Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (7)

Седма глава

— Брр — каза Кристина, докато отключваше входната врата на „Старбъкс“ в четири и трийсет на следващата сутрин. Четири и трийсет! Имаше час и половина до изгрева на слънцето и паркингът бе призрачно място, като сам тук-там имаше по някоя покрита със сняг кола. Приятелят на Кристина натисна клаксона, когато навлезе в „Дийборн Авеню“, Кристина се обърна и му махна с ръка. Той продължи нататък и останахме само ние, снегът и неосветеният магазин.

Тя отвори вратата и аз забързах след нея.

— Тук, навън, е леденостудено — каза тя.

— На мен ли го казваш! — отвърнах. Пътуването ми от къщи дотук бе трудно въпреки зимните гуми и веригите. По пътя минах покрай поне дузина изоставени коли от някои от по-малко смелите шофьори. В една купчина сняг имаше отпечатък от цял джип или някакво друго чудовищно превозно средство. Как бе възможно? Как можеше някакъв шофьор идиот да не види високата близо два метра снежна стена?

Нямаше начин Тегън да отиде, където и да било с нейната „Хонда Сивик“, която не бе особено мощна, преди да мине снегоринът.

Потропах, за да изпада снегът от краката ми, след това събух ботушите си и отидох по чорапи в задната стаичка. Превъртях шестте ключа на стената, намиращи се до решетката на парното отопление, и помещението се обля в ярка светлина.

Ние сме коледната звезда, запалена от ангелите, помислих си, като си представих как трябва да изглежда това петънце ярка светлина от всяка част на потъналия в мрак град. Само че Коледа мина и нямаше ангели.

Свалих шапката си, съблякох палтото си и обух черните си обувки, които бяха в тон с черните ми панталони. Залепих по-здраво стикера с напомнянето: Не забравяй прасенцето! върху тениската си от „Старбъкс“, на която пък пишеше: ВИЕ ПОРЪЧВАТЕ, НИЕ ГО ПРИГОТВЯМЕ. Дори се присмиваше на тениската ми, както се присмиваше и на всичко друго в „Старбъкс“, но аз пет пари не давах. „Старбъкс“ бе моето сигурно място. Беше също и моето тъжно място, тъй като криеше толкова много спомени за Джеб.

Въпреки това намерих утеха в неговите миризми и в рутината — и особено в музиката. Наречете ги „достъпни за всички“ или „изтъркани“, но дисковете в „Старбъкс“ бяха добри.

— Хей, Кристина — извиках, — ще ти се понрави ли малко „Алилуя“?

— По дяволите, да! — викна в отговор тя.

Поставих диска със заглавието „Песни на духа“ (на които, да, Дори се присмиваше) и избрах седмата песен. Гласът на Руфъс Уейнрайт^[1] изпълни въздуха и си помислих: А, ето го сладкото звучене на „Старбъкс“.

Онова, което Дори не оценяваше, заедно с милиони други, които също се подиграваха на „Старбъкс“, беше, че хората, работещи тук, бяха все още хора като всички други. Да, „Старбъкс“ бе притежание на някакъв преуспял чичко и, да, „Старбъкс“ бе верига. Но Кристина живееше тук, в Грейстаун, точно като Дори. Аз също. Както и останалите барманки. Така че какво толкова?

Излязох от задната стаичка и започнах да разопаковам сладкишите, оставени от Карлос, момчето по доставките. Вниманието ми все се насочваше към пурпурните столове в предната част на магазина и заради сълзите си виждах размазани кифлите с боровинки.

Престани — заповядах си. — Стегни се, по дяволите, или денят ще бъде много дълъг.

— О! — възкликна Кристина и стъпалата й се появиха пред погледа ми. — Подстригала си косата си.

Вдигнах глава.

— Ъм… да.

— И си я боядисала розова.

— Не е проблем, нали?

„Старбъкс“ имаше негласни правила по отношение на външния вид, които забраняваха халка на носа, други пиърсинги по лицето, както и татуировки на видни места — което означаваше, че можеше да имаш пиърсинг и татуировки, но само не трябваше да ги показваш. Не мислех обаче, че имаше някаква забрана за боядисването на косата розова. Но пък, от друга страна, въпросът никога не бе повдиган.

— Хм — каза Кристина, като ме гледаше. — Не, всичко е наред. Изненадана съм, това е всичко.

— Да, аз също — отвърнах шепнешком.

Нямах намерение да ме чува, но то се случи.

— Добре ли си, Ади? — попита.

— Разбира се — отговорих.

Погледът й се премести върху тениската ми. Смръщи вежди.

— Какво прасенце не бива да забравяш?

— Ха? — Сведох поглед. — О. Хм… нищо. — Предполагах, че прасенцата също са забранени в „Старбъкс“, и не виждах причина да тревожа Кристина с обяснения за цялата история. Щях да държа Гейбриъл скрит в задната стаичка, след като го вземех, и тя нямаше да разбере.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита тя.

Усмихнах се лъчезарно и свалих бележката.

— Никога не съм била по-добре!

Тя се върна при кафемашината, а аз сгънах бележката надве и я прибрах в джоба си. Подредих сладкишите в стъклената витрина, сложих чифт гумени ръкавици и започнах да оправям подносите. Кавърът „Алилуя“ на Руфъс Уейнрайт изпълваше магазина и аз си припявах с него. Беше почти приятно, нещо като: животът-не-струва-но-поне-има-хубава-музика.

Но докато слушах текста — слушах го истински, вместо просто да оставя думите да текат край мен — почти приятното чувство се изпари. Винаги съм мислела, че това е вдъхновяваща песен за бога заради всичките тези „алилуя“.

Само че се оказа, че има думи преди и след тези „алилуя“ и думите едва ли можеха да се нарекат ободряващи.

Руфъс пееше за любов и за това, че любовта не може да съществува без вярата. Притихнах, защото онова, което той казваше, ми звучеше прекалено познато. Слушах още малко и бях ужасена да осъзная, че цялата песен е за момче, което е било влюбено, но обичаното от него момиче го е предало. А онези сърцераздирателно сладки „алилуя“? Не бяха вдъхновяващи „алилуя“. Бяха… бяха „студени и отчаяни“ алилуя — казваше се така красноречиво в припева!

Защо въобще съм харесвала тази песен? Тя бе истинско разочарование!

Отидох да сменя диска, но следващата песен започна, преди да стигна до него. Госпъл^[2] версията на „Amazing Grace“ изпълни магазина и си помислих: Е, много по-добре е от онези отчаяни „алилуя“. И също: Моля те, Господи, със сигурност ми е необходима милостта ти.