Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (98)

96

Чували ли сте онази житейска мъдрост, „Когато животът те засипе с лимони, направи си лимонада“? Е, висяхме оковани в тъмница в Германия, майка ми беше жадна за власт психопатична буца лед, а най-близкият ми приятел и половината ми ято бяха в неизвестност.

Това определено бяха лимони, затова се сетих за израза.

Но знаете ли какво… Редно е човекът, измислил тази мъдрост, да получи един хубав пердах. Що за идиотщина? „Животът се гаври зловещо с теб? Просто грейни във ведра усмивка!“ Ама че тъпак!

— Макс? Пак си мърмориш нещо. — Ръч звучеше уморено.

Погледнах я.

— Извинявай.

Изправих се на крака с въздишка. Бяхме приковани за стената за единия глезен. Дължината на веригите беше около два и половина метра, така че можехме да крачим наоколо. Виждате ли? Майка ми все пак беше добра душа! Можеше да ни окове и за двете китки, а ни беше вързала само за глезена!

Ето: ако си търсех доказателство, че наистина ме обича, го бях получила, нали така?

Минах покрай Тото, а той се обърна, стисна глезена ми внимателно със зъби и каза:

— Мърмориш.

— Извинявай.

Стигнах докъдето ми позволяваше веригата.

На път бях да подлудя останалите с едва сдържания си гняв и с разочарованието си. Най-ужасното беше, че бях помолила Зъба за помощ. Бях го помолила да дойде, тъй като се нуждаех от него. Само при мисълта за това стомахът ми се свиваше. Типично за мен — Максимум Райд, Дамата в беда.

Твърде вероятно е това да ви изненада, но не съм особено подходяща за определението „дама“. С бедите мога да се справя. Но да бъда дама? Не особено.

— Доколкото помня, преди не мърмореше толкова — рече Ари и клекна до мен.

— Тогава бях повече на себе си — отвърнах.

Хм.

Той прокара пръст по мръсотията на пода. Внезапно си спомних думите му: „Не мога да чета“.

Знаех, че ме гледа, затова бавно написах в прахоляка на пода буквата „А“. После — „Р“, а накрая — „И“.

— Така се пише „Ари“ — казах и отново го написах бавно. „А“… „Р“… „И“. — Сега опитай ти.

Той започна с „А“-то, но спря и попита:

— Какъв е смисълът?

Логиката във въпроса му ме жегна. Не му оставаше още дълго. Нима имаше значение дали може да чете и пише?

— Трябва да знаеш как се пише името ти — казах твърдо и бутнах ръката му към пода. — Хайде! Първо „А“.

Ари прокара съсредоточено нокът през прахоляка. Получи се разкривено неравно „А“.

— Някоя пияна маймуна би се справила по-добре от това, но ще се получи — казах. — Сега „Р“-то.

Зае се с „р“-то, но първо го написа наопаки. Нямах представа дали беше обичайно за децата на неговата възраст, или мозъкът му беше пострадал от експериментите, на които го бяха подложили. Изтрих написаното и му показах как се пише правилно.

Джеб беше научил мен и Зъба да четем и пишем. Аз научих Гази, Ръч и Ейнджъл. Вярно, граматиката и правописът на моменти ни убягваха, но всички бяхме истински професионалисти в подправянето на подписи. А Джеб не беше научил собствения си син.

— Защо го правиш? — Колебливият въпрос на Ари ме свари неподготвена.

— Ъ-ъ… за да изкупя това, че едва не те убих в Ню Йорк?

Той ме погледна.

— Ти ме уби — рече. — А те ме съживиха. Сраснаха някакви кости във врата ми.

Прокара едра лапа по врата си, сякаш още го болеше.

— Съжалявам — казах.

Случаите, в които бях изричала това, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Последните три от тях бяха в последните пет минути.

— Ти първи се опита да ме убиеш.

Той кимна и заяви спокойно:

— Ненавиждах те. Татко ти даде всичко… наистина те обичаше. Аз съм му син, но не означавах нищо за него. Ти беше толкова силна, безупречна и красива. Просто те ненавиждах. Исках да умреш. Той използва това. Използва ме като част от тестовете.

Бях потресена. Разказваше с такова спокойствие.

— Гордееше се с теб — опитах се да го успокоя с помощта на спомените си от страшно отдавна, от преди Джеб да отмъкне мен и ятото от лабораторията. — Беше му приятно да ходиш по петите му в лабораторията.

— Ти изобщо не ме забелязваше. — Той замислено прокара пръст по буквата „и“.

— Напротив — рекох и се замислих. — Беше такова сладко момченце. Просто ревнувах от теб, защото ти беше истинското му дете. Беше свързан с него по начин, по който аз не бях свързана с никого. Исках да бъда съвършена, за да ме обикне Джеб.

Всъщност осъзнавах всичко това едва сега, докато го споделях с него. Ари ме изгледа изненадано. Заклатих се на пети и се замислих за тези болезнени разкрития. Сякаш доктор Фил^[1] се беше материализирал в тъмницата.

— Ясно ми беше, че съм някакво изчадие — продължих тихо. — Имах криле. И живеех в клетка за кучета. Докато ти беше съвсем нормално момче и истински син на Джеб. Непрекъснато си повтарях, че ако съм най-силната, ако съм най-добрата, ако правя всичко, което поиска от мен, може би ще ме обикне. — Сведох поглед към новите си кубинки, вече покрити с прах. — Щастието ми, когато ни отмъкна от лабораторията, нямаше край. — При спомена за това гърлото ме стегна. — Не мислех, че ще продължи дълго. Беше ме страх, но бях щастлива, че ще посрещна смъртта извън лабораторията. И извън кучешката клетка. Смъртта обаче се забави. Не ни откриха. Джеб се грижеше за нас, учеше ни на разни работи, как да оцеляваме. Водехме почти нормален живот като нормални деца. И знаеш ли какво, Ари… — продължих. — Толкова се радвах, че бяхме избягали, толкова се радвах да бъда с Джеб, че дори не се сетих за малкото момче, което той беше изоставил. Вероятно съм си мислела, че си останал с майка си или нещо подобно.

Ари кимна, замълча, преглътна и се прокашля.

— Нямам майка.

— Ами, не губиш кой знае какво — подметнах, а той се усмихна.

— Сега разбирам — рече. — Вината не е твоя. Била си просто дете като мен самия. И двамата нямаме вина.

Стиснах плътно устни, решена да не позволявам на горчивите сълзи да набраздят без съмнение мръсното ми лице.

— Гледах един филм по Шекспир по телевизията — казах. — Героят каза нещо от типа на „Всеки, който влезе в бой с мен днес, е мой брат“.^[2] Така че ако влезеш в боя с мен днес…

Той се усмихна отново и кимна с разбиране. След това се прегърнахме, естествено, тъй като иначе не би било достатъчно сълзливо.