Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (9)

Девета глава

В шест и половина слънцето официално изгря. Беше красиво, предполагам, ако човек обича такива неща. Нова изходна точка, ново начало, топлещите лъчи на надеждата…

Да. Но не и за мен.

В седем бе сутрешният наплив, поръчките на капучино и еспресо валяха и мозъкът ми блокира, поне за известно време.

Скот дойде за обичайния си чай и както винаги, поръча чаша с бита сметана за Маги, неговия лабрадор.

Даяна, която работеше в детската градина по-надолу по пътя, се отби за кафето си с обезмаслено мляко и затършува из чантата си за картата си от „Старбъкс“, като за хиляден път ми каза, че трябва да сменя снимката си на дъската „Запознайте се с тази, която ви приготвя кафето“.

— Знаеш, че мразя онази снимка — каза тя. — Приличаш на риба с тези нацупени устни.

— Аз харесвам снимката — отвърнах. Джеб я беше направил в навечерието на миналата Нова година, докато двете с Тегън лентяйствахме и се преструвахме, че сме Анджелина Джоли.

— Е, не знам защо — отговори Даяна. — Ти си такова хубаво момиче дори с това… — Махна с ръка, за да посочи новата ми прическа. — Този нов пънк образ ти отива.

Пънк. Мили боже!

— Не е пънк — казах. — А розово^[1].

Тя намери картата си и я вдигна високо.

— Аха! Ето я.

Аз я прокарах през устройството и й я върнах, а тя я натика в лицето ми, преди да вземе напитката си.

— Смени онази снимка! — заповяда.

И тримата Джоновци дойдоха едновременно в осем и се настаниха до обичайната си маса в ъгъла. Бяха пенсионери и обичаха да прекарват утрините си, като пият чай и решават судоку.

Джон номер едно каза, че новата ми коса ме прави по-сексапилна, а Джон номер две му каза да престане да флиртува.

— Тя е достатъчно млада да ти бъде внучка — каза Джон номер две.

— Не се тревожи — отговорих. — Всеки, който използва думата сексапилна, няма изгледи да спечели.

— Искаш да кажеш, че съм имал шансове да спечеля, преди да я използвам? — запита Джон номер едно. Бейзболната му шапка бе кацнала високо на главата му подобно на птиче гнездо.

— Не — отвърнах и Джон номер три се изкикоти. Двамата с Джон номер две удариха юмруците си като поздрав, а аз поклатих глава. Момчета.

В осем и четирийсет и пет посегнах към връзките на престилката си и обявих, че излизам в почивка.

— Трябва да свърша нещо набързо — казах на Кристина, — но ще се върна веднага.

— Чакай — каза тя. Стисна ме за ръката над лакътя, за да ме задържи, и когато проследих погледа й, разбрах защо. В магазина влизаше един от най-натруфените представители на Грейстаун, шофьор на камион влекач на име Травис, който не носеше нищо друго, освен станиол.

— Защо, о, защо се облича така? — възкликнах, и то не за първи път.

— Може би е рицар — предположи Кристина.

— Може би е гръмоотвод.

— Може би е ветропоказател и е тук, за да предвиди промяната на вятъра.

— Ооо, добро предположение — казах и въздъхнах. — Една промяна на вятъра ще ми се отрази добре.

Травис се приближи. Очите му бяха толкова бледи, че изглеждаха сребристи. Не се усмихваше.

— Здравей, Травис — каза Кристина. — Какво мога да ти донеса? — Обикновено Травис молеше само за вода, но понякога имаше достатъчно дребни за кленова кифла, любимия му сладкиш. И моят всъщност. Изглеждаше суха, но не беше, а кленовата глазура бе страхотна.

— Може ли да опитам? — запита той с пресипнал глас.

— Разбира се — отговори тя и протегна ръка към една от чашите, предназначени за тази цел. — Какво би искал да опиташ?

— Нищо — каза той. — Само чашата.

Кристина ме погледна, а аз задържах погледа си върху Травис, за да не се разсмея, което нямаше да бъде много красиво. Ако се вгледах внимателно, можех да видя много пъти себе си в нещото, което той носеше вместо риза и сако. Или по-скоро можех да зърна фрагменти от себе си, тъй като образът ми бе раздробен от гънките на станиола.

— Кафето с мляко и разбито яйце със захар е добро — предложи Кристина. — То е специалитетът на сезона.

— Само чашата — повтори Травис. Размърда се неспокойно. — Искам само чашата!

— Добре, добре. — Тя му подаде чашата.

Извърнах поглед от множеството „мен“, които бяха хипнотизиращи.

— Не мога да повярвам, че си облечен така, особено днес — казах. — Моля те, кажи ми, че имаш пуловер под станиола.

— Какъв станиол? — запита той.

— Ха-ха — казах. — Наистина, Травис, не ти ли е студено?

— Не. А на теб?

— Ъм, неее. Защо да ми е студено?

— Не знам. Защо?

Засмях се за кратко, после спрях. Травис ме гледаше изпод рунтавите си вежди.

