Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (8)

Осма глава

В пет часа бяхме приключили със сутрешната подготовка. В 05,01 първият ни клиент почука на стъклената врата и Кристина отиде да я отключи официално.

— Весел следколеден ден! — каза тя на едрия мъж, който чакаше отвън. — Не знаех дали ще те видим днес.

— Мислиш ли, че на клиентите ми им пука какво е времето? — каза Ърл. — Помисли пак, скъпа.

Той влезе в магазина, като внесе със себе си леденостуден полъх. Бузите му бяха силно зачервени, носеше червено-черна ушанка. Беше огромен, имаше брада и приличаше на дървар — което се покриваше с истината, защото беше дървар. Караше един от онези камиони, зад които не бихте искали да се озовете по някой от многото тукашни планински пътища, тъй като, първо, товарът, който носеше, означаваше, че кара със скорост от трийсет километра в час, и второ, откритото му ремарке бе пълно с дървени трупи. Огромни дървени трупи, подредени по пет или шест един върху друг. Дървени трупи, които, ако камионът спре рязко, ще се търкулнат и ще те смачкат като нищо.

Кристина отиде зад бара и включи съда за готвене на пара.

— Въпреки всичко трябва да е хубаво да имат нужда от теб, а?

Ърл изсумтя. Приближи се с тежки стъпки до касата и ме изгледа с присвити очи.

— Какво си направила с косата си? — каза.

— Подстригах я — отвърнах. Наблюдавах лицето му. — И я боядисах. — Той все още не казваше нищо, затова добавих: — Харесва ли ти?

— Какво значение има? — отговори той. — Косата е твоя.

— Знам. Но… — Открих, че не знам как да завърша изречението. Какво ме интересуваше дали Ърл харесва косата ми, или не? Взех парите му със сведени очи. Винаги поръчваше едно и също за пиене, така че не бяха необходими повече приказки.

Кристина разбърка щедро количество бита сметана в кафето мока с вкус и аромат на малини, поръси сметаната с яркочервен малинов сироп и покри всичко с бял пластмасов капак.

— Готово — обяви тя.

— Благодаря, дами — каза той. Вдигна чашата си за тост и излезе.

— Мислиш ли, че колегите на Ърл го подиграват, задето пие такава момичешка напитка? — попитах.

— Не повече от преди — отвърна Кристина.

Звънчето на вратата издрънча и едно момче я задържа отворена за приятелката си. Най-малкото предположих, че му е приятелка, защото изглеждаха като двойка, която е оглупяла от любов.

Веднага си помислих за Джеб — бяха минали… колко… две секунди, откакто мисълта за него не ми беше минавала през ум?! И се почувствах самотна.

— О, още ранни птички — беше коментарът на Кристина.

— Още късни птички бих казала. — Момчето, което познавах от училище, имаше помътнели очи и се полюшваше като човек, стоял буден цяла нощ. Мислех, че познавам и момичето, но не бях сигурна. То не можеше да спре да се прозява.

— Не можеш ли да престанеш? — каза момчето на прозяващото се момиче. Тобин, името му беше Тобин. Беше един клас над мен. — Получавам комплекс.

Тя се усмихна. И отново се прозина. Не беше ли името й Анджи? Да, Анджи, и не изглеждаше като момиче, което ме накара аз самата да се почувствам прекалено много момиче. Обаче се съмнявах да е умишлено от нейна страна. Съмнявах се, че въобще знае коя съм.

— Това е страхотно — каза той. Обърна се към мен и Кристина, като разпери ръце. — Тя мисли, че съм скучен. Отегчавам я, можете ли да повярвате?

Запазих изражението на лицето си мило, но уклончиво. Тобин носеше раздърпани пуловери и беше приятел с корееца, който казваше „задръстеняк“. И той, и всичките му приятели бяха плашещо умни. Толкова умни, че ме караха да се чувствам глупава като мажоретка, макар че не бях такава и макар че лично аз не мислех мажоретките за глупави. Или поне не всичките. Е, Клоуи, която заряза Стюарт, може би.

— Хей — каза Тобин и ме посочи. — Аз те познавам.

— Ъм, да — отвърнах.

— Но косата ти невинаги е била розова.

— Така е.

— Значи, работиш тук? Това е страхотно. — Обърна се към момичето. — Тя работи тук. Вероятно работи тук от години, а аз не съм го знаел.

— Странно — каза момичето. Усмихна ми се и наклони глава, сякаш казваше: Знам, че те познавам, и съжалявам, че не знам името ти, но „здравей“ въпреки това.

