Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (4)

Четвърта глава

— Ангели, шмангели — каза Дори. — Забравете ангелите…

— Не, не забравяйте ангелите — каза Тегън и изгледа гневно Дори. — Преструваш се, че си Гринч, но всъщност не е така.

— Не съм Гринч — каза Дори. — Реалистка съм.

Тегън стана от стола пред компютъра и седна до мен.

— Това, че Джеб не се е обадил, не означава непременно нещо лошо. Може да е в резервата на гости на баща си. Не каза ли, че там, в този „рез“, няма обхват?

Джеб ни беше приучил да наричаме резервата „рез“, което ни караше да се чувстваме едновременно силни и посветени. Но като чух Тегън да изрича думата, унинието ми само стана по-дълбоко.

— Джеб ходи до резервата — казах. — Но се върна. Знам го, защото лошата Брена случайно дойде в „Старбъкс“ в понеделник и случайно изреди целия график на Джеб за коледната ваканция, докато чакаше на опашката, за да даде поръчката си. Беше с Медоу и излъчваше посланието: Толкова съм нещастна, задето Джеб не е тук. Но ще се върне с влака в навечерието на Коледа — може би ще отида да го посрещна на гарата!

— Това ли те накара да напишеш имейла? — попита Дори. — Това, че си чула Брена да говори за него?

— Не това ме накара, но може би има нещо общо с действията ми. Не ми хареса начинът, по който ме гледаше.

— И?

— Може би бурята му е попречила — предположи Тегън.

— И все още е затворен някъде заради нея? И е изпуснал телефона си в снежна пряспа като онова момиче и затова не се е обадил? И няма достъп до компютър, защото трябва да си построи иглу, в което да прекара нощта, и няма електричество?

Тегън сви нервно рамене.

— Може би.

— Не мога да разбера — казах. — Той не дойде, не се обади, не изпрати имейл. Не направи нищо.

— Може да има нужда да разбие сърцето ти, както ти разби неговото — каза Дори.

— Дори! — В очите ми отново бликнаха сълзи. — Ужасно е да говориш така!

— Или не. Не знам. Но, Ади… ти го нарани наистина много.

— Знам! Току-що го казах!

— Дълбоко, болезнено, завинаги. Както когато Клоуи скъса със Стюарт. — Клоуи Нюлънд и Стюарт Уайнтраб бяха известни в гимназията в Грейстаун: Клоуи с това, че измени на Стюарт, а той с това, че не можеше да го преодолее. И познайте къде се разделиха? В „Старбъкс“. Клоуи бе там с друго момче — в тоалетната! Отвратително! И Стюарт се появи, а аз бях там и видях всичко.

— О! — възкликнах.

Сърцето ми заби тежко, защото в онзи ден бях така разгневена на Клоуи. Помислих си, че е толкова… безсърдечна да измами приятеля си така. Казах й да си върви, толкова бях бясна, че се наложи Кристина да ми поговори след това. Каза ми, че в бъдеще не трябва да изхвърлям навън клиентките на „Старбъкс“ само защото са безсърдечни кучки.

— Да не би да казваш… — Опитах се да разчета изражението на Дори. — Да не би да казваш, че съм като Клоуи!

— Разбира се, че не! — каза Тегън. — Не твърди, че си като нея. А че Джеб е като Стюарт. Нали така, Дори?

Дори не отговори веднага. Знаех, че има слабост към Стюарт, защото всяко момиче от нашия клас имаше слабост към Стюарт. Той беше мило момче. Клоуи се отнасяше с него като с боклук. Само че Дори го защитаваше още по-силно, защото Стюарт бе другото дете от еврейски произход в училище и между тях имаше някаква връзка.

Казах си, че тази е причината тя да повдигне въпроса за Стюарт и Клоуи. Казах си, че не е искала да ме сравнява с Клоуи, която, освен че беше студенокръвна кучка, си слагаше червено червило, което никак не бе подходящо за кожата й.

— Бедният Стюарт — каза Тегън. — Иска ми се да си намери нова приятелка. Някоя, която да го заслужава.

— Да, да — отвърнах. — И аз съм за това Стюарт да намери истинската любов. Но, Дори, отново те питам: да не би да казваш, че аз съм Клоуи в този случай?

— Не — отговори Дори. Стисна силно очи и потърка чело, като че ли имаше главоболие. Отпусна ръка и срещна погледа ми. — Аз те обичам, Аделин. И винаги ще те обичам. Но…

По гръбнака ми полазиха тръпки, защото няма изречение, което да съдържа „обичам те“ и „но“ и да казва нещо хубаво.

— Но какво?

