Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (2)

Втора глава

Нещо изсвистя покрай перваза на прозореца ми и нахълта без покана в самосъжалението ми. Трябваше ми минута, за да се върна в реалността. Чу се второ изсвистяване, проточих врат и видях дебело облечената Тегън и още по-дебело облечената Дори да стоят на върха на пряспа сняг. Махаха ми с облечените си в ръкавици ръце, а Дори ми извика да изляза, но гласът й бе приглушен от стъклото на прозореца.

Станах от леглото и странната лекота на главата ми ми напомни за катастрофата с косата ми. Неприятно. Огледах се, грабнах одеялото от леглото си и го наметнах като качулка. Като го държах под брадичката си, отидох до прозореца и го вдигнах.

— Довлечи задника си на дансинга! — извика Дори и гласът й изведнъж прозвуча много по-силно.

— Това не е дансинг — казах. — А сняг. Студен, замръзнал сняг.

— Толкова е красиво — каза Тегън. — Ела да видиш. — Млъкна и ме изгледа въпросително изпод вълнената си шапка на райета. — Ади? Защо имаш одеяло на главата си?

— Ъ-ъ-ъ — казах и махнах с ръка. — Вървете си у дома. Аз съм нещастница. И ще ви разваля настроението.

— О, дори не се опитвай — каза Дори. — Веществено доказателство А: Ти се обади и каза, че преживяваш криза. Веществено доказателство Б: Ние сме тук. А сега слез долу и се порадвай на това великолепие на природата.

— Ще пропусна.

— Ще се развеселиш, кълна се.

— Невъзможно. Съжалявам.

Тя изви очи към небето.

— Такова си бебе. Хайде, Тегън.

Закрачиха напред, като повдигаха краката си високо, скриха се от погледа ми и след няколко секунди звънна звънецът на входната врата. В спалнята пооправих одеялото върху главата си така, че да заприлича повече на тюрбан. Седнах на ръба на леглото и се престорих, че съм скитащ се през пустинята номад с изненадващо зелени очи и тъжно изражение. Все пак знаех всичко за тъгата.

Откъм коридора долетяха гласовете на родителите ми: „Весела Коледа! Момичета, извървели сте целия този път в снега?“. А Дори и Тегън, каква досада, избраха да отговорят. Щастливите им гласове бъбреха весело коледни пожелания и влошаваха настроението ми все повече и повече, докато накрая ми се прииска да изкрещя: „Хей! Момичета! Дошли сте да успокоите злочестата душа? Тя е тук горе!“.

Най-после два чифта крака, обути в дълги чорапи, изтичаха нагоре по стълбите. Дори нахълта първа.

— Ху — каза, повдигна косата от врата си и си повя с ръка.

— Ако не седна, ще бумна.

Дори обожаваше да казва: „Ще бумна“. Тази бе нейната често употребявана фраза; означаваше, че ще експлодира. Също така обожаваше газираната напитка с вкус и аромат на череша, както и коледните гевреци, и се преструваше, че е от „прародината“, което, предполагам, е там, където евреите са живеели преди идването си в Америка. Смяташе еврейския си произход за много важен и отиваше толкова далеч, че наричаше страхотната си къдрава коса „еврейска грива“. Което ме шокира първия път, когато го каза, а после ме накара да се засмея. С няколко думи, такава бе Дори.

Със зачервени бузи Тегън влезе след Дори.

— О, боже мой, цялата съм изпотена — каза и съблече фланеления пуловер с копчета от горе до долу, който носеше върху тениската си. — Идването дотук едва не ме уби.

— На мен ли го казваш — каза Дори. — Изминах осем хиляди километра от моята къща до твоята!

— И с това искаш да кажеш… шестстотин метра? — запита Тегън. Обърна се към мен. — Мислиш ли, че от къщата на Дорис до нас са шестстотин метра?

Изгледах я непоколебимо. Не бяхме тук да обсъждаме скучната тема за разстоянието между къщите им.

— И така, какво прави това одеяло на главата ти? — запита Дори, отпускайки се до мен.

— Нищо — отвърнах, защото се оказа, че не искам да обсъждам и тази тема. — Студено ми е.

— Аха, разбира се. — Тя свали одеялото от главата ми и издаде звук на потиснат ужас. — Ой! Какво си направила?

— Господи, благодаря — казах кисело. — Лоша си колкото майка ми.

— Уха! — възкликна Тегън. — Искам да кажа… уха.

— Предполагам, че това е кризата ти? — запита Дори.

— Всъщност… не.

— Сигурна ли си?

— Дори! — Тегън я удари силно. — Хубаво е, Ади. Много смело.

Дори изсумтя.

— Добре ли е, щом някой казва, че прическата ти е смела? Сигурно много искаш да се върнеш и да поискаш парите си обратно.

— Махай се — казах. И я побутнах с краката си.

— Хей!

— Държиш се лошо с мен в момент на нужда, така че вече не си добре дошла на леглото. — Приложих малко сила и тя падна на пода.

