Лорън Миракъл
Светецът покровител на прасетата (1)

Първа глава

Да бъда себе си бе истинско разочарование. Да бъда себе си в тази, както се предполагаше, великолепна нощ с, както се предполагаше, този великолепен сняг, извисяващ се в сто и петдесет сантиметрови преспи под прозореца на спалнята, бе двойно разочарование. Добавете факта, че днес бе Коледа, и сборът достигаше тройно разочарование. Добавете още тъжната, предизвикваща болка, съкрушителна липса на Джеб… и дзън-дзън-дзън! Звънчето на върха на измерващия разочарованието уред не би могло да звъни по-силно.

Вместо коледни звънчета, имах звънчетата на разочарованието. Прекрасно.

Е, не си ли весела малка палавница, казах си и си пожелах Дори и Тегън да побързат да дойдат, тук. Не знаех какво е пудинг със смокини^[1], но звучеше като блюдо, което стои студено и самичко в края на масата за студения бюфет, защото никой не го иска. Като мен. Студена, сама и вероятно глупава.

Гррррр. Мразех да се самосъжалявам, ето защо се бях обадила на Тегън и Дори и ги бях помолила да дойдат у дома. Но тях още ги нямаше и не можех да престана да се самосъжалявам.

Защото Джеб ми липсваше толкова много.

Защото нашето скъсване, станало само преди седмица и кървящо като отворена рана, бе моя глупава грешка.

Защото бях написала на Джеб (прочувствен?) имейл, в който го молех, моля те, моля те, моля те да се срещнем в „Старбъкс“ предния ден, за да поговорим. Но той не дойде. И дори не се обади.

И защото, след като чаках в „Старбъкс“ близо два часа, намразих живота и себе си толкова силно, че прекосих бавно паркинга, влязох във „Фантастичната Сам“ и разплакана казах на стилистката да остриже късо косата ми и да боядиса в розово онова, което остане. Което тя и стори, защото нима я интересуваше какво правя с косата си?

И така, разбира се, изпитах самосъжаление: бях с разбито сърце, мразех себе си и приличах на оскубано розово пиле.

— Ади, о! — каза мама вчера следобед, когато най-после се прибрах у дома. — Това е… доста драстична промяна. И си я боядисала. Красивата си руса коса.

Изгледах я така, сякаш я подканях: Защо не ме застреляш веднага? На което тя отговори, като наклони предупредително глава, сякаш казваше: Внимавай, сладката ми. Знам, че те боли, но това не ти дава разрешение да си го изкарваш на мен.

— Съжалявам — казах. — Предполагам, че още не съм свикнала с прическата си.

— Е… промяната е доста голяма, за да свикнеш с нея. Какво те накара да го направиш?

— Не знам. Имах нужда от нещо ново.

Тя остави телта за разбиване на яйца. Приготвяше сладкиш с череши, който бе традиционният ни десерт за Коледа, и острата миризма на разбитите череши извикваше сълзи в очите ми.

— Да не би това случайно да има нещо общо със случилото се на празненството на Чарли миналата събота? — запита тя.

По бузите ми се разля топлина.

— Не знам за какво говориш. — Премигнах. — Пък и откъде знаеш какво се е случило на празненството на Чарли?

— Е, сладката ми, плачеш, докато заспиш, почти всяка нощ…

— Не, не плача.

— И, разбира се, говориш по телефона или с Дори, или с Тегън, както ми се струва, по двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата.

— Подслушваш ме? — извиках. — Собствената си дъщеря?

— Едва ли може да се нарече „подслушване“, когато нямаш избор.

Гледах я с отворена уста. Преструваше се на най-добрата майка с тази коледна престилка, докато приготвяше сладкиш с череши по стара семейна рецепта, а всъщност беше… беше…

Е, не знам каква беше, знаех само, че не е правилно и е лошо да се подслушват разговорите на другите.