— Знаеш, че потъваш в собствените си драми. Искам да кажа, с всички нас е така, не казвам, че не е. Но при теб това на практика е форма на изкуството. И понякога…

Станах от леглото, като взех одеялото със себе си. Увих го отново около главата си и го стиснах под брадичката си.

— Да?

— Понякога се тревожиш повече за себе си, отколкото за другите, нещо такова.

— В такъв случай казваш, че съм като Клоуи! Казваш, че съм безсърдечна, погълната от себе си кучка.

— Не безсърдечна — побърза да каже Дори. — Никога безсърдечна.

— И не… — Тегън сниши глас — … знаеш. Въобще не си такава.

Не ми убягна, че нито една от двете не отрече фразата „погълната от себе си“.

— О, мили боже! — казах. — Преживявам криза, а най-добрите ми приятелки се съюзяват и ме нападат.

— Не те нападаме! — възрази Тегън.

— Съжалявам, не те чувам — казах. — Прекалено съм заета да бъда погълната от себе си.

— Не, не ни чуваш, защото одеялото покрива ушите ти — каза Дори. Приближи се до мен. — Казвам само…

— Ла-ла-ла! Пак не те чувам!

— … че не трябва отново да излизаш с Джеб, ако не си сигурна.

Беше нечовешко колко бързо бие сърцето ми. Бях на сигурно място в стаята си с двете си най-добри приятелки и се ужасявах от това, което едната от тях се канеше да ми каже.

— Сигурна в какво? — успях да попитам.

Дори дръпна надолу „качулката“ ми.

— В имейла си пишеш, че си се променила — каза тя внимателно. — Но аз се питам дали наистина е така. Дали, ами нали знаеш… дали си погледнала навътре в себе си, за да разбереш какво трябва да се промени.

Пред очите ми затанцуваха точици. Беше много възможно да съм изпаднала в хипервентилация^[1] и скоро щях да припадна, да си ударя главата и да умра, а одеялото, което стисках, щеше да почервенее от кръв.

— Върви си! — казах на Дори и посочих вратата.

Тегън се сви.

— Ади — каза Дори.

— Говоря сериозно, просто си върви. И двамата с Джеб не сме се събрали отново, нали? Защото той не дойде. Така че, на кого му пука дали „наистина“ съм се променила? Няма никакво значение!

Дори вдигна ръце.

— Права си. Моментът не бе подходящ.

— На мен ли го казваш. И се предполага, че си ми приятелка!

— Тя ти е приятелка — каза Тегън. — Може ли да престанете да се държите като кучки? И двете?!

Извърнах се и зърнах отражението си в огледалото на тоалетката. За миг не се познах: нито косата ми, нито смръщените ми вежди, нито очите ми с мъката в тях… Помислих си: Кое е това лудо момиче?

Усетих ръка на рамото си.

— Съжалявам, Ади — каза Дори. — Говорех със задника си, както винаги. Аз само…

Млъкна и този път аз не казах: Ти само какво?

— Съжалявам — каза тя отново.

Зарових пръсти в одеялото. След няколко дълги секунди кимнах леко. Но наистина говореше със задника си, помислих си, макар да знаех, че не е така.

Дори стисна рамото ми, после го пусна.

— Вероятно трябва да си тръгваме вече, а, Тегън?

— Предполагам — каза Тегън. Играеше си с подгъва на тениската си. — Само че не искам да приключваме нощта с лошо. Искам да кажа, Коледа е.

— Тя вече свършва с лошо — измърморих.

— Не, не е така — каза Дори. — Поправихме нещата. Нали така, Ади?

— Не говорех за това — уточних.

— Престанете — каза Тегън. — Имам добра новина за вас, нещо, което няма нищо общо с тъгата, разбитите сърца и споровете. — Изгледа ни умолително. — Ще ме изслушате ли?

— Разбира се — казах. — Е, поне аз. Не мога да говоря от името и на Гринч.

— С радост ще чуя нещо хубаво — каза Дори. — За Гейбриъл ли става въпрос?

— Гейбриъл? Кой е Гейбриъл? — попитах. После си спомних. — О! Гейбриъл! — Не погледнах към Дори, защото не исках тя да използва това като доказателство, че мисля само за себе си или каквото и да е там.

— Получих най-удивителната новина, преди да дойдем тук — каза Тегън. — Просто не исках да повдигам въпроса, докато все още се справяхме с кризата на Ади.

— Мисля, че приключихме с кризата на Ади — каза Дори. — Ади? Приключихме ли с кризата ти?

Никога няма да приключим с кризата ми, помислих си.

Седнах на пода и подръпнах Тегън, за да я накарам да се настани до мен. Направих място дори за Дори.

— Кажи ни добрата си новина — казах.

— Новината е за Гейбриъл — каза Тегън и се усмихна. — Ще си дойде у дома утре!