Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (15)

Петнайсета глава

Газих през снега, докато не стигнах до сградата с апартаменти с номер 108, и се помолих Констанс Билингсли да няма малко дете, защото не знаех дали ще мога да отнема прасенцето бебе от малко дете.

Също така се помолих тя да не е сляпа, парализирана или джудже като дамата, която видях по „Дискавъри Ченъл“ и която бе по-ниска от метър. Не можех да отнема миниатюрното прасенце от жена джудже, нямаше начин.

Някой бе почистил снега от алеята, която водеше до апартаментите, така че прекрачих натрупания отстрани сняг, за да стъпя на по-малко хлъзгавия тротоар. Сто и четири, сто и шест… сто и осем.

Изправих рамене и натиснах звънеца.

— Боже, здравей, Ади! — възкликна жената със сивите плитки, която отвори вратата. — Каква изненада!

— Мейзи? — ахнах озадачена. — Погледнах разписката. — Аз… хм… търся Констанс Билингсли?

— Констанс Мей Билингсли, това съм аз — отвърна тя.

Мозъкът ми се опитваше с всички сили да попие информацията.

— Но…

— Хайде, замисли се — каза тя. — Щеше ли да използваш „Констанс“, ако имаше избор?

— Ъх…

Тя се засмя.

— Не мисля. Хайде, влез вътре, има нещо, което трябва да ти покажа. Влез, влез, влез!

Въведе ме в кухнята, където върху сгънат на няколко пъти син юрган седеше най-очарователното прасенце, което някога бях виждала. Беше розово-черно и изглеждаше меко. Зурлата му беше смешна и смачкана, очите му бяха любопитни и нащрек. Извитата му опашчица приличаше на пружина, и то без да бъде опъната и после освободена… и, да, то беше с точните размери, за да може да се вмести уютно в чаена чаша.

То изквича и вътрешностите ми станаха меки като масло.

— Гейбриъл — казах. Коленичих до ръба на юргана, а Гейбриъл се изправи и дотича в тръс. Подуши ръката ми и беше толкова сладък, че не давах и пет пари дали съм изцапана със свински сополи. Както и да е, не бяха сополи. Гейбриъл имаше влажна зурла, това бе всичко. Не беше голяма работа.

— Как го нарече? — запита Мейзи. — Гейбриъл?

Вдигнах поглед и я видях да се усмихва въпросително.

— Гейбриъл — каза тя, изпробвайки името, и го взе на ръце. — Като ангела Габриел!

— А?

Изражението й се промени и подсказваше, че ще цитира нещо.

— „Дойде времето — казал моржът — да говорим за много неща: за обувки — и кораби — и восък — за зелки — и крале. И защо морето е вряло и горещо — и дали прасетата имат криле.“

— Добре, нямам представа за какво говориш — казах.

— „И дали прасетата имат криле“ — повтори Мейзи. — Прасе — ангел, разбираш ли? Ангелът Гейбриъл!

— Не мисля, че приятелката ми притежава такава дълбочина — казах. — И моля те, не започвай отново да говориш за ангели. Моля те!

— Но защо не, когато вселената така се забавлява да ни ги разкрива? — Погледна ме с гордост. — Справила си се, Ади. Знаех, че ще успееш!

Сложих ръце на бедрата си и се изправих.

— Какво съм направила?

— Премина изпитанието!

— Какво изпитание?

— Аз също — продължи тя жизнерадостно. — Поне мисля, че съм го преминала. Скоро ще разберем, предполагам.

Нещо под ребрата ми се стегна.

— Мейзи, преднамерено ли отиде в „Пет Уърлд“ и купи Гейбриъл?

— Е, не го купих случайно — отвърна тя.

— Знаеш какво искам да кажа. Ти прочете бележката ми. Купи Гейбриъл само за да ми попречиш ли? — Долната ми устна трепереше.

Очите й се отвориха широко.

— Не, сладката ми!

— Отидох в „Пет Уърлд“ и Гейбриъл не беше там… и знаеш ли в каква паника изпаднах? — Борех се със сълзите. — Трябваше да се справя и с Нейтън, който ме мрази. — Подсмръкнах. — Само че е възможно вече да не ме мрази.

— Разбира се, че не те мрази — каза Мейзи. — Как е възможно някой да те мрази?

