Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (12)

Дванайсета глава

Слънчевата светлина се отразяваше от снега, докато бързах по пътя към „Пет Уърлд“. Тротоарите бяха предимно чисти, но тук-там имаше места, където натрупаните от лопатите купчини се бяха разпаднали, и ботушите ми скърцаха по снега, когато прекосявах тези по-дълбоки ивици.

Докато вървях, в мозъка ми се въртеше монологът за това, че „Шоуто на Ади“ не върви по всеки канал. „Шоуто на Ади“ не се излъчваше по канала за камиони чудовища, както и по този на професионалните борци. Със сигурност не се излъчваше и по канала, който предаваше „Да отидем на риболов с Орландо Уилсън“^[1]. Изкушавах се да се обадя на Дори и да й го кажа. Да не би предаването да се нарича „Да отидем на риболов с Аделин Линдзи“? — щях да й кажа. — Е, не, не се нарича така!

Но не го направих, защото, без съмнение, тя щеше да намери начин да превърне и това в пример за моята погълнатост от себе си.

По-лошо — вероятно щеше да бъде права. По-добър план беше да взема Гейбриъл в горещите си малки ръце — добре, в студените си малки ръце — и тогава да се обадя на Дори. Щях да й кажа: Виждаш ли? Всичко завърши добре. А после щях да се обадя на Тегън и да оставя Гейбриъл да изквичи в микрофона или нещо подобно.

Или не. Щях да се обадя първо на Тегън, за да се зарадва, и едва после на Дори. Нямаше да кажа: „Ха-ха“, защото бях над това. Да. Бях достатъчно великодушна да призная грешките си, бях достатъчно силна да престана да треперя, докато Дори ме мъмреше, тъй като новото ми, просветено „аз“ нямаше нужда от мъмрене.

Мобилният ми, който беше в чантата ми, звънна и аз трепнах. Мили боже, да не би това момиче да притежава шесто чувство?

Хрумна ми и по-лоша вероятност: Може би е Тегън.

А после ми хрумна и друга… добра вероятност, упорита и вълнуваща: Или… може би е Джеб?

Затършувах в чантата си и извадих телефона си. На екрана пишеше ТАТКО и настроението ми се изпари. Защо? — Беснеех мълчаливо. — Защо не може да е…

А после престанах. Прерязах онова слабо гласче насред изречението, защото ми бе дошло до гуша от него и не ми носеше нищо добро, а и не трябваше ли да имам думата над безкрайните мисли, които се въртяха в главата ми?

В главата — и в сърцето си — изпитвах внезапна липса на нещо неподвижно. О, можех да свикна с това.

Натиснах червения бутон на телефона и го пуснах обратно в чантата си. Щях да се обадя на татко по-късно, след като оправех нещата.

Като пристъпих в „Пет Уърлд“, в носа ме блъсна миризмата на хамстери, както и несъмненият мирис на фъстъчено масло. Спрях, затворих очи и казах молитва за сила, защото, докато миризмата на хамстери можеше да се очаква в магазин за домашни любимци, то мирисът на фъстъчено масло можеше да означава само едно.

Отидох до касата и Нейтън Кругъл вдигна поглед, както дъвчеше. Ококори очи, а после ги присви. Преглътна и остави сандвича с фъстъчено масло.

— Здравей, Ади — каза го отблъскващо, точно, а ла Джери Зайнфелд^[2], който поздравява своето възмездие Нюман^[3].

Не. Чакайте. Това ме превръщаше в Нюман, а аз бях толкова различна от него. Нейтън беше Нюман. Нейтън беше изключително слаб, обсипан с акне Нюман с вкус към свили се тениски, на които са изписани цитати от „Стар Трек“. Днес на тениската му пишеше: ЩЕ УМРЕШ ОТ ЗАДУШАВАНЕ В ЛЕДЕНИЯ СТУД НА КОСМОСА.

— Здравей, Нейтън — отговорих.

Той изсумтя.

— Хубава прическа — каза.

Понечих да отвърна нещо, после се въздържах.

— Тук съм, за да взема нещо за приятелка — казах. — За Тегън. Познаваш Тегън.

Мислех, че споменаването на Тегън с нейната безкрайна доброта може да отвлече мислите на Нейтън от отмъщението.

Не стана така.

— Наистина, познавам я — каза той, а очите му блестяха. — Ходим в едно в също училище. Същото малко училище. Със сигурност е трудно да не обръщаш внимание на някого в такова малко училище.

Изстенах. Ето отново, като че ли не бяхме разговаряли в продължение на четири години и все още трябваше да обсъждаме този непростим инцидент. Но не беше така. Бяхме го обсъждали много пъти, но се оказваше, че обсъждането е било едностранно.

— Но чакай — каза той с глас като на робот в лошо рекламно-информационно предаване. — Ти не обърна внимание на някого в това малко училище!

