Елизабет Лоуел
Опасно убежище (14)

14.

Мрачното й настроение не я напусна, докато Танър не зави към алеята, водеща до „Силвър Лоуд Лодж“. Вместо да гледа изсечения му профил и силните му ръце, тя се насили да наблюдава тучната, напоена трева и високите смърчове.

— Хората са се обзалагали дали смърчовете или тревата ще загинат първи — каза Шей, нарушавайки продължителното мълчание. — Те могат да виреят тук, но по принцип обичат различни височини.

— И кой спечели в крайна сметка? — попита Танър.

В един момент това му се стори по-важно от смъртта на Лорн и милата усмивка на Шей. Или от мисълта за Динго, изоставен в лечебницата. И от неговата собствена самота в Лос Анджелис.

— Никой. Дърветата нито станаха повече, нито загинаха. Тревата се появяваше отново след всяка сурова зима. Е, възникваха спорове, но нямаше победители.

Самата хижа беше стара, изградена само от греди и камъни. В обслужването също нямаше превземки. Един камериер дойде и подкара ръмжащия и пухтящ форд на Танър, без да му отправи задължителния презрителен поглед.

— Мястото много се е променило — отбеляза Танър, след като колата беше паркирана някъде, където не можеха да я съзрат.

— И кое е толкова различно? — попита Шей, докато влизаха през стъкления портал.

— Ами всичко — от тревата до дърветата и гредите, лъщящи на слънцето.

— Нищо не се е променило, поне откакто аз съм тук — отвърна тя. — Е, може би освен тревата.

— Откакто си го спомням, заведението винаги се е радвало на особена популярност… — подсмихна се Танър. — Само че тогава го наричаха „Щастливецът“. Още виждам физиономията на баща ми, когато го попитах какво става тук.

— Значи не е одобрявал хазарта?

— Мисля, че изобщо не го интересуваше. По-скоро му беше невъзможно да обясни присъствието на жените в задните стаи.

Танър отвори широката врата. Шей го погледна озадачена и леко ужасена.

— Това е било…

Две деца изтичаха покрай тях.

— Бордей — завърши той вместо нея, когато малките прекосиха фоайето и застанаха пред асансьора. — Чудя се, дали посетителите, отсядащи тук, все още се оплакват, че стаите им са в ниската част.

— Надявам се, че са го преустроили — каза тя, едва прикривайки паниката си. И допълни: — Изцяло.

— Предполагам, че са направили точно това. Повечето от стаите изглеждат прекалено тесни, за да се използват за същите цели, както някога.

— Доверявам се на думите ти.

Той я погледна развеселен.

— Разследващите полицаи са хора с доста добро образование. Не за друго, а във връзка с работата си, тъй като нещата са се променили доста… Забрави онова, което си гледала по филмите. Съвременните проститутки са привлекателни дори в обществените тоалетни.

— Извинявай, но нека да сменим темата.

Танър се разсмя, обви ръка около рамената й и я притисна към себе си.

— Ти си невероятно добра компания.

Когато срещна дълбокия му син поглед и последните следи от раздразнението й се разпръснаха. Той щеше да си замине, тя щеше да остане. А междувременно щеше да се забавлява.

— Аз не съм направила нищо противозаконно.

— Много жалко. Би изглеждала невероятно с белезници. Или пък само по белезници.

Шей усети как страните й поруменяват и го удари леко с юмрук.

— Престани.

— Това е истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, така че господ да ми е на помощ.

Тя също се разсмя. И се опита да не си представя как би изглеждал в леглото й. С или без белезници. Танър й се усмихна, сякаш беше разгадал мислите й. Шей каза първото нещо, което й хрумна:

— Питам се, откъде ли са взели толкова много мрамор.

Той се огледа без видим интерес. Наоколо беше прекалено осветено, изобилстваше от дърво и шуплест варовик с бели и червени нишки.

— Изглежда като изпръскано с кръв — отбеляза той, без да се замисли.

— Прекрасно е. Сигурно заради работата си забелязваш и най-дребните детайли в интериора? — подметна тя.

— За едно престъпление всичко е важно.

— Каква ободряваща мисъл.

Танър само сви рамена.

— Такива са нещата от живота.

Красиво аранжирани цветя смекчаваха обстановката в иначе строго подреденото помещение. Единственият начин човек да разбере, че се намира в Невада, а не в Калифорния, бяха примигващите процепи на игралните автомати, наредени в няколко ниши. Мъж, чието присъствие не се натрапваше, следеше децата да не изхарчат по тях всичките си джобни пари. Портиерката би могла да играе ролята на Снежанка. Тя наблюдаваше с професионална усмивка и доста хищнически поглед, когато Танър мина покрай нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита, приковала очи в него.