— Не би трябвало — казах смутена. — Не ми е студено. Съвсем удобно ми е, защото аз съм облечена според температурата.

— Ти си облечена според температурата — присмя ми се той. — Винаги става въпрос за теб, нали?

— Какво? Не… говоря за себе си! Просто ти казвам, че не ми е студено!

Гледаше ме така втренчено, че се изнервях.

— Добре, може би говоря за себе си в тази секунда — казах. — Но невинаги става въпрос за мен.

— Някои неща никога не се променят — каза той подигравателно. Отдалечи се с широки крачки и чашата в ръка, но на вратата се обърна за последен път. — И не си прави труда да питаш дали ще те издърпам. Не работя!

— Добре — казах. Беше наранил чувствата ми, но не исках да му дам да разбере. — Това беше интересно.

— Не мисля, че някога преди съм чувала Травис да отказва да издърпа някого — каза Кристина. — Сериозно, мисля, че ти си първата.

— Моля те, недей да бъдеш така впечатлена — отвърнах тихо.

Тя се засмя точно както ми се щеше. Но докато зареждаше салфетките в салфетника, отново чух думите на Травис: Винаги става въпрос за теб, нали?

Бяха смущаващо подобно на онова, което Дори ми каза предната вечер: Вгледа ли се наистина в себе си? Разбра ли какво трябва да промениш?

Или нещо такова.

— Хей, ъм, Кристина…

— Да?

— Има ли нещо нередно в мен?

Тя вдигна поглед от салфетките.

— Травис е откачен, Ади.

— Знам. Но това не означава, че всичко, което казва, е непременно глупаво.

— Ади.

— Кристина… Просто ми кажи истината: Аз добър човек ли съм? Или съм прекалено погълната от себе си?

Тя се замисли.

— Еднозначен отговор ли трябва да ти дам?

— О! — Поставих ръце на сърцето си и залитнах назад.

Тя се усмихна, защото мислеше, че само се правя на забавна. И така беше, предполагам. Но също така изпитвах странния страх, че вселената се опитва да ми каже нещо. Чувствах се така, сякаш стоях на ръба на огромна бездна, само че бездната бе вътре в мен. Не исках да погледна надолу.

— Изглежда оживено — каза ми Кристина. — Ето, идват най-старите.

И точно така — микробусът на „Сребристите маратонки“ бе спрял пред „Старбъкс“ и шофьорът внимателно помагаше на възрастните граждани да прекосят тротоара. Приличаха на редица добре облечени насекоми.

— Здравей, Клер — каза Кристина, когато първата от най-възрастните посетители мина през вратата и звънчето издрънча.

— Келнерка, келнерка! — извика Клер и свали пъстроцветната си шапка.

Бърт отиде направо до барплота и поръча наслуки, а Майлс, който тътреше крака след него, извика:

— Сигурен ли си, че сърцето ти ще го понесе, старче?

Бърт се удари по гърдите.

— Поддържа ме млад. Точно затова ме обичат дамите. Нали така, мис Ади?

— Абсолютно — казах и оставих вселената да чака, грабнах чаша и я подадох на Кристина. Бърт имаше най-големите уши, които съм виждала (може би защото беше разполагал с осемдесет и няколко години да ги отгледа?), и се запитах какво ли мислят дамите за тях.

С нарастването на опашката двете с Кристина влязохме в ролите, които пазехме за критичните положения. Аз приемах поръчките и работех на касата, докато тя извършваше магиите си със съда за готвене на пара.

— Средно кафе с мляко! — извиках.

— Средно кафе с мляко — повтори тя.

— Голямо мока кафе със соево мляко, карамелен сироп, без сметана, в средно голяма чаша!

— Голямо мока кафе със соево мляко, карамелен сироп, без сметана, в средно голяма чаша!

Това бе танц. Помагаше ми да не се затварям в себе си. Бездната бе все още в мен, но аз трябваше да й кажа: Съжалявам, бездно, нямам време.

Последна от старите беше Мейзи, пенсиониран професор фолклорист, беше облечена чудато в окъсани дънки, прекалено голям пуловер на райета и половин дузина гривни с мъниста. Харесвах у нея това, че се обличаше повече като тийнейджърка, отколкото като старица. Искам да кажа, не желаех да я видя в суперниско изрязани дънки и прашки, но мислех за страхотно това, че има собствен стил.

Никой не чакаше зад нея, затова сложих ръце на барплота и си позволих да си поема глътка въздух.

— Здравей, Мейзи — казах. — Как си днес?

— Страхотно, скъпа — каза тя. Днес носеше пурпурни обеци във формата на звънчета и те подрънкваха, когато наклонеше глава. — Ооо, харесвам косата ти.

— Не мислиш ли, че изглеждам като оскубано пиле?

— Не, въобще — каза тя. — Отива ти. Смело е.

— Не знам за това — казах.

— Е, аз знам. Прекалено дълго бършеш и търкаш наоколо, Ади. Наблюдавам те. Време е да израснеш в следващото си „аз“.

Ето го отново неспокойното чувство, че стоя на ръба на бездна.

