Вал Макдърмид
Изгорени мостове (36)

36.

Карол беше стъпила на най-горното стъпало на стълбата и се опитваше да откърти едно упорито парче хоросан от каменната зидария, когато кучето се разлая. Тя сведе очи и видя Флаш, приседнала пред вратата, с изпънати предни лапи и напрегнати хълбоци, готова за скок. Главата й се навеждаше и отмяташе назад от яростния лай.

— Млъкни, Флаш — извика Карол, съзнавайки, че не й е известна команда, с която да накара кучето да замълчи.

Слезе толкова бързо, колкото й позволяваше предпазливостта, и забърза към вратата. Щракна с пръсти към кучето, което млъкна покорно и застана до нея. Който и да беше човекът от другата страна на вратата, Карол бе готова да се обзаложи, че не е Джордж Никълъс. Но като изключим пощальона, той беше единственият човек, който я беше посещавал, след като тя се нанесе тук. Тя открехна предпазливо вратата, като внимаваше да я подпира здраво с единия си крак.

Ако не беше разпознала застрашително извисилата се на прага й фигура, дори само едрият ръст на мъжа би я накарал да насъска кучето срещу него. Макар да не знаеше точната команда и за това. Но само секунди й бяха необходими, за да съобрази. В края на краищата, нали именно на това място бе видяла за последен път главен инспектор Джон Франклин.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, но в усмивката му нямаше топлота.

— Главен инспектор Джордан — каза той и кимна рязко за поздрав.

— Вече не — отвърна тя.

— Да, знам. Казах го… — той замълча, а после се усмихна отново, този път малко иронично. — Казах го в израз на уважение — довърши той. — Нали знаете, като запасните офицери, които се обличат от „Барбър“, носят каскети от туид и се наричат един друг „капитане“. Ченгета като нас никога не се възприемат докрай като цивилни, нали?

— Аз вече не се възприемам като ченге, главен инспектор Франклин. Е, какво ви доведе до моя дом? И как изобщо разбрахте, че това е моят дом?

Франклин вдигна демонстративно яката си, за да се запази от вятъра.

— Няма ли да ме поканите да вляза? Нали сме в Йоркшър, ние тук държим на гостоприемството — „влезте, заповядайте, ще изпиете ли чаша чай“.

— Не си спомням подобни аспекти на отношенията ни с полицията на Западен Йоркшър — онова, което тя помнеше, беше кръв и смърт, и как никой не се вслуша в нито една дума от онова, което казваха тя или Тони. Онова, което помнеше, беше тъп инат, мнителност и мъже, които ползваха думите, за да нараняват с тях. Не си спомняше уютни мигове с чаша чай и парче овесен сладкиш. Стоящото до нея куче долови настроението й и заръмжа тихо.

Франклин вдигна рамене, а после ги отпусна с дълбока въздишка.

— Вижте, Карол — нали нямате нищо против да ви наричам Карол? — тя кимна. По-добре така, отколкото с чин, който не притежаваше и не желаеше да притежава. — От самото начало нещата между нас не потръгнаха. Предполагам, че и двамата сме упорити копелета, които не обичат да отстъпват. Какво ще кажете — да обявим примирие? Нали сме почти съседи — той разпери ръце във великодушен жест.

— Влезте — каза тя по-скоро нацупено, отколкото дружелюбно. — Но няма къде да се седне.

Кучето я следваше по петите, докато тя стигна до средата на помещението.

Франклин опроверга твърдението й, разполагайки се на магарето за рязане на дърва. Озърна се и тя предположи, че се опитва да изясни собственото си отношение към онова, което виждаше тук. Не се чувстваше в правото си да възрази. Ако някой имаше право да прояви любопитство към промените, които тя осъществяваше в тази къща, това бе тъкмо инспекторът, който първи бе застанал лице в лице с кървавата баня на полуетажа, където кръвта на брат й и на неговата приятелка бяха превърнали стените и тавана в гротескна абстрактна картина. Но той не каза нищо за къщата — нито за миналото, нито за сегашното й състояние.

— Предполагам, че не мога да се надявам на чаша чай?

— Ще я получите едва след като ми кажете как разбрахте, че живея тук.