— Дойдохме да се срещнем с мистър Мейсън — намеси се Шей.

— За кого да му предам? — осведоми се жената, без да откъсва поглед от Танър, сякаш виждаше принца на бял кон.

Шей я стрелна с очи.

— Госпожица Таунсенд и неин приятел — отвърна хладно.

О, няма да получиш телефонния му номер. Докато съм тук, той е мой.

Мисълта я стресна. Никога не беше проявявала подобно собственическо отношение към мъж, дори и спрямо онзи, за когото се беше омъжила.

Администраторката отметна дългата си права коса от лицето и се загледа в монитора на компютъра.

— Подранили сте, но ще му съобщя. В момента е на среща. Моля, изчакайте.

— Няма проблем — каза Шей с тон, напомнящ скорпион, който хапе за последен път в живота си.

Жената се обърна, отвори вратата зад гърба си, водеща към няколко офиса, и бързо изчезна. Токчетата й отекваха отчетливо върху дървения под като нокти на разярена котка.

— Все още ли ми се сърдиш за кучето? — притеснено попита Танър.

— Снежанка може да задържи жадните си погледи за себе си.

Той я погледна.

— На това ли се дължаха острите нотки в гласа ти?

— Освен това съм ядосана на един мъж, който с единия си крак е прекрачил прага ми… Но ще го преживея.

Очите му се разшириха, преди да улови лицето й между дланите си.

— В момента си напълно откровена.

— Е, толкова рядко ли се сблъскваш с подобно нещо в работата си? — изстреля тя ядно.

— Не само в работата, а изобщо в живота — отвърна той, като лекичко погали с палец устните й. — Ще бъда също толкова честен с теб. След като баща ми и Лорн се скараха и семейството ми беше принудено да напусне града, се постарах да забравя чичо ми. Той ми даде някакво опрощение, когато дойде на погребението на татко и ми каза да не бъда глупав като него. Но и тогава не се хвърлих с радост в прегръдките му.

— Значи затова сега мразиш и Лорн, и всичко, свързано с Рефюдж?

— Не. Изградих си собствен живот на друго място. Това е. Вчера разбрах, че Лорн не ме е отписал изцяло. И тогава започнаха да ме тормозят въпросите около смъртта му.

— А когато отговориш на всички, отново ще се върнеш към предишния си живот. Разбрах. А дотогава искаш да си прекараш приятно, нали?

Преди да успее да реши как да отговори на това и в каква каша се беше превърнал животът му и тук, и в Лос Анджелис, портиерката се появи. И извести присъствието си със силно потропване на високите си токове.

Все същото — помисли си той. — Не ме бива в общуването с хората. Вероятно това е така, защото общувам повече с трупове.

След администраторката вървеше някакъв мъж.

— Този път — прошепна в ухото му Шей — не се дръж сприхаво като кучи син.

— Просто ще му намекна някои неща, както направих със заместниците — отвърна той със също толкова тих, но категоричен глас.

— Да не би да ви прекъсвам? — обади се Мейсън, като отпрати Снежанка с едно движение на ръката си.

— Съвсем не — отговори Шей. — Благодарим ви, че ни отделихте от времето си.

— Винаги ми е приятно да ви видя — усмихна се мъжът. — Особено когато не е свързано с работата ви за сдружението. Вие въздействате като глътка свеж въздух.

Усмихвайки се учтиво, тя отстъпи крачка встрани, преди той да успее да я целуне по бузата. Никога не си беше падала по подобни фалшиви любезности. И по размяната на целувки.

— Бърн Мейсън, Танър Дейвис, племенник на Лорн — представи ги един на друг тя.

— Очаквах да кажеш внук — подметна мъжът.

— И нямаше да сте първият — подсмихна се Танър, протягайки ръка.

Без да се издава, той преценяваше мъжа отсреща. Тъмната му коса, осеяна с бели нишки, беше пригладена назад от загорялото му лице. Ала тенът му не беше на работник, който се труди под слънцето, нито пък имаше светла лента на челото от постоянното носене на шапка. Не се дължеше на системни занимания с тенис, нито на каране на ски. Имаше вид на човек, прекарващ по-голямата част от времето си на закрито и вероятно беше добил цвета на кожата си с помощта на солариум. Дрехите му бяха шити по поръчка. Изглеждаше и се движеше като човек, който се намира в прекрасна форма и не се оплаква от нищо. Часовникът на ръката му щеше да глътне годишната заплата на Танър.