— Седми клааас — процедих през стиснати зъби и с напевен глас. — Преди много години.

— Знаеш ли какво е Трибъл^[4]? — попита той.

— Да, Нейтън, ти…

— Трибъл е безвредно същество, което отчаяно търси привързаност и е местно за планетата Геминорум четири.

— Мислех, че е Йота Геми-бла-бла-пет.

— И не преди толкова много години… — Изви вежди, за да е сигурен, че разбирам върху какво пада ударението. — … аз бях такъв Трибъл.

Отпуснах се до рафта с кучешки храни.

— Ти не беше Трибъл, Нейтън.

— И като специално трениран воин от Клингон…

— Моля те, не ме наричай така. Знаеш, че наистина мразя да ме наричат така.

— … ти ме унищожи. — Забеляза къде съм поставила лакътя си и ноздрите му се разшириха. — Хей! — Каза и щракна няколко пъти с пръсти, сочейки провинилата се част от тялото ми. — Не докосвай кучешките храни.

Изправих се рязко.

— Съжалявам, толкова съжалявам — казах. — Точно както много съжалявам, че нараних чувствата ти преди четири години. Но. И това е важно. Слушаш ли ме?

— В галактически план четири години са само наносекунда.

Издадох звук на раздразнение.

— Не получих бележката! Кълна се в бога, така и не я видях!

— Разбира се, разбира се. Само че знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че си я прочела, захвърлила си я и веднага си забравила за нея, защото нищо няма значение, ако става въпрос за някого другиго, нали?

— Не е вярно. Чуй, не можем ли просто…

— Да цитирам ли съдържанието на бележката?

— Моля те, недей.

Той гледаше в далечината.

— И цитирам: „Скъпа Ади, ще ходиш ли сериозно с мен. Обади ми се с твоя отговор“.

— Не получих бележката, Нейтън.

— Дори да не искаше да ходиш сериозно с мен, трябваше да се обадиш.

— Щях да го направя! Но не получих бележката!

— Сърцето на седмокласника е крехко нещо — каза той трагично.

Ръцете ме сърбяха да посегна към подравнените пакети кучешки храни. Исках да го замеря с един от тях.

— Окей, Нейтън? — казах. — Дори да бях получила бележката — а не я получих, — не можеш ли да оставиш нещата така? Хората порастват. Променят се.

— О, моля те — каза той студено. Начинът, по който ме гледаше, сякаш бях нещо по-низко и от опаковка на сламка, ми напомняше, че двамата с Джеб са приятели. — Хората като теб не се променят.

Гърлото ми се сви. Това, че той се нахвърли върху мен по същия начин като всички останали на планетата, бе прекалено много.

— Но… — Думите излязоха колебливо от устата ми. Опитах отново и с глас, който трепереше въпреки най-добрите ми намерения, и казах: — Не може ли поне някой да види, че се опитвам?

След един дълъг миг той беше този, който сведе очи накрая.

— Тук съм, за да взема прасенцето на Тегън — казах. — Не може ли просто да го взема, моля?

Нейтън сбърчи чело.

— Какво прасенце?

— Онова, което са оставили предната вечер. — Опитах се да разчета изражението му. — Миниатюрното? С бележка, на която пише: Да не се продава на никого другиго, освен на Тегън Шепърд?

— Не продаваме животни — информира ме той. — А ги даваме за осиновяване. И нямаше бележка, а само фактура.

— Но имаше прасенце?

— Е, да.

— И беше наистина, наистина много малко?

— Може би.

— Е, трябва да е имало бележка, закрепена за специалната чанта за пренасяне, но няма значение. Можеш ли да ми го донесеш?

Нейтън се поколеба.

— Нейтън, о, мили боже! — Представих си Гейбриъл сам в студената нощ. — Моля те, кажи ми, че не е умряло?

— Какво?! Не.

— Тогава къде е?

Нейтън не отговори.

— Нейтън, хайде — казах. — Не става въпрос за мен. А за Тегън. Наистина ли искаш да я накажеш, защото си ядосан на мен?

— Някой го осинови — измърмори той.

— Съжалявам. Какво каза?

— Някаква дама, тя осинови прасенцето. Дойде преди около половин час и даде над двеста долара. Откъде трябваше да знам, че прасенцето не е за продан… искам да кажа, за осиновяване?

— Заради бележката, идиот такъв!

— Не съм получил бележката!

И двамата осъзнахме иронията на възражението му по едно и също време. Гледахме се втренчено.

— Не лъжа — каза той.

Нямаше смисъл да настоявам. Това бе лошо, лошо, лошо и трябваше да измисля как да го поправя, а не да мъмря Нейтън за нещо, което е твърде късно да се промени.

— Добре, хм, фактурата все още ли е у теб? — казах. — Покажи ми фактурата. — Протегнах ръка и размърдах пръсти.

Нейтън удари касата и най-долното чекмедже се отвори. Той извади смачкано парче бледорозова хартия.