— А после трябваше да се справя и с Чарли, за което, повярвай ми, не искаш да чуеш. — Прокарах опакото на дланта си под носа си. — Макар че, странно, справих се доста добре.

— Продължавай — окуражи ме Мейзи.

— Мисля, че той е дори по-объркан от мен.

Мейзи изглеждаше заинтригувана.

— Може би той ще бъде следващият ми случай.

При тези думи — „следващия ми случай“, си спомних, че Мейзи вече не ми е приятелка, ако въобще някога е била. Тя беше просто ексцентричка, която бе взела прасенцето на приятелката ми.

— Ще върнеш ли Гейбриъл? — попитах с възможно най-спокойния глас.

— О, да. Никога нямаше да го задържа. — Вдигна Гейбриъл така, че двамата се озоваха нос до зурла. — Макар че ще ми липсваш, господин Гейбриъл. Беше ми приятно да имам компания в този самотен апартамент, пък макар и за малко. — Сгуши го в извивката на лакътя си и го целуна по върха на главата.

Свих пръстите си вътре в ботушите.

— Ще го върнеш ли днес?

— О, боже! Разтревожих те, нали?

— Както и да е, само ми позволи да взема Гейбриъл.

— А аз си мислех, че ще си щастлива да имаш ангел, който да се грижи за теб. Нали това искаше?

— Достатъчно по въпроса за ангелите — казах. — Не се шегувам. Щом Вселената ми е дала теб за ангел, значи, заслужавам да ми върнат парите.

Мейзи се засмя тихичко. Тя се засмя, а на мен ми се прииска да я удуша.

— Аделин, правиш нещата много по-трудни за теб — каза. — Глупаво момиче, не онова, което вселената дава на нас, има значение. А какво ние даваме на вселената.

Отворих уста да й кажа колко глупаво, самоуверено и необосновано на факти е това — но не го направих, защото нещо в мен се промени. Голяма промяна, като лавина, на която вече не можех да устоявам. Чувството в мен бе така голямо, а аз бях така малка…

Затова се предадох. Отдадох му се и… се чувствах прекрасно. Така прекрасно, че не разбирах защо въобще съм се съпротивлявала. Така прекрасно, че всъщност си помислих: Свещена краво, това тук ли е било през цялото време? Свободно и необременено състояние, което не е изпълнено от мен, мен, мен? Защото, по дяволите, чувството бе добро. И, по дяволите, беше чисто. И може би бях изпълнена със светлина, както бе казал Нейтън, и вероятно можех просто… да позволя на светлината да бъде, да й позволя да свети и да престана да бъда малка-незначителна-животът-не-струва-аз-не-струвам-никой-не-ме-обича-горката-аз. Беше ли възможно това в сегашното ми съществуване? Можех ли аз, Аделин Линдзи… можех ли да еволюирам?

Мейзи ме изпрати до вратата.

— Мисля, че е време да си вървиш — каза.

— Ъ, добре — отговорих. Но влачех краката си, защото вече не изпитвах горчивина към нея, всъщност се чувствах зле, задето се канех да я оставя сама. Исках и тя да се чувства така в плен на чувствата като мен и се тревожех, че това може би ще й е трудно в едностайния апартамент, в който скоро нямаше да има прасенце.

— Хей! — казах. — Мога ли да, хм, да те посещавам понякога? Обещавам да не бъда скучна.

— Не мисля, че можеш да бъдеш скучна дори да се опиташ — отвърна Мейзи. — И ще бъда абсолютно очарована, ако понякога идваш да ме виждаш. — А на Гейбриъл каза: — Виждаш ли какво добро сърце има?

Сетих се и нещо друго.

— И ще ти донеса парите от „Пет Уърлд“. Ще обясня цялата тази каша на Нейтън.

Тя се засмя.

— Ако някой въобще може да го направи, то това си ти.

— И така… да — казах и се почувствах добре. — Ще ти донеса парите, а и още от онези залети с шоколад крекери от непресято брашно, които харесваш. И ще пием чай, става ли? Ще пием чай по женски всяка седмица. Или кафе. Какво мислиш?

— Мисля, че идеята е чудесна — каза Мейзи. Подаде ми Гейбриъл, а той размърда крачета в търсене на опора. Вдъхнах божествената му миризма. Миришеше на бита сметана.