Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (14)

Четиринайсета глава

Кристина? Не беше възможност. Тази сутрин приятелят й я беше оставил както обикновено. Джойс, барманката, чиято смяна току-що бе започнала, също беше без кола.

Джойс идваше на работа пеш, независимо какво беше времето, и носеше един от онези персонални педометри, с който измерваше колко крачки е направила.

Хмм, хмм, хмм. Нито Дори, нито Тегън, защото (а) тяхната улица още не беше разчистена от снегорина (така се надявах), и (б) нямаше начин да им кажа защо имам нужда от кола.

Нито Брена, боже опази! Ако я помолех да ме закара до южния край на града, щеше да поеме на север просто за да ме ядоса. И щеше да усили докрай любимата си реге-емо-метъл-фюжън музика, която звучеше като наблъскани с наркотици таласъми.

Което оставяше само един човек. Един зъл, очарователен, прекалено красив човек. Ритнах буца сняг, защото той бе последният на света, на когото бих искала да се обадя, последният, последният, последният.

Е, познай какво? — казах си. — Ще трябва да го преглътнеш заради Тегън. Или това, или можеш да се сбогуваш с Гейбриъл завинаги.

Отворих телефона си, минах през контактите си и натиснах зелената слушалка. Стиснах пръстите на краката си в ботушите, докато броях позвъняванията. Едно, две, три…

— Ти ли си, мамо! — каза Чарли, когато вдигна. — Какво става?

— Ади е — казах. — Имам нужда от кола и те моля, само защото нямам абсолютно никакъв друг избор. Пред „Пет Уърлд“ съм. Ела да ме вземеш.

— Някой командва тази сутрин — отговори Чарли. Буквално можех да чуя как веждите му играят. — Харесва ми.

— Както и да е. Просто ела да ме вземеш, ще го направиш ли?

Той сниши глас.

— Какво ще ми дадеш в замяна?

— Безплатен чай — казах унило.

— Голям?

Стиснах челюсти, защото, както го каза, дори „голям“ звучеше похотливо.

— Чудесно, голям чай. Още ли не си тръгнал?

Той се засмя.

— Чакай, скъпа. Още съм по боксерки. Големите ми боксерки, и то не защото съм дебел, а защото съм… — Нелепа, заредена с многозначителност пауза. — … голям.

— Просто ела тук — казах. Понечих да затворя, после се сетих нещо. — О… и донеси телефонен указател.

Затворих, потреперих, за да се отърся от това, и отново се презрях, че имам вземане-даване с такъв аморален тип. Да, беше сексапилен — на теория — и някой ден, предполагам, щях дори да го намеря за забавен.

Но той не беше Джеб.

Една нощ по време на едно празненство Дори бе обобщила разликата между тях. Не онова празненство, а обикновено празненство преди скъсването. Двете с Дори се бяхме отпуснали на дивана и оценявахме момчетата според техните силни и слаби страни. Щом стигнахме до Чарли, Дори въздъхна.

— Проблемът с Чарли — каза тя — е, че е прекалено очарователен и го знае. Знае, че може да има всяко момиче от класа…

— Не и мен — прекъснах я, като балансирах питието си върху коляното си.

— … затова се носи през живота като типичното бебе, което разполага с оставени под попечителство пари.

— Чарли разполага с оставени под попечителство пари? Не го знаех.

— Но, за съжаление, това означава, че у него няма дълбочина. Никога за нищо не му се е налагало да работи.

— Иска ми се и с мен да беше така — казах замечтано. — Иска ми се да имах пари в попечителски фонд.

— Не, не ти се иска — каза Дори. — Ти въобще слушаш ли ме? — Взе питието ми, а аз издадох звук на възражение.

— Да вземем Джеб например — каза Дори. — Като възрастен, Джеб ще е от онези мъже, които цяла събота ще учат малкото си момче да кара колело.

— Или малкото си момиче — казах. — Или близнаци! Може би ще имаме близнаци!

