Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (5)

Пета глава

— Приготвих леглото му — каза Тегън. — Имам специален плюшен Прасчо^[1], който да го накара да се чувства удобно, както и десет пакетчета дъвка с вкус на грозде.

— А, да, защото Гейбриъл обожава дъвка с вкус на грозде — каза Дори.

— Прасетата ядат ли дъвка? — попитах.

— Не, дъвчат я — отговори Тегън. — Имам и одеяло за него, в което да се гуши, както и верижка и сламена постеля. Единственото, което нямам, е кал, в която да се търкаля, но предполагам, че може да се търкаля и в снега, нали така?

Все още мислех за дъвката, но успях да се отърся от мислите си.

— Защо не? — казах. — Тегън, това е толкова страхотно!

Очите й блестяха.

— Ще си имам собствено прасенце. Ще си имам мое, наистина мое прасенце, и то благодарение на всички вас!

Не можех да не се усмихна. Освен че беше невъзможно мила, Тегън притежаваше и нещо друго, което бе неразделна част от нея самата.

Обожаваше прасетата.

Наистина, обожаваше прасетата, затова, щом казваше, че дъвчат дъвка, значи, дъвчеха. Тегън знаеше най-добре от всички.

Стаята й бе светая светих на прасетата, в нея имаше всякакви порцеланови фигурки на прасета, включително от китайски порцелан и издялани от дърво, те просто покриваха цялата повърхност. Всяка Коледа двете с Дори й подарявахме ново прасенце за колекцията. (Двете с Тегън пък подарявахме подаръци на Дорис за Ханука, разбира се. Тази година й поръчахме тениска от онзи страхотен сайт „Рабайс Доутърс“^[2]. Беше бяла с бебешко кукленски черни ръкави и надпис на иврит: ИМАШ ЛИ ДЪРЗОСТ?)

Тегън винаги беше искала истинско прасенце, но родителите й винаги казваха „не“. Всъщност баща й обичаше да се прави на комедиант, затова стандартният му отговор бе да изсумти и да каже: „Когато прасетата се научат да летят, захарче“.

Майка й не я дразнеше така, но също не отстъпваше.

— Тегън, това хубаво малко прасенце, за което си мечтаеш, ще порасне и ще достигне тегло от триста и шейсет килограма — каза Дори.

Разбирах какво искаше да каже. Триста и шейсет килограма — това бе равно на осем момичета като Тегън, всичките едно върху друго. Може би не беше толкова добра идея да имаш домашен любимец, който тежи осем пъти повече от теб.

Но тогава Тегън откри — барабани, моля! — прасенцето, което можете да се събере в чаена чаша. Те са повече от сладки. Миналия месец Тегън показа на мен и Дори уебсайта и ние се дивихме и ахкахме при вида на снимките на съвсем мънички прасенца, които наистина се събираха в чаена чаша. Те израстват до тегло от два килограма и половина, една двайсета от теглото на Тегън, което е много по-добра пропорция от триста и шейсет килограмов шопар.

И така, Тегън разговаря с жената, която отглеждаше прасенцата, после накара и родителите си да говорят с нея. Докато преговорите продължаваха, ние с Дори, на своя глава, също разговаряхме с жената. Когато родителите на Тегън дадоха официалното си съгласие, сделката беше сключена: последното от миниатюрните прасенца беше платено и запазено.

— Вие, момичета! — изписка Тегън, когато й казахме. — Вие сте най-добрите приятелки! Но… какво ще правим, ако родителите ми кажат „не“?

— Трябваше да рискуваме — каза Дори. — Тези миниатюрни прасенца се разпродават бързо.

— Вярно е — додадох. — Буквално излитат от рафтовете.

Дори нададе стон, който ме подтикна към следващото ми действие.

Разперих криле и казах:

— Лети! Лети у дома, малко прасенце!

Бяхме предположили, че Гейбриъл ще е долетял у дома си, така да се каже. Миналата седмица жената бе казала на Тегън, че Гейбриъл е отбит, и Тегън и Дори планираха да отидат с кола до фермата на Нанси и да го вземат. Фермата беше в долината Маги, на около триста и двайсет километра, но лесно можеха да отидат и да се върнат за ден.

Тогава връхлетя бурята. Сбогом, план!

