвокати — отбеляза Танър. Неговите правни познания започваха и свършваха с наказателния кодекс.

— Какво казва съдебният лекар за часа на смъртта?

— Не мисля, че вече има издаден смъртен акт. Ала разбрах, че е починал по някое време вчера или предишната нощ, но все още не е ясно. Единственото, което знам със сигурност, е, че се случи, преди да успее да уреди нещата законно.

Милъртън извади от папката жълт лист и му го подаде. Горният му край беше грубо откъснат. Танър можеше да се обзаложи на огромна сума, че бележникът, от който идваше, лежеше на плота до телефона в къщата в ранчото. Лорн беше изписвал думите толкова ожесточено, че моливът на няколко пъти се беше чупил, оставяйки на места малки дупчици. Това не беше работа на пиян човек. Езикът беше стегнат и водеше право към целта. Личеше си, че чичо му е бил гневен, но в състояние да се контролира. Точно както до ковчега на брат си.

Само защото баща ти изостави наследството си не означава, че и ти трябва да извършиш същата глупост. Градовете ще те убият, момче.

Това беше всичко, което му беше споменал, но то се оказа повече от достатъчно.

— Писмото ми се струва доста категорично — заяви Танър. — При това почеркът безспорно е неговият.

— Без подпис няма никаква правна стойност. Може би показва намерение, но не е официален документ. И в този случай не може автоматично да отмени устната договорка пред свидетел, която Лорн е направил с представители на сдружението.

— Много интересно… Значи нито устната договорка, нито писменото желание могат да се приемат за окончателни, така че и двете се отхвърлят и щатът прибира ранчото.

— Съдията сигурно ще отсъди до няколко седмици. Междувременно…

— В чия полза е най-вероятното решение? — прекъсна го племенникът.

— Не е сигурно. Зависи кой съдия ще назначат. Ако един би отсъдил „в полза“ на гражданите на щата, други двама биха посъветвали заинтересованите страни да търсят правата си в съда. Колко пари сте готов да пожертвате, за да задържите ранчото?

— Няма значение. Мога да се обзаложа, че джобовете на сдружението са по-дълбоки от тези на честно ченге от Лос Анджелис.

Адвокатът се намръщи.

— Освен ако не искате доброволно да се откажете от претенциите си към земята, водата и арендуваните пасища, бих ви посъветвал да останете тук и да защитавате интересите си по най-добрия възможен начин. Вещите в къщата са ваши безусловно. Пикапът също. Но се съмнявам, че без земята бихте пожелали живата стока. Нито пък бедния Динго…

— Кучето ще оживее ли?

— Уорън е добър ветеринар. Ще го излекува точно навреме, за да го приберат в приюта.

Танър поклати глава.

— С кои от членовете на сдружението трябва да разговарям? — Освен с жената, която вбесих снощи. Добра работа, чаровна госпожице…

— Не ви съветвам да се срещате с тях. Не и без някой, който да защитава интересите ви.

— Аз съм голямо момче. Мога сам да отстоявам правата си — отвърна Танър. — Сигурен съм, че мога да намеря номера им в телефонния указател.

— Наследили сте от Лорн много повече от едрото тяло и цвета на очите — мрачно заключи адвокатът. — Шей Таунсенд е връзката на сдружението със земеделците. Чувам, че обикаля из целия щат и дори из Калифорния, разказва на хората за учреждението, в което работи, и ползата, която могат да извлекат от него.

Танър неволно се намръщи при споменаването на името й.

— Що за човек е тя?

— Много е умна и знае всичко за проблемите на малките стопанства и модерната икономика. Сприятели се с доста от по-старите фамилии. Да си постоянно пред очите на някого, без да се натрапваш, не може да ти навреди. От известно време обработваше Лорн.

— Той не беше човек, на когото лесно можеш да влезеш под кожата.

— Твърд като кремък — съгласи се Милъртън. — И честен. Може би до глупост. Не всички го харесваха, но го уважаваха. Момчетата, с които играеше покер, бяха започнали да залагат, кога щеше да изрита Шей от ранчото завинаги. Но и никой не допускаше, че ще се случи точно в онази нощ.

— Може би не са получили… да речем, изгодата, от която се е възползвал Лорн.

Адвокатът поклати глава.

— Не беше тайна, че Шей посещаваше фермите в северния край на долината. По работа. Ала както и да го е използвала, не е било за секс.

— Нещо друго, което трябва да зная?

— Около трупа на чичо ви са се навъртали хищници — отвърна Милъртън. — Когато жената го е намерила, не е било за гледане… Началникът на полицията Огъст каза, че не била изпаднала в паника, но била много пребледняла. Точно сега се опитва да се държи заради възпоменателната вечер, която сдружението организира довечера в негова памет.

Танър си спомни за всички възможности, които той и Лорн бяха имали да се помирят и да се сближат. Но никой не го беше направил. Неотстъпчивостта беше друга семейна черта.

Помисли също каква сила на характера трябваше да притежава Шей, за да се върне отново в ранчото, след като беше открила тялото на Лорн. Това не беше по силите на жена, за която откриването на мъртъвци не беше част от ежедневната й работа.

— Тези апетити само с цената на ранчото ли са свързани? — попита той. — Има ли някаква друга причина от сдружението да го искат така настоятелно? Вярно, че гледката е чудесна, но същото важи и за почти всички останали места наоколо.

— Трябва да му се направи оценка. Имаше няколко оферти през годините, особено през последните две, когато недвижимата собственост тук чувствително поевтиня в сравнение с Карсън сити и Рино. Всъщност това беше една от причините Лорн да ме наеме. Беше му омръзнало да отговаря на предложенията. Искаше да се занимава с ранчото, а не с досадни делови въпроси. Знаеше, че няма да може да го прави вечно. Честно казано, цяло чудо е, че успяваше да работи толкова упорито и толкова дълго.

— Някой от приятелите му за покер не е ли проявявал интерес към земята?

— Даже и да е така, не се е обръщал към мен.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— За момента не.

Танър се изправи.

— Ще поддържаме връзка. Имате номера на мобилния ми телефон, в случай че излезе нещо за мен.

— Разбира се — припряно стана от стола Милъртън. — Ще ви изпратя.

— Не е необходимо. Имам добра памет.

Освен това веднага трябваше да посети най-близкото място, откъдето можеше да наеме костюм. Спазването на дрескода беше последното нещо, което очакваше, че ще му се наложи в Рефюдж, щата Невада.