Той се изсмя сухо и смехът пропъди впечатлението за заплаха, създавано от надвисналите му вежди и иронично извитите устни.

— Това е моят регион, Карол. А и за онова, което се случи тук, се говори на мили наоколо. Разбрах още в деня, когато пристигнахте. Сред хората, които живеят наоколо, няма дори един, който да не знае, че живеете в някогашния кабинет на брат си и сте се заели да изтърбушите къщата. Но сега умират от любопитство да разберат какво ще предприемете, след като я оголите докрай.

Карол скръсти ръце и му отправи най-хладния си поглед.

— Онова, което възнамерявам да направя тук, не засяга абсолютно никой друг, освен мен.

— Съгласен съм. Но нали трябваше да отговоря на въпроса ви. Е, сега ще получа ли чай?

— Кафето ми е по-хубаво — това беше съгласие, макар и дадено с нежелание.

— Случва се, но аз не обичам кафе — той пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Хайде, Карол, нищо няма да ви стане.

Тя се обърна рязко и тръгна към стаята, в която живееше, следвана по петите от Флаш. Не й беше приятно да вижда когото и да било в къщата, най-малко пък човек като Джон Франклин. Зад всички тези дрънканици и перчене той се вкопчваше като териер в онова, което го интересуваше. Каквито и да бяха причините за появата му тук, не ставаше дума за проява на добросъседство. Карол направи набързо чаша чай и свари още едно кафе за себе си.

Когато се върна, Франклин кръстосваше из къщата и оглеждаше с вид на познавач оголената зидария и гредите, останали от оригиналния градеж. Беше отслабнал в сравнение с последния път, когато тя го беше видяла. Костюмът му беше провиснал на едрото му тяло, ризата падаше в гънки над колана му.

— Даа — каза той, поемайки чая. — Може да се каже, че почти сте изличили спомена за брат си и госпожата му от тук.

— Като изключим помещенията в далечния край на къщата. Майкъл работеше там, то е нещо като апартамент за гости. Или за роднини на посещение, наречете го както искате. Напълно самостоятелно жилище.

— И Ванс не е стъпвал там.

Карол сви устни. И не каза нищо.

Франклин сякаш понечи да каже нещо, но се възпря. Смени посоката и тръгна към магарето за рязане на дърва.

— Предполагам, че ще успеете да се справите с тази работа.

Карол се облегна на стената и постави едната си ръка върху главата на кучето.

— Защо сте тук? Да не е заради тялото, което беше открито отвъд хълма?

Тя забеляза моментният проблясък на изненада в очите му.

— Все още сте ченге в сърцето си, Карол. Как успяхте да разберете? Нали не разговаряте с никой от хората наоколо освен с Джордж Никълъс, а той не се занимава с местните клюки.

Тя се замисли дали да му каже. Не му дължеше нищо.

— Разхождах кучето по склона. Мога да позная и от разстояние кога една територия е оградена като местопрестъпление.

Той въздъхна от задоволство, което не беше породено от чая.

— Господин Никълъс ви е дал кучето тъкмо навреме.

— Зависи какво имате предвид. Вече не проявявам интерес към трупове и местопрестъпления.

— От къде знаете, че е имало труп?

— Ако беше нещо по-незначително, нямаше да има такава суматоха. Казах си, че или е открит труп, или е било извършено тежко сексуално престъпление. Но по пътя насам има достатъчно други места, на които се отбиват за малко крайпътен секс. Затова реших, че сигурно е труп.

Франклин започна да барабани с пръстите на лявата си ръка по магарето.

— Има нещо странно — поде той. — Всъщност има две странни неща. Първо, тя е от Брадфийлд. Обявена за изчезнала, а според главен инспектор Фийлдинг обстоятелствата са много подобни на онези, при които е било открито друго тяло по-рано тази седмица. Изглежда, че става дума за един и същи убиец, затова преотстъпихме любезно тялото на тях.

— Много щедро от ваша страна. Не си спомням такива прояви на доброжелателство с убития тийнейджър преди време. Тогава ми се наложи да се боря със зъби и нокти за него. Но може би просто предпочитате брюнетки. Доколкото си спомням, мъжете винаги са хлътвали по чара на Алекс Фийлдинг.