— Мога ли да ви донеса нещо за пиене като за начало? — попитах.

Тобин прегледа дъската с менюто.

— О, боже, това е мястото, където размерите са объркани, нали? Като например grande вместо „голямо“? — Произнесе grande разтеглено и с фалшив френски акцент и двете с Кристина си разменихме погледи. — Защо просто не можете да го наречете „голямо“? — Попита той.

— Може, но grande означава „средно“ — каза Кристина. — Venti е „голямо“.

— Venti. Точно така. За бога, мога ли да поръчам на обикновен английски?

— Абсолютно — отговорих. Равновесието бе деликатно: клиентът трябваше да е щастлив, но също така не трябваше да му се позволява да се измъкне, ако не бе прав. — Възможно е да се объркам малко, но ще се справя.

Устните на Анджи потрепнаха. Това ме накара да я харесам.

— Не, не, не — каза Тобин, вдигайки ръце и превръщайки отказа си в истинско шоу. — Когато си в Рим… и всичко това. Ще… ух, нека помисля… мога ли да получа venti кифла с боровинки?

Нямаше как да не се засмея. Косата му стърчеше, изглеждаше напълно изтощен и, да, държеше се като глупак. Бях повече от сигурна, че не знае името ми, въпреки че ходехме в едно и също начално училище, основно училище и гимназия. Но пак имаше нещо сладко в него, когато гледаше Анджи, която се смееше заедно с мен.

— Какво? — каза той смутено.

— Размерите са за напитките — отвърна тя. Постави длани на раменете му и го поведе към витрината със сладкишите, където вниманието привличаха шест еднакво дебели кифли. — Кифлите са еднакви.

— Да — съгласи се Кристина.

Тобин се съпротивляваше и в началото реших, че е преднамерено. Нещастното, анти мейнстрийм момче, принудено против волята си да влезе в Големия Лош „Старбъкс“. После забелязах плъзгащата се нагоре по бузите му червенина и осъзнах нещо. Тобин и Анджи… те бяха отскоро заедно. Достатъчно отскоро, че докосването й да бъде великолепна, предизвикваща изчервяване изненада.

Заля ме нова вълна на самота. Спомних си това вълнение, от което кожата настръхваше.

— За първи път съм в „Старбъкс“ — каза Тобин. — Сериозно. Наистина за първи път, така че бъдете мили с мен. — Ръката му потърси тази на Анджи и пръстите им се преплетоха. Тя също се изчерви.

— И така… само кифла? — попитах и плъзнах назад стъклената вратичка на витрината със сладкишите.

— Няма значение, вече не искам миризливата ви кифла. — Престори се на нацупен.

— Бедничкият — подкачи го Анджи.

Тобин я погледна. Сънливост и нещо друго омекотяваше чертите му.

— Ъм, какво ще кажете за най-голямото ви кафе с мляко — каза той. — Можем да си го разделим.

— Разбира се — казах. — Искате ли някакъв сироп?

Вниманието му отново бе насочено към мен.

— Сироп?

— Лешник, бял шоколад, малина, ванилия, карамел… — започнах да изреждам.

— Крокети?

За миг си помислих, че се шегува за моя сметка, но после Анджи се засмя и смехът й подсказваше, че тази шега е само между тях и не е непременно лоша, и осъзнах, че може би невинаги всичко е свързано с мен.

— Съжалявам, нямаме сироп с аромат на крокети.

— Ъх, добре — каза той. Почеса се по главата. — Тогава, ъм, какво ще кажеш за…

— Сладка бяла мока с канела — каза ми Анджи.

— Отличен избор. — Отбелязах сумата на касата и Тобин плати с петдоларова банкнота, след което остави още пет долара в бурканчето за бакшиш, върху което имаше надпис НАХРАНЕТЕ ТАЗИ, КОЯТО ВИ ПРИГОТВЯ КАФЕТО. Може би все пак не беше чак такъв глупак.

Но въпреки това, когато отидоха в предната част на магазина, за да седнат, не можех да не си помисля: Не пурпурните столове! Те са моите и на Джеб! Но, разбира се, те избраха пурпурните столове. Все пак те бяха най-меките и най-хубавите.

Анджи седна на най-близкия до стената, а Тобин на другия. Той крепеше напитката си в едната си ръка. С другата бе хванал ръката на Анджи, бяха преплели пръсти и се държаха здраво.