— И не казвай „двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата“ — казах. — Прекалено си стара, за да казваш „двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата“.

Мама се засмя, което само ме ядоса още повече, но най-вече защото потисна веселостта си и ме изгледа, както майките гледат децата си, сякаш казват: Тя е тийнейджърка, бедната. И трябва да премине през сърдечната болка.

— О, Ади! — каза. — Наказваш сама себе си ли, сладката ми?

— О, мили боже! — казах. — Толкова е грешно да кажеш това за нечия нова подстрижка! — И изтичах в стаята си, за да плача насаме.

Двайсет и четири часа по-късно бях все още в стаята си. Бях излязла от нея за сладкиша с череши предната вечер и за отварянето на подаръците тази сутрин, но нищо от това не ми бе донесло удоволствие. Със сигурност не бях изпълнена с радостта и магията на Коледа. Всъщност не бях сигурна, че все още вярвам в радостта и магията на Коледа.

Претърколих се и взех айпода си от масичката до леглото. Избрах папката с музика, наречена „Сив ден“, която включваше всички съществуващи меланхолични песни, и натиснах бутона. Айподът ми във формата на пингвин мрачно разпери криле, когато от пластмасовото му тяло зазвуча песента „Fools in Love“.

После се върнах в главното меню и започнах да търся, докато не стигнах до „Снимки“. Знаех, че навлизам в опасна територия, но пет пари не давах. Избрах албума, който исках, и натиснах копчето, за да го отворя.

Първата снимка, която се показа на екрана, бе първата, която тайно бях направила на Джеб преди малко повече от година. В онзи ден също валеше сняг и на снимката се виждаха снежинките, вплели се в тъмната коса на Джеб. Беше облечен в дънково яке, макар че бе дяволски студено, и си спомням, че се питах дали той и майка му нямат пари. Бях чула, че двамата са се преместили в Грейстаун от резервата „Чероки“, който бе на около сто и шейсет километра оттук. Мислех си, че е страхотно. Той изглеждаше толкова екзотичен.

Както и да е, двамата с Джеб бяхме заедно по време на втората година в класа по английски език и той беше така сексапилен с гарвановочерната си коса, прибрана в конска опашка, и тъмносивите си очи, че сърцето ми спираше да бие. Беше също пре-е-е-екалено сериозен, което бе нещо ново за мен, защото имах склонността да бъда лекомислена. Всеки ден той се навеждаше над чина си и си водеше бележки, докато аз му хвърлях погледи крадешком и се дивях на това колко лъскава е косата му и колко красиви са скулите му — най-красивото нещо, което бях виждала. Но той бе така сдържан, че бе едва ли не надменен дори когато аз бях най-въодушевена.

Когато споделих този особен проблем с Дори и Тегън, Дори предположи, че Джеб се чувства може би неудобно в този малък планински град, където всички са истински южняци, истински християни и истински бели.

— Няма нищо нередно, в което и да е от тези неща — казах отбранително, тъй като бях и трите.

— Знам — каза Дори. — Само казвам, че е възможно момчето да се чувства като външен човек. Възможно. — Предполагам, че знаеше за какво говори, тъй като бе едно от двете — двете деца от еврейски произход в цялата гимназия.

Е, това ме накара да се почудя дали Джеб наистина не се чувстваше като външен човек. Възможно ли бе затова да яде обяда си с Нейтън Кругъл, който определено бе външен човек с неговата колекция от тениски „Стар Трек“, които носеше непрекъснато? Възможно ли беше заради това, в сутрините, преди да отключат училището, да се облягаше на стената с ръце в джобовете, вместо да се присъедини към нас, останалите, които обсъждахме „American Idol“? Възможно ли беше затова да не се поддаваше на чара ми в часовете по английски език — защото се чувстваше прекалено неудобно, за да говори свободно?

