Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (3)

Трета глава

Последваха ме до бюрото ми, където белият ми макбук весело ме очакваше, като се преструваше, че не е участник в унижението ми. Повърхността му бе украсена със стикери на дебели котки, които трябваше да отстраня след скъсването ми с Джеб, защото той ми ги даде. Но не можах.

Отворих лаптопа и кликнах върху файърфокс браузъра. Отидох в пощата си, след това в папката с изпратени и влязох в позорния имейл. Стомахът ми бе на възел. В графата за тема на имейла пишеше: Кафе мока с мляко?

Дори седна на стола пред бюрото и се сви, за да направи място за Тегън. Натисна бутона на мишката и на екрана се появи имейлът, който бях написала преди два дни, с дата 23 декември:

„Здравей, Джеб. Седя тук уплашена и пиша тези думи. Което е лудост. Как мога да се страхувам да разговарям с ТЕБ? Написах толкова много версии на това писмо и изтрих всичките и вече ми е дошло до гуша от мен и моя мозък. Няма да трия повече.

Макар че има нещо, което ми се иска да можех да изтрия — и ти знаеш какво е. Целувката с Чарли бе най-голямата грешка в живота ми. Съжалявам. Толкова съжалявам. Знам, че ти го повтарям отново и отново, но мога да го повтарям цяла вечност и пак няма да е достатъчно.

Знаеш как е във филмите, когато някой направи нещо наистина глупаво… като например да съгреши зад гърба на приятелката си? После казва: «Това не значеше нищо!». Е, онова, което ти причиних, не беше нищо. Нараних те и няма извинение за онова, което сторих.

Но Чарли е нищо. Дори не искам да говоря за него. Той ми се нахвърли и беше като… сваляне, това е всичко. А ти и аз се бяхме скарали глупаво и имах нужда от нещо, каквото и да е, или просто ми бе писнало и ми беше добре от цялото онова внимание. И не помислих за теб. Мислех само за себе си.

Наистина не ми е забавно да казвам всичко това.

Чувствам се отвратително.

Но всъщност онова, което имам желание да ти кажа, е: прецаках здравата нещата, но научих урока си.

Промених се, Джеб.

Липсваш ми. Обичам те. Ако ми дадеш втора възможност, ще ти отдам цялото си сърце. Знам, че звучи изтъркано, но е вярно.

Помниш ли навечерието на миналата Коледа? Няма значение. Знам, че го помниш. Е, аз не мога да престана да мисля за него. За теб. За нас.

Ела да пиеш кафе мока с мен в навечерието на Коледа, Джеб. В три часа в «Старбъкс», точно като миналата година.

Утре е свободният ми ден, но ще бъда там и ще те чакам, седнала на един от големите пурпурни столове. Можем да поговорим… и надявам се, нещо повече.

Знам, че не заслужавам нищо, но ако ме искаш, твоя съм.

Хохо,

Аз“

Можех да кажа кога Дори свърши с четенето, защото се обърна и ме погледна, прехапала устни. Колкото до Тегън, тя издаде тъжно „ооо“, стана от стола и ме прегърна здраво. Което ме накара да заплача, само че това бе не толкова плач, колкото спазматични пристъпи на ридания, които ме свариха съвсем неподготвена.

— Скъпа! — изплака Тегън.

Избърсах носа си в ръкава си. И конвулсивно си поех дъх.

— Добре — казах и им се усмихнах през сълзи. — По-добре съм.

— Не, не си — възрази Тегън.

— Не, не съм — съгласих се и отново се разплаках. Сълзите ми бяха горещи и солени и си мислех, че разтопяват сърцето ми. Но не. Само го правеха меко по краищата.

Дълбоко поемане на дъх.

Дълбоко поемане на дъх.

Дълбоко, развълнувано поемане на дъх.

— Той отговори ли? — попита Тегън.

— В полунощ — казах. — Не снощи, а в полунощ преди навечерието на Коледа. — Преглътнах, премигнах и отново избърсах носа си. — Проверявах пощата си на всеки час, след като му изпратих съобщението… и нищо. И се чувствах така: Откажи се. Ти прецака нещата и той, разбира се, не отговаря. Но после реших да проверя за последен път, нали разбирате?