— Чарли, от друга страна, ще играе голф, докато децата му ще убиват хора в разни видеоигри. Чарли ще бъде елегантен и привлекателен, ще купува на децата си всякакви глупости, но всъщност никога няма да бъде там.

— Това е толкова тъжно — казах. Взех питието си и отпих дълга глътка. — Това означава ли, че неговото дете никога няма да се научи да кара колело?

— Не и ако Джеб не го научи — отговори Дори.

Седяхме. Няколко минути наблюдавахме как момчетата играят билярд. Топката на Чарли удари маркираната и той вдигна ръка над главата си, сви я в юмрук и я смъкна рязко отново до бедрото си.

— Ето за какво говоря! — изперчи се той. — Лед, скъпа.

Джеб погледна през стаята към мен и устните му потрепнаха. Почувствах се стоплена и щастлива, защото посланието в очите му беше: Ти си моя и аз съм твой. И ти благодаря, че не използваш изрази като „Лед, скъпи“.

Потръпване на устните и любящ поглед… какво не бих дала да си върна това. Но не, бях го захвърлила заради момчето, което влизаше в паркинга в тази секунда със смешния си сив хамър.

Спря рязко и ме опръска със сняг.

— Здравей — каза, сваляйки прозореца. Посочи с брадичка косата ми и се усмихна. — Погледни се, Розовке!

— Престани да ми се усмихваш — предупредих го. — Дори не ме поглеждай. — Заобиколих колата и седнах на предната седалка, като напрегнах четириглавите мускули на краката си. Чувствах се така, сякаш се покатервам в танк, което всъщност беше вярно. — Взе ли телефонен указател?

Той удари с пръст по него и видях, че е на седалката до мен. Намерих раздела с домашните номера и отворих на буквата „Б“: Бейкър, Барнсфелд, Белмонт…

— Радвам се, че се обади — каза Чарли. — Липсваше ми.

— Млъкни — казах. — И не, не съм ти липсвала.

— Ужасно си нелюбезна с човека, който ще те закара — каза той. Извих очи нагоре. — Сериозно, Адс. Откакто се раздели с Джеб — и съжалявам за това, между другото, — се надявам, че можем, нали знаеш, да опитаме.

— Това няма да стане и сериозно — млъкни.

— Защо?

Не му обърнах внимание. Бикънър, Бигърс, Билсън…

— Ади — каза Чарли. — Зарязах всичко, за да дойда да те взема. Не мислиш ли, че можеш поне да разговаряш с мен?

— Съжалявам, но не.

— Защо?

— Защото си задръстеняк.

Той избухна в смях.

— Откога висиш в компанията на Джей Пи Ким? — Затвори телефонния указател и едва успях да отбележа с пръст мястото, докъдето бях стигнала.

— Хей! — казах.

— Сериозно, защо не искаш да излизаш с мен? — попита.

Вдигнах глава и го изгледах гневно. Със сигурност знаеше колко много съжалявах за нашата целувка и колко не ми се искаше да бъда тук, в този смешен хамър с него. Но като видях изражението му, се поколебах. Нима това беше…? О, господи! Нима виждах молба в тези зелени очи?

— Харесвам те, Ади, и знаеш ли защо? Защото си гореща. — Каза „гореща“ със същата преднамерена хвалба, с която беше казал и „голям“.

— Не ме наричай гореща — казах. — Защото не съм.

— Гореща си. И се целуваш добре.

— Онова беше грешка. Бях пияна и глупава. — Гърлото ми се сви и трябваше да гледам през прозореца, докато се съвзема. Обърнах се отново напред и се опитах да отклоня разговора в друга посока. — Както и да е, какво стана с Брена?

— Брена — удиви се той и се облегна назад. — Брена, Брена, Брена.

— Все още си увлечен по нея, нали?

Той сви рамене.

— Тя, изглежда, е… с някого другиго, както, сигурен съм, знаеш. Поне така ми казва. Аз самият не мога да го разбера. — Завъртя глава. — Ако имаше избор, щеше ли да избереш Джеб пред мен?

