Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (16)

Шестнайсета глава

Гейбриъл притискаше зурлата си към палтото ми, докато аз газех в снега по алеята. Искаше ми се микробусът на „Сребристите маратонки“ да се появи като по чудо отнякъде и да ме вземе, макар да бях на шестнайсет, а не на седемдесет и шест. Въпреки че поне можех да си проправям път сред тези купчини сняг. Ако бях на седемдесет и шест? Нямаше начин.

Гейбриъл започна да се извива в ръцете ми.

— Дръж се, малко момче. Няма да е още дълго — казах му.

На половината път до „Старбъкс“ видях „Хондата Сивик“ на Тегън да спира на светофара на две пресечки по-нататък. Господи, щеше да е тук след две минути! Закрачих по-бързо, защото исках да вляза вътре, преди тя да е пристигнала. Исках да оставя Гейбриъл в чаша за чай — или в такава за кафе, — защото нямаше ли това да е най-сладкото нещо на света?

Отворих вратата с хълбок и Кристина вдигна поглед от кафемашината. Другото момиче, което приготвяше кафето Джойс, не се виждаше никъде.

— Най-после! — извика Кристина. — Може ли да вземеш поръчката на онези там?

Посочи застаналите до барплота момче и момиче и аз се сепнах.

— Стюарт! — възкликнах, защото това бе Стюарт Уайнтраб от двойката Стюарт и Клоуи. Само че момичето, с което беше, не бе Клоуи; всъщност тя бе нейна противоположност с късата си коса и хубавите малки очила във формата на котешки очи. Усмихна ми се срамежливо и сърцето ми омекна, защото изглеждаше мила, държеше Стюарт за ръката и не носеше яркочервено червило. Не приличаше на момиче, което се отдава на мръснишка любов в тоалетната с момчета, които не са нейни приятели.

— Здравей, Ади — каза Стюарт. — Подстригала си се.

Вдигнах ръка към главата си, докато с другата държах здраво Гейбриъл, който се опитваше да се измъкне изпод палтото ми.

— А, да. — Посочих с брадичка момичето, с което беше. — Коя е тя?

Въпросът вероятно прозвуча рязко, но, за бога, Стюарт Уайнтраб не само беше без Клоуи, но беше и без тъжните си очи! Искам да кажа, очите му все още си бяха там, но бяха щастливи. Щастието го караше да изглежда суперпривлекателен.

Да, Стюарт — помислих си. — Да, все пак стават коледни чудеса.

Стюарт се усмихна широко на момичето и каза:

— Това е Джубили. Джубили, това е Ади. Тя ходи в същото училище като мен.

Аууу — помислих си отново. — Колко очарователно е, че ходи с момиче, което носи името на вкусен коледен десерт. Колко очарователно, че е получил вкусния си коледен десерт… въпреки че беше евреин… и както и да е.

— Благодаря — каза Джубили на Стюарт и се изчерви. А към мен додаде: — Странно име. Знам. Не съм стриптийзьорка, уверявам те.

— Ъ-ъ… добре — отвърнах.

— Можеш да ме наричаш Джули — каза тя.

— Не, Джубили ми харесва — казах. Щом произнесох името й на глас, си спомних нещо. Тегън… осемгодишните момиченца… някакво момче, което не било Джеб и вдигнало юмрук във въздуха…

— Вероятно можеш да вземеш поръчките им? — напомни ми Кристина и изби всякакви мисли от главата ми.

О, добре. Стюарт беше с прекрасно момиче на име Джубили и тя не беше стриптийзьорка. Само това имаше значение.

— Като например сега? — каза Кристина.

— Ъ… да! — казах с ентусиазъм. Може би с прекален ентусиазъм. — Само след секунда. Трябва да свърша нещо дребно.

— Ади — предупреди ме Кристина.

Вдясно от мен Тобин се размърда в пурпурния стол. Дали не се беше събудил току-що? Премигна и се обърна към мен.

— О! Името ти е Ади?

— Ъм, да, това съм аз, Ади — казах, като си мислех: Виждаш ли? Знаех си, че не знаеш името ми. Скрих Гейбриъл под палтото си, а той издаде смешен звук, който звучеше като уийп.