Мейзи се наведе по-близо към мен.

— Всички си имаме недостатъци, мила моя. Всеки от нас. И повярвай ми, всички сме правили грешки.

Руменина заля лицето ми. Нима грешките ми бяха така видими за околните, че дори клиентите знаеха за тях? Дали групата от „Сребристите маратонки“ обсъждаше станалото между мен и Чарли, докато играеше бинго?

— Трябва само добре да се вгледаш в себе си, да промениш онова, което трябва да се промени, и да продължиш напред, скъпа.

Премигнах безмълвно.

Тя сниши глас.

— И ако се чудиш защо ти казвам това, то е защото реших да преследвам нова кариера: Коледен ангел.

Зачака реакцията ми с блеснали очи. Беше странно, че повдигна въпроса за „ангела“, след като предната вечер бях говорила за ангели с Дори и Тегън, и за малка част от секундата искрено се запитах дали тя не е моят ангел и не е тук, за да ме спаси.

После се върна студената и мъчителна реалност и се намразих заради това, че съм такава глупачка. Мейзи не беше ангел; днес просто беше Денят на откачените професии. Очевидно всички бяха яли прекалено много плодова торта.

— Не трябва ли човек да е мъртъв, за да се превърне в ангел? — попитах.

— Е, сега, Ади — смъмри ме тя. — На мъртва ли ти приличам?

Хвърлих поглед на Кристина, за да видя дали чува разговора ни, но тя беше до входната врата и поставяше нова найлонова торбичка в кошчето за отпадъци.

Мейзи прие мълчанието ми като разрешение да продължи.

— Програмата се казва „Ангели сред нас“ — каза. — Не трябва да имаш някаква степен или нещо подобно.

— Няма такава програма — казах.

— О, има, има. Предложена бе в Центъра за божествени изкуства на Грейстаун.

— Грейстаун няма Център за божествени изкуства — възразих.

— Понякога съм самотна — довери ми тя. — Не че „Сребристите маратонки“ не са чудесни. Но понякога са малко… — сниши гласа си до шепот. — … е, скучни.

— О! — прошепнах в отговор.

— Реших, че да се превърна в ангел, ще е прекрасен начин да се свържа с другите — каза тя. — Както и да е, за да получа крилете си, трябва само да разпространявам магията на Коледата.

Изсумтях.

— Е, аз не вярвам в магията на Коледа.

— Разбира се, че вярваш, иначе нямаше да съм тук.

Отдръпнах се назад, почувствах се изиграна по някакъв начин. Защото… ами как се предполагаше, че трябва да отговоря на това? Окопитих се и опитах друга тактика.

— Но… Коледа отмина.

— О, не, Коледа никога не свършва, освен ако човек не го пожелае. — Тя се облегна на барплота и подпря брадичка на дланта си. — Коледа е състояние на духа.

Погледът й се насочи под нивото на барплота.

— Боже мой! — възкликна тя.

Погледнах надолу.

— Какво?

Горният ъгъл на сгънатата бележка стърчеше от джоба на дънките ми, Мейзи протегна ръка през бара и я извади. Жестът й бе така неочакван, че просто останах на мястото си и й позволих да я вземе.

— Не забравяй прасенцето — каза Мейзи, след като я разгъна. Наклони глава и ме погледна като малко птиченце.

— О, глупости — казах.

— Какво прасенце не трябва да забравяш?

— Ъх… — Изпаднах в паника. — На приятелката ми, Тегън. Каква напитка да започна да ти приготвям? — Пръстите ме сърбяха да развържа връзките на престилката и да изляза в почивка.

— Хм — каза Мейзи. И потупа брадичката си.

Аз потропах с крак.

— Знаеш ли — каза тя, — понякога, когато забравим да свършим нещо за някого, като например за тази Тегън, то е, защото сме прекалено потънали в собствените си проблеми.

— Да — отговорих високо с надеждата да прекратя по-нататъшно обсъждане на въпроса. — Искаш ли обичайното си кафе мока с бадемов вкус?

— … когато всъщност трябва да забравим за себе си.

— Отново „да“. Да, чувам те. Средно голяма чаша?

Тя се усмихна така, сякаш я забавлявах.

— Средно голяма чаша, да, но нека този път го смесим. Промяната е здравословна, нали?

— Щом казваш. Е, какво ще бъде?

— Кафе мока с карамелен сироп и вкус на лешници, моля те, в пластмасова чаша. Мисля да подишам малко въздух, преди Танер да се върне за нас.

Предадох на Кристина, която отново бе зад бара, поръчката на Мейзи. Тя приготви напитката и я плъзна по барплота.

— Помни какво ти казах — каза Мейзи.

— Абсолютно сигурна съм, че ще запомня — отговорих.

Тя се изкикоти весело, сякаш бяхме заговорници.

— Довиждане засега — извика. — Ще се видим скоро!

Веднага щом излезе, свалих престилката си.

— Излизам в почивка — казах на Кристина.

Тя ми подаде съда за готвене на пара.

— Изплакни това вместо мен и официално си свободна да излезеш.