Те кимнаха. Всяко момиче на планетата знаеше за само-още-едно-последно проверяване на пощата.

— И? — подпита Дори.

Наведох се над тях и затраках по клавиатурата. На екрана се появи отговорът на Джеб.

Ади… беше написал той и можех да усетя смущението му, което го караше да замълчи в тази точка-точка-точка. Можех да си го представя как мисли и диша, как ръцете му кръжат над клавиатурата. Накрая — или поне така си представях аз — беше написал: Ще видим.

— „Ще видим“? — прочете Дори на глас. — Само това е казал: „Ще видим“?

— Знам. Типично за Джеб.

— Хм — каза Дори.

— Не мисля, че „ще видим“ е лош отговор — каза Тегън.

— Той вероятно не знае какво да каже. Обичаше те толкова много, Ади. Обзалагам се, че когато е получил имейла ти, сърцето му първо се е зареяло в небесата, а после, защото той е Джеб…

— Защото е момче — намеси се Дори.

— … си е казал: Чакай. Внимавай.

— Престани — казах. Беше прекалено болезнено.

— А може би неговото „ще видим“ означава точно това — каза Тегън, без да обърне внимание на думите ми. — Че мисли. Смятам, че това е добре, Ади!

— Тегън… — казах.

Изражението й се промени. От изпълнено с надежда премина през несигурно до тревожно. Очите й се стрелнаха към розовата ми коса.

Дори, която схващаше по-бързо, каза:

— Колко дълго чака в „Старбъкс“?

— Два часа.

Тя посочи косата ми.

— И след това ли…?

— Аха. Във „Фантастичната Сам“ от другата страна на улицата.

— „Фантастичната Сам“? — каза Дори. — След скъсването си отишла да направиш косата си на място, където раздават близалки и балони?

— Не ми дадоха нито близалка, нито балон — отвърнах мрачно. — Канеха се да затварят. Не искаха дори да ми запишат час.

— Не разбирам — каза Дори. — Знаеш ли колко момичета са готови да умрат за косата ти?

— Е, ако са готови да ровят за нея в кошчето за отпадъци, могат да я имат.

— Честно, бих искала косата ми да е розова — заяви Тегън. — И не го казвам просто така.

— Напротив — казах. — Но на кого му пука? Коледа е и аз съм сама…

— Не си сама — заспори Тегън.

— И винаги ще бъда сама…

— Как е възможно да си сама, след като ние сме тук, до теб?

— И Джеб… — Гласът ми затрепери. — Джеб вече не ме обича.

— Не мога да повярвам, че не е дошъл! — каза Тегън. — Това просто не е характерно за Джеб. Дори да не е искал да сте отново заедно, не мислиш ли, че поне щеше да дойде?

— Но защо не иска да бъдем отново заедно? — казах. — Защо?

— Сигурна ли си, че не е някаква грешка? — настоя тя.

— Недей — предупреди я Дори.

— Недей какво? — запита Тегън. Обърна се към мен. — Абсолютно ли си сигурна, че не се е опитал да ти се обади или нещо друго?

Грабнах телефона си от масичката до леглото. Хвърлих й го.

— Виж сама.

Тя отиде на историята на обажданията и прочете имената на глас.

— Аз, Дори, домашен, домашен, домашен отново…

— Това е майка ми, която се опитваше да разбере къде съм, защото ме нямаше прекалено дълго.

Тегън смръщи вежди.

— Осем-нула-четири, пет-пет-пет, три-шест-три-едно? Кой е това?

— Грешен номер — казах. — Отговорих, но отсреща нямаше никого.

Тя натисна един от бутоните и вдигна телефона до ухото си.

— Какво правиш? — запитах.

— Който и да е бил, обаждам му се. А ако Джеб е звънял от нечий чужд телефон?

— Не беше той — казах.

— Осем-нула-четири е кодът на Вирджиния — каза Дори.

— Да не би Джеб да е предприел загадъчно пътуване до Вирджиния?

— Не — отвърнах. Тегън бе тази, която се хващаше за сламка, не аз. И все пак, когато тя вдигна пръст, сърцето ми се разтуптя.

