Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (6)

Шеста глава

Тегън и Дори се сбогуваха с мен и за около две минути в суматохата на прегръдките и думите на раздяла забравих сърдечната си болка. Но веднага щом си тръгнаха, раменете ми се отпуснаха. Здравей — каза тъгата ми. — Аз се върна-а-х. Липсвах ли ти?

Този път тъгата ми ме върна към спомена за миналата неделя, към онази сутрин след празненството у Чарли… към най-лошия ден в живота ми. Отидох с колата до апартамента на Джеб — той не знаеше за посещението ми — и отначало бе щастлив да ме види.

— Къде избяга снощи? — попита. — Не можах да те открия.

Аз заплаках. Тъмните му очи се изпълниха с тревога.

— Ади, не си все още ядосана, нали? За скарването?

Опитах се да отговоря. Нищо не излезе.

— Това дори не беше скарване — увери ме. — Беше… нищо.

Заплаках по-силно и той взе ръцете ми в своите.

— Обичам те, Ади. Ще се опитам да го показвам по-добре. Става ли?

Ако в спалнята му имаше скала, щях да се хвърля от нея. Ако на тоалетката лежеше кама, щях да я забия в гърдите си.

Вместо това му разказах за случилото се между мен и Чарли.

— Толкова съжалявам — пелтечех. — Мислех, че ще сме заедно завинаги. Исках да сме заедно завинаги!

— Ади… — каза той. Все още се опитваше да проумее, но в онази секунда реагираше — знаех го, защото познавах Джеб, — на факта, че съм силно разтревожена. Тази бе най-належащата му грижа и той стисна ръцете ми.

— Престани! — казах. — Не можеш да си мил с мен, не и когато скъсваме!

Смущението му беше ужасно.

— Скъсваме? Ти… ти искаш да бъдеш с Чарли, а не с мен?

— Не. Господи, не! — Отскубнах се. — Измамих те и съсипах всичко, така че… — От гърлото ми излезе ридание. — Трябва да те освободя!

Той все още не разбираше.

— Но… какво, ако аз не искам да ме освободиш?

Плачех така силно, че едва можех да дишам, но помня, че си мислех и знаех, че Джеб е много по-добър от мен. Той бе най-страхотното, най-прекрасното момче на света, а аз бях абсолютен боклук, който дори не заслужаваше да бъде стъпкан от него. Бях такъв задник, точно като Чарли.

— Трябва да вървя — казах и тръгнах към вратата.

Той ме сграбчи за китката. Изражението му казваше: Недей. Моля те.

Но аз трябваше да си вървя. Нима не виждаше?

Изтръгнах ръката си от неговата и се заставих да кажа думите:

— Джеб… свършено е.

Той стисна челюст и аз изпитах перверзна радост. Трябваше да е бесен. Трябваше да ме презира.

— Върви си — каза.

Това и сторих.

И сега… ето ме тук. Стоя до прозореца на спалнята си и гледам как Дори и Тегън стават все по-малки и по-малки. Снегът изглежда сребрист на лунната светлина — целият този сняг — и само като го наблюдавам, ми става студено.

Питах се дали Джеб някога ще ми прости.

Питах се дали ще престане да се чувства толкова нещастен.

Питах се дали се чувства така нещастен като мен и се изненадах, когато проумях, че се надявам да не е така. Искам да кажа, желаех да се чувства малко нещастен или дори не толкова малко, но не исках сърцето му да бъде замръзнала буца от съжаления. Той имаше такова добро сърце, което правеше още по-необяснимо това, че не дойде предния ден.

Все пак вината не беше на Джеб, аз прецаках нещата и където и да беше той, надявах се сърцето му да е топло.