Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (88)

86

— От нас ще излязат страхотни шпиони — прошепна Ръч в ухото ми. — Не мислиш ли?

Петимата пълзяхме тихо по вентилационната тръба и търсехме компютър. Досега бяхме минали над още едно спално, столова, тоалетни — явно и съвършените хора имаха нужди — и няколко кабинета с работници.

Трябваше ни празно помещение с компютър в него. А след това и обилна гореща храна! И удобни легла! Имах чувството, че вече пълзим от километри в тясната метална тръба, когато надникнахме в поредната стая. Беше слабо осветена от екрана на компютър в спящ режим.

Стараейки се да не вдигаме шум, развихме винтчетата на решетката и се спуснахме един по един в стаята, очаквайки наоколо да светнат сензори за движение. Но нищо не помръдна.

— Хайде, побързай — казах на Ръч. — Може да има безшумна аларма, скрити инфрачервени камери и какво ли не. Надали разполагаме с повече от минута.

Ръч кимна, настани се пред компютъра, сложи ръце над клавиатурата и затвори очи. Ставах все по-изнервена и притеснена с всяка изминала секунда.

Внезапно тя отвори очи, втренчи се в клавиатурата и започна да пише.

След секунди на екрана вече светеше програма за изпращане на имейли.

— Нямам никаква представа как го прави — казах, а Тото кимна.

— Така… — рече Ръч. — Свързахме се.

— Браво — казах.

Сърцето ми биеше бясно. При това не само заради опасността да ни заловят всеки момент.

— Пиши на Зъба веднага да дойде в Лендехайм, заедно с останалите. Пиши му, че положението е много, много сериозно.

Ръч затрака по клавишите.

— Пиши, че голямото бедствие вече е започнало и че имаме само дни, ако не и часове, за да го спрем.

— „Бедствие“ се пише с „д“ — обади се Тото, който четеше през рамото й.

— Няма значение — изсъсках аз. — Просто му кажи да идва веднага! Веднага!

Ръч кимна и продължи да пише, след което натисна бутона за изпращане. Съобщението ни отлетя — надявах се да стигне до пощенската кутия на Зъба.

Вярно, той получаваше по милиард съобщения на ден, но се надявах заглавието с главни букви да привлече вниманието му: ТОВА Е ОТ МАКС. ПРОЧЕТИ ГО ВЕДНАГА!!!

— Добре — казах, — няма какво повече да направим. Да се надяваме, че ще го получи.

Екранът примигна и изведнъж на него изскочи Бялата престилка, която говореше от екраните по-рано. Вгледа се право в нас.

— Отлично, Макс — рече тя, а по гръбнака ми пробягаха тръпки. — Стигна по-далеч, отколкото очаквах. Трябваше да ти гласувам повече доверие.

Зад гърба си започнах да командвам с жестове: Излитайте и изчезвайте на мига!

— Това би било безсмислено — каза жената. — Погледни нагоре.

Разбира се, погледнах. Под тавана гъмжеше от летящи, мълчаливи роболети, увиснали във въздуха като космати насекоми с блестящи червени очи.

— По дяволите — казах.

— Много красноречиво — рече жената. — В атака!