Обзалагам се, че е започнал кариерата си като пит бос^[1] — мислено отбеляза той. — Има очи на ченге и на негодник.

— Ужасна трагедия — каза Мейсън. — Лорн ще ни липсва около масата за покер, макар да съм убеден, че някои от играчите ще изпитат облекчение. — Наведе се напред и продължи поверително: — Той разгадаваше повечето от тях като пътна карта. Беше един от малкото, с които съм играл, който не си служеше с измама. Никога не се знаеше какво държи, докато не свалеше картите си.

— Е, това е нещо, за което вие определено знаете повече от мен — кимна Танър. — Не съм го виждал от дете. Точно затова Шей ме доведе при вас. Каза ми, че го познавате по-добре от всеки друг. Аз не знам нищо за по-голямата част от живота му.

— Лорн беше неповторим. Елате да идем в офиса ми отзад. Очаквам среща с инвеститори от Норвегия. Невероятно точни хора са, затова не искам да ги карам да чакат. Но докато пристигнат, съм на ваше разположение.

— Оценявам жеста ви — кимна Танър. — Много мило от ваша страна.

Докато Мейсън ги привеждаше през фоайето, Танър даде път на Шей пред себе си като истински джентълмен от големия град.

— Господи, какво ти става? — прошепна смаяно тя.

Той й отправи широка усмивка.

Минаха покрай подранилата тълпа от гости на хотела, връщащи се от басейна към стаите си, за да се преоблекат за вечеря, да потанцуват и да се отдадат на хазарт с незначителни залози.

Танър не изпускаше нищо от случващото се наоколо. Залите за игра на карти бяха разположени от двете страни на пътеката. Основното казино беше съвсем наблизо, ако се съдеше по лекия шум и приглушените разговори, идващи откъм страничната арка. Стаите за хазарт бяха с ниски тавани, изолирани, оборудвани с камери, повечето от които нямаха записващи касети. Няколко играчи гледаха картите си или плахо взимаха жетони от скромните си купчини.

— Значи Лорн беше редовен посетител? — попита Танър.

— Да — отвърна Мейсън. — Винаги се срещахме в залата с щастливия номер седем. Групата, с която обикновено играеше, направи почетна игра в негова памет.

— Звучи ми така, сякаш приемате покера като нещо сериозно — отбеляза Танър. — Ако мога да получа имената им, ще се срещна с тях и ще им благодаря лично.

— Ще помоля портиерката да ги изпрати по електронната поща на Шей, ако това ви устройва.

Тя кимна.

— Да, благодаря. Ние от сдружението полагаме всички усилия да направим престоя на племенника на Лорн в Рефюдж приятен.

— А вие играете ли покер? — поинтересува се Мейсън.

— Не съм от най-добрите — отговори Танър.

Мъжът се засмя.

— Времето, кравите, земята и картите. Тук гледаме много сериозно на тези неща.

— Големи ли са залозите? — заинтересува се Танър.

— Не, но извоюваното право да се хвалиш, е много важно — отвърна мъжът, като смигна на Шей. — Това направо подлудява съпругите.

Тя му се усмихна учтиво.

— И не поражда никакви негативни чувства у загубилите? — продължи да разпитва Танър, без да сваля от него проницателните си очи.

— Не става въпрос за такъв вид игра — обясни Мейсън. — Лорн и момчетата идваха тук да се разтоварят и да изпият по няколко питиета. Времето на отшелниците, както го нарича жена ми. Сигурно съм прекарал голяма част от живота си именно така, защото тя ме напусна преди няколко години.

— Много удобна причина да останете сам — неутрално отбеляза Шей. — Никой не би могъл да каже кой е спечелил повече от покера.

— Трябва да сте били необикновена група играчи, които никога не изпускат нервите си — подметна Танър.

— Ако някой много го стягаше шапката, аз лично го уговарях да си отпочине малко от картите за седмица-две, които да прекара с жена си и децата или с любовницата си. Както и да е. Не ми се е налагало да го правя често. Не повече от един-два пъти.

— А Лорн някога прекрачвал ли е линията на приятелството? — попита Танър.

— Нито веднъж. Може и да беше рязък и груб човек, но нямаше нищо лично срещу никого. Просто си беше такъв. Мъжете, с които играеше карти, му бяха свикнали. Повечето от тях бяха сурови хора — също като него.