— А сега само ще изтичам до задната стаичка…

Гейбриъл отново нададе онзи смешен звук. По-високо.

— Ади — каза Кристина с глас, който подсказваше, че се опитва да остане спокойна. — Какво криеш под палтото си?

— Адстър! — каза Чарли откъм бара. — Ще ми поднесеш ли онзи чай? — Усмихна се и разбрах защо, като видях момичето, което беше прегърнал. О, мили боже, тук започваше да прилича на Централна гара „Коледно чудо“.

— Здравей, Ади — каза злата Брена. — Хубава коса. — Може би се подсмихваше подигравателно, но не бях сигурна, защото не изглеждаше така зла, както я помнех. Днес беше по-скоро сияеща, отколкото груба и саркастична. Може би заради ръката на Чарли?

— Сериозно — каза Тобин. — Името ти е Ади? — Побутна Анджи, която се събуди и потърка носа си. — Тя се казва Ади. — Каза й. — Мислиш ли, че е същата Ади?

— Същата Ади? — запитах. Какви ги говореше? Исках да помоля за подробности, но вниманието ми бе привлечено от колата на Тегън, която влизаше в паркинга. До нея седеше Дори, стискаше я за рамото и съсредоточено й говореше нещо. Можех само да си представя какво казваше. Вероятно нещо като: А сега помни, че говорим за Ади. Много е вероятно да преживява някаква криза и все пак да не е взела Гейбриъл.

— Аделин — каза Кристина. — Това не е… прасенце, нали?

Сведох поглед и забелязах главата на Гейбриъл да наднича над ципа ми. Той отново издаде звука уийп и се огледа.

— Е — казах гордо, тъй като бях изтървала прасето от палтото, така да се каже^[1]. Потърках ушите на Гейбриъл. — Това не е каквото и да е прасенце, а такова, което се събира в чаена чаша. Много рядко.

Джубили погледна Стюарт и се усмихна.

— Живееш в град, където хората разнасят прасенца с размерите на елфи? — каза му тя. — А аз си мислех, че моят живот е странен.

— Не с размерите на елфи, а на чаена чаша — казах. — И като говорим за това, имам нужда от една от празничните чаши. Става ли, Кристина? Можеш да я приспаднеш от заплатата ми. — Тръгнах към витрината, но Тобин ме спря, сграбчвайки ме за лакътя.

— Ти ли си Ади, която излиза с Джеб Тейлър? — попита.

Това ме стъписа. Тобин не знаеше името ми, но знаеше, че излизам с Джеб?

— Аз съм… добре, хм… — Преглътнах. — Защо?

— Защото Джеб ми поръча да ти предам нещо. По дяволите, съвсем оплетох конците.

Сърцето ми биеше силно в гърдите.

— Имаш съобщение за мен? Какво е то?

Тобин се обърна към Анджи.

— Такъв съм идиот. Защо не ми напомни?

Тя се усмихна сънено.

— Че си идиот? Добре: ти си идиот.

— О, това е страхотно, благодаря — каза той, а тя се изкикоти.

— Съобщението? — успях да кажа.

— Точно така! — отвърна той. Вниманието му отново бе насочено към мен. — Съобщението е, че са го забавили.

— Мажоретките — беше приносът на Анджи.

— Извинете?

— Мажоретки? — каза Джубили като обезумяла. Двамата със Стюарт се приближиха до нас. — О, мили боже, мажоретки!

— Мажоретките са били във влака с него, само че влакът заседнал — каза Тобин.

— Аз бях в онзи влак! — извика Джубили. Стюарт се засмя така, както човек се смее, когато този, с когото е, се държи едновременно като глупак и луд. — Джеб ли каза? Дадох му приготвената в микровълнова фурна пица!

— Дала си на Джеб… какво? — запитах.

— Заради бурята? — попита Чарли.

Обърнах се към него като замаяна.

— Защо ще дава на Джеб приготвена в микровълнова фурна пица заради бурята?

— Човече, не! — отвърна той. Скочи от стола си и дръпна Брена със себе си. И те дойдоха при нас до пурпурните столове. — Исках да кажа, че влакът е заседнал заради бурята, задръстенячке.