— Мисля, че ми счупи опашката — оплака се тя.

— Ако опашката ти е счупена, ще трябва да сядаш върху надуваема поничка.

— Няма да седна върху надуваема поничка.

— Само казвам.

— Аз не се държа лошо с теб в момент на нужда — прекъсна ни Тегън. Кимна към леглото. — Може ли?

— Предполагам.

Тегън седна на мястото на Дори, а аз се протегнах и поставих глава в скута й. Тя ме погали по косата, отначало предпазливо, а после по-уверено.

— И така… какво има? — попита.

Не отговорих. Исках да им кажа, но в същото време и не исках. Забравете за косата ми — истинската криза бе толкова по-лоша, че не знаех как да говоря за това, без да избухна в сълзи.

— О, не! — каза Дори. Лицето й изобразяваше като огледало чувствата, които вероятно тя виждаше на моето. — О, за бога!

Ръката на Тегън замръзна.

— Да не се е случило нещо с Джеб?

Кимнах.

— Видя ли го? — попита Дорис.

Поклатих глава.

— Говори ли с него?

Отново поклатих глава.

Погледът на Дори се изви нагоре и усетих как нещо преминава между нея и Тегън. Тегън ме побутна по рамото, за да ме накара да седна.

— Ади, просто ни кажи — каза.

— Толкова съм глупава — прошепнах.

Тегън сложи ръка на бедрото ми, с което казваше: Ние сме тук. Всичко е наред. Дори се наведе напред и постави брадичка върху коляното ми.

— Някога… — подтикна ме да говоря.

— Някога двамата с Джеб бяхме все още заедно — казах нещастно. — Аз го обичах и той ме обичаше. А после аз прецаках всичко.

— Чарли — каза Дори.

— Знаем — каза Тегън и ме потупа успокоително няколко пъти. — Но това стана преди седмица. Каква е новата криза?

— Освен косата ти — каза Дори.

Чакаха ме да отговоря.

Почакаха още малко.

— Написах имейл на Джеб — признах.

— Не — каза Дори. Заудря чело в коляното ми, бам-бам-бам.

— Мислех, че ще му дадеш време да се излекува — каза Тегън. — Каза, че най-доброто, което можеш да направиш, е да стоиш настрани, дори да ти е супер трудно. Помниш ли?

Свих безпомощно рамене.

— Не искам още повече да ти развалям настроението, но мислех, че Джеб излиза с Брена сега — каза Дори.

Изгледах я втренчено.

— Искам да кажа… не, разбира се, че не — поправи се тя. — Все пак мина само седмица. Но тя го преследва, нали? И доколкото знаем, не може да се каже, че той я отблъсква.

— Лоша Брена — казах. — Мразя Брена.

— Мислех, че Брена се е събрала отново с Чарли — вметна Тегън.

— Разбира се, че мразим Брена — каза ми Дори. — Но не за това говорим. — Тя се обърна към Тегън. — Искахме да се събере отново с Чарли, но не стана така.

— О! — възкликна Тегън. Все още изглеждаше смутена.

Въздъхнах.

— Помните ли как се хвалеше Брена в деня преди началото на зимната ваканция? Как непрекъснато повтаряше, че ще се вижда с Джеб през ваканцията?

— Мислех, че според нас тя се опитваше да накара Чарли да ревнува — каза Тегън.

— Така мислехме — каза Дори, — но все пак. Ако са имали планове…

— Ах — възкликна Тегън. — Схванах. Джеб не е от момчетата, които правят планове, не и ако не е сериозен.

— Не искам Джеб да има планове по отношение на когото и да било — и особено на Брена. — Смръщих вежди. — Бяла лъжкиня със сплъстени коси.

Дори издиша през носа си.

— Ади, мога ли да ти кажа нещо, което няма да искаш да чуеш?

— Бих предпочела да не го правиш.

— И бездруго ще ти каже — каза Тегън.

— Знам — отговорих. — Казвам само, че бих предпочела да не го прави.

— Заради празниците е — каза Дори. — Празниците карат хората да се чувстват самотни.

— Не съм самотна заради това! — възразих.

— Напротив. Празниците засилват нуждите ни както нищо друго, а за теб е още по-трудно, защото това щеше да е годишнината ви с Джеб. Права ли съм?

— Вчера — признах. — В навечерието на Коледа.

— О, Ади — каза Тегън.

— Мислиш ли, че двойките по целия свят се събират в навечерието на Коледа? — запитах, задавайки си този въпрос за първи път. — Защото всичко е… коледно и вълшебно, само дето не е и всичко е така тягостно?

— Имейлът, който си му изпратила… — каза Дори с тон, който ни напомняше да не се отвличаме от темата, — … беше ли пожелание за Весела Коледа, или нещо подобно?

— Не точно.

— Какво тогава пишеше в него?

Поклатих глава.

— Прекалено е болезнено.

— Просто ни кажи — подкани ме Тегън.

Станах от леглото.

— Не, не-е-е. Но ще го извадя на екрана. Можете и сами да го прочетете.