Колкото повече мислех за това, толкова повече се тревожех. Никой не трябва да се чувства като външен човек в училището си — особено пък толкова привлекателно момче като Джеб и особено, след като ние, неговите съученици, бяхме всичките толкова мили.

Е, поне аз, Дори, Тегън и останалите ни приятели. Ние бяхме много мили. Онези, които пушеха канабис, не бяха така мили. Бяха груби. Но не и Нейтън Кругъл, тъй като Нейтън бе непримирим човек, който не забравяше обидите. Ако трябва да съм откровена, изобщо не бях очарована от мисълта за откачените идеи, които Нейтън може би насаждаше в главата на Джеб.

И тогава, един ден, докато разсъждавах върху всичко това за хиляден път, вече не се тревожех, а изпитвах раздразнение, защото — наистина. Защо Джеб избираше да прекара времето си с Нейтън Кругъл, а не с мен?

И така, през същия онзи ден, докато бяхме в клас, го сръгах с химикалката си и казах:

— За бога, Джеб. Не можеш ли просто да се усмихнеш?

Той подскочи, учебникът му падна на пода и аз се почувствах ужасно. Помислих си: Страхотно, Ади, защо следващия път не надуеш ловджийски рог в ухото му?

Но после ъгълчетата на устните му се повдигнаха и в очите му затанцуваха весели пламъчета. Имаше и още нещо — нещо, което накара сърцето ми да бие по-бързо. Лицето му се зачерви и той побърза да се наведе, за да вдигне учебника си.

О! — осъзнах с болка. Той просто е срамежлив.

Облегната на възглавницата си, гледах снимката на Джеб на айпода си, докато смъденето в очите ми не стана прекалено силно.

Натиснах бутона в средата и се появи следващата снимка. Беше заснета на бала, състоял се в навечерието на предната Коледа, само две седмици, след като казах на Джеб да се усмихне, за бога. Тъй като навечерието на Коледа беше един от онези дни, които продължават вечно, с всичкото коледно очакване и нетърпение, група от нас отидоха до Парка на ружите, за да се измъкнем за малко от домовете си. Накарах едно от момчетата да извика Джеб и като по чудо, той се съгласи да дойде с нас.

Започнахме бой със снежни топки, момчета срещу момичета, беше просто страхотно. Аз, Дори и Тегън направихме снежно укрепление и създадохме система за направата и хвърлянето на снежни топки, като Тегън ги оформяше грубо, аз ги дооформях, а Дори ги мяташе по врага със смъртоносна точност. Побеждавахме момчетата, докато Джеб не заобиколи зад нас и не ме бутна с тяло в купчина снежни топки. Снегът влезе в носа ми и ужасно болеше, но бях прекалено въодушевена, за да ме интересува. Претърколих се със смях, а лицето му бе само на сантиметри от моето.

Този миг бе уловен на снимката, заснета от Тегън с мобилния й телефон. Джеб отново беше с дънковото си яке — избелялото синьо бе така сексапилно на фона на тъмната му кожа, — той също се смееше. Докато гледах щастливите ни лица, си спомних, че той не стана веднага от мен. Повдигна се на ръце, за да не ме смачка, и смехът му премина във въпрос, който накара стомахът ми да тръпне.

След боя със снежни топки с Джеб отидохме да пием кафе с мляко, бяхме само двамата. Предложението беше мое, но Джеб се съгласи без миг на колебание. Отидохме в „Старбъкс“ и седнахме на двата еднакви пурпурни стола до входа. На мен ми се виеше свят от щастие, а той беше срамежлив. Но после вече не бе така срамежлив или може би беше просто по-решителен, протегна ръка и взе моята. Бях така изненадана, че разлях кафето си.

— За бога, Ади — каза той. Адамовата му ябълка потрепна. — Може ли да те целуна?

Сърцето ми заби бясно и изведнъж вече аз бях срамежливата, което бе луда работа. Джеб взе чашката от ръката ми и я остави на масата, после се наведе и устните му погалиха моите. Очите му, когато най-после се отдръпна, бяха топли като разтопен шоколад. Усмихна се и аз също се разтопих и се превърнах в горещ шоколад.