При думата ЗАДРЪСТЕНЯЧКЕ Тобин потръпна и погледна Чарли така, сякаш беше видял призрак. После се отърси и каза:

— Ъ, да. Точно така. После мажоретките отвлекли Джеб, защото имали нужди.

Чарли се засмя.

— Точно така.

— Не такива нужди — намеси се Анджи.

— Да — каза Брена. И смушка Чарли в ребрата.

— Какви нужди? — попитах. Виеше ми се леко свят. Подсъзнателно долових, че някъде се затръшна врата на кола, а после и втора. С периферното си зрение видях Тегън и Дори да бързат към кафенето.

— Ха — каза Тобин и доби онзи вид, който вече започвах да познавам и който подсказваше, че не се очаква отговор.

— Е… имали още? — попитах, опитвайки друга стратегия.

— Още какво? — каза Тобин.

— Съобщения от Джеб!

— О! — рече Тобин. — Да! Да, има! — Беше стиснал челюст, но след няколко секунди се отпусна. — Ах, по дяволите!

Анджи ме съжали. Изражението й се промени и от лекомислено то стана мило.

— Той каза, че идва — каза тя. — И още, че знаеш какво означава това.

Сърцето ми спря и веселата глъчка в „Старбъкс“ утихна. Сякаш някой бе натиснал бутона за изключване на звука на външния свят или може би онова, което ставаше в мен, удавяше всичко друго. Казал е, че идва? Джеб идва?

До съзнанието ми стигна звънът на звънче и в обърканото ми състояние изплува неканената мисъл: Всеки път, когато звънне звънче, ангел получава крилете си. После нахлу студен въздух и ме върна в реалността и осъзнах, че звънът е дошъл откъм звънчето на вратата.

— Ади, ти си тук! — извика Дори и тръгна към мен с яркочервена шапка на главата.

Тегън до нея сияеше.

— И той е тук! Видяхме го още от паркинга!

— Аз го видях — каза Дори. — Изглежда така, сякаш е бил навън дни наред, така че се приготви. За да бъдем напълно откровени, това, което ми идва наум, е Голямата стъпка^[2]. Но…

Тя млъкна, защото забеляза Стюарт и Джубили.

— Стюарт с момиче — прошепна с глас, който бе достатъчно силен да събори къща.

— Знам! — прошепнах в отговор. Усмихнах се на Стюарт и Джубили, а те и двамата станаха яркочервени като шапката на Дори.

— Здравей, Дори — каза Стюарт. — Здравей, Тегън. — Прегърна Джубили и я потупа по рамото, наполовина нервно, наполовина с недвусмислена нежност.

— Гейбриъл! — изпищя Тегън. Втурна се и взе Гейбриъл от ръцете ми, което бе добре, защото мускулите ми бяха омекнали. Цялото ми тяло бе омекнало, защото звънчето на вратата отново звънеше и влизаше Джеб и той бе абсолютно рошав и раздърпан и в мен се надигнаха ридания, а и смях също, защото той наистина изглеждаше като Голямата стъпка с разбърканата си коса, обрулените от вятъра бузи и наболата брада по здравата му челюст.

Тъмните му очи се стрелкаха от човек на човек, после се спряха на мен. Приближи се и ме взе в ръцете си, а аз го прегърнах с цялото си същество. Всяка частица от мен пееше.

— О, човече, Ади, последните няколко дни бяха истинска лудница — прошепна в ухото ми.

— Така ли? — казах, потапяйки се във великолепното чувство за силата и истинността му тук и сега.

— Първо влакът заседна. После там бяха онези мажоретки и всички се озовахме в „Уофъл Хаус“ и те непрекъснато ме караха да им помагам с техните повдигания…

— Техните повдигания? — Отдръпнах се леко назад, за да виждам лицето му, но продължавах да го прегръщам.

— И всяка от тях бе оставила телефона си във влака, за да може да се концентрира върху духа или нещо подобно. Опитах се да се обадя от телефона в „Уофъл Хаус“, но управителят даде ясно да се разбере, че: „Съжалявам, няма начин. Кризисно положение, човече“.

— О! — каза Тобин и се сви.

— Виждаш ли какво става, когато момчетата са обсебени от мажоретките? — попита Анджи.

— Макар че не е справедливо да изпитваш предразсъдъци към всички мажоретки — каза Джубили. Само към онези, чиито имена се римуват със showy^[3]. Нали така, Стюарт?