Сграбчих го.

— Едно прасенце, което се събира в чаена чаша, със сертификат и лиценз — прочетох на глас.

— Двеста долара. — Обърнах хартията и се взрях в съобщението в края й, изписаното с химикалка и спретнати букви. — Платено в брой. Да бъде взето от Тегън Шепърд.

— По дяволите! — каза Нейтън.

Отново я обърнах и затърсих името на дамата, купила повторно прасенцето на Тегън.

— Боб непрекъснато носи нови животни — каза Нейтън отбранително. — Те се появяват, нали знаеш, и аз ги давам за осиновяване. Защото това е магазин за домашни любимци.

— Нейтън, трябва да ми кажеш на кого го продаде — казах му.

— Не мога. Това е поверителна информация.

— Да, но прасенцето е на Тегън.

— Ъм, ще й върнем парите, предполагам.

Всъщност парите трябваше да получим аз и Дори, но не го споменах. Парите не ме интересуваха.

— Само ми кажи на кого си го продал и ще отида да обясня ситуацията.

Той размърда крака, изглеждаше като човек, който се чувства ужасно неудобно.

— Имаш името на жената, нали? Която го е купила?

— Не — отговори той. Погледът му се стрелна към отвореното чекмедже на касата, в което видях да се подава краят на бяла разписка за плащане с кредитна карта. — Дори да знаех, не мога нищо да направя. — Продължи той. — Не мога да разкривам подробности по прехвърлянията на пари на клиентите. Но и бездруго не знам името на дамата, така че, ъм… да.

— Всичко е наред. Разбирам. И… вярвам, че не си видял бележката.

— Така ли? — каза той. На лицето му бе изписано смущение.

— Да — отговорих искрено. Обърнах се да си вървя, но в този момент пъхнах върха на ботуша си под поставката, на която бяха изложени кучешките деликатеси, и я дръпнах. Тя се залюля и целофанените пакети паднаха на пода, спукаха се и кучешката храна се разпиля навсякъде.

— О, не! — извиках.

— Ау, по дяволите! — каза Нейтън. Излезе иззад тезгяха, коленичи и започна да събира кутиите, които бяха все още непокътнати.

— Толкова съжалявам — казах. Докато той се опитваше да вземе кучешка бисквитка изпод шкафа, аз се наведох през тезгяха и грабнах бялата разписка. Натиках я в джоба си. — Сега трябва да ме мразиш още повече, а?

Той спря, изправи гръб и постави длан на коляното си. Направи нещо странно с устните си, сякаш преживяваше вътрешна борба.

— Не те мразя — каза най-после.

— Не ме мразиш?

— Просто не мисля, че осъзнаваш какво въздействие имаш понякога върху хората. И не говоря само за себе си.

— Тогава… за кого говориш? — Усещах ясно разписката в джоба си, но не можех да подмина изказване като това.

— Забрави.

— Няма начин. Кажи ми.

Той въздъхна.

— Не искам да започнеш да си въобразяваш кой знае какво, но невинаги дразниш хората.

Господи, благодаря, искаше ми се да му кажа. Но се сдържах.

— У теб има… светлина — каза той и стана червен. — Караш хората да се чувстват специални, сякаш у тях също има светлина. Но после, ако не им се обадиш или ако, нали знаеш, целунеш някой задник зад гърба им…

Зрението ми се замъгли, и то не само защото Нейтън казваше неща, които, вместо да бъдат груби, бяха едва ли не мили. Загледах втренчено пода.

— Жестоко е, Ади. Наистина е проява на студенина. — Посочи торба с кучешка храна до ботуша ми. — Подай ми я, моля те!

Наведох се и я вдигнах.

— Не искам да съм студена — казах, чувствайки се неловко. Подадох му торбата с кучешка храна. — И не се опитвам да се извиня. — Преглътнах, изненадана от потребността, която имах да кажа това на някого, който бе приятел на Джеб, но не и мой. — Но понякога аз също имам нужда от някого, който да ми даде светлина.

Мускулите по лицето на Нейтън не трепнаха. Той остави думите ми да увиснат във въздуха между нас — достатъчно, та у мен да започне да се поражда съжаление.

После изсумтя.

— Джеб не е точно най-експанзивното момче — призна.

— Така ли мислиш?

— Но се стегни. Когато става въпрос за теб, той е напълно отстъпчив.

— Беше отстъпчив — казах. — Вече не е. — Усетих сълза, а после и втора да се стича по бузата ми… и се почувствах като глупачка. — Да. Сега ще вървя.

— Хей, Ади — каза Нейтън.

Обърнах се.

— Ако получим друго миниатюрно прасенце, ще ти се обадя.

Погледнах отвъд акнето и тениската му с надпис от „Стар Трек“ и видях обикновения Нейтън, който, както се оказа, невинаги дразнеше хората… също като мен.

— Благодаря — казах.