Той сви рамене.

— Така и не забелязах никакъв чар. Бях прекалено зает да си разменям любезности със сержант Макинтайър.

Сержант. Карол не знаеше това, но то не я учуди. Тя самата би повишила Пола незабавно, ако разполагаше с бюджет за втори сержант.

— Така или иначе — продължи тя, — предали сте тялото без бой.

— Случаят си е изцяло на Брадфийлдската полиция. Ако става дума за местопрестъплението, няма никакво съмнение, че тялото просто е било изхвърлено там. Практически няма кръв, няма оръжие — нищо, освен дрехите и чантата, в която са личните й документи. И добре, че бяха там, защото от лицето й не е останало почти нищо. Не си спомням да съм виждал дотолкова обезобразено от побой тяло.

— За какво ми казвате всичко това? То няма нищо общо с мен.

Той остави чашата на пода и отново пъхна ръце в джобовете си.

— Разбирате ли, това е второто, за което искам да говоря. Според мен случаят има нещо, което го свързва с вас. Защото тя прилича на вас.

За миг казаното от него й се стори прекалено гротескно, за да се почувства уплашена.

— Жена без лице, която прилича на мен? Имате ли представа колко налудничаво звучи това?

— Не е чак толкова налудничаво. Тя има същата прическа като вас — той я погледна и се поправи. — Тоест имала е същата прическа, когато косата й е била поддържана от фризьор. По ръст и фигура много прилича на вас. Казвам ви, Карол, когато я видях за първи път, за миг си помислих, че сте вие. При такава прилика — а и нали знаех, че живеете съвсем наблизо, отвъд хълма. Нека се изразя така — грешката беше съвсем разбираема.

— Опитвате се да ме сплашите, така ли, главен инспектор Франклин?

Той завъртя настоятелно глава.

— Разбира се, че не. Опитвам се да ви предупредя, че съществува убиец със слабост към жени, които приличат много на вас. Живеете в къща, която вече е прочута заради убийствата, извършени в нея. А някъде недалеч се навърта абсолютно хладнокръвен убиец в търсене на жертви, отговарящи на неговия тип. Възможно е да се почувства неудържимо привлечен към жена, която живее в къща, предизвикваща подобни асоциации — за нейна изненада той отклони поглед и се взря в мястото, на което преди се намираше полуетажът със спалнята. — Стигаше ми и първото престъпление, което беше извършено тук, благодаря.

Карол не знаеше как да му отговори. Обърна се и отиде до един от тесните прозорци, врязани в дебелите каменни стени. От тук се виждаше пустата хълмиста земя, чак до дърветата на върха на хълма, където бе разхождала по-рано кучето.

— Ще бъда нащрек.

— Добре ще е да се пазите — каза Франклин. — Възможно е откриването на трупа толкова близо до дома ви да няма нищо общо с вас. Но ако някакво гадно копеле оставя по този начин визитката си, се налага да бъдете нащрек — той стана и остави чашата до себе си. — Радвам се, че кучето е при вас.

— По всичко личи, че е добра пазачка.

Франклин тръгна към вратата.

— Да, няма да позволи някой да се промъкне незабелязано до вас.

„Освен ако е Джордж Никълъс“. Карол пропъди мисълта, която й се стори смешна и недостойна за нея.

— Благодаря, че ме държите в течение.

Той издаде отново резкия си смях, подобен на излайване.

— Мен самия няма да ме държат в течение. Главен инспектор Фийлдинг се постара да ми го каже недвусмислено. Но ако науча нещо, което би трябвало да знаете и вие, ще ви уведомя — той отвори вратата и изгледа смръщено суграшицата, заваляла неочаквано, както ставаше често из тези хълмове.

— Може би ще е добре да се обадите на сержант Макинтайър. Тя е човекът в центъра на събитията.

Карол го изпрати с поглед. Не вярваше, че наоколо се навърта убиец, който се опитва да всее страх в душата й, убивайки жени, които приличат на нея. И докато не се убедеше, че в това може да има някаква истина, не намираше причина за такова телефонно обаждане, което би я свързало с предишния й живот. Наистина нямаше никаква причина.