Мейсън отвори вратата на офиса си, надникна вътре и направи знак на Танър и Шей да влязат първи. Стаята беше твърде малка за поставеното в средата й бюро, но не беше претрупана. Бюрото беше направено от един-единствен напречно отрязан дънер на бор. Концентричните годишни кръгове създаваха впечатлението, че върху повърхността му е разплискана вода с цвят на кехлибар, бликаща направо от непокътнатата кора.

— Как вкарахте това нещо тук? — изуми се Шей.

— А, вярно, вие никога досега не сте виждали кабинета ми — отбеляза мъжът. — Когато решихме да го обновим, на практика изградих всичко останало около бюрото си.

— И променихте името — допълни Танър.

— О, вие знаете историята на това място?

— Въпреки всички усилия на майка ми, Лорн успя да ми разкаже за „къщичката на джуджетата“ на склона още преди да бях навършил десет години.

Мейсън се разсмя.

— Ех, този Лорн! Никога не ценеше нещата, надхвърлящи пределите на установеното. Много жалко. Земята може да се използва по най-различни начини. И отглеждането на животни е само един от тях, който невинаги е най-удачният, но хората продължават да се придържат към традицията. Което пък е добре. Пържолата е чудесно нещо.

— Без съмнение. Спомням си, че Лорн винаги хапваше по една голяма и сочна в събота, а в неделя ядеше пилешко. Вторникът беше посветен на покера, което означава, че се е хранел навън.

— И доколкото го познавам, никога не измени на този си навик.

— А нещо друго да се е променило в живота му? Как ви се стори при последната игра? — попита Танър.

Мейсън присви вежди иззад масивното си бюро, като че се напъваше да си спомни.

— Тогава закъснях, а той дойде даже след мен… В онази нощ се играеше само на няколко маси, а другите бяха оставени да обслужват бара. Но не мислете, че той веднага се хвана за картите. Отиде направо до бара и започна да се кара с адвоката си.

— Това нещо обичайно ли беше? — поинтересува се Шей.

— Не. Стан Милъртън не беше от редовните играчи. Сега си мисля, че Лорн не беше съвсем трезвен. — Мъжът повдигна рамена. — Случваше се.

— Лорн много ли пиеше? — заинтересува се Танър.

— Доста… Особено ако го боляха колената или се беше вкиснал за нещо. И в двата случая резултатът беше един и същ.

— Значи е бил ядосан — заключи Танър.

Мейсън ги покани да се настанят на столовете до бюрото си.

— При него беше трудно да се каже. Даже когато не играеше карти, винаги беше на ръба. Може да се е дължало на нещо толкова простичко, като това, че е закъснял и всички места са били заети, а той не обичаше да чака. И за да си го изкара на някого, се нахвърли върху адвоката си.

— А чухте ли какво му говори? — предпазливо попита Танър.

— Не подслушвам чужди разговори — отвърна Мейсън.

Телефонът му иззвъня.

— Извинете ме — каза той, заслуша се, потропа с изрядно поддържаните си нокти по дървената повърхност и затвори. — Норвежците са подранили. Съжалявам, но трябва да прекратим срещата… Можете ли да се ориентирате към изхода сами, или да повикам портиера?

— Ще се оправим — увери го Танър и пъргаво се изправи. — Не искаме да отклоняваме хората ви от работата им. Благодаря, че ни приехте.

— Обадете се, ако мога да помогна с нещо — подкани ги домакинът и стисна ръцете им. — Лорн беше добър човек. Шей, за мен винаги е удоволствие да те видя. Трябва да наминаваш по-често.

— Благодаря, че поговори с нас — усмихна се тя. — Зная, колко си зает.

— За теб винаги съм на разположение.

С тези думи Мейсън забързано излезе от стаята, като пътьом приглади сакото и пристегна вратовръзката си.

В настъпилата тишина Шей отправи въпросителен поглед към Танър. Той само повдигна рамена. Нищо в този мъж не беше провокирало подозрения… Или поне нищо, което би могло да бъде свързано със смъртта на Лорн. Мейсън не беше толкова изискан, колкото изглеждаше. Но същото важеше за поне половината от хората, с които се беше срещал.

Двамата се отправиха към изхода. Промъкваха се между друга тълпа деца във фоайето, когато телефонът му завибрира, показвайки, че е получено ново кратко съобщение.

Видя, че е от Брадърс и усети как адреналинът му се покачва…