Стюарт изглеждаше развеселен.

Джубили махна на Джеб.

— Здравей, Джеб.

— Джули — каза Джеб. — Какво правиш тук?

— Името й не е Джули, а Джубили — прошепнах услужливо.

— Джубили? — повтори Джеб. — Уха!

— Не — каза Кристина и ние всички се обърнахме и я погледнахме. — Аз съм тази, която трябва да каже уха!… и го казвам сега, окей?

Никой не отговори, затова накрая казах:

— Ъ, окей. Но хайде, името не е чак толкова странно.

Тя имаше измъчен вид.

— Ади — започна тя, — имам нужда веднага да ми кажеш: Внесе ли прасенце в кафенето ми?

Ооооох, точно така!

— Той наистина е сладко прасенце — казах. — Това брои ли се?

Кристина посочи вратата.

— Прасенцето трябва да си върви. Веднага.

— Добре, добре — отвърнах. — Само трябва да дам на Тегън чаша, в която да го сложи.

— Мислиш ли, че Флоби някога ще се събере в чаша? — Стюарт тихо попита Джубили.

— Съжалявам, какво е това? — недоумявах.

Кикотейки се, Джубили сръга Стюарт с лакът и каза:

— Не обръщай внимание. Моля те.

Дори се приближи до мен.

— Справи се добре, Ади — каза. — Съмнявах се в теб, но не е трябвало и… е, справи се добре.

— Благодаря — отговорих.

— Ало? — каза Кристина. — Чу ли ме някой, когато казах, че прасето трябва да си върви?

— Някой има нужда от опреснителен курс по обслужване на клиентите — каза Тобин.

— Може би Дон-Кун е в състояние да помогне? — предложи Ади.

Кристина гледаше гневно и Тегън пристъпи назад към вратата.

— Тръгвам си, тръгвам си!

— Чакай! — казах. Пуснах за малко Джеб, колкото да взема чаша във формата на снежинка от рафта и я подадох на Тегън. — За Гейбриъл.

— Ако регионалният мениджър се отбие, уволнена съм — каза Кристина безнадеждно. — Прасенцата не са част от политиката на „Старбъкс“.

— Това е за теб, сладкият ми — каза Тегън и наклони Гейбриъл така, че да се плъзне в чашата. Той подраска малко, но после като че ли разбра, че тя отговаря точно на по размерите му, и се настани. Седна на задните си крака и изквича, а всички ние възкликнахме с едно колективно аууууууу. Дори Кристина.

— Отлично — каза Дори. — А сега по-добре да вървим, преди Кристина да е бумнала.

Усмихнах се на Джеб и той ми се усмихна в отговор. Погледът му се спря на косата ми и той повдигна вежди.

— Хей — каза, — променила си косата си.

— О, да! — отвърнах. Струваше ми се преди цяла вечност. Онова русокосо, допускащо глупави грешки момиче, което прекара Коледа в самосъжаление, наистина ли бях аз?

— Добре изглежда — каза той. Потърка кичур между палеца и показалеца си. Пръстите му се плъзнаха надолу и кокалчетата му погалиха бузата ми. — Искам те, Ади! — Прошепна и лицето ми пламна. Искрен ли беше? Че ме иска точно тук, в „Старбъкс“?

После осъзнах какво има предвид. Отговаряше на имейла ми, на онази част, в която казвах: Ако ме искаш, твоя съм.

Бузите ми останаха стоплени и се радвах, че никой в кафенето не притежава свръхсетивни възприятия, защото това беше класически пример за погрешно тълкуване на погълнатост от себе си. Но дори да притежаваха свръхсетивни възприятия — а и как бездруго щях да разбера? — със сигурност това тук не беше криза.

Изправих се на пръсти и обвих ръце около врата на Джеб.

— Сега ще те целуна — предупредих го, защото знаех какво мисли по въпроса за проява на чувствата на обществено място.

— Не — каза той нежно, но твърдо. — Аз ще те целуна.

Устните му докоснаха моите и звън изпълни главата ми, сладък, сребрист и чист. Вероятно бе звънчето на вратата, което известяваше тръгването на Дори и Тегън. Но бях прекалено заета, за да проверя.