— Но Нанси се обади тази вечер и познайте какво? — каза Тегън. — Пътищата в долината Маги не били толкова лоши, затова тя решила да отиде с кола до Ашвил. Ще посрещне Нова година там. И тъй като Грейстаун й е по пътя, ще се отбие и ще остави Гейбриъл в „Пет Уърлд“. Мога да го взема оттам утре!

— Магазинът за домашни любимци, който е срещу „Старбъкс“? — попитах.

— Защо там? — включи се Дори. — Не може ли да го донесе направо у вас?

— Не, защото второстепенните пътища не са разчистени — обясни Тегън. — Нанси е приятелка със собственика на магазина и той ще й остави ключ. Тя каза, че ще залепи бележка на специалната чанта на Гейбриъл, която е за пренасяне на животни, а на нея ще пише: Не давайте за осиновяване това прасенце, то е на Тегън Шепърд!

— Давайте за осиновяване? — повторих.

— Това е жаргонът на магазина за „продавайте“ — обясни Дори. — И, слава богу, за бележката на Нанси, защото, без съмнение, ще има хиляди хора, които ще влязат в магазина, отчаяно желаещи да си купят прасенце, което се събира в чаена чаша.

— Млъкни — каза Тегън. — Ще отида с кола до града и ще го взема в секундата, в която снегоринът разчисти. — Тя направи жест за молитва. — Моля те, моля те, моля те, нека разчистят нашия квартал рано!

— Мечтай си — каза Дори.

— Хей — казах, защото ми хрумна идея. — Утре аз ще отворя, затова татко ще ми даде експлорера^[3].

Дори сви ръцете си така, че мускулите й да изпъкнат.

— Ади има експлорер! Ади няма нужда от снегорин!

— Дяволски си права — казах. — За разлика от… хм… малката и недотам мощна „Хонда Сивик“.

— Не подценявай „Хонда Сивик“! — запротестира Тегън.

— Ооо, сладката ми, някак ще трябва да подценим „Хонда Сивик“ — каза Дори.

— Както и да е — намесих се. — Ще се радвам да взема Гейбриъл, ако искате.

— Наистина ли? — попита Тегън.

— „Старбъкс“ въобще ще отвори ли? — запита и Дори.

— Човече! — казах. — Нито дъжд, нито сняг, нито суграшица, нито град ще затворят вратите на могъщия „Старбъкс“.

— Човече! — изстреля в отговор Дори. — Това са думите на пощальона от едноименния филм, а не на „Старбъкс“.

— Но за разлика от пощальона, при „Старбъкс“ наистина е така. Ще бъде отворено, гарантирам.

— Ади, там навън има купища сняг, които достигат почти два метра.

— Кристина каза, че ще отворим, значи, ще отворим. — Обърнах се към Тегън. — Така че, да, Тегън, утре доста рано сутринта ще отида с колата до центъра на града и да — мога да взема Гейбриъл.

— Йе! — възкликна Тегън.

— Чакай — каза Дори. — Не забравяш ли нещо?

Сбърчих чело.

— Нейтън Кругъл? — каза тя. — Работи в магазина за домашни любимци и те мрази и в червата си.

Стомахът ми се сви. С целия този разговор за прасенца съвсем бях забравила за Нейтън. Как можах да забравя за Нейтън?

Вирнах брадичка.

— Толкова отрицателно си настроена. Мога напълно да се справя с Нейтън, ако въобще работи утре, а вероятно няма, тъй като най-вероятно е на събиране на почитателите на „Стар Трек“ или нещо подобно.

— Вече си търсиш извинения? — каза Дори.

— Неее. Вече демонстрирам пълната си и абсолютна липса на погълнатост от себе си. Дори Нейтън да е там, става въпрос за Тегън.

Дори изглеждаше изпълнена със съмнения.

Обърнах се към Тегън.

— Ще взема почивката си в девет и ще съм първата, която ще мине през вратите на „Пет Уърлд“, окей? — Отидох с широки крачки до бюрото си, откъснах самозалепваща се бележка и написах с пурпурната си химикалка: Не забравяй прасенцето! После закрачих с маршова стъпка към скрина, извадих тениската си за следващия ден и залепих стикера на нея.

— Щастливи ли сте? — попитах, вдигайки тениската така, че да видят залепената на нея бележка.

— Щастлива съм — отвърна Тегън с усмивка.

— Благодаря ти, Тегън — казах великодушно, като с тона си подсказвах, че Дори би могла да си вземе урок от такава приятелка, на която може да се има доверие. — Обещавам, че няма да те разочаровам.