— Хм, здравейте — каза Тегън. — Мога ли да запитам кой се обажда?

— Ти се обаждаш, глупачке — каза Дори.

Тегън се изчерви.

— Съжалявам — каза в микрофона на телефона. — Искам да кажа, хм, мога ли да запитам с кого разговарям?

Дори изчака около половин секунда.

— Е? Кой е?

Тегън махна с ръка, с което искаше да каже: Тихо, пречите ми.

— Аз? — каза на загадъчния човек в другия край на линията. — Не, защото това е лудост. И ако аз бях хвърлила мобилния си телефон в преспа, защо…

Тегън се отдръпна назад и сега държеше телефона на сантиметри от ухото си. От слушалката се чуха тънички гласчета, които много приличаха на тези на Алвин и катеричоците^[1].

— На колко сте години? — попита Тегън. — И, хей, престанете да си подавате телефона. Всичко, което искам да знам… Извинете ме, може ли да се върнем… — Челюстта й увисна.

— Не! Абсолютно не. Сега затварям и мисля, че вие трябва да отидете да си играете на люлките.

Тя затвори телефона.

— Можете ли да повярвате? — обърна се с възмущение към мен и Дори. — Те са на осем — осем! — а искат да им кажа как се целува момче по френски. Имат сериозна нужда от депрограмиране!

Двете с Дори се спогледахме. Тя се обърна към Тегън и каза:

— На Ади се е обадило осемгодишно момиче?

— Не е било само едно. А цяла банда и всичките викат и крещят. — Поклати глава. — Надявам се, че не сме били така досадни на тяхната възраст.

— Тегън? — каза Дори. — Не ни даваш много подробности, скъпа. Разбра ли защо тази банда осемгодишни са се обадили на Ади?

— О! Съжалявам. Хм, не мисля, че са били те, тъй като телефонът всъщност не е техен. Казаха, че са го намерили преди няколко часа, след като някакво момиче го захвърлило в преспа сняг.

— Повтори? — помоли Дори.

Дланите ме сърбяха. Не ми харесваше тази работа с момичетата.

— Да, моля те, кажи ни за какво, по дяволите, говориш.

— Е — каза Тегън, — не съм убедена, че знаеха за какво говорят, но казаха, че момичето…

— Момичето, което захвърлило телефона? — прекъсна я Дори.

— Точно така. То било с едно момче и били влюбенииии, за което знаели, защото видели момчето да „целува сочно“ момичето. И после ме помолиха да ги науча на френска целувка!

— Не можеш да научиш някого да се целува така по телефона — каза Дори.

— Освен това, те са на осем! Бебета! Няма нужда да се целуват по френски, точка. И „целуна я сочно“? Ама моля ви се?!

— Хм, Тегън? — казах. — Момчето Джеб ли е било?

Веселостта я напусна. Видях как изражението й се промени. Тя прехапа устна, отвори отново телефона ми и натисна бутона за повторно набиране.

— Не съм тук, за да си бъбрим — каза веднага. Отдалечи телефона от главата си, трепна, после отново го приближи. — Не! Ш-ш-ш! Имам един въпрос, само един въпрос. Момчето, което е било с момичето… как изглеждаше?

Гласчетата на катеричоците зазвъняха от телефона, но не можех да различа думите. Гледах лицето на Тегън и гризях нокътя на палеца си.

— Аха, добре — каза Тегън. — Така ли? О, толкова е мило!

— Тегън — процедих през стиснати зъби.

— Трябва да затварям, чао — каза Тегън и рязко затвори телефона. Обърна се към мен. — Съвсем определено не е бил Джеб, защото е имал къдрава коса. И така… йей! Случаят е решен!

— Какво те накара да кажеш: „О, толкова е мило“? — попита Дори.

— Казаха, че след като целунало момичето, което е захвърлило телефона, момчето изиграло онзи страхотен танц на щастието, вдигнало юмруци във въздуха и извикало: „Джубили!“.

Дори се отдръпна и направи изражение, което казваше: Добре, това е странно.

