Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (62)

Ипсуич

Средата на лятото е и Януш е засадил седемдесет бели брези в градината зад къщата. Седемдесет дървета на тъмната плодородна почва, докато всички останали имат бодливи зеленики, рози, пираканта и градински джуджета. Дръвчетата са длъгнести, но яки и вече се протягат към небето като снажни младоци, изпълнени с надежда за бъдещето. Всяка една от фиданките му се е захванала и е завързала крехки летни листенца. Януш възнамерява да осигури време на стволовете им да станат дебели и здрави.

Полива ги. Тори ги с костено брашно, кърваво брашно и рибна емулсия всяка седмица. Както майка пощи гниди от главата на детето си, той рови из листата и клоните и маха насекомите. Плеви растенията, обрасли около корените им. Вечер им говори, а сутрин пие кафето си при тях. Вече не е сигурен защо ги е посял. Знае само, че те се нуждаят от него, за да оцелеят. Засега тази причина му е достатъчна.

Той седи под своите дървета и мисли за Елен, но осъзнава, че вече не си спомня лицето й. Без писмата тя избледнява в съзнанието му. Вече не чува гласа й. Трепетът, който е обземал сърцето му при мисълта за нея, все още е там, но е някак по-мек. Причинява му по-малко болка. Ето така става, мисли си. Спомените се топят. Както сапун, който е ползван много пъти, те се деформират, губят аромата си, стават твърде тънки и се изплъзват между пръстите.

Януш влиза в дневната и поглежда снимката в рамката на полицата над камината. Той, Силвана и момчето.

Не може да не се възхити на начина, по който бе подходила. Как беше отгледала детето. Как беше дошла при него в Англия, за да му осигури семейство. Тя е всеотдайна жена. Или поне беше, докато не си падна по Тони Бенетони. Разглежда внимателно лицето на Силвана на снимката. Изражението й е равнодушно. Но дали наистина е така? Това, което се подава в ъгълчетата на устните й, не е ли нейната упоритост? А очите й са толкова големи и тъмни. Какво ли разкриваха зениците, разширени като обектив на фотоапарат, които изучават новия й дом, този непознат, който беше мъжът й, и един живот, за който само би могла да гадае?

А ако някой ден семейството му в Полша се свърже с него, тогава какво? Какво ще им каже? Те не знаят, че синът му е мъртъв. Трябва да им го съобщи. Имат право да знаят. Докато изнамира лист и писалка, вече не е толкова сигурен. Започва да пише. В горния ъгъл надписва адреса си и датата.

„Скъпи майко и татко,

Надявам се това писмо да ви завари в добро здраве. Имам да ви казвам нещо…“

После сгъва листа на три и го пъхва в джоба на ризата си заедно с писалката. Взима цигарите си, пали една и излиза отново в градината. Как би могъл да им каже, че внукът им е мъртъв? Ако изобщо някога получат писмото, това ще разбие сърцата им. Той оглежда дърветата си и синьото небе над тях и си припомня деня, в който за пръв път бе взел сина си в ръце. Обичта, която беше почувствал в онзи ден.

Застанал под дъба в дъното на градината, той залюлява напред-назад въжената стълба, която виси от дървената къщичка. Всмуква дълбоко за последно от цигарата си, хвърля фаса на земята, застопорява стълбата, слага крак на най-долната стъпенка и се изкачва нагоре. Непохватен е, но успява да се покатери на платформата. Пропълзява в бърлогата на Аурек и изчаква очите му да свикнат със светлината. И тогава вижда дървената дрънкалка. Закрепена е за един клон вътре в къщичката. Наистина ли е онази, която бе направил бащата на Силвана? И какво значение има всъщност? Сега си спомня, че тя така и не му беше отговорила, когато я беше попитал. Той беше този, който я бе помислил за семейна реликва.

Взима я. На едната й страна има малък надпис. Произведено в Англия. Януш я разклаща. Дъбът проскърцва от вятъра сякаш в отговор.

Седнал в къщичката със свити колене и облегнат на твърдата кора на дървото, той вади писмото и писалката и отново започва да пише.

„Построих на Аурек къщичка на дървото и той й се радва, както аз се радвах на моята като дете. В действителност внукът ви е много по-сръчен, отколкото си спомням да съм бил аз самият. Бих искал да можехте да го видите колко бързо изкачва въжената стълба. Щяхте да се гордеете с него.“