Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (11)

Единайсета глава

Съблякох мократа си тениска и взех нова от рафта. Надписът й рекламираше кафето в голяма чаша и гласеше: НАПРАВИ ДЕНЯ ПРЕКРАСЕН. След това извадих мобилния си телефон и набрах Дори чрез копчето за бързо набиране.

— Здравей, бисквитке — каза тя, като вдигна на второто позвъняване.

— Здравей — казах. — Имаш ли минута? Имах най-странния ден и става все по-странен и трябва да поговоря с някого за това.

— Взе ли Гейбриъл?

— А?

— Попитах дали си взела… — Не довърши изречението. Когато отново заговори, едва контролираше гласа си. — Ади? Моля те, кажи ми, че не си забравила да отидеш в магазина за домашни любимци.

Стомахът ми пропадна в краката като асансьор, чиито въжета са били прерязани. Бързо затворих и грабнах палтото си от куката. Като тръгвах, телефонът звънна отново. Знаех, че не трябва да отговарям, знаех, че не трябва да отговарям… но се предадох и отговорих.

— Слушай — казах.

— Не, ти слушай. Десет и половина е, а обеща на Тегън да отидеш в „Пет Уърлд“ точно в девет. Няма извинение, че все още се мотаеш в „Старбъкс“.

— Това не е справедливо — заспорих. — Ами ако… ако на главата ми е паднал айсберг и съм в кома?

— А наистина ли на главата ти е паднал айсберг и си в кома?

Стиснах устни.

— Аха, добре, нека те попитам: каквато и да е всъщност причината, има ли нещо общо с теб и с някаква смешна нова криза?

— Не! И ако престанеш да ме нападаш и ме оставиш да ти кажа всичко странно, което се случи, ще разбереш.

— Ти въобще чуваш ли се? — каза тя недоверчиво. — Питам дали има някаква нова криза, а ти казваш: „Не“ и, между другото, остави ме да ти разкажа за новата си криза.

— Не съм казала това. Нали?

Тя издиша.

— Не е смешно, Ади.

Заговорих едва чуто.

— Добре, права си. Но, хм… денят е необикновено странен дори за мен. Просто искам да го знаеш.

— Разбира се, че е бил — каза Дори. — И, разбира се, си забравила за Тегън, защото винаги, винаги, винаги става въпрос за теб. — Издаде звук на нетърпение. — А какво ще кажеш за бележката, на която пишеше: Не забравяй прасенцето? Тя не ти ли напомни?

— Една старица ми я открадна — казах.

— Старица… — Гласът й заглъхна. — Да, аха. Не си я изгубила, а старица я е откраднала от теб. Отново „Шоуто на Ади“. По всеки канал, във всяка телевизионна мрежа.

Това ми причини болка.

— Не е „Шоуто на Ади“. Просто ме забавиха.

— Отиди в „Пет Уърлд“ — каза Дори, като звучеше уморено. И затвори.