Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (63)

Феликстоув

Повечето кашони вече ги няма. Единствената стая, в която Тони складира неща сега, е кухнята, но скоро и там няма да има нищо. Ще се местят в Лондон и Тони се опитва да закрие бизнеса възможно най-бързо. Силвана харесва безпорядъка в кухнята. Останалите стаи са чисти и спретнати, но кухнята е пълна с кашони с прах за пране и полуготов крем. Тя е пренесла и камарите с вестници от стълбите вътре. Налага се да се промуши покрай тях, за да се добере до задната врата.

През седмицата, когато Тони е в града, работи в магазина и организира преместването, прекарва цели часове в преглеждане на вестниците с ножица в едната ръка, докато с другата отгръща страниците. Ляга си късно и си мисли за Януш, опитва се да си представи болката му, но нейната собствена е твърде силна, за да може да се постави на мястото му.

Всяка нощ взима папката с изрезките в леглото и спи с нея под възглавницата. Чувства се като квачка с всички тези малки личица под главата си. Отпечатаните снимки оставят следи върху калъфката и чертите на децата се запечатват върху памучния плат. Заради тях тя никога не пере тази калъфка. Толкова много деца, но тя ще ги побере всичките.

Нощем ръцете й докосват изрезките, а глухият, неизменен шум на морето и вятъра отвън я унася в неспокоен сън. В сънищата й децата излизат изпод косата й и танцуват на леглото, хващат се за ръце и пеят, а нейният собствен мъртъв син се надига от ръчната количка, която беше неговият гроб, и одеялата изпопадат около него. Завивките й натежават от тежестта на децата. Всички дечица, момченцата и момиченцата, непорочните души, идват при Силвана и тя иска прошка от всяко едно от тях. Надигат се от плитки гробове, бомбоубежища, затворнически килии и незнайни гори и забравят миналото си, биват освободени и отиват там, където никой не може да ги нарани.

На сутринта те са изчезнали, върнали са се обратно под възглавницата и Силвана става, измива се със студена вода и обръща охлузеното си лице към новия ден.