Беше най-съвършената Коледа.

— Хей, Ади! — извика малкия ми брат от долния етаж, където тримата с мама и татко играеха на подарената му от Дядо Коледа игрална конзола Уий^[2]. — Искаш ли да се боксираш с мен?

— Не, благодаря — извиках.

— А какво ще кажеш за тенис?

— Не.

— Боулинг?

Изстенах. „Уий“ не ме караше да квича от въодушевление, но Крис беше на осем. Само се опитваше да ме развесели.

— Може би по-късно — извиках.

— Добре — каза той и стъпките му се отдалечиха.

Чух го да съобщава на родителите ни: Каза „не“. И меланхолията ми се задълбочи. Мама, татко и Крис бяха заедно долу, играеха весело с нунчаку^[3] и се удряха по лицата, докато аз седях тук… мрачна и сама.

И чия е вината? Запитах се.

О, млъкни, отговорих си.

Разгледах още снимки:

Джеб позира като надут и надменен модел с фъстъченото масло „Биг Кап“ на „Рийс“^[4], защото знае, че е любимото ми, и ми го е донесъл като изненада.

Джеб през лятото, без риза, на празненството край басейна в дома на Мегън Монтгомъри.

Джеб, очарователен и покрит с пяна, на организираното с благотворителна цел миене на автомобили в „Старбъкс“. Гледах втренчено снимката и вътрешностите ми омекнаха. Онзи ден бе така забавен — и не само забавен, но и страхотен, защото каузата беше добра. Кристина, управителката на моята смяна в „Стабръкс“, бе родила преждевременно и ние, работещите там, искахме да й помогнем да плати сметката в болницата, която не се покриваше от осигуровката й.

Джеб бе предложил помощта си за общото дело доброволно и беше наистина страхотен. Дойде в девет и остана до три, като търкаше и миеше и изглеждаше така, като че ли снимката му непременно трябваше да бъде в един от календарите на „Юнивърс“ за най-сексапилните мъже. Работи далеч по-усилено, отколкото се очакваше от него като мое гадже, и сърцето ми бе щастливо от това. След като и последната кола потегли от паркинга, прегърнах Джеб и наклоних лице към неговото.

— Не се налагаше да работиш толкова много — казах. Вдъхнах миризмата на сапун, която се излъчваше от него. — Спечели ме още на първата кола.

Флиртувах, следвайки сцената от „Джери Магуайър“, в която Рене Зелуегър казва на Том Круз: Спечели ме още на „здравей“. Но Джеб сбърчи чело и каза:

— О, така ли? Хм, добре. Но не съм сигурен какво искаш да кажеш.

— Ха-ха — отвърнах, защото предположих, че си проси още похвали. — Просто мисля за страхотно това, че остана от началото до края. И ако го направи, за да ме впечатлиш… е, нямаше нужда. Това е всичко.

Той повдигна вежди.

— Мислиш, че измих колите, за да те впечатля?

Разбрах, че не се шегува, и топлина заля бузите ми.

— Хм… вече не.

Смутих се и се опитах да се отдръпна. Той не ми позволи. Целуна ме по върха на главата и каза:

— Ади, мама ме отгледа сама.

— Знам.

— Знам колко трудно може да бъде. Това е всичко.

За миг се нацупих. Което бе съвсем неправилно. Макар да знаех, че е добре, задето иска да помогне на Кристина, но пък нямаше да имам нищо против, ако поне част от мотивацията му имаше нещо общо с мен.

Джеб ме придърпа по-плътно към себе си.

— Но се радвам, че съм те впечатлил — каза и почувствах устните му върху кожата си. Също така усещах топлината на гърдите му през ризата. — Няма нищо, което да искам повече от това да впечатля момичето си.

Не бях съвсем готова да бъда убедена да не се муся повече.

— Значи, казваш, че съм твоето момиче?

Той се засмя, като че ли бях запитала на глас дали небето е все още синьо. Не му позволих да избегне въпроса, но отстъпих назад, за да не ме прегръща повече. Погледнах го така, сякаш казвах: Е?

Тъмните му очи станаха сериозни, той взе и двете ми ръце в своята.

— Да, Ади, ти си моето момиче. И винаги ще бъдеш.

Седнала в спалнята си, стиснах силно очи, защото споменът бе прекалено мъчителен. Прекалено мъчителен, прекалено болезнен, чувствах се така, сякаш губя част от себе си, както всъщност и беше. Натиснах бутона за изключване на айпода си и екранът стана черен. Музиката спря и айподът ми във формата на пингвин престана да танцува. Издаде тъжен звук, като че ли питаше: „Изключваш ли ме?“, а аз отвърнах: „И теб, и себе си, Пинги“.

Потънах във възглавницата и втренчих поглед в тавана, припомняйки се как се бяха объркали нещата между Джеб и мен. Как бях престанала да бъда неговото момиче. Знаех очевидния отговор (лошо, болезнено, не искаш да се впускаш в това), но не можех да престана натрапчиво да анализирам какво ни докара до това положение, защото дори преди празненството в дома на Чарли нещата между нас далеч не бяха страхотни. Не че не ме обичаше, защото знаех, че ме обича. Колкото до мен, обичах го толкова много, че чак болеше.

Онова, което ни препъна, мисля, че бе начинът, по който показвахме любовта си. Или в случая с Джеб — това, че не я показваше, поне аз се чувствах така. Според Тегън, която много гледаше „Доктор Фил“^[5], двамата с Джеб говорехме на различни езици на любовта.

Исках Джеб да бъде мил, романтичен и привързан, какъвто беше в „Старбъкс“, когато ме целуна за първи път в навечерието на миналата Коледа. Получих работа в същия „Старбъкс“ месец след това и помня, че мислех: Сладко, ще съживяваме целувката си отново и отново и отново.

Но не стана така, нито дори веднъж. Макар непрекъснато да се отбиваше и макар че винаги му казвах с езика на тялото, че искам да ме целуне, максималното, което той правеше, бе да протегне ръка през барплота и да дръпне връзките на зелената ми престилка.

— Здравей, кафе момиче — казваше. Което бе сладко, но… не бе достатъчно.

Това беше само едно от нещата. Имаше и други, като например това колко много исках да се обажда и да ми пожелава лека нощ всяка вечер и колко неловко се чувстваше той, защото апартаментът му бе толкова малък.

— Не искам мама да ме чува да казвам такива сладникави неща — отвръщаше.

Или как другите момчета държаха приятелките си за ръце в класните стаи, но когато аз хванех ръката на Джеб, той стискаше моята набързо и после я пускаше.

— Не ти ли харесва да ме докосваш? — питах.

— Разбира се, че ми харесва — отговаряше той. Очите му имаха онова изражение, което, предполагам, се опитвах да предизвикам, и когато проговаряше, гласът му бе дрезгав. — Знаеш, че ми харесва, Ади. Обичам да бъда насаме с теб. Само искам наистина да бъдем сами, когато сме насаме.

Дълго време, макар да забелязвах всичко това, го пазех предимно в себе си. Не исках да се оплаквам.

Но някъде около навършването на шест месеца от връзката ни (подарих на Джеб колекция с най-романтичните песни на света, а той не ми подари нищо), нещо се скъса в мен. Изпитвах болка, защото, ето, бях с момчето, което обичах, и исках всичко да е съвършено между нас, но не можех да го постигна сама. И какво, ако това ме накараше да изглеждам така, сякаш се оплаквам.

Като например историята с навършването на шестте месеца. Джеб виждаше, че не съм щастлива, непрекъснато ме питаше защо и накрая казах:

— Защо мислиш?

— Да не би да е, защото не ти подарих нищо? — попита той. — Не знаех, че ще си разменяме подаръци.

— Е, а трябваше да се досетиш — измърморих.

На следващия ден той ми подари огърлица със сърце, която извади от пластмасовото яйце и постави в кутийката ми за бижута. Огърлицата беше от онези, които могат да се спечелят от машина, в която се пуска по четвърт долар. Бях тъжна. На следващия ден Тегън ме дръпна настрани и ми каза, че Джеб се тревожел, че не съм харесала подаръка, защото не съм го носела.

— От „Херцогът и Херцогинята“ е — казах. — Има съвсем същата огърлица в машината до изхода. Едно от нещата, които можеш да спечелиш.

— А знаеш ли колко по четвърт долар е трябвало да пусне Джеб в автомата, преди да я спечели? — запита Тегън. — Трийсет и осем. Трябвало е непрекъснато да се връща до бюрото за обслужване на клиенти и да разваля пари.

Стана ми тежко.

— Искаш да кажеш…?

— Искал е да ти подари точно тази. Със сърцето.

Тегън ме гледаше втренчено и това не ми се нравеше. Отместих поглед.

— Това пак прави по-малко от десет долара.

Тегън мълчеше. Прекалено се страхувах, за да я погледна. Накрая тя каза:

— Знам, че не искаше да кажеш това, Ади. Не бъди гаднярка.

Не исках да бъда гаднярка и, разбира се, не ме интересуваше колко струва подаръкът. Но изглеждаше, че искам от Джеб повече, отколкото може да даде, и колкото повече продължаваше разговорът, толкова по-зле се чувствахме и двете.

Прескочете няколко месеца напред и знаете ли какво? Продължавах да го карам да се чувства отвратително, той мен — също. Невинаги, но далеч повече, отколкото беше здравословно за отношенията ни.

— Искаш да бъда такъв, какъвто не съм — каза той в нощта, преди да скъсаме. Седяхме в королата на майка му пред къщата на Чарли, все още не бяхме влезли вътре. Ако можех да се върна в онази нощ и никога да не вляза, щях да го сторя. За части от секундата.

— Не е вярно — отговорих. Пръстите ми намериха дупката отстрани на седалката и се стоплиха от допира с нея.

— Вярно е, Ади — каза той.

Смених тактиката.

— Добре, дори да е така, защо това непременно да е нещо лошо? Хората непрекъснато се променят един за друг. Вземи, която и да е любовна история, която и да е велика любов, и ще видиш, че хората трябва да се променят, за да се получат нещата. Като в „Шрек“, когато Фиона казва на Шрек, че й е дошло до гуша от неговото оригване, хълцане и всичко останало. А Шрек отвръща: „Аз съм страшилище. Съобразявай се с това“. А Фиона казва: „А какво, ако не мога?“. И Шрек приема еликсира, който го превръща в прекрасен принц. Прави го от любов към Фиона.

— Това е във втората част на „Шрек“ — каза Джеб. — Не в първоначалната версия.

— Както и да е.

— И тогава Фиона осъзнава, че не иска той да бъде прекрасен принц. Иска отново да се превърне в страшилище.

Смръщих вежди. Не така си спомнях филма.

— Исках да подчертая, че е готов да се промени — казах.

Джеб въздъхна.

— Защо винаги момчето трябва да се променя?

— Момичето също може да се промени — отвърнах. — Както и да е. Казвам само, че ако обичаш някого, трябва да си готов да го покажеш. Защото, Джеб, имаме само един живот. Един живот. — Усетих познатото свиване на гърлото от отчаяние. — Не можеш ли просто да се опиташ, ако не по някаква друга причина, то, защото знаеш колко е важно за мен?

Джеб гледаше през страничния прозорец.