— Какво? — каза Тегън. — Не искаш ли някое момче да извика „Празненство!“, след като те е целунало?

— Може би току-що са яли десерт — казах.

Те двете ме погледнаха.

Аз ги гледах в отговор. Обърнах ръцете си с дланите нагоре, сякаш казвах: Хайде, момичета.

— С череши? Празничен сладкиш с череши?

Дори се обърна отново към Тегън.

— Не — каза тя. — Не искам някакво момче да вика „празненство“ за моята черешка.

Тегън се закикоти, после, като видя, че аз не се смея, спря.

— Но не е бил Джеб — повтори. — Това не е ли хубаво?

Не отвърнах. Не исках Джеб да целува непознати момичета във Вирджиния, но ако осемгодишните от патрула по целувките имаха новини за Джеб — е, щях да се радвам да ги чуя. Да кажем само, че момчето, което са видели, не е имало къдрава коса и вместо да целува някакво момиче, е било… заключено в преносима тоалетна. Ако патрулът по целувките беше казал на Тегън това, то тогава — да, новините щяха да са добри, защото щяха да означават, че Джеб има извинение, задето не се е срещнал с мен.

Не че исках Джеб да е заключен в преносима тоалетна… очевидно.

— Ади? Добре ли си? — попита Тегън.

— Вярваш ли в магията на Коледа? — запитах на свой ред аз.

— Ха? — възкликна тя.

— Не вярвам, защото съм еврейка — каза Дори.

— Да, знам — казах. — Няма значение, просто се държа като глупачка.

Тегън погледна Дори.

— А вярваш ли в магията на Ханука?

— Какво?

— Или… Знам! Ангели! — каза Тегън. — Вярваш ли в ангелите?

Сега и двете с Дорис я гледахме втренчено.

— Ти повдигна въпроса — каза ми Тегън. — Магията на Коледа, магията на Ханука, магията на сезона на празниците… — Протегна ръце напред с дланите нагоре, като че ли отговорът бе очевиден: Ангели.

Дори изсумтя. Не и аз обаче, защото, предполагам, може би натам се бе запътило самотното ми сърце, макар да не исках да изрека думата.

— Миналата година в навечерието на Коледа, след като Джеб ме целуна в „Старбъкс“, дойде у дома и гледа „Животът е прекрасен“^[2] с мен, мама, татко и Крис — казах.

— Гледала съм този филм — каза Дори. — Джими Стюарт едва не скача от моста, защото е толкова разочарован от живота…

Тегън ме посочи.

— И ангел му помогна да реши да не скача. Да.

— Всъщност той още не беше ангел — каза Дори. — Спасяването на Джими Стюарт бе изпитанието, за да стане ангел. Трябваше да накара Джими Стюарт да разбере, че животът му си струва да се живее.

— И той го направи, всичко бе добре и ангелът получи крилете си! — завърши Тегън. — Помня. Това беше накрая и онова сребърно звънче на коледното дърво, което изведнъж зазвъня дзън-дзън-дзън, без никой да го докосва.

Дори се засмя.

— Дзън-дзън-дзън? Тегън, убиваш ме.

— А малкото момиченце на Джими Стюарт каза: „Учителите казват, че всеки път, когато звъни звънче, ангел получава крилете си“. — Продължи Тегън и въздъхна щастливо.

Дори обърна стола пред компютъра и двете с Тегън сега бяха с лице към мен. Тегън за малко изгуби равновесие, но сграбчи страничната облегалка на стола и се намести.

— Магията на Коледа, магията на Ханука, „Животът е прекрасен“ — каза ми Дори и повдигна вежди. — Ще свържеш ли нещата за нас?

— Не забравяй ангелите — каза Тегън.

Седнах на ръба на леглото.

— Знам, че направих нещо ужасно, и знам, че наистина, наистина, наистина нараних Джеб. Но съжалявам. Нима това нищо не означава?

— Разбира се, че означава — каза Тегън със съчувствие.

В гърлото ми се оформи буца. Не се осмелявах да погледна Дори, защото знаех, че ще извие очи към тавана.

— Е, ако е вярно — изведнъж ми стана трудно да говоря, — къде тогава е, моят ангел?