— Само за секунда — казах.

— О! — възкликна той. Изгледа ме и зад цялото му позиране отново видях онази молба. — Някога Брена щеше да избере мен. Но се държах като мерзавец.

— Ъм, да — казах печално. — Бях там. И постъпих като още по-голяма мерзавка.

— Точно затова ще бъдем страхотна двойка. Можем да направим лимонада, нали така?

— А?

— От лимони — обясни той. — Лимоните сме ние.

— Да, схванах. Аз просто… — Не довърших изречението. Ако го бях сторила, то щеше да завърши приблизително така: Просто не знаех, че се виждаш по този начин. Като лимон.

Настроението му бързо се смени.

— Така че, какво ще кажеш, Розовке? Ще има страхотно новогодишно празненство у Трикси. Искаш ли да отидеш?

Поклатих глава.

— Не.

Той постави длан на бедрото ми.

— Знам, че преживяваш труден момент. Позволи ми да те утеша.

Отблъснах го.

— Чарли, влюбена съм в Джеб.

— Това не те спря преди. А и Джеб те заряза.

Мълчах, защото всичко казано от него беше истина. Само че вече не бях онова момиче. Отказвах да бъда.

— Чарли… не мога да излизам с теб, щом съм влюбена в друг — казах накрая. — Дори и той вече да не ме иска.

— Уха — възкликна той и сложи длан на сърцето си. — Ето това се казва отхвърляне. — Засмя се и просто ей така, отново се превърна в противния Чарли. — А какво ще кажеш за Тегън? Тя е секси. Мислиш ли, че ще дойде на празненството у Трикси с мен?

— Върни ми указателя — казах.

Той го пусна и аз го дръпнах в скута си. Отворих го, прегледах набързо имената и — аха!

— Билингсли, Констанс — казах на глас. — 108 „Тийл Ай Корт“. Знаеш ли къде е „Тийл Ай Корт“?

— Нямам представа — каза той. — Но не се страхувай, Лола е тук.

— Момчетата винаги ли дават имена на колите си?

Той започна да набира адреса в GPS-a.

— Най-късият маршрут или главни пътища?

— Най-късият.

Той натисна бутона ИЗБЕРИ и сексапилен женски глас каза: „Моля, продължете до подчертания маршрут“.

— Ах — казах. — Здравей, Лола.

— Тя е моето момиче — каза Чарли. Включи хамъра на скорост и премина през купчините сняг, като намали, щом стигна до изхода на паркинга. Подчини се на командите на Лола и зави надясно, изминахме половин пресечка, отново завихме надясно и излязохме на тясна уличка зад магазините.

— Пригответе се да завиете наляво след сто и шейсет метра — измърка Лола. — Завийте наляво сега.

Чарли завъртя кормилото наляво и се озовахме в малка и непочистена задънена улица.

Чу се сигналът и Лола каза: „Стигнахте до целта“.

Чарли спря хамъра. Обърна се към мен и повдигна вежди.

— Дотук ли имаше нужда да те докара някой?

Бях така озадачена, както и той. Протегнах врат да прочета табелата на ъгъла с името на улицата и там, разбира се, пишеше: „Тийл Ай Корт“. На около триста метра се виждаше гърбът на „Старбъкс“. Пътуването ни бе отнело най-много трийсет секунди.

Чарли се засмя.

— Млъкни — казах и ми се прииска да престана да се изчервявам. — Ти също не знаеше къде е улицата, защото иначе нямаше да прибегнеш до услугите на Лола.

— Не ми казвай, че не си гореща — каза Чарли. — Ти си гореща с главно „Г“.

Отворих вратата на хамъра, скочих на земята и потънах в няколко сантиметра сняг.

— Искаш ли да те изчакам? — извика той.

— Мисля, че ще мога да се върна и сама.

— Сигурна ли си? Обратният път е дълъг.

Затворих вратата и тръгнах.

Той свали прозореца.

— Ще се видим в „Старбъкс“, ще чакам чая си!