— Аз… искам да ме последваш в самолет и да ми направиш серенада в първа класа, както прави Роби за Джулия в „Сватбеният певец“ — казах. — Искам да построиш къща за мен, както прави Ноа за Али в „Тетрадката“. Искам да прекося океана с теб на носа на презокеански лайнер! Като момчето в „Титаник“, помниш ли?

Джеб се обърна.

— Момчето, което се удави?

— Е, очевидно не искам да се удавиш. Не става въпрос за удавяне. А за това да ме обичаш достатъчно, че да си готов да се удавиш, ако се налага. — Гласът ми заседна в гърлото. — Искам… искам големия жест.

— Знаеш, че те обичам, Ади — каза той.

— Или дори среден жест — казах, неспособна да се откажа.

На лицето му се бореха разочарование и болка.

— Не можеш ли просто да вярваш в любовта ни, без да ме молиш да я доказвам всяка секунда?

Очевидно не можех, както се видя от случилото се след това. Не, не от „случилото се“. А от онова, което направих. Защото станах кисела и бях гаднярка и защото потъпках трийсет и осем четвърт долара, които се равняваха на няколко бири, ако не и повече. Или може би не чак трийсет и осем, но много. Не че мога да припиша скъсването ни на това, но то все пак подтикна нещата.

Двамата с Джеб влязохме на празненството, но се разделихме, защото все още си бяхме сърдити един на друг. Аз се озовах в мазето с Чарли и няколко други момчета, а Джеб остана горе. По-късно чух, че се е присъединил към група върли почитатели на театъра, които гледали „Една незабравима любов“^[6] на плоскоекранния телевизор на родителите на Чарли. Това бе такава ужасна ирония, че можеше да е забавно, само че далеч не беше.

В мазето играх на четвърт долар^[7] с момчетата и Чарли здравата ме насъскваше, защото той бе дяволът. Когато играта се разпадна, Чарли ме попита дали не можем да отидем някъде да поговорим и аз, като една същинска идиотка, се запрепъвах послушно след него към стаята на по-големия му брат. Бях малко изненадана, защото двамата с Чарли никога преди не бяхме водили задушевен разговор. Но той бе част от групата момчета, с която излизахме. Беше арогантен, мазен и, общо взето, задръстеняк, ако мога да открадна думата, което едно момче с корейско потекло в училище използва, но да, такъв си беше Чарли. Тъй като изглеждаше като модел, можеше да е задръстеняк и пак да му се размине.

В стаята на брат му Чарли ме накара да седна на леглото и ми каза, че има нужда от съвет за Брена, момиче от нашия клас, с което понякога излизаше. Погледна ме така, сякаш казваше: Знам, че съм готин и ще стане, както искам, сетне каза какъв късметлия е Джеб, че излиза със страхотно момиче като мен.

Изсумтях и отвърнах нещо като:

— О, да… както и да е.

— Да не би да имате проблеми? — попита той. — Кажи ми, че нямате. Вие сте много популярни.

— Хм, ха, затова Джеб е горе и кой знае какво прави, а аз съм тук долу с теб. — Спомням си, че се питах: Защо съм тук долу с теб? И кой затвори вратата?

Чарли настоя за подробности, бе очарователен и изразяващ съчувствие, и когато бях готова да се разплача, се приближи към мен, за да ме утеши. Възразих, но той притисна устните си до моите и накрая се предадох. Момче ми обръщаше огромно внимание — наистина привлекателно и харизматично момче — и на кого му пукаше, че не беше искрен?

На мен. На мен ми пукаше дори в мига, в който предавах Джеб. Извиквах в паметта си този момент отново и отново и точно това ме убиваше. Защото… какво ли си мислех? Двамата с Джеб имахме проблеми, но все още го обичах. Обичах го тогава, обичам го и сега. И винаги ще го обичам.

Само дето предния ден, когато не се появи в „Старбъкс“, той ми даде ясно да разбера, че вече не ме обича.