Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (1)

Първа глава

Джей Пи, Херцога и аз гледахме четвъртия филм от маратона, посветен на Джеймс Бонд, когато майка ми се обади за шести път в продължение на пет часа. Дори не погледнах екрана на телефона. Знаех, че е мама. Херцога изви очи към тавана и натисна бутона за паузата.

— Да не би да мисли, че ще излезеш някъде? Има буря.

Свих рамене и взех телефона.

— Нямам късмет — каза мама. Като заден фон се чуваше глас, който говореше високо за това колко е важно да обезпечим сигурността на родината.

— Съжалявам, мамо. Това е отвратително.

— Смешно е! — извика тя. — Не можем да вземем самолет до никъде, още по-малко до дома. — Бяха в Бостън от три дни. На лекарска конференция. Мама започваше вече да пада духом заради цялата тази работа с Коледата в Бостън. Все едно, че Бостън беше военна зона. Честно, започвах да приемам нещата лекомислено. Нещо в мен винаги бе харесвало драматичността и неудобството на лошото време. Колкото по-лошо, толкова по-добре, наистина.

— Да, отвратително е — казах.

— Предполага се, не трябва да излетим до сутринта, но всички полети са така закъснели. Не могат дори да гарантират, че ще си бъдем и утре. Баща ти се опитва да наеме кола, но опашките са дълги. И дори да наемем, ще пристигнем в осем или девет сутринта, и то ако караме цяла нощ! Не можем да прекараме Коледа разделени!

— Ще отида в дома на Херцога — казах. — Родителите й вече ми казаха, че мога да остана у тях. Ще отида у тях, ще отворя подаръците си и ще разказвам как родителите ми са ме изоставили на Коледа и после може би Херцога ще ми даде някои от нейните подаръци, защото ще страда, че майка ми не ме обича. — Хвърлих поглед на Херцога, която ми се усмихна самодоволно.

— Тобин — каза мама неодобрително. Тя не беше особено забавен човек. Това отговаряше на професията й — искам да кажа, че едва ли имате желание вашият онколог хирург да влезе в кабинета си и да се разиграе нещо подобно: „Един човек влиза в бар. Барманът пита: «Какво желаете?». А човекът казва: «Какво имате?». И барманът казва: «Не знам какво имам аз, но знам какво имате вие — меланом в четвърти стадий!».“

— Просто казвам, че при мен всичко ще е добре. Вие ще се върнете ли в хотела?

— Предполагам, освен ако баща ти не успее да наеме кола. Той понася всичко като светец.

— Добре — казах. Погледнах Джей Пи, а той оформи с уста репликата: Затвори. Телефона. Наистина исках да се върна на мястото си на дивана между Джей Пи и Херцога и отново да гледам как новият Джеймс Бонд избива хората по разни увлекателни начини.

— Всичко наред ли е там? — запита мама. Господи!

— Да, да. Искам да кажа, вали сняг. Но тук са Херцога и Джей Пи. Те не могат да ме изоставят, защото ще измръзнат, ако се опитат да се приберат пеш по домовете си. Гледаме филмите за Джеймс Бонд. Все още има електричество, както и всичко останало.

— Обади ми се, ако се случи нещо. Каквото и да е.

— Да, разбрах — отговорих.

— Добре — каза тя. — Добре. Боже, съжалявам за това, Тобин. Обичам те. Съжалявам.

— Всъщност не е кой знае какво — казах, защото наистина не беше. Бях сам в огромната къща, без да съм под наблюдението на възрастни, и седях на дивана с най-добрите си приятели. Нямам нищо против родителите си, които са чудесни хора и всичко останало, но можеха да останат в Бостън до след Нова година и аз нямаше да бъда разочарован.

— Ще ти се обадя от хотела — каза мама.

Джей Пи очевидно беше дочул думите й, защото измърмори, докато се сбогувах:

— Сигурен съм, че ще го направи. Мисля, че страда от някакво разстройство, засягащо отношенията й с близките хора — продължи Джей Пи, когато затворих.

— Е, Коледа е — казах.

— И защо не дойдеш у дома за Коледа? — попита Джей Пи.

— Лоша храна — отвърнах. Заобиколих дивана и заех мястото си в средата.

— Расист! — възкликна Джей Пи.

— Това не е расизъм! — отговорих.

— Току-що каза, че корейската храна е лоша — възрази той.

— Не, не е — намеси се Херцога и взе дистанционното, за да пусне филма отново. — Каза, че корейската храна на майка ти е лоша.

— Точно така — отвърнах. — Много харесвам храната в къщата на Кун.

— Ти си задръстеняк — каза Джей Пи както обикновено, когато не разполагаше с подходящ или духовит отговор. При липсата на такъв, и този бе достатъчно добър. Херцога пусна филма отново, а Джей Пи продължи: — Трябва да се обадим на Кун.

Херцога отново натисна паузата и се наведе напред през мен, за да говори директно с Джей Пи.

— Джей Пи — каза.

— Да?

— Моля те, ще престанеш ли да говориш, за да мога да се наслаждавам на скандално красивото тяло на Даниъл Крейг^[1]?

— Това е толкова гейско — каза Джей Пи.

— Аз съм момиче — отвърна Херцога. — За мен не е гейско да бъда привлечена от мъжете. Виж, ако бях казала, че ти имаш секси тяло, това щеше да бъде гейско, защото телосложението ти е като на дама.

— О, жестоко! — казах.

Херцога ме изгледа с вдигнати вежди.

— Макар че Джей Пи е истински образец за мъжественост в сравнение с теб.

Нямах отговор на това.

— Кун е на работа — казах. — Плащат му двойно в навечерието на Коледа.

— О, точно така — каза Джей Пи — Забравих, че „Уофъл Хаус“ са като краката на Линдзи Лоън^[2] — винаги отворени.

Засмях се, а Херцога само трепна и пусна отново филма. Даниъл Крейг излезе от водата в чифт произведени в Европа боксерки, които минаваха за бански костюм. Херцога въздъхна доволно, докато Джей Пи доби нещастен вид. След две минути чух тихо щракване до себе си. Джей Пи използваше конци за зъби. Беше обсебен от тях.

— Това е отвратително — казах. Херцога спря филма и ме изгледа със смръщени вежди. В гримасата й нямаше нищо заплашително, просто сбърчи малкото си носле и стисна челюсти. Но винаги можех да позная по очите й дали наистина й е дошло до гуша от мен, а сега те бяха все още приятно усмихнати.

— Какво? — запита Джей Пи, а конецът висеше от устните му.

— Да си чистиш зъбите с конец пред другите. Просто е… Моля те, прибери го.

Той се подчини неохотно, но настоя да има последната дума.

— Зъболекарят ми казва, че никога не е виждал по-здрави венци. Никога.

Извих очи към тавана. Херцога постави една заблудена къдрица зад ухото си и отново пусна филма. Гледах минута, но после открих, че зяпам през прозореца, където една далечна улична лампа осветяваше снега като умален образ на милиарди паднали звезди. И макар че не исках родителите ми да изпитват неудобства или пък да не са си у дома за Коледа, не можех да